17 декември 2010 г.

- Порто, раят не е чак толкова далеч –


 Португалците са странни хора и нямат нищо общо с жителите на другите западноевропейски страни. Шотландецът Пол ми ги описа като страшно неорганизирани, хаотични, но много гостоприемни хора. Той живее от петнадесетина години в Порто и кара един от петте туристически ретро трамвая в града. Чудак беше този Пол, говореше пет-шест езика и имаше две хобита : първото беше стари трамваи (говореше ми за трамваите в София !) а второто беше да качва безплатно чужденци в трамвая си и да им обеснява нашироко за забележителностите на Порто и да ги интегрира към местната култура. Най-добрият му приятел, който учудващо споделяше неговите хобита, беше полякът Ернест, който по принцип живее в Ротердам и говори почти неразбираем за мен английски...
 Когато бях малък смятах, че името на държавата Португалия идва от портокал. Това обаче се оказа, че не е така. Не плодът портокал, а именно град Порто е дал името на държавата. По времето на Римската империя градът е наричан Портус Кале (Пристанище Кале). Името впоследствие се трансформира на Португалия и става нарицателно за цялата област. Думата портокал, срещаща се в някои балкански и азиатски езици пък чисто и просто идва от държавата Португалия, откъдето плодът традиционно е бил внасян.
Португалия е най-бедната страна от старите членки на Европейския съюз. Значението на страната обаче остава голямо, имайки предвид че португалският език е говорен от 260 милиона души по света (петият по разпространеност език в света). Икономическата криза в страната в следствие на войната с бившите колонии (1961 - 1974) е принудила много португалци да емигрират в по-богатите западноевропейски държави. Във Франция например, по официални данни живеят 800 000 португалци като това ги прави второто по брой малцинство с страната след алжирците.
Порто е втория по големина град в Португалия след столицата Лисабон (Лишбоа на португалски).  Има около 220 000 жители, но този брой нараства на 1 300 000, ако се вземат в предвид съседните на Порто населени места. Порто е известен като града на седемте моста. Тези живописни мостове минават над река Доуро и свързват Порто със съдедния град Гая. Най-прекрасната гледка към Порто се открива именно от парка, разположен на най-високата точка на Гая. Гледката е рядко красива.
В Порто сякаш времето е спряло. В Рибейра, историческия център на града, годината е 1610. Слънцето огрява пъстроцветни, поочукани, тук-таме с изпочупени прозорци сгради. Тесни криволичещи улички и многобройни вехти църкви, облицовани със син порцелан, напомнят за времето, когато страната е била колониална сила. Във въздуха витае усещане за фадо музика. Пуснете си някои албум на Мадредеуш и ще усетите носталгично, романтично, безгрижно слънчевата атмосфера на Рибейра.
На отсрещния бряг на реката са разположение една над друга многобройните изби където отлежава известното вино Порто, което (ай, каква изненада) също е кръстено на града. Оттук традиционно, то се товари на кораби и се отправя по цял свят. Портото е подсилено, подсладено вино и любопитните туристи могат да го опитат придружено с вкусен обяд направо в избите до реката. Португаската храна, освен вкусна, е изобилна и най-важното : с много месо.
Португалците изглеждат спокойни и безгрижни хора. Пол видимо се беше примирил с паркиралите на трамвайните релси коли, чиито собственици не си даваха особен зор да преместят дори пред приближаващия трамвай. Станах свидетел на мила сцена : трамвая на Пол изчака ни повече, ни по-малко от 5 минути докато стопанина на паркирала на релсите кола, разтовари кашоните с вино в нея. За отплата, собственика на колата тикна бутилка вино през прозореца на трамвая в ръцете на Пол, която той незнайно защо не прие. Португалците имат и друг странен навик : да пресичат без да се оглеждат. Шофьорите на колите обаче изглежда хич не се притесняваха и внимаваха като нито веднъж не чух някой да надуе клаксона нервно. Никой и не беше сгазен, поне не пред очите ми.
Интересно беше, че къпещите се в слънце улици и сгради на стария Порто удивително приличаха на улиците и къщите на София, такава каквато я помня от моето ранно детство. Естествено това беше измамно, реално тези прилики не съществуваха. Интересно е понякога до каква степен човешкото подсъзнание има свойството да изкривява реалността с течение на времето. Единствената реална прилика между София от средата на 80те и Порто е може би слънцето. В моето детство, незнайно защо, всичко е облято в слънце, точно както улиците на Рибейра. Може би пък детските спомени на всички хора са слънчеви...
Това беше моето първо пътуване до Португалия, но както Пол усмихнато и пророчески отбеляза „със сигурност няма да е последното”. Парченце рай, с дъх на фадо, е бил само на два часа от сивия, забързан, надменен и ужасно скъп Париж.




