8 ноември 2012 г.

- There is still some hope for America -








      Обама победи. Шоколадовият симпатяга ще дърпа юздите на най-развитата икономически и военно държава в света още четири години. Тази, същата държава, в която дядовците му са били роби. Не храня илюзии, Америка няма да се променни коренно. Капитализмът made in USA обаче ще има едно по-човешко лице. Човечеството може би все пак еволюира. Какво ще постигне Обама и ще успее ли въобще да промени нещо ще може да кажем след четири години. Едно обаче може да бъде казано със сигурност: фактът, че повечето американци гласуваха за Обама, а не за Мит Роуми, подсказва че за тях има нещо по-важно от парите властта, религиозния фанатизъм и егоизма. Мнозинството американци, противно на разпространеното мнение, се оказа че на са все пак чак толкова глупави. Не се вързаха на лозунга, че Мит Роуми знаел как да вдига на крака закъсали предприятия. Да, защото държавата не е предприятие. Не може просто ей така да съкратиш разходите, да уволниш този и онзи и да я препродадеш на огромна печалба на следващия президент. Хората не са просто зъбчати колела на една безмилостна икономическа система, каквито безспорно са и капитализма и комунизма (много удачна, а и забавна препратка е Модерни времена на Чарли Чаплин). За хората продължава да има най-голямо значение това дали са щастливи или не. Парите не означават автоматично щастие, колкото и упорито да ни е втълпявано обратното от господстващото днес в световен мащаб консуматорско общество, което френетично зове за „още и още”. „Още и още” – до пълно изчерпване на природните ресурси, пък после да става каквото ще – я оцелее някой, я не. Че парите не носят автоматично щастие най-добре са го разбрали в малката хималайска държава Бутан. Там просперитетът на нацията не се измерва с Брутния вътрешен продукт на страната, а с Брутното национално щастие. Но да се върнем пак от другата страна на земното кълбо. Ако Обама спечели с нещо американците, то това е с неподправеността си (други я наричат „харизмата” му). Когато Обама говори, човек има усещането, че говори един обиновен щастлив човек, който умее да се радва на малките неща в живота. Срещу себе си той имаше една корпоративна акула, на чиято самодоволна усмивка е написано „още и още”. Доволство, но не щастие, дължащо се на религиозния фанатизъм и милиардите долари (интересен въпрос е може ли човек да е искрено религиозен и в същото време милиардер? Не е ли в основата на всяка религия идеята за братство и взаимопомощ? Не е ли егоизмът врагът на човешкото щастие и на хармонията в отношенията ни с околните, който всички религии разпознават?) За силен коз пред по-традиционно настроените американци беще изтъкван факта, че Мит Роуми има пет деца, при това от една и съща майка. Като че ли това автоматично го прави добър баща, идеален съпруг и съвестен гражданин. Еми че то и Гьобелс е имал шест деца и то от една жена! Не, не мога да повярвам на усмивка, на която пише „още и още”. Щастлив съм, че и повечето американци не повярваха.



19 октомври 2012 г.

- Идиотът Ранди Пош –









„Какво би било ако не умирах след минута! Какво би било ако ми се върнеше живота – каква безкрайност! И всичко това щеше да бъде мое! Тогава бих превърнал всяка минута в цял век, нищо не бих пропилял, всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих изразходвал напразно…”
Ф. Достоевски – „Идиот”

        
       Преди години прочетох „Идиот” на Достоевски. Нямам много спомени какво точно се случваше в книгата, в главата ми се въртят само някакви картини от японския филм адаптация на Куросава. Едно нещо обаче няма да забравя от книгата. Това е момента, в който главния герой княз Мишкин е осъден на смърт и очаква екзекуцията си. В главата му се въртят мислите „Какво би било ако не умирах след минута...” - неговото обяснение в любов към живота. По-късно научих отнякъде, че самият Достоевски е преживял същата ситуация и че прототип на княз Мишкин е самият писател. Осъден на смърт заради участието си в заговора на Декабристите, той е помилван буквално минути преди да бъде екзекутиран. Царският пратеник със заповедта за помилване пристига на запъхтяния си кон до вече строените за растрел заговорници. Достоевски по всяка вероятно е описал собствените си мисли сполетяли го в онзи критичен момент...
    Години по-късно попаднах на видеозапис на лекция на някой си Ранди Пош, преподвател по компютри и виртуална реалност в щатския университет Карнеги Мелън. Ранди е поканен да участва в серията „Последната лекция”, в която на пенсиониращи се преподаватели от университета се дава възможността да предадат на студентите най-важното от опита си. В своята „Последна лекция” Ранди почти не говори за компютри и виртуална реалност, а за това как да сбъднеш детските си мечти. За час и половина той прави вълнуващ разказ за живота си и за това как е успял да сбъдне детските си мечти. Надеждата му е и неговите деца да сбъднат своите...
        Сигурно вече се питате защо започнах с Достоевски и какво общо има между епилептичния руски писател от 19 век и симпатичния усмихнат професор по компютри от Карнеги Мелън. Общото се крие във факта, че Ранди Пош не е застаряващ професор пред пенсия, на който му остават двайсетина (къде повече, къде по-малко) безгрижни години живот. Той е малко над четиридесетте и по-скоро младежки изглеждащ преподавател, който обаче има пред себе си от три до шест месеца живот. Диагнозата му е смразяваща – рак на панкреаса с десетина разсейки... Тук някъде би трябвало да става ясна връзката между него и Достоевски. Подобно на героя от „Идиот”, Ранди е изправен лице в лице с преждевременната смърт. Задавайки си същия въпрос „Какво би било ако ми се върнеше живота...” той успява да изживее пълноценно, с усмивка на лице, остатъка от живота си изпълнен с любов към близките си, света и живота. На всяка ситуация може да се погледне и от позитивна и от негативна гледна точка. Вместо да изпадне в самосъжаление и душевна депресия от споходилия го малшанс, Ранди успява да погледне положително на ситуацията си: „Все пак добре, че ще умра от рак, а не в катастрофа – така поне имам време да се нарадвам на живота, жената и децата си, пък и те ще има какво да си спомнят от мен”. Едно от първите неща, които Ранди прави след като научава фаталната диагноза е да си купи кадилак, следващото – да си направи вазектомия, тоест да му направят бърза операция за запушване на  семенните канали...





Ранди Пош дава последната си лекция.






        Въпросът, който индиректно ни задават и Достоевски и Ранди Пош, е трябва ли да се сблъскаме със смъртта, за да осъзнаем, че имаме уникален шанс да сме живи. Човек трябва да се възползва в пълна степен от този шанс! Въпросът в днешно има и своето общочовешко измерение. Днес хората повече отвсякога са заплашени да се самоунищожат. Наличните оръжия може би вече са в количество достатъчно да превърне земята в пустиня, ако преди това разбира се не го сторят хищническото черпене на природните ресурси и замърсяването. Едва ли ще е много далече от истината, ако кажем че човечеството се сблъсква със своя край. Заплахата е напълно реална и тодорживковата тактика "Да се снижим докато бурята отмине" едва ли ще помогне. Хората би трябвало да поставим под въпрос поробващи и безперспективни политически, икономически и религиозни доктринии и да заживеем пълноценно с мисълта да не вредим на другите и с отговорност какво ще завещаем на децата си.  За щастие много хора мислят по този начин и това ме прави оптимист. Междувременно нека не забравяме и да сбъдваме една по една детските си мечти - щастието минава през това. 








16 септември 2012 г.

- Някои неща за Уругвай, които може би не знаете -







И така, след едно горещо лято, през което хич не беше настроение за писане, нека се върнем към нашето пътуване или по-скоро към края му. Пътуването ни завърши там, откъдето и започна - в Бразилия. Тъй като вече писахме надълго и нашироко за страната на кариоките, тук ще стане дума за Уругвай, една толкова известна и също толкова непозната държава.
Уругвай е втората най-малка суверенна държава по площ в Южна Америка (след Суринам) и третата с най-малко население (само Суринам и Гвиана имат по-малко жители). Повечето хора биха се изненадали да узнаят, че едва 3,3 млн човека имат честа да се наричат уругвайци. От тях около 1,8 млн, или повече от половината, живеят в столицата Монтевидео. Остава загадка как такава малка нация е успяла  два пъти да спечели световното по футбол и цели петнайсет пъти купата на Южна Америка (абсолютен рекорд!), което при съперничеството на такива съседи като Бразилия и Аржентина си е наистина изумително постижение. Освен с футболните си подвизи, Уругвай е известна и с това, че е най-богатата страна в Южна Америка спрямо броя на жителите си. Както ни споделиха самите местни, страната често е наричана Швейцария на Южна Америка. Богатството на Уругвай идва най-вече от отглеждането на говеда. Говедата се отглеждат в почти диви условия от „гаучосите” (местния вариант на каубоите), а почти равната територия на страната (най-високият „връх” е висок цели 514 м.н.в.) осигурява идеални условия за това. Стабилната банкова система и царящата демокрация са също така важен фактор за богатството на Уругвай.
Страната често е наричана по-малкия брат на Аржентина. Територията и е била част от Аржентина, после пък я завзели бразилците, някъде там се намесили и англичаните, и накрая за да не се карат двете големи държави за тази територия, се пръкнала държавата Уругвай. Монтевидео и Буенос Айрес са разположени на двата отсрещни бряга на една и съща река – Рио де ла Плата (или Ривър Плейт както е по-известна) – която тук е широка цели 200 км. Двата града са съперничащи си пристанища като въпреки по-малкия размер на Монтевидео, неговото пристанище е по-добре устроено. Съперничеството се е пренесло и на културните и футболни терени. Двата града са в спор къде именно се е зародило тангото. Най-достоверна от гледна точка на безпристрасния наблюдател изглежда версията, че танцът е резултат от културните традиции и новости в целия регион на Рио де ла Плата. За футболните подвизи на „джуджето” Уругвай стана дума, но е интересно да се добави, че двата най-големи клуба в страната – Пенярол и Насионал (и двата естествено от Монтевидео) – са двете най-наложили се търговски марки в столицата, а нищо чудно и в цялата страна. Буквално на всяка крачка човек се сблъсква с всевъзможни сувенири носещо марката и цветовете им. И двата отбора са печелили по три пъти междуконтиненталната купа, а износът на футболисти към Европа сигурно е сериозно перо в бюджета на страната.
В Уругвай останахме всичко на всичко три дни. Бяхме на гости на Диего, Лю и малката Емма. За по-евтино, а и по-вълнуващо, взехме нощния ферибот от Буенос Айрес  не директно до Монтевидео, а до по-близкия Колония дел Сакраменто . Оттам директно се качихме на автобус до Монтевидео, където сутринта Диего и Емма ни чакаха на автогарата. Веднага прави впечатление, че цените бяха по-високи от Аржентина. Може би само Сао Пауло е по-скъп от Монтевидео на континента. Най-масовият навик на уругвайците е да пият мате. Матето е нещо като чай, с което уругвайците се наливат буквално на всяка крачка. За целта всеки втори на улицата е гушнал термос, от който е щръкнала метална сламка.  Ние някакси не можахме да го оценим това мате – на вкус не беше нищо особено. Сигурно изпускахме нещо съществено около консумирането му, което го правеше така популярно. Може и да беше защото си нямахме термус и оттам пропадаше целия ритуал, около пиенето му.
В Монтевидео не случихме на хубаво време и може би затова градът не ни впечатли особено. Диего ни разходи с кола по дългата 13 (!) км плажна ивица на града като правеше впечатление червения цвят на водата. От архитектурата единственото нещо, което впечатли такива неразбирачи като нас, беше Паласио Салво, която има своя брат в Буенос Айрес. Интересната сграда е висока точно сто метра и десетилетия след построяването си през 1928 е продължавала да се слави като най-високата в цяла Южна Америка. Друго интересно нещо е, че на всеки час желаещите могат да се качат на високата сграда на кметството на Монтевидео и оттам да се полюбуват на панорамата на града.  Беше красиво, въпреки лошото време. Една от вечерите купихме огромен къс месо, който изпекохме на скара в камината на къщата с Лю и Диего. Беше много сочно и вкусно и с право уругвайските теленца си заслужават световната слава. Може би тук е момента да спомена един интересен факт, който ни направи впечатление. С Лю и Диего се запознахме преди няколко години в един хостел в Прага. Двамата се познаваха от Щатите, където бяха учили заедно. Лю е уругвайка, а Диего – колумбиец. След европейската им обиколка, двамата се заселили в къщата на Лю в Монтевидео. Впоследствие им се родила Емма и така. Интересното беше, че докато се разхождахме с Диего из Монтевидео, той навсякъде бе разпознат като чужденец. И в Колумбия и в Уругвай се говори испански, но явно акцента или пък специфични думи веднага го издаваха, въпреки няколкото години изкарани тук. Тъй като ние с Венета очевидно бяхме чужденци, то и Диего бе лесно причислен към нашата експедиция. Местните правеха впечатление на културни хора. По улиците като във всеки голям град се шляеха разни странни индивиди.




Червените води на океана





Кичозния Паласио Силва.





Монтевидео от терасата на кметството




Ти да видиш какво гледат уругвайците по кината




След като едва не се изгубихме с градския транспорт в Монтевидео,  рано на следващата сутрин вече бяхме на автогарата със звучното име Трес Крусес. Оттук хванахме автобус за Рио Бранко, градче на на границата с Бразилия.  Автобусът прекоси целия Уругвай, което си беше доста еднообразно преживяване – навсякъде крави и нито едно по-високо хълмче. В Рио Бранко ни подхванаха разни таксиджии, дебнещи такива като нас, желаещи да бъдат прекарани до отсрещния бразилски град  Жагуарао. Бяхме вече поуморени от пътуването, а и крайната цел беше Куричиба – голям град доста по-насевер в Бразилия, та затова не се съпротивлявахме много на таксиджиите.  Със сигурност, ако се бяхме поразтърсили щяхме да намерим алтернативен транспорт в пъти по-евтин. Таксито ни покара мъничко, мина по един мост над една неособено голяма река и се оказа, че вече сме в Бразилия, град Жагуарао. Никой нито ни спря, нито ни провери на този мост, който явно се явяваше граница между Уругвай и Бразилия. Таксиждията ни попита нещо на испанопортугалски. По-скоро логически, отколкото с разбиране на езика, се досетихме че ни пита дали да ни докара до полицейския участък. Там симпатична мургава бразилска полицайка ни би входните печати и ето ни отново легално в Бразилия. Сега се сещам, че някъде по петминутния път от Рио Бранко до Жагуарао трябва да сме спрели някъде да ни бият и изходните уругвайски печати. Явно е било толкова обикновено събитие, защото нямам никакви спомени. Жагуарао беше малко шарено градче, което определено обикнахме, най-вече заради името му и странното безвремие, което цареше тук. На автогарата се осведомихме за автобусите и сметнахме, че най-добре е да хванем автобус за Порто Алегре, който тръгваше след няколко часа. Купихме си билети и тръгнахме да разглеждаме градчето. Беше приятно, спокойно, а и грейна слънце. Ех, тая слънчева Бразилия! Разходихме се по граничната река и се спряхме в едно ресторантче, където плащаш десет реала и ядеш колкото и каквото поискаш. Собственикът ни се усмихваше и гледаше с любопитство. Заговорихме се, оказа се палестинец. Кажи-речи, наш човек. Стана време за автобуса и се сбогувахме със симпатичния домакин. Вечерта пристигнахме в Порто Алегре. Градът си е бая големичък – 1,5 млн жители, а с предградията те набъбват на 4,4 млн. Тук отново трябваше да хващаме рейс, този път вече директно до Куричиба. Имахме два-три часа време да се поразходим из града и хапнем. Изглеждаше недотам сигурно място, но това май важи за всички по-големи градове в Бразилия. Хапнахме, поразгледахме, поразчупихме се малко. Седнахме и в едно интернет кафе, където момичето на рецепцията говореше рядко добър за континента английски и прояви жив интерес към нас.  Късно вечерта се натоварихме на автобуса за Куричиба, където на сутринта ни посрещна Ана-Луиза. Друга приятелка, която се оказа, че за няколкото месеца през които не се бяхме виждали, е успяла да стане истинска звезда в Бразилия. Песента Oração, в която и тя участва е истински хит в страната и клипът по youtube е гледан вече близо 10,5 млн пъти…





Мостът служещ за граница между Уругвай и Бразлилия. Оттатък е Уругвай





Улична капоейра в Порто Алегре





Свръхмодерният рейс 204 за Дружба-2 в Куричиба.





