19 октомври 2012 г.

- Идиотът Ранди Пош –









„Какво би било ако не умирах след минута! Какво би било ако ми се върнеше живота – каква безкрайност! И всичко това щеше да бъде мое! Тогава бих превърнал всяка минута в цял век, нищо не бих пропилял, всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих изразходвал напразно…”
Ф. Достоевски – „Идиот”

        
       Преди години прочетох „Идиот” на Достоевски. Нямам много спомени какво точно се случваше в книгата, в главата ми се въртят само някакви картини от японския филм адаптация на Куросава. Едно нещо обаче няма да забравя от книгата. Това е момента, в който главния герой княз Мишкин е осъден на смърт и очаква екзекуцията си. В главата му се въртят мислите „Какво би било ако не умирах след минута...” - неговото обяснение в любов към живота. По-късно научих отнякъде, че самият Достоевски е преживял същата ситуация и че прототип на княз Мишкин е самият писател. Осъден на смърт заради участието си в заговора на Декабристите, той е помилван буквално минути преди да бъде екзекутиран. Царският пратеник със заповедта за помилване пристига на запъхтяния си кон до вече строените за растрел заговорници. Достоевски по всяка вероятно е описал собствените си мисли сполетяли го в онзи критичен момент...
    Години по-късно попаднах на видеозапис на лекция на някой си Ранди Пош, преподвател по компютри и виртуална реалност в щатския университет Карнеги Мелън. Ранди е поканен да участва в серията „Последната лекция”, в която на пенсиониращи се преподаватели от университета се дава възможността да предадат на студентите най-важното от опита си. В своята „Последна лекция” Ранди почти не говори за компютри и виртуална реалност, а за това как да сбъднеш детските си мечти. За час и половина той прави вълнуващ разказ за живота си и за това как е успял да сбъдне детските си мечти. Надеждата му е и неговите деца да сбъднат своите...
        Сигурно вече се питате защо започнах с Достоевски и какво общо има между епилептичния руски писател от 19 век и симпатичния усмихнат професор по компютри от Карнеги Мелън. Общото се крие във факта, че Ранди Пош не е застаряващ професор пред пенсия, на който му остават двайсетина (къде повече, къде по-малко) безгрижни години живот. Той е малко над четиридесетте и по-скоро младежки изглеждащ преподавател, който обаче има пред себе си от три до шест месеца живот. Диагнозата му е смразяваща – рак на панкреаса с десетина разсейки... Тук някъде би трябвало да става ясна връзката между него и Достоевски. Подобно на героя от „Идиот”, Ранди е изправен лице в лице с преждевременната смърт. Задавайки си същия въпрос „Какво би било ако ми се върнеше живота...” той успява да изживее пълноценно, с усмивка на лице, остатъка от живота си изпълнен с любов към близките си, света и живота. На всяка ситуация може да се погледне и от позитивна и от негативна гледна точка. Вместо да изпадне в самосъжаление и душевна депресия от споходилия го малшанс, Ранди успява да погледне положително на ситуацията си: „Все пак добре, че ще умра от рак, а не в катастрофа – така поне имам време да се нарадвам на живота, жената и децата си, пък и те ще има какво да си спомнят от мен”. Едно от първите неща, които Ранди прави след като научава фаталната диагноза е да си купи кадилак, следващото – да си направи вазектомия, тоест да му направят бърза операция за запушване на  семенните канали...





Ранди Пош дава последната си лекция.






        Въпросът, който индиректно ни задават и Достоевски и Ранди Пош, е трябва ли да се сблъскаме със смъртта, за да осъзнаем, че имаме уникален шанс да сме живи. Човек трябва да се възползва в пълна степен от този шанс! Въпросът в днешно има и своето общочовешко измерение. Днес хората повече отвсякога са заплашени да се самоунищожат. Наличните оръжия може би вече са в количество достатъчно да превърне земята в пустиня, ако преди това разбира се не го сторят хищническото черпене на природните ресурси и замърсяването. Едва ли ще е много далече от истината, ако кажем че човечеството се сблъсква със своя край. Заплахата е напълно реална и тодорживковата тактика "Да се снижим докато бурята отмине" едва ли ще помогне. Хората би трябвало да поставим под въпрос поробващи и безперспективни политически, икономически и религиозни доктринии и да заживеем пълноценно с мисълта да не вредим на другите и с отговорност какво ще завещаем на децата си.  За щастие много хора мислят по този начин и това ме прави оптимист. Междувременно нека не забравяме и да сбъдваме една по една детските си мечти - щастието минава през това. 








3 коментара: