6 януари 2012 г.

- Първи впечатления от Перу. Загубата на спалното пончо, градът на ужасите, боливийската бактерия и андийските прасенца –




               След Боливия, нашето пътешествие се насочи към Перу. Кулминацията на престоя в Перу трябваше да бъде посещението на Мачу Пикчу, едно от седемте чудеса на света, каквото и да означава това.
               Перу ни посрещна с блокиране на граничния път. Блокиращите бяха местни хорица, които доколкото разбрахме искаха асфалтиране на някакви пътища. Хората имаха право – голяма част от пътищата в Перу бяха в окаяно състояние, по-лоши дори от тези в съседна Боливия, известна с пътната си мрежа от която могат да ти се изправат косите. Не стана много ясно как нашия автобус беше допуснат да премине барикадата : може би защото бяхме само чужденци, може би и шофьорите да платиха нещо на барикадиращите, а може пък и комбинацията от двата фактора да се оказа решаваща. Оттам нататъка се заредиха чудни изгледи към езерото Титикака огрян от перуанското слънце.



Блокираният граничен път. Автобусът бе допуснат да заобиколи барикадата.




               Целта на пътуването този ден бе селцето Тинта, разположено в Долината на инките на около два часа от Куско, древната столица на Инкската империя. В Тинта ни очакваше Карла, наше добро перуанско другарче, за да отпразнуваме подобаващо рожденния и ден. Автобусът, в който се возехме, логично не беше директен до Тинта. Налагаше се първо да слезем в Пуно, най-големия перуански град на брега на Титикака, и оттам да хванем друг автобус за Сикуени. От Сикуени пък трябваше да се качим на трети автобус, с който да пропътуваме петдесетината километра до Тинта.
               По първоначален план трябваше да пренощуваме в Пуно, но тъй като бързахме за рожденния ден на Карла, който се падаше точно този ден, в Пуно директно хванахме автобус. Впрочем така стана и по-добре, защото от това което успяхме да видим  от града, той никак не ни очарова : грозновати набързо построено-недостроени сгради, от която значителна част промишлени, и навъсени местни хора.  Може пък и на нас така да ни се е сторило по примера на лисицата и киселото грозде и градът да си заслужава. По-късно срещнах, че бил известен като фолклорна столица на Перу. Следващия път ще го уважим и Пуното.
Още в автобуса за Пуно шофьорите ни агитираха да се запишем и да платим за автобус на същата или на братска фирма, който да ни закара до Сикуени. Предложиха ни да платим дори в долари. Един симпатичен брадат и позагорял от слънцето немец, който правеше обиколка с колело из Южна Америка, но който явно се беше поуморил вече и се беше натоварил на автобуса барабар с колелото си, ни каза че предлаганата цена е висока. Той беше вече минал един път през Перу и дори ни предложи да ни смени малко перуански солеси, местните пари, за да може да си купим директно от автогарата по-евтини билети от друга фирма. Тук е момента да кажа, че Венета беше успяла да купи малки суми от всички южноамерикански пари в някакво чейнджбюро в София, при това на изгоден курс, нещо което аз не успях да сторя в Париж.  
               На автогарата в Пуно, успяхме бързо да намерим евтин автобус, който тръгваше буквално след няколко минути и така след едно ходене до тоалетната време вече бяхме в автобуса за Сикуени, предвкусвайки  вкусните гозби и приятната компания за рожденния ден на Карла.  Къде ти, съдбата беше отредила друг, по-безславен, но по-приключенски завършек на този ден. Автобусът беше евтин и логично беше доста мръсен и разбит, пък и спираше начесто. Не съм напълно сигурен, но в този автобус май гледахме някакъв американски филм за войната в Югославия, в който участваха разни български актьори в ролята на руснаци. Помня, че Вальо Танев беше особено жестоко разстрелян и умря патетично като във филм за партизани. И така пъплехме бавно към заветния Сикуени. Вече по тъмно в някакъв град или май беше бензиностанция, се качи продавач на брашно от мака.  