Тук някъде трябва да завърши нашия разказ за пътуването ни в Южна Америка. За шест седмици успяхме да разгледаме макар и набързо кажи-речи половината континент, да влезем на територията на шест държави и да посетим над двадесет града. Цифрите сами по себе си не могат да дадат съдържанието, с което тези шест седмици бяха изпълнени. Обещахме си следващия път да се върнем поне за шест месеца и да разгледаме по-спокойно останалата част от континента. Рано или късно и на това пътуване ще му дойде времето. Дотогава енергията, чара и красотата на този уникален континент ще останат като част от нас, за да ни напомнят, че има и такива места, където хората и слънцето се усмихват по-често.





23 май 2012 г.

- Световъртеж: интервю с Клодин Галеа -

(интервюто е публикувано в бр. 5/2012 на списание ЛИК)






снимка Louise Leblanc
    Клодин Галеа е френска писателка. Пише романи, пиеси и разкази за деца и за възрастни. Пиесата и „На ръба*” е носител на Голямата награда за драматургия на френското Министерство на Културата за 2011. Корените на Клодин се намират в слънчевия остров Малта, където фамилното име Галеа е често срещано. Баща и се мести от Алжир във Франция няколко години преди раждането и. Отраснала е в Марсилия, но от десетина години живее в Париж. Споделя, че в Париж е трудно да се пише. „Твърде е шумно”, добавя тя и твърди, че на юг и е по-лесно да твори.




- Коя е Клодин Галеа? Бихте ли се представили?
- Пиша от дълго време. Мога да кажа, че това е най-важното нещо в живота ми. Пиша пиеси за театър, защото преди около тридесет години започнах като актриса в театъра, но това не продължи дълго. Навремето бях срамежлива и започнах с писането на поезия и на кратки истории. За един период от седем години бях журналист в един ежедневник, но продължих да пиша за театър. Много по-късно започнах да пиша романи и книги за деца и впрочем много обичам да пиша за деца.

Лесно ли е да пишете за деца и в същото време да пишете романи и пиеси силно натоварени с лично страдание? Как ги съчетавате?
- „На ръба” е един малко необичаен текст. Написах го през 2005. В продължение на цяла година търсих как да опиша нещата, които тази снимка провокираше у мен (бел. – става дума за снимка от затвора Абу Граиб в Ирак, на която се вижда американски войник жена да унижава пленен гол иракчанин държейки го на кучешка каишка). Чак след около година лутане намерих начин как да пиша за тази снимка и после нещата станаха бързо. Сигурно е обаче, че това е едно тотално изживяване. Човек не може да излезе от него просто така. В същото време точно приключвах един роман, в който също ставаше дума за сексуалност и различие между половете и бях отчасти „калена” в тази материя. Всъщност романа го бях завършила  предната година, но той излезе от печат по времето, когато пишех „На ръба”.  Когато пиша текст като „На ръба” не мога да пиша за нищо друго. По принцип ми е трудни да пиша две неща едновременно. Обикновено ми трябва поне шест месеца да се концентрирам само върху едно нещо и след това евентуално мога да започна да пиша и друго. Когато пиша за театър, бих могла примерно да пиша за деца. Когато пиша обаче роман, не бих могла да пиша други неща. „На ръба” беше нещо, което тотално ме всмука и не бях способна да пиша каквото и да е друго нещо по-същото време.

- Определено когато четем „На ръба” имаме впечатлението, че това е нещо много обсесивно.
- Да, да, точно така.

- Вие казахте, че пиесата е писана през 2005. Защо тогава тя излиза чак сега?
- Аз самата пожелах тя да не бъде издадена веднага, защото по това време течеше процеса срещу американските войници – надзорници в Абу Граиб. Когато за пръв път организирах публично четене на пиесата, медиите бяха залети от информация за Абу Граиб. Исках целият този шум да отмине и да се уверя, че пиесата има смисъл и извън този контекст. Исках също така и да се предпазя сама себе си. След написването на един такъв текст, неминуемо следва едно лично сътресение и трябваше да минат месеци, за да изляза от него. Това е преди всичко един текст и е под въпрос дали от самото начало идеята ми беше да напиша пиеса. Когато обаче текстът беше четен през септември 2005, издателката, която по принцип се занимава с театралните ми текстове, искаше да го издаде веднага. Отказах и. В продължение на пет години всяка година тя идваше при мен с предложението да го издадем и в крайна сметка през 2010 приех. Между 2005 и 2006 текстът бе четен няколко пъти и всъщност беше публикуван на страниците на списание.  Впоследствие минаха четири години и реших отново да организирам публично четене. След него вече отговорих положително на издателката и една година по-късно текстът бе награден.

- Значи текстът издържа изпитанието на времето?
- Да и впрочем съм много доволна, че изчаках, защото днес ми е много по-лесно да говоря за него отколкото преди шест години.

- А защо пиесата е озаглавена „На ръба”? За кой ръб става дума?
- Заглавието дойде от само себе си. Дойде докато пишех, отчасти защото не успявах да пиша и си казвах, че оставам „на ръба”, че оставам „отстрани” на текста. От друга страна, защото ръбът е мястото където изпитваме световъртеж, а на моменти си казвах, че пиша за да не падна. Често пиша без да имам идея за заглавието, но в този случай то дойде от само себе си още докато пишех. Чувствах се едновременно „на ръба” по отношение на текста и „на ръба” на света, който ме заобикаля. Текстът е едновременно политически, интимен, обществен... Това, че се казва „На ръба” не значи, че стоя на някакъв ръб и не се осмелявам да прекрача отвъд. Напротив - „На ръба” означава, че едновременно се опитвам да се задържа да не падна и в същото време съм се осмелила да подложа на въпроси такива комплексни теми като зло, унижение, мъчение и предателство. Преди всичко унижението, което може да се сметне за централна тема на пиесата. ”На ръба” - стоим изправени, но в същото време трябва да положим усилия, за да не паднем.