25 ноември 2010 г.

- Оплези се -


  
   Гледам снимката на плезещия се, посивял, симпатично разчорлен Айнщайн. Защо ли се плези геният на физиката? На кого? Не е ли на всички нас, които го взимаме прекалено насериозно? Не ни ли казва демостративно : „Та аз съм още дете !”
   Плези ни се чичко Алберт и сякаш ни подканя и ние да се оплезим. Сигурно част от гениалността му се дължи на това, че макар и поостарял, не е скъсал с детското. Тази връзка е запазила мозъка му от закърняване. Защо тогава и ние да не се оплезим ?! Дори и сами на себе си, пред огледалото. Ако един доказан гении може да го направи, защо и ние да не можем ?! Защо да не запазим частица от детската радост от живота и свързаното с нея открито възприятие на света и хората около нас ?!Това би ни направило да се почувстваме по-доволни и по-щастливи.
   Оплези се. Oплези се на живота. Оплези се на всички тези, които са забравили какво е да се радваш, че живееш...






Алберт Айнщайн (1879 - 1955) е немски физик–теоретик, философ и писател от еврейски произход, работил през голяма част от живота си в Швейцария и Съединените щати. Той е смятан за един от най-влиятелните и известни учени и интелектуалци за всички времена, неговото лице е едно от най-разпознаваните във всички части на земното кълбо, а често е определян и като бащата на съвременната физика. Името на Айнщайн се свързва с популярното уравнение E = mc2 за еквивалентност на маса и енергия. През 1921 година получава Нобелова награда за приноса си към теоретичната физика и особено за откриването на закона за фотоелектричния ефект. През 1999 година американското списаниеТяймго провъзгласява за Личност на столетието, а допитване до най-известните съвременни физици го определя като най-великия физик на всички времена.

8 ноември 2010 г.

- Изповедта на един зоофил -


Рой, американец, 36 годишен, безработен поради инвалидност, за сексуалното си влечение към животни:
Хората използват секса за манипулация и контрол. Хората имат проблеми да те приемат такъв какъвто си, те искат да те променят. Животните не те съдят, те просто обичат и се отдават на любовните наслади без никакъв опит за налагане на каквото и да е влияние.


А ето и отговора на примерната мама Елла на тази изповед, под формата на виц:
Do you speak English ? - Yes! - Name? - Abdul al-Rhazib. - Sex? - Three to five times a week. - No, no... I mean male or female? - Yes, male, female, sometimes camel. - Holy cow! - Yes, cow, sheep, animals in general. - But isn't that hostile? - Horse style, doggy style, any style! - Oh dear! - No, no! Deer run too fast..

28 октомври 2010 г.

- Шоуто трябва да продължи -

    
     Днес в Sorbonne Nouvelle трябваше да се играе „Le Songe”. Днес „Le Songe” няма да се играе в Sorbonne Nouvelle. Тежко е. Ужасно тежко е. Разочарованието е огромно. Особено когато знаеш, че си направил всичко което зависи от теб. Несправедливо е, когато трудът, усилията и любовта ти зависят от липсващата добра воля на този или онзи чиновник. Най-лесно е когато имаш власт да забраняваш. При други обстоятелства тези хора разстрелват. По същия начин. Без да им мигне окото. Не знам как после успяват да задушат крещящата си съвест тези хора, как спят, как обичат децата си. Впрочем не ме и интересува. Ако има нещо, което ще погуби човечеството това е прагматизма.

     Има един гениален певец. Макат и гей. Неизлечимо болен от СПИН той изпя може би най-хубавата си песен. Казват, че преди да умрат лебедите пеят невероятно красиво. „Шоуто трябва да продължи” беше лебедовата песен на Фреди Меркюри. Да, шоуто трябва да продължи. Когато си се посветил на нещо, трябва да го отстояваш. До последно. Даже и когато си вече пътник, както беше Фреди Меркюри.

     Шоуто трябва да продължи и шоуто ще продължи. Без значение къде и как. Ще продължи, защото хората имат нужда от него. Някой трябва да пази мечтите на хората. Или поне споменът за тях. А чиновниците бюрократи ще си умират нещастни, терзани от собсвения си прагматизъм, лишени от любов. Жалко само за децата им.


Empty spaces - what are we living for?
Abandoned places - I guess we know the score..
On and on!
Does anybody know what we are looking for?

Another hero - another mindless crime.
Behind the curtain, in the pantomime.
Hold the line!
Does anybody want to take it anymore?
The Show must go on!
The Show must go on!Yeah!
Inside my heart is breaking,
My make-up may be flaking,
But my smile, still, stays on!

Whatever happens, I'll leave it all to chance.
Another heartache - another failed romance.
On and on...
Does anybody know what we are living for?
I guess i'm learning
I must be warmer now..
I'll soon be turning, round the corner now.
Outside the dawn is breaking,
But inside in the dark I'm aching to be free!

The Show must go on!
The Show must go on! Yeah,yeah!
Ooh! Inside my heart is breaking!
My make-up may be flaking...
But my smile, still, stays on!
Yeah! oh oh oh

My soul is painted like the wings of butterflies,
Fairy tales of yesterday, will grow but never die,
I can fly, my friends!

The Show must go on! Yeah!
The Show must go on!
I'll face it with a grin!
I'm never giving in!
On with the show!

I'll top the bill!
I'll overkill!
I have to find the will to carry on!
On with the,
On with the show!

The Show must go on.

26 октомври 2010 г.

- За мутрите, ЦСКА и България –

     Доста позитивни неща ми се случиха в личен план напоследък, но навръх Димитровден сядам да напиша мислите, които ме връхлетяха по повод на една наглед не особено важна случка от българската спортно-социална действителност. Става дума за това, че организирана група от 50-ина спортисти практикуващи силови спортове, или така наречени мутри, пребиват един от най-известните привърженици на ЦСКА. Грехът му е, че открито е изразил несъгласието си с политиката водена от собствениците на този футболен клуб. Според очевидци тази група дебаркира с черни джипове и други скъпи коли в Перник, където ЦСКА играе с месния Миньор. Те трябвало да „охраняват” червените привърженици. Групата е оглавявана от Калоян Стоянов, бивш състезател по бокс, който по длъжност е управител на стадиона на ЦСКА. Той е назначен от собствениците на ЦСКА, пернишки бизнесмени, чиито основен бизнес е събирането на буклук. У въпросният господин Калоян Стоянов може да се установят редица тежки психологични отклонения, като например пълна липса на вербален контрол, която без съмнение на моменти прераства във физическа неконтролируемост. Според някои това се дължи на прекомерна употреба на кокаин. Възможно е. По-важно е обаче, че един такъв неуравновесен психически индивид, заедно с цялата си шайка наемни бойци, е платен от собствениците на футболен клуб да бие собствените му привърженици. Мен лично тази случка ме връща в мрачните години от началото на 90-те, когато България бе царството на мутрите и съкращения като ВИС и СИК буквално караха хората да потреперват изпълнени с първичен страх.