снимката от затвора Абу Граиб, провокирала
написването на "На ръба"



- В пиесата се усеща голямо лично страдание (на моменти даже физическо). Може ли да се твърди, че написването на този текст има някакво терапевтично действие?
- Не е имало желание за терапия чрез писане. В действителност снимката на тази жена войник държаща иракски пленник на каишка ме преследваше в продължение на месеци чрез неспособността да опиша какво чувствам и поради факта, че в позицията на мъчител, на доминиращ, беше жена. Нямаше начин да пиша за тази снимка без да се отдам напълно: как едновременно да не съм просто воайорка, бидейки в същото време воайорка. Не може да се отрече, че съм воайорка, защото снимката едновременно ме привлича и отблъсква, даже отвращава. Какво обаче друго да ни отвращава на тази снимка, ако не нашите собствени желания и страхове от такива крайни изживявания. Сексуалността на тази снимка е много силна и съм убедена, че тази сексуалност притеснява. Фактът, че в ролята на доминиращ е жена, притеснява и мъжете и жените, която гледат снимката. Жена съм и си казвам, че жените са същите като мъжете. В крайна сметка има еднаквост и подложих на въпрос факта, че съм привлечена и в същото време отвратена от снимката. Самата аз съм преживяла много случаи на унижение, както впрочем много други хора. Не мисля, че съм изживала нещо изключително различно от другите хора. Започнах да пиша като приех за отправна точка своите собствени преживявания, за да опитам да разбера какво точно се случва на тази снимка и от едната и от другата страна на каишката. По този начин включих неща от детството ми, неща от личния ми живот. Такива неща обаче не може да се излекуват пишейки литературни произведения и правейки изкуство. Когато искаш да „развържеш възли”, трябва да го направиш в живота. В същото време писането може да е причинено от това „развързване на възли”. Разграничавам ясно писането от психоанализата. Мисля, че психоанализата може да подпомага писането, чисто и просто, защото ни освобождава по отношение на това, което се случва с нас. Повишава способността ни да „играем” с това, което ни се случва, защото в цялата тази история има „игра”. Ако нямаше „игра”, не бих била способна да пиша в тази структура, която е едновременно обсесивна и в същото време се развива, напредва. Ако съм „затворник” на това, което ми се е случило, не бих била способна да пиша по този начин. Не съм писала с терапевтична цел, но в същото време няма точна граница между писателя и личността и всичко, което пиша върви и в двете посоки. Мисля, че не е възможно да се пише за една такава снимка, ако не тръгнем от нашите собствени преживявания. Можем да пишем, ако вече сме били размишлявали върху подобни въпроси, ако сме изпитали подобни неща и поне малко анализирайки взаимоотношенията на доминиране, на подчинение, на унижение и на освобождение.

- Пиесата изглежда писана на един дъх, в същото време казвате че сте я започвали 40 пъти преди да успеете да намерите начин да опишете това, което чувствате гледайки снимката. Кое беше това нещо което „отпуши” писането ви?
- Четейки „На каишка” от Доминик Фуркат през лятото, една фраза от тази книга ме впечатли – „Аз съм в действителност тази каишка”. Тръгнах от тази фраза, която изравяваше дадена гледна точка, тотално различна от моята. Това отпуши писането ми. Цялата обсесия, която се състоеше в това да закача снимката на стената, да я наблюдавам всеки ден и в крайна сметка да я сваля, изведнъж намери начин да „излезе” от мен. Тази фраза наистина ме впечатли и се впуснах с  цялото същество, с цялата си женска същност. Не пишех за снимката, а опитах да съм отпред, отзад, отсрани, около и върху снимката. Чувствах унижението и всички тези лоши черти на характера, които се опитваме да крием. Убедена съм, че ние, човешките същества, сме способни на всичко. За щастие в живота имаме контрол над себе си. Това са въпроси, които много ме интересуваха отпреди това, но този път стигнах далеч. Успях да намеря форма за въпросите, които ме вълнуваха - нещо, което не е толкова лесно.

- „На ръба” е преди всичко личен текст, но в същото време има и определен политически смисъл, най-малкото поради факта че снимката е от затвора Абу Граиб. Какво е вашето лично мнение за настоящия световен ред?
- Смятам че живеем в свят, в който човек експлоатира човека все повече и повече и по всякакъв начин. Отново ставаме свидетели на граждански войни и на движения за свобода като например „Арабската пролет”, които впоследствие се израждат и превръщат в борба за власт между отделни политически партии, били те религиозни или не. Има и много войни, които за мен за империалистически войни. Откъде-накъде ние решаваме, че ще наложим демокрация в страни, които нямат същата история и опит като нашата и защо в същото време не се намесваме в други конфликти като този в Сирия например? Или пък защо някои страни се намесват, а други не? Когато казвам „ние”, имам предвид разбира се Съединените Щати. Европейските страни обаче не са нищо друго освен по-малките братчета и сестричета на Американците. Всички ние заедно образуваме този добре известен „Запад”, който вече не колонизира, защото за щастие е имало деколонизация, но който е наложил модел върху света. Изключително важно ми се струва, че каквато и да е властта, диктатурата, била тя лява, дясна религиозна или светска, която един народ търпи, то този народ ще търси начин да отхвърли подтисничеството. Това е една човешка ценност, която остава фундаментална. В същото време, се наблюдават съседи, които всеки ден са готови да се избият и това ми се струва удивително. Тези взаимоотношение се развиват на база на социалните отношения, на капитализма в действителност. Колкото по-долу сме на социалната стълба, колкото повече страдаме, тоест колкото по-бедни сме (да наречем нещата такива, каквито са), колкото сме по-необразовани и незнаещи, толкова по-силни са желанието за реванш, за омраза и за завист, защото всичко започва от усещането за несправедливост. В един момент всичко това избухва и всички тези причини правят така че в един следващ момент малък брой хора могат да получат властта над останалите и да станат по-лоши и да причинят по-големи злини, от тези на които те самите са били подложени. Човечеството е устроено така. Едновременно сме добри и лоши, но именно системите, правителствата и тяхното управление са тези, които определят коя страна на човешката природа ще се развие. С цялото си същество съм във война с това да се унижават хората в ежедневния им живот. Много често това става чрез изклюването им от обществото, което е форма на унижение.


- Интересували ли сте се да знаете нещо повече за жената на снимката?
- Да, интересувала съм се. Четях, каквото се пишеше за нея и за всичките останали американски войници подсъдими за мъченията в Абу Граиб, най-вече за Линди Ингланд и за другата жена, директорката на затвора, името ми убягва в момента. Чела съм статии и всичко друго каквото излизаше за тях. Интересувала съм се, разбира се.


- В пиесата се третира въпроса за различието на половете. Един малко провокативен въпрос: всички мъже ли са мръсници?
- А, не не, никога не съм казвала такова нещо.


- Всъщност в пиесата вашата майка го казва.
- Не, абсолютно не. Мисля че в пиесата наблягам на нещо, което би могло да се обърне срещу мен или поне срещу женското в мен. Това е, че показвам как жените биха могли да бъда също чудовищни. Познаваме много повече такива актове в изпълнение на мъже, защото човешките общества дълго време са били управлявани от мъже. Ето, например в Аушвиц надзирателите да били мъже. Сещам се за този пример, но има още много други. Мисля, че равенството е навсякъде и във всичко и уви, дори и в най-лошото. Освен това в пиесата описвам и една любов, която едновременно възхвалява женската красота, но и показва женското предателство. Мисля дори, че една жена може да бъде по-голяма предателка от един мъжа. Не давам морални оценки на жените и на мъжете. Бих само добавила, че съществува един идеализиран образ на жената. Той идва от борбата за равенство между жените и мъжете, което съвсем не е постигнато, никак даже. Определено същеструва един идеализиран образ на жената и всъщност в пиесата аз разбивам този образ. Мисля дори, че именно затова снимката така ме заинтригува, заради този различен образ на жената.


- Действително, свикнали сме да виждаме по-скоро мъжете в ролята на този, който държи каишката...
- Абсолютно. В същото време обаче тези жени войници са били в известна степен манипулирани от мъже. Известно е, че те са били изполвани в този затвор за да възбуждат сексуално затворниците мъже и отново е налице манипулиране на образа на жената от мъже. Има разбира се и жени, които са отговорни. „На ръба” понякога притеснява мъжете, които я четат, именно защото показва жената в силната позиция и в същото време това е една ситуация от областта на мъжките сексуални фантазии. При садомазохизма имаме жена господарка, която налага с камшик мъжа и т.н. При садомазохизма обаче всичко е добре режисирано. Мъжът е доброволно в тази позиция. Тази снимка не показва садомазохистична режисирана сцена, а една реална ситуация на мъчения.


- Една жена може ли да бъде също толкова безмилостен тиранин какъвто може да бъде един мъж?
- Мисля, че да. При всички положение знае се, че е имало жени надзирателки в лагерите. Тираните са били мъже, защото живеем в общество контролирано от мъже. Жените все още рядко притежават реална власт. Да се надяваме, че са си извлекли поуките, политическите, а не тези свързани с другия пол. Не мога да кажа дали една жена, единствено поради факта че е майка, е по-добра от един мъж. Не бих продължила в тази област, защото би било много претенциозно от моя страна да дам отговор на този въпрос. Надявам се единствено, че ще има все повече и повече жени, които да управляват обществото и се надявам, че те ще анализират добре историята на човечеството, досега ръководено от мъже. Имаме директорки на предприятия, които са също толкова авторитарни колкото и  мъжете директори. Не бих могла да твърдя, че има човешки качества, които са свойствени само на единия пол. Полът, това е нещо което е културно създадено, не е нещо което е вродено. Всеки става такъв какъвто иска или е принуден да стане, освен ако не става дума за някаква лудост, но това е нещо съвсем различно. В нашият случай съвсем не става дума за лудост.


Claudine Galea, Au bord, publié aux Editions Espaces 34 en 2010.





10 май 2012 г.

- Пригответе се за най-голямата фиеста на света –




Preparate para la mejor fiesta del mundo



     Буенос Айрес не би бил Буенос Айрес, ако го нямаше футболът. Двата най-големи градски клуба са Бока Хуниорс и Ривър Плейт. Мачът между тези два отбора е обявен от английския вестник Обзървър за спортно събитие номер едно на света, което трябва да видиш преди да умреш. Тази година обаче, Ривър Плейт са в по-долна дивизия и Буенос Айрес е лишен от това вълнуващо събитие.
       В неделя вечер Бока играеше срещу Тигре. Естествено никога не бяхме чували за този отбор и и решихме, че мачът едва ли ще е много интригуващ. Грешка. Оказа се, че Тигре си имат своите успехи, а пък привържениците му определено заслужават името на отбора. Мачът за наша радост се оказа с огромен заряд. Това обаче научихме или по-скоро усетихме чак когато започна самата среща. Как стигнахме дотам обаче е не по-малко вълнуваща история от самия мач.

Ла Бока, типичен изглед от квартала около стадиона.
    Както стана дума, петък вечерта минахме покрай стадиона на Бока и видяхме феновете, които биеха възторжено тъпани. В събота, деня преди мача, решихме да се разходим пак до стадиона, за да видим няма ли някакъв начин да си вземем билети предварително. Оказа се, че няма. От разни блогове в интернет научихме, че единственият начин да се купи билет е на черно преди мача. Друг вариант е просто да се подкупи охраната на стадиона. Решихме да се пробваме на следващия ден и се впуснахме да разгледаме квартала наоколо. Кварталът, в който се намира Ла Бомбониера, стадиона на Бока Хуниорс, се нарича Ла Бока (устата) – оттам и името на отбора. Ла Бока е пристанищен и беден квартал като първите заселници са били италианци от Генуа. Кварталът е една от основните туристически дестинации в Буенос Айрес. Причината е, че подобно на Монмартр в Париж е обитаван от много художници, привлечени от ниските наемни цени и бохемския начин на живот. Най-известната улица в Ла Бока – „Каминито” (пътечка) – е заобиколена от двете страни от пъстроцветни къщи пълни със заведения и  магазинчета за туристически сувенири. Пред някои от тези предимно туристически заведения голяма атракция бяха танцьорите на танго. Голямо клише, но явно това търсят по-голямата част от туристите. „Каминито” прилича много по дух на „Пляс де Тертр” на Монмартр: твърде туристическо и доста фалшиво. В съседните на „Каминито” улички, обаче могат да се видят доста по-ненапудрени, но не по-малко колоритни и чаровни къщи, заведения и арт-галерии. Всичко това на не по-малко от 200м от Ла Бомбониера. Сигурно една от причините художниците да живеят тук е и наелектризиращата сила на тълпите, които всяка седмица изпадат в див транс на вибриращия стадион.
12-ия играч на Бока
       Бока Хуниорс е основан някъде в началото на 20 в. от италиянски емигранти, откъдето и прякора им „генуезците”. Изборът на цветовете на екипите – синьо и жълто – е свързан с любопитна случка. В първите години от съществуването си, отборът често сменял цвета на екипите си. В един мач обаче се случило двата противника да имат един и същ цвят фланелки и тъй като Бока били гости трябвало те да си сменят екипите.  В този момент един от футболистите  предложил Бока Хуниорс да играят в цветовете на флага на кораба, който пръв влезе в пристанището. Малко след това на хоризонта се появил шведският кораб Дротнинг София, плаващ от Копенхаген и така вече век отборът играе в цветовете на шведското знаме.
      Отборът определено е много популярен в Буенос Айрес. Интересна и демократична практика е, че президентът на клуба се избира от привържениците. Куриозно, по едно и също време в разгара си кипяха кандидат-президентските кампании и за президент на Аржентина и за президент на Бока Хуниорс. Навсякъде из града висяха плакати на кандидат-президенти като понякога беше трудно да се прецени дали става дума за президент на страната или на отбора. Ние дори влязохме в щаба на един от кандидатите за президент на Бока, където усмихнати девойки ни почерпиха с бонбони. Тъй като повечето футболни запалянковци са мъже, агитаторите хитро бяха избрани да са млади момичета.
       На сутринта в неделя се сбогувахме със сестрите и се отправихме към пристанището, където оставихме раниците. Денят беше слънчев и ние хванахме рейс в посока Ла Бомбониера. Когато наближихме стадиона започнаха да се появяват и първите „черноборсаджии”, които предлагаха билети. Цените бяха доста високи, а и бяхме предпазливи, защото бяхме чели, че на туристите се продават много фалшиви билети. Повъртяхме се около стадиона и отказахме на няколко човека билети, тъй като цените ни се сториха несериозно високи. В един момент за нас се лепна някакъв тип, който искаше горе-долу разумна цена. Оттам пък ни загложди съмнението дали не са фалшиви. Питахме го директно и той ни запоказва някакви защити, които доказвали че са истински. Този тип така ни се беше лепнал, че вече бяхме решили да купим билети от него, въпреки че не ни вдъхваше много доверие. В последния момент на колебание, някакъв съдържател на барче до стадиона, явно разбрал за какво става дума, ни направи отрицателен знак зад гърба му. Знакът определено означаваше „не си купувайте билети от него”. Това окончателно ни отказа. Седнахме на стълбите на някаква къща да хапнем и да обмислим какво да правим. До мача оставаха около два часа и уличките около стадиона започнаха да се пълнят с хора. Решихме да помолим някой да ни покаже как изглеждат истинските билети за мача, та да сме сигурни. Спряхме баща и дъщеря като предварително бяхме подготвили грижливо фразата на испански. Те бяха много отзивчиви и ни обесниха по какво да разпознаем истинските от фалшивите билети. Окрилени от този миниуспех тръгнахме пак около стадиона да търсим билети. Почти веднага ни спря някакъв човек, който обаче продаваше само един билет. Той ни заведе при друг „продавач”, който имал повече. Явно  бяха цяла мрежа. Този обаче нещо се засегна като го питахме дали билетите са истински и дали може да дойде с нас докато минем билетния контрол, за да сме сигурни. Нещо се възпламени, взе да си показва документите и отказа да ни ги продаде. То пък и ние не му се натискахме много. Веднага ни спря друг човек, които продаваше билети. Той веднага се съгласи да дойде с нас до входа на стадиона. Спазарихме горе-долу разумна цена по нашите разбирания, която обаче си беше около три пъти над реалната. Бяхме се разбрали Венета да влезе първа и ако няма проблеми да платя билетите и да вляза и аз. Всичко мина по план, ние бяхме на стадиона, а продавача – неговите 250 песос (малко над 40 евро). Вътрешно ликувахме. Смеейки се се заизкачвахме нагоре. Билетите ни се оказаха за третия, най-горен етаж, за сектора с привърженици на Тигре. Когато най-сетне изкачихме виещите се стълби и излязохме на стадиона, ахнахме от гледката. 
Централната трибуна за бонбонките.
    Аржентинците ще да имат много странни бомбониери, защото Ла Бомбониера не ни приличаше много-много на такава. Въпреки това, стадионът е наистина много красив, огромен и предразполага за зрелище. От три страни теренът е заобиколен от високи триетажни трибуни, а от четвъртата се намира една по-ниска и не чак толкова голяма постройка само с балконски ложи. Самият Диего Марадона има собствена ложа на тази трибуна. От ложите се вееха знамена на различни кандидат президенти. Стадионът бавно се пълнеше, като нашият сектор даваше вид на спокоен. Привържениците на Тигре едва ли бяха много. Някак неусетно целият стадион се напълни. Началото на мача наближаваше, но на терена вместо да загряват играчите се играеше мач между детските състави на Бока и Тигре. Футболистите явно загряваха някъде отстрани и щяха да излязат директно за мача за по-голям ефект. Нашият сектор, който беше за правостоящи, така се напълни, че вече не можехме да мръднем. Започнаха да се разпъват знамена, раздаваха се балони. Малко преди да излязат играчите на терена, се започна някакво неистово пеене и скачане, което продължи неспирно докрая, прекъснато единствено от полувремето. 
Ла Бомбониера моменти след изригването.
    Добре подготвеното излизане на играчите на терена предизвика нещо като вулканско изригване на стадиона. Всички до един викаха в екстаз, милиони цветни листчета полетяха във въздуха, а на таблото грейна надпис пригответе са за най-голямата фиеста на света. По аржентински претенциозно, но пък едва ли много далеч от истината. Самият мач не беше от най-интересните като Бока победи с 1:0. Ние се надявахме Тигре да изравнят, за да усетим напълно еуфорията у привържениците им. Всъщност това, че отборът им загуби изглежда ни най-малко не ги смути. Пееха си песните във възхвала на някой си „Ел Матадор”, което впоследствие научихме, че е прякор на отбора. Секторът ни се превърна в огромен кофи-шоп на открито, а пликове с вода летяха към привържениците на Бока на долния етаж. Венета беше чела, че ги пълнели не само с вода... Благодарихме се, че не ни бяха продали билети за долния етаж. Песните за „Ел Матадор” бяха така гръмогласни, че за целия мач успяхме да чуем прословутата хинчада или агитка на Бока не повече от два-три пъти.
       В крайна сметка всяко удоволствие си има край. След края на мача имахме усещането, че сме били на особено опустошителен рок-концерт – добре намачкани и с пищящи уши.  Агитката на Тигре се качи на някакви специални автобуси, а ние се отправихме към съседния квартал Сан Телмо с надеждата да намерим някое местенце, където да погледаме автентично танго. Може би тук е мястото да кажем за тези които не знаят, че танцът е един от символите на Буенос Айрес. Той се заражда към края на 19в. в по-бедните слоеве на Буенос Айрес и Монтевидео (двата града са в спор къде точно е станало това) и носи едновременно белезите и на европейските и на африканските културни традиции. В началото на 20в. танцьори и музиканти от Буенос Айрес гастролират и популяризират тангото в Европа и Северна Америка. През 2009 танцът е обявен за нематериално световно културно наследство от ЮНЕСКО.
Voulez-vous danser avec moi?
      Та значи повървяхме, повървяхме и щастието взе, че ни се усмихна. На един площад хората се бяха събрали на нещо като самоделна танцова вечеринка. Някой бе донесъл уредба и големи колони, друг пък цветни крушки. Погледахме що погледахме пък решихме и ние да опитаме с Венета. Сигурно сме били много забавни отстрани. В един момент една друга двойка начинаещи, които май не се решаваха да се пробват, дойдоха да ни поздравят за ентусиазма или поне ние така предположихме. Решихме, че са боливийци. Не ни пукаше много много, че не знаем как да танцуваме, следвахме олимпийския принцип, че е важно участието. Мисля, че успявахме да хванем донякъде ритъма все пак.
      Наближаваше времето да хващаме ферибота за Монтевидео и тръгнахме към пристанището. Набързо приключихме митническите формалности и в полунощ вече бяхме на път на огромен ферибот. Бяхме бая уморени, така че не видяхме много от това пътуване. То пък и едва ли имаше какво толкова да се види нощем. Буенос Айрес и Монтевидео се намират на двата отсрещни бряга на реката Рио де ла Плата, която тук е широка над 200 км. Пътуването с високоскоростния ферибот бе само няколко часа и рано на другата сутрин вече бяхме в столицата на Уругвай, където ни очакваха Лу, Диего и чаровната им дъщеричка Ема. Какво се случи в Монтевидео заслужава обаче да бъде разказано отделно.