     Иска ми се да подчертая, че тази случка ме тревожи първо като български гражданин. Българският паспорт е единственият, който притежавам и макар и да не живея в България, живо ме интересува какво се случва в държавата. Проблемът значи е колкото в собствениците на ЦСКА, които определено нямат понатие от социалните функции на един футболен клуб, толкова и в държавата, която допуска това да се случва.

     Не е ясно какво точно са целели собствениците на „Титан”, когато са купили ЦСКА, но определено да управляваш футболен клуб, не е като да ръководиш фирма за сметосъбиране и сметоизвозване. Съвсем не искам да умаловажавам последното, но все пак е доста различно. Един футболен клуб има привърженици, които са емоционално свързани с него (любопитно е например, че сексуалното желание у привържениците на даден клуб е в пряка зависимост от резултатите му). Освен това всяко човешко общество има нужда от обществени спектакли със състезателен характер. В наше време, футболният мач е един от най-важните, ако не и най-важният, поне на Европейския континент. Тези обществени спектакли осигуряват нуждата от социална комуникация и служат като социален отдушник. Тази функция е добре разбрана във Франция, където например отборът на Пари Сен-Жермен получава субсидии от кметството на Париж, въпреки че е частна собственост. Набива се впечатлението, че управляващите в България обаче въобще не се интересуват от това, в държавата да има спортни спектакли на ниво. Повечето стадионите приличат на кочини, а хора с мутренски манталитет оправляват най-важните спортни институции. Впрочем като цяло, погледнато отстрани, социалната политика на българското правителство се свежда до три основни точки : да осигури евтин алкохол 24h/24h, да потопи българските граждани в ритмите на чалга музиката и съответната култура и да прокара до всеки български дом поне по три порно канала които да работят 24h/24h.

     Накрая бих искал да се върна на случая с бития привърженик на ЦСКА. Такива наглед маловажни събития са тест доколко в България може да се говори за гражданско общество. А иначе съм оптимист и за България и за ЦСКА. За България, защото като част от Европейския съюз ще бъде принудена да приеме някои общоевропейски човешки ценности, които още са и чужди, а за ЦСКА, просто защото има прекалено много привърженици.

5 октомври 2010 г.

- За суетата или за кризата в ценностната система на французите –






Но който търси само суета,
Изгубва всичко свое във отплата.
От глупост плаща скъпо глупостта,
От простота презира простотата.

(Сонет 125, У.Шекспир, превод В.Свинтила)