23 април 2012 г.

- Buenos Aires state of mind – футбол, парти, танго и пържоли –











      Буенос Айрес е преди всичко състояние на духа. Огромен, красив, богат, беден, надут, мръсен и безркайно пленяващ. Буенос Айрес е един от най-космополитните градове на света с близо 13 млн жители, преселници предимно от Испания и Италия, но също и поляци, араби, евреи, германци, французи, ирландци, холандци, гърци, португалци, норвежци, руснаци, шведи, японци, хървати, британци... В днешно време прииждат вълни от китайци, румънци и украинци, както и имигранти от други южноамерикански страни - Боливия, Парагвай, Чили и Перу . Буенос Айрес е най-големият испаноговорящ град в света и е също така културна столица на бившите испански колонии на континента. Прилича едновременно и на Мадрид и на Ню Йорк. Всичко е огромно, хаотично и чаровно. Егото на аржентинците е пословично и бая вицове има на тази тема. Любимият ми: вървят баща и син аржентинци, синът дърпа ръката на баща си и му казва „тате, тате, искам един ден да стана като тебе, тате.” Бащата се усмихнал доволно „разбира се сине, ти имаш толкова красив и умен баща”, синът поклатил глава „не, тате, искам да бъда като теб един ден, за да имам един такъв красив и умен син като мен.” Когато обаче човек стъпи за първи път в Буенос Айрес няма начин да не остане впечатлен и завинаги запленен от аржентинската столица.




Голям и красив.




         В Буенос Айрес умахме уговорка да останем у сестрите Хуана и Фернанда от каучсърфинга. Слязохме вечерта късно на автогара Линиерс. Къщата на сестрите трябваше да е някъде наблизо. Намерихме телефон и им се обадихме. Отсреща вдигна някакво момиче, което не разбираше и дума английски. Тъй като и нашият испански не беше кой знае колко по-добър от нейния английски така и не разбрахме как може да стигнем до тях. По успокоителния  тон, с който говореше, можеше да се съди, обаче че не е далече. Жената от телефоните ни каза бегло посоката и ние тръгнахме да търсим адреса разпитвайки хората по улицата. Улиците ми напомняха на Бруклин. Изглеждаше малко страшно, но пък много вълнуващо. Квартала, който търсехме се изписваше Versailles, точно както двореца на Луи XIV и ние наивно питахме къде се намира квартал „Версай”, че даже пробвахме и на по-испански – квартал „Берсай”. Хората ни гледаха недоумяващо. Решихме направо да показваме листчето с адреса, при което ни отговориха с одобрително поклащане на глава и с доброжелателна насмешка. С местния акцент квартала, който търсехме, се произнасяше ”Берсашес”. Признавам си, че не мога да направя голяма разлика между испанския език говорен в Испания и този в Боливия например, но пък след четири дни в Буенос Айрес, аржентинския акцент го долавям на третата дума – толкова е характерен. Криво - ляво вървяхме в правилната посока. В един момент едни хора ни казаха да хванем някакъв си автобус. Добре че не го направихме, защото май се оказа грешно. Вместо това, на Венета и хрумна гениалната идея да пита за адреса в една пицария. Ресторантът естествено доставяше пици по домовете и зад тезгяха висеше огромна карта на околните квартали. С дружни усилия пицарите успяха да открият нашата уличка на картата. Благодарим ви аржентински колеги. Оказа се наистина близо – десетина минути пеша. Тръгнахме по още по-тъмни улички като отвреме-навреме един от разносвачите на пица ни пресрещаше с моторчето си и ни даваше напътствия. Най-накрая открихме уличката, но пък се оказа че номерата на къщите съвсем не са подред. В крайна сметка, по метода на изключването, остана една голяма бяла къща да е тази на сестрите. Осмелихме се да позвъним и бинго! Една женска глава се показа на прозореца и ни махна за „добре дошли” или по скоро за „буенбенидос”. Хуана, по-малката сестра, ни показа набързо стаята, даде ни ключа и се изниза да спи, че утре трябвало да става рано. Имахме на разположение чудна стая. Всички в къщата спяха и ние решихме да вземем по един душ. Венета влезе първа, после дойде мой ред. Изкъпах се набързо и понечих да изляза от ваната и що да видя – кракът ми нагази в дълбока поне пет сантиметра локва. Проследих локвата и с ужас установих че локвата излиза извън вратата на банята. Коридорът пред банята беше целият залят с вода. Водата течеше и под една врата, която за щастие се оказа балконска. Викнах Венета да помага и с помощта на черджето успяхме криво-ляво да пресушим локвата. Ситуацията беше толкова абсурдна, че ни обърна на смях. Хилехме се като тикви и не можехме да спрем. Сестрите сигурно ни мразеха вече. На следващия ден, те се държаха някак дръпнато и решихме, че е заради случката с наводнението. Оказа се, че просто са си такива – дръпнати стари моми, университетски преподавателки. С банята пък проблема бил техен, защото каналът се бил запушил от косите им. Вечерта си направихме обща вечеря със сестрите и още двама португалски каучсърфисти. Третото момиче в къщата, Мириам, живееше на квартира у сестрите и се оказа най-весела измежду тях. Тя беше и момичето, което ни вдигна първия ден. Въпреки че трудно комуникирахме, ние много я обикнахме заради неподправеността и, а и заради това че тя врътна най-вкусните пици, които някога сме яли. В последствие, четейки отзивите за сестрите в каучсърфинг сайта, разбрахме че вечерята с пици е нещо като традиция като всички се изказваха много ласкаво за кулинарните умения на Мириам.
        В Буенос Айрес има много неща, които си заслужава да се видят и ние успяхме да видим не малка част от тях. Градът е процъфтявал в края на XIX и началото на XX век и може би поради това разхождайки се из централните улици, човек има чувството, че се е върнал век назад. Барове, сгради, улици, местростанции – всичко изглежда като декор на черно-бял гангстерски филм. Интересно е да се отбележи, че в града има огромни паркове и тези паркове гъмжат от хора, които спортуват. Аржентинците определено са най-спортната нация, която съм срещал. Градските автобуси в Буенос Айрес приличат на маршрутките в Ла Пас по това, че е практически невъзможно да видиш две еднакви. Всички до един са украсени кичозно, в някакво подобие на стил нео-Луи XIV.  Седмица преди да пристигнем, по случайност гледахме по една боливийска телевизия как градски автобус бива премаван от влак в Буенос Айрес, опитвайки се да мине под спускащата се бариера.  За щастие нашият опит в придвижването с градския транспорт мина безпроблемно и дори е интересно да се спомене, че билетчетата са два пъти по-евтини от тези в София.




Рейс номер 29.




Розовата къща, известна още като Аржентинския парламент.




Стара сграда обитавана от духове.




       Една от вечерите успяхме дори да отидем на дискотека – за пръв път откакто бяхме стъпили на континента. Дискотеката беше в Палермо, най-големият и интересен откъм нощен живот квартал в Буенос Айрес. Отидохме към един през нощта, но всичко беше толкова вяло и убито, та решихме че явно не сме попаднали на правилното място. Беше събота вечер. Неусетно обаче клубът започна да се пълни и към два и половина вече течеше такъв купон, че човек трудно можеше да остане равнодушен към случващото се. Явно аржентинците хич не обичаха да си дават зор. Навсякъде по стените имаше надписи, че пушенето е строго забранено. Това обаче явно беше само пожелателно, защото навсякъде около нас се пушеше и то не само тютюн. На сутринта в автобуса за вкъщи гледката беше забавна. Половината хора се връщаха от парти, докато другата половина отиваха на работа. Някои дори правеха впречатление, че отиваха на работа директно от дискотеката. Венета стана след два часа да правят палачинки, аз пък спах тъкмо докато те станаха готови.




Това метално цвете се затваря всяка вечер и се отваря рано сутрин.




       Когато човек пристигне в Аржентина, едно от нещата които трябва да опита е местното барбекю. Аржентина и Уругвай са в остър спор чии крави са по-вкусни като ние с ръка на сърцето може да им присъдим реми. Из пампасите, гаучосите - аржентинската версия на каубоите – отглеждат в абсолютно диви условия наистина вкусни мръвки. В Буенос Айрес голям кеф е да се поразходиш по крайбрежната улица до доковете, да седнеш на някоя от многобройните „парижи” и да хапнеш един огромен сандвич с пържола с безброй сосове и гарнитури. „Парижите” са си най-обикновени караванки с църкащи на скара меса и с наредени около тях пласмасови маси и столове.  Непретенциозно, но пък адски вкусно.  
         Канехме се да отидем на мач на Велес, защото стадионът им беше на две крачки от къщата на сестрите, но се оказа че в последния ден от престоя ни има и мач на Бока Хуниорс (местните май му казват Жуниорс). Не ни трябваше много да го мислим. Два дни преди мача минахме пред стадиона и видяхме как агитката набиваше посред нощ тъпаните. Носеше се усещането за интересно и вълнуващо преживяване и вече нищо не можеше да ни спре. Бяхме решени да влезем на стадиона и да гледаме мача. Оказа се, че е много трудно да се намери билет за мач на Бока. Всъщност, те билети май така и не се и продаваха, защото целият стадион бе разпродаден с абонаментни карти още преди началото на сезона.




Феновете репетират за дербито с Тигре.





       Купихме си билет за нощния ферибот до Монтевидео, които пътуваше ведага след мача. Само такъв транспорт не бяхме май използвали досега по време на това пътуване. Очакваше ни преинтересен последен ден в Буенос Айрес. Разходката из Каминито, кварталът на артистите,  из Сан Телмо,  люлката на тангото, както и премеждията на мача на „Ла Бомбониера”, както галено е наричан стадиона на Бока, обаче заслужават да бъдат описани отделно. 







10 април 2012 г.