      Преди няколко дни една приятелка, българка, шокирана ми сподели, че трийсет и нещо годишният и шеф, икона на френския преуспял мъж : женен за амбициозна и красива жена, с три деца и успешна кариера се чука с някаква нейна колежка. Всички във фирмата знаели за това. Милата ми приятелка беше потресена, не можеше да разбере ситуацията. Невъзможността за разбиране обаче идва от разликата в ценносните системи. Красивата, романтична и леко наивна (или преструваща се на такава) двайсет и нещо годишна българка не можеше да разбере логиката на прагматичния, егоистичен, егоцентричен и със сигурност нещастен триисет и нещо годишен французин. Далече съм от мисълта да съдя когото и да било или да поучавам сух морал. Иска ми се просто да използвам случая и да споделя някои мои наблюдения върху съвременното френско общество.
Кризата в ценностната система на французите днес е огромна. С дълбока убеденост бих заявил, че морални ценности практически липсват. Водеща философия на млади и стари е „se faire plaise” („да си правя кефа”), суетата е изместила изцяло като основна цел в живота усещането за щастие и душевен мир. Френският модел за щастливо семейство, който ни натрапват отвсякъде, е нереална и нереализуема илюзия. Французите са едни от най-нещастните хора в света и високият брой на самоубийства го доказва (160 000 опита годишно, от които 12 000 успешни). На кой не му се е случвало да чака безкрайно дълго метро в Париж поради „тежък инцидент с пътник”, което на простичък език означава, че някой пак се е хвърлил под мотрисата на метрото. На иначе добре организираните служители на Парижкото метро им е нужно известно време за да съберат парчетата човешко тяло и да заличат следите от поредния „тежък инцидент с пътник”...
Причините за тази тежка криза в ценностната система са няколко. Не ги изброявам по ред на важност, просто ги изброявам. Първо е недоверието в компрометиралата се Католическа църква, която е проводник на най-изповядваната религия във Франция. Оттам идва и несериозното отношение, с което се приемат моралните ценности, които тя проповядва. Тези ценности обаче са в доста случаи общочовешки и трансрелигиозни (срещащи се в различни религиозни учения) и не са измислени от католическите проповедници. Фактор е и загубата на национално самосъзнание в името на европейско такова, което французите от глупава горделивост отказват да приемат (Франция е една от най-евроскептичните страни и негативният вот на референдума за европейска конституция през 2005-та го доказва). Тук проблемът е доста по-комплексен и може да говорим за национален комплекс на французите. Френската империя отдавна е само история, изучаването на френски език в нефранкофонски държави е екзотика, и Франция има шанс да се противопостави икономически и военно на САЩ и азиатските страни единствено като част от Европейския съюз. Французинът обаче отказва да приеме тази реалност и живее в някакво изкривено измерение, където крал е Луи XIV, френската революция бушува, а Париж е столица на света. Французинът е петел, който обаче по подобие на щрауса си крие главата в земята, когато му се налага да се сблъска с новите реалности... Този национален комплекс на личностно ниво се изразява в комплексът за собствено величие и оттам към основния порок на французите : суетата. Родители, деца, съпруг, съпруга, роднини и приятели : всички те са функция на този център на вселената, който представлява французина в собствените си очи. Никак не е учудващо тогава той да ги жертва в името на собствената си его и мания за величие, какъвто без съмнение е случая с шефа на моята приятелка. Какво го интересува него, че жена му и децата му имат нужда от любовта му ?! Та нали си плаща на някоя безотговорна и коравосърдечна (в повечето случаи) детегледачка, която да му замести родителските функции ?! Нали си плаща големи данъци за да може родителите му бавно да умират в стерилни старчески домове, които по безупречността на функциониране и нечовечността на условията си най-приличат на еврейските концлагери на Хитлер ?! Нали прави скъпи и безсмислени подаръци на съпругата си, води я един път седмично на ресторант, един път месечно на театър и един път годишно на опера или балет ?! Нали води семейството си за 2 – 3 седмици в годината на някой скъп курорт, плануван понякога година по-рано, защото „цените са по-евтини” ?! Защо тогава този перфектен съпруг и баща да не може да си начеше егото и да опъне също тъй глупавата си и суетна секретарка ?! Това драга ми приятелко е безкрайно логично и простичко. Просто не си навирай главата в земята, ами приеми реалността, в която си попаднала, в суровия и вид. Това ще ти спести много главоболия занапред, ако решиш да си част от френското общество. 
  
 * Аз съм най-красив(а) на света...

28 септември 2010 г.

- Марсилска треска -


Безсилен си пред нея,
фаталната жена,
усмивката, смехът и
са залостена врата...

Паяк кръвопиец паяжина почна да плете,
и ти, мушичката наивна, уплете се във нея,
запали тя огнената лампа
и ти, пеперуда сляпа, към светлината хвръкна,
пареше те, горяха твоите крила,
пламъкът изгаряше плътта ти,
но ти не можеше да спреш,
инстинктът бе по-силен от мисълта,
която зовеше те да спреш,
мирисът на тази жена
бе по-силен от глупавата идея
да оцелееш на всяка цена
и звярът във теб се събуди,
разби стените на твойта предпазливост,
пеперудата пламъкът привлече
и нахвърляше се ти към светлината
презрял пронизващата болка...

Пърхащото тяло с оръфани крила
неизбежно на земята падна,
където телата на други пеперуди
в прахта безжизнени лежаха
и тъй, полу-жив полу-мъртъв,
ти чакаше да дойде краят,
който бе тъй близко
до мамещата светлина.

Париж, 2007 

27 септември 2010 г.

- Как изглежда Европа според американците, французите и българите -

Ето как изглежда картата на Eвропа начертана според възприетите стереотипните представи за нейните държави и народи съответно в Щатите, Франция и България. Има някои наистина удачни попадения! :


(кликнете върху картинките за да ги уголемите)




20 септември 2010 г.

- Трамвай или Усещане за жена 2 -


 


     За моя добър приятел, Кольо!

     Кольо, бабата на една моя много добра приятелка казва, че мъжете са като трамваите – винаги има следващ. Мисля, че това важи в пълна сила и за жените. Да обичаш е слабост, а в природата на човешките взаимоотношения, често се случва така, че единият манипулира другия, използвайки слабостите му. Хората най-често манипулират другите с цел облага. Грешка е, Кольо, да се опитваш да се качиш в препълнен трамвай. Още повече, ако трамваят е пълен с грубовати, недодялани индивиди. Бъди сигурен, че скоро ще дойде по-празен, по-удобен и по-красив.
Човек истински оценява нещата когато ги загуби. Трамваите също. Колкото по-високо летиш, толкова повече боли когато паднеш. Някои трамваи помпат въображаеми балони, защото това им дава усещането за летене. В момента обаче, в който еластичната материя не издържи на вътрешния натиск, балонът се пръсва. А когато балонът се пръсне, тялото е подложено на закона на земната гравитация. Законът на земната гравитация е прост и действа безотказно: тяло, което не е подпирано е подложено на свободно падане, като ускорението на това падане е в пряко отношение с височината. Образно казано, след пръсването на балона от трамвая остава купчина сбръчкано, старо и непотребно желязо.

15 септември 2010 г.

- Mea Culpa -

Kyrie eleison
Christe eleison

Je ne dors plus
(The time has come)
Je te désire
(The time has come)
Prends moi, je suis à toi
Mea culpa

Je veux aller au bout des mes fantasmes
Je sais que c'est interdit
Je suis folle, je m'abandonne
Mea culpa

Kyrie eleison
Christe eleison

Je suis là, et ailleurs
Je n'ai plus rien
Je deviens folle, je m'abandonne
Mea culpa

Je ne dors plus
Je te désire
Prends-moi, je suis à toi

Kyrie eleison
Christe eleison

Je suis là, et ailleurs
Je veux tout
Quand tu veux, comme tu veux
Mea culpa

Kyrie eleison
Enigma, "Mea Culpa"


   Mea Culpa е латинска фраза. Означава "моята грешка". Изразът е част от молитвата за изповядване на грехове в Католическата църква. Самата молитва е известна като Confiteor ("Изповядвам се")...
   Да правиш грешки е наистина човешко. В крайна сметка човек се учи от тях. Мъдростта идва по този път. Да грешиш е нормално. Да криеш грешките си обаче е престъпление. Непризнаването им има ефект на бумеранг. Рано или късно възмездието идва...
   Непризнаването на грешките е като прикрит враг, който ти взимаш за искрен приятел. Този неприятел действа като СПИН. Бавно, но сигурно те гризе и довършва. Най-лошото е, че той върши това и с най-близките ти хора. Хората, които обичаш, и които най-вероятно те обичат...
   Баща ми направи своята Mea Culpa късно. Късно, но все пак го направи. Направи го в email и SMSи. Не намери силата да го каже с глас. Направи го половинчато, но все пак го направи. Направи го отчасти, но все пак намери куража...
   Аз направих своята Mea Culpa. Може би късно, но все пак го направих. Направих го очи в очи. Открай-докрай. В един момент едва удържах сълзите си...
   Искам да бъда по-добър баща от баща ми...Искам хората да бъдат по-добри бащи от баща ми...

   Живот, обичам те! ;)))

13 септември 2010 г.