- Чили: Ел сосиализмо булгаро –






   Към  11 вечерта слязохме на международната автогара в Сантяго де Чили. Трябваше да намерим телефон и да се обадим на каучсърф домакините. Около гарата всичко беше затворено в този късен час, но успяхме все пак да намерим уличен телефон. Пуснахме монетата от 100 песос и звъннахме. Звъниме, звъниме, ама никой не ти вдига. Отвреме-навреме само се включваше някакъв автоматичен женски глас, който съобщаваше на испански нещо от сорта на „номерът, който сте избрали е грешен или несъществува”. Работата не миришеше на хубаво. Спряхме някакво момче с молба да пробва той да се обади. Той се оказа много свестен тип и ни каза, че имало голям проблем с мобилната мрежа този ден и сигурно затова не може да се свържем. Питахме го за интернет клуб и той предложи да ни заведе до центъра на града. Помъкна ни към автобусната спирка и скоро се озовахме на автобус тип 306 за Младост. Поискахме да си купим билет, но се оказа че те не се продават просто така. Трябва да си купиш магнитна карта, която после се зарежда от специални автомати. Брей, тия чилийци колко се автоматизирали! Качването ставаше само през първата врата и с дружните усилия на няколко пътника успяхме да се прокараме барабар с чантите над въртящите се бариери вътре в автобуса пред толерантния поглед на шофьора. Момчето се оказа наистина много свястно и ни заведе до един интернет клуб в центъра на града като преди това ни запозна с някакъв негов познат, който работеше в бар. Идеята беше, ако не може да намерим къде да спим, да останем в бара за през нощта. Разрових се из имейлите си и успях да намеря номера на Хорхе – много добър приятел от детинство на мой много добър приятел. По принцип Хорхе беше предложил да ни подслони ама ние не знам защо се отплеснахме по каучсърфинга. Обадих се на Хорхе от интернет клуба и се оказа, че момчето знаело че идваме и ни чакало. Хванахме такси и право у Хорхини. Хорхе говореше много добре английски за разлика от приятелката му Кати, която не отбираше и дума. Тя обаче измисли някакъв начин и успя да направи така че компютъра да казва на английски с роботски глас, това което тя му пишеше на испански. Много се смяхме на находчивостта и. Сигурно това е част от близкото бъдеще.       
    Чилийците наистина са много цивилизовани и най-вече доборнамерени хора. Никъде не сме се чувствали по-безопасно и уютно в Южна Америка отколкото в Сантяго. Тук изкарахме три невероятни дни. Гостоприемството на Хорхе и Кати беше очарователно. Самият град е много модерен и приятен. Хората много ни се радваха като разбираха, че идваме от България. Един засмян чичко на около 50 – 60 години, с който се срещнахме на улицата, размечтано и  въодушевено ни говори за „Ел сосиализмо булгаро”. Обясни ни, че навремето в Чили България била символ на държава, в която цъфтял чуден социализъм. Аз пък помня само, че навремето в квартала ни имаше един Чилийски клуб, изрисуван с някакви революционни сцени. Днес Чили е най-стабилната и просперираща държава в Латинска Америка. Ситуацията обаче на практика не е чак толкова розова. Докато ние бяхме там университетите бяха в стачка, а местните с които говорихме бяха на мнение, че страната е в криза вследствие от дългогодишната либерална икономика, която рязко е разделила обществото на богати и бедни.  Младите са разтревожени от липсата на бъдеще. Истината както винаги е някъде посредата. Интересно е може би да се отбележи, че през 1970 Салвадор Алиенде (Айенде на испански) става първият демократично избран президент марксист в Южна Америка. Крайните реформи, които Алиенде налага, както и някои външноикономически фактори, обаче бързо вкарват страната в тежка икономическа криза. Своята роля за дестабилизация на управлението на Алиенде изиграва и ЦРУ, силно притеснено от открито афишираното му приятелство с Фидел Кастро. На самият Фидел толкова много му харесало в Чили, че първоначално планираното едноседмично посещение през 1971 се проточило и станало едномесечно. Не така обаче стоели отношението на Алиенде с Москва. Другарите там остро го критикували за нежеланието му да използва сила срещу опонентите си. В крайна сметка ситуацията в страната силно деградира и на 11 септември 1973 новоопределеният главнокомандващ на военните сили Генерал Пиночет организира преврат. Президентският дворец „Ла Монеда” е обграден и обстрелван, а самият Алиенде се самоубива с автомата АК-47 личен подарък от Кастро. Според някои той е по-скоро самоубит. Няколко часа преди фаталния си край, по едно от малкото останали незаглушени радиа, Алиенде произнася прочувствена прощална реч. В нея той осъжда предалите го военни и величае обикновения чилийски гражданин като на практика изявява готовността и решителността си да умре (достойната за перото на Шекспир прощална реч).  Охраната на президентския дворец се отбранява яростно, та се налага дори авиацията да се намеси. Красивата „Ла Монеда” е обстрелвана с изтребители. Алиенде дълго време отказва да повярва, че самият Пиночет го е предал. Превратът продължава всичко на всичко само няколко часа – от 7 сутринта докъм 3 следобед. Следват години на военен терор (3000 убити и 1000 все още водещи се за изчезнали), но и на икономическа стабилност подпомогната от Големия Американски брат.  Но да спрем обаче дотук с историята. Президентския дворец днес отново изглежда безупречно, а пред него се издига огромната статуя на... Алиенде.  




Няколко века архитектура в Сантяго




Улична забава в Сантяго




Тримцата с Хорхе. Това в ръцете на дамата посредата е цвете обърнато наопаки.






Сантяго видян от хълмчето със статуята




Ел сосиализмо булгаро




Чилийско модерно изкуство




   За съжаление пристигнахме в Чили седмица след националния празник 18 септември и не успяхме да хванем тържествата. За сметка на това пък Хорхе ни заведе на мач – Универсидад де Чиле срещу О’Хигинс. Беше голямо изживяване. Няколко месеца по-късно Универсидад спечелиха Купа Америка, така че може да се каже че видяхме един от най-добрите футболни отбори в Южна Америка на живо. Така наречените „Лос де абахос” се славят като едни от най-колоритните привърженици на света, но все пак нищо не може да се сравни с „хинчадите”  от Бока Жуниорс в Буенос Айрес, за които ще стане дума в следващия пост.




На стадион Сантяго де Чили. Vamos la U!




video




   Сантяго заедно с предградията има население от 7,2 млн души (в самото Чили живеят около 17 млн). Красив град е и прилича на София по това, че в близост са разположени високи планини. В средата на града се издига хълм превърнат в парк. Гледката от върха на хълма е чудна, а в подножието му се намира бохемски квартал пълен с арт галерии и заведения. Още един плюс за града е, че на около стотина километра се намира океана и красивите Валпарайсо и Виня дел Мар. Успяхме да отидем за няколко часа и да разгледаме Валпарайсо – пристанищен град, който до откриването на Панамския канал през 1914 е бил с голяма важност. Днес, въпреки че официалната столица е Сантяго, чилийския конгрес заседава именно във Валпарайсо. Историческия квартал до пристанището е обявен от Юнеско за световно наследство и е изключително кокетен и живописен и с множество арт галерии и красиви стари сгради. Прилича доста на някои квартали на Лисабон и Порто. Благодарности на Родриго, приятел на Хорхе, за желанието с което ни разведе и показа Валпарайсо.




Ел сосиалиамо булгаро 2. Този път във Валпарайсо




Кон нуестро амиго Родриго




Улично изкуство във Валпарайсо




Прилича на Куба, ама си е пак във Валпарайсо




Закусвалнята на Че Гевара във Валпарайсо.




Това не е много ясно какво беше




   Четирите дни в Чили хвръкнаха бързо бързо и вечерта на четвъртия ден отново се озовахме на автогарата в очакване на автобуса за Мендоса, Аржентина. Планът ни беше да пътуваме за Буенос Айрес, но директните билетите бяха малко скъпички и затова решихме да пробваме с прекачване на Мендоса, голям Аржентински град в близост до границата с Чили. Автобусчето, с което щяхме да минем границата беше малко и хората бяха доста интересни, повечето тип леля и чичко. Имаше една възбудена лелка, която на границата се кротна след като се оказа че пренася контрабандно китайски шалове и часовници в ръчната си чантичка. На сутринта недоспали още по тъмно бяхме в Мендоса и тръгнахме да търсим автобус за Буенос Айрес. Нови интересни и незабравими моменти ни чакаха и в Аржентина, но затова ще стане дума в следващия пост.