- Take me to the hospital или The Prodigy на празника на L'Humanité -


   L'Humanité е създаден през 1904 и доскоро е бил официалния вестник на Френската комунисическа партия. Той остава един от най-влиятелните ежедневници във Франция (през 1996 става първия френски вестник с уеб-версия!).
   Празникът на L'Humanité се провежда всеки втори уикенд на септември и води началото си от далечната 1930 година. Юбилейното 80то издание се проведе в голям парк в северните предградия на Париж и привлече над 600 000 посетители за трите дни. Фестивалът е насочен предимно към младата публика и освен богата музикална програма включва и неизбежните политически дебати и агитация, театрални предстявления и всякакви лунапарк забавления. Цените са наистина комунистически! Билетът за трите дни на фестивала струва 19€, бирата 1,5€ (нормално е поне 3€).В музикалната програма блестяха имената на The Prodigy, Madness, Simple Minds, Raggasonic, Caravan Palace...
   Иска ми се да разкажа малко повече за концерта на The Prodigy. И друг път съм ходил на концерти в Париж, но такава гореща публика досега не бях срещал. Не е трудно да се досетиш, че при цена на билета за целия фестивал 19€ всички луди глави в Париж и региона бяха тук! (За справка, цената на също тридневния фестивал Spirit of Bourgas беше 80€ при горе-долу същите по сила групи) Погото започна половин час преди концерта и когато Prodigy излязоха на сцената в предните редици всичко вече беше пот и кал. Оттам нататък следват два часа лудо шоу, нечовешко пого и безкраен екстаз. Чудо е, че тълпата не смеля някой от постоянно падащите в мелето. Съществуваше някаква негласна солидарност между търсачите на силни усещания. Ръце, крака, тела, глави и гърди, всичко беше една заплетена маса, подскачаща и тресяща се под ритмите на едни от най-големите електронни хитове за последните 15 години! След концерта бяхме като заляти с душ, пот, своя и чужда, буквално капеше от фланелките и панталоните. Обувките, загубили всякаква форма, приличаха на парчета мръсен плат неумело увит около краката. В калта след концерта останаха да лежат счупени очила, банкови карти, медицински застраховким гласни струни и какво ли още не, но на кой му пукаше. Оргазмът беше силен и дълъг...
   Thank you, Prodigy!....а на другия ден идваха Madness...

8 септември 2010 г.

- Българи, Юнаци! -


   Значи, по-принцип не гледам мачовете на така нареченият Национален отбор на България. Някак никак не го чувствам национален. След мача с Англия, в който успяхме да паднем само с 4 на 0, един колега сенегалец, който на български знае да казва само "кур за София" ми се оплаква: Абе как може да сте толкова слаби, вие Българите!? Беше разочарован човекът, защото беше заложил на победа за България. Да му се чудиш на акъла. Ясно е, че няма никаква представа какво представлява четата от келемета*, в която на вратата блести Михайлов III и която е вещо ръководена от баща му, Михайлов II. Този последният откакто управлява футбола в България постигна две неща: първо заприлича на прасе по външен вид и второ съсипа тотално клубния ни и национален футбол. Моят приятел, наивника, дори не знаеше  че най-добрият футболист на България за последните поне пет години, Бербатов, овреме се усети, заряза чалгаджийския купон на диджеи Мъро и Насо и въобще и не игра в този мач...
   Та значи оплака ми се този мой приятел, Омар се казва, че бил загубил пари. Шегувах се с него, подигравах му се лекичко, без злоба. С две думи забавно ми беше, пък накрая взе че ми стана малко мъчно за него и взех че му издадох тайната на несметното богатство. Тайната, която можеше да разори заложните къщи по цял свят. "Омар, казвам му аз, слушай, другата седмица България играе с Черна Гора в София, всички очакват да бием и коефициентите за Черна Гора са горе-долу същите като тези на България срещу Англия. Омар, викам му аз, ако искаш да си върнеш загубените пари, че и нещо за теб да изкараш, отивай и залагай за Черна Гора, по-сигурен мач от този няма, имаш време до вторник!" Някаква вътрешна увереност и интуиция, която рядко ме лъже ми го крещеше отвътре... Е, не ме подведе, дано този мой симпатичен приятел да ме е послушал. Други ден, като отида на работа ще се разбере. А иначе поздравления за храбрите черногорци, за които има толкова вицове в бивша Югославия...

* келеме - поле, празна местност. прен. човек който е празноглав.

2 септември 2010 г.

- Открийте седемте разлики -

- Нощен танц -

Нощен танц, луд екстаз,
жива луна, бързи тела,
изгарящ огън, шум от вълни,
диво море, засмени лица.

Заспал град, алена нощ,
rhythm and blues, звездно небе,
красиви хора, нежни ръце,
мека кожа, свеж аромат.


1 септември 2010 г.

- Среща с непозната -

Стоях на уреченото място в уречения час. Бях дошъл малко по-рано. По навик винаги идвам по-рано на важни срещи. Гледах лицата на момичетата около мен. Търсех я. Беше ми казано "Ще я познаеш". Вълнувах се, но не много. В никакъв случаи не се чувствах неловко. Веднага я познах. Действително имаше нещо познато в чертите на лицето и излъчването и. Като че ли и тя ме позна веднага. Доближихме се усмихвайки се един на друг. Стиснахме си ръцете и продължавахме да се гледаме в очите - малко по-дълго от приетото за двама непознати. И двамата бяхме адски любопитни. Гласът и смехът ми бяха познати. Вече ги бях чувал някъде, някога. Déjà entendu. Цял живот я бях търсил несъзнателно, може би...Някой я беше крил от мен. Бяха ме лишили от нея. Защо - сигурно никога няма да разбера. Представихме се един на друг. Говорихме. Смяхме се. Беше нещо като флирт. Или по-скоро като детска игра. Намерих я много близка и сходна с мен. Малко отнесена, изпитваща детска радост от живота. Пихме по едно в бара отсреща. На масата в ъгъла, беше уютно. Говорихме и се смяхме дълго. Наслаждавахме се един на друг. Вдъхновявахме се. После я изпратих до спирката на тролея. Той дойде бързо и ние се сбогувахме. Тя се качи и вратите се затвориха след нея. Ще я видя ли отново...Тръгнах в обратна посока с усещане за безтегловност....
Странни дни. Това бе сестра ми...

31 август 2010 г.

- Заразно безсънние -

Поглеждам часовника на монитора. 4:22 сутринта. Имаше някаква подобна пиеса на Сара Кейн. Безсънние. Чаршафите на леглото са особено грапави. Леглото пък е твърдо и на буци. Току-що осъзнах, че не съм вечерял. Само коктейла с Бейлис за вечеря. Толкоз. Въобще не съм усетил глад. Сънувам ли. Буден ли съм въобще. Не е ли това само лош сън. Кога точно заспах. В началото на това лято? В края на миналото? Кога ще се събудя...
Ставам. Паля компютъра. Паля лампата. Поглеждам часовника. 5:36. Имам идея. После ще легна...
Идея. Паля компютъра. 6:24. Пак ще легна...

30 август 2010 г.

- (Пре)раждане -

София, градът в който отраснах. Градът, в който опознах мизерията и желанието за промяна. Градът, който ме научи да се боря и на който дължа чувствителността си. Париж, градът който ме шлифова. Град с невероятен културен живот и традиции. На Париж дължа галантността си. Ню Йорк, Градът. Най-великият. Сърцето на съвременния свят. Туптящото и пулсиращо сърце. Мегаполисът. Вавилонът. На него дължа космополитността си и способността да комуникирам с всякакви хора. А по природа иначе съм малко срамежлив... София – Париж - Ню Йорк е пътуване във времето и пространството. Те ми принадлежат и аз им принадлежа.
Приятно четене. Благодаря ви ;))