Маката е кореноплодно растение като картофите и морковите, което и идея си нямам как се казва на български. Продавачът дръпна една дълга реч, в която доколкото разбрахме основно наблегна на лошите хранителни навици на перуанците и чудните качества, известни още на инките, на маката.  На моменти сладкодумния продавач бе саботиран от група французи, с които се возехме още от Исла дел Сол и които държаха да не им се нарушава спокойствието, погрешно решили че са в и-дзен класата на TGV. След като една от французойките, която видимо беше най-възмутена може би защото говореше испански, удари на камък в опитите си да привлече и местните пътници за каузата си, франсетата се кротнаха и амбулантния търговец тържествено довърши речта си. Местните явно го оцениха подобаващо, защото последваха множество развълнувани покупки на пликчета с мака. Трябва да призная, че беше добър оратор и успя и мен да ме запали до такава степен по маката, че в Куско си купих един голям пакет, който и досега си ям на закуска.
               Криво-ляво към десет часа вечерта се дотътрихме до Сикуени. Още на слизане от автобуса ни дебнеше първата неприятна изненада. Пренебрегнали съветите да си държим багажа винаги в себе си, ние бяхме оставили раниците си в багажното отделение на автобуса. Слава богу, раниците си бяха там, но пък липсваше спалния ми чувал. Претърсих цялото багажно, спален чувал няма. Шофьорът само кимаше с глава и питаше въпросително „пончо, пончо”, после се качи зад волана и запраши с останалите пътници нататък по маршрута. Така се разделихме със спалното ми пончо, явно решило да поеме свой собствен път някъде из перуанските селца.  
Решихме все пак да гледаме позитивно, чувалът едва ли щеше да ми трябва особено, имайки предвид че е лято, пък и не беше от скъпите. След като взехме раниците влязохме в автогарата, за да потърсим телефон и да се обадим на Карла. Сцената, която ни посрещна там беше достойна за филм на Индиана Джоунс. Автогарата беше претъпкана с поналягали и понасядали индианци, в дъното някои дори се преобличаха. При влизането ни разговорите утихнаха, главите се завъртяха и ни посрещнаха недружелюбно-опулените погледи на цялата банда чакащи. Ние бяхме единствените европейци, пък явно местните имаха зъб на белите, заради безчинствата на испанците навремето. В опитите да влезем в мирен контакт с местните, те ни отговориха с арогантност, на места агресивна. Дори полицаите бяха изключително недружелюбни и Венета правеше обстановката още по-филмова, разказвайки истории за полицаи мушкащи дрога в чантите и дрехите на туристи, на които после искат подкуп за да ги пуснат от участъка.
В крайна сметка успяхме да намерим интернет клуб, от който да се обадим на Карла. И тук, паф, съкрушителния удар на съдбата – Карла съобщи със звънливото си медено подпийнало гласче, че ни очаквали по-рано, че автобуси за Тинта вече нямало, че такситата са скъпи и опасни (наскоро таксиджии били убили и ограбили двама чужденци) и че те всички са пияни и нямало кой да дойде да ни вземе с кола. Като единствено разумно решение ни препоръча да спим в хотела срещу автогарата, откъдето утре сутрин ще дойде да ни вземе. Е, това е, спасение няма, трябваше да останем да нощуваме в града на ужасите. Нямаше какво да се прави, пазарихме една таванска стая в хотела срещу автогарата и гладни и мръсни, направо с дрехите си легнахме да спим в ада, само на 50 км от рая. През нощта почти не мигнахме. Всяко нещо обаче, дори и най-ужасното, си има край.
На сутринта се осмелихме да влезем в едно кафе, където Венета удари едно кафе с домашно каймачено мляко, на дъното на което я очакваше трупчето на ненаучила се да плува перуанска муха. Карла дойде позакасняла, но пък засмяна до уши да ни вземе и, ей, всичко някак блесна. Сикуени вече не изглеждаше чак толкова недружелюбен, пък и едно чудно перуанско слънце беше грейнало, сякаш за да ни подскаже, че сме вече тъй близо до столицата на Империята на слънцето – Куско.
В къщата на чичото на Карла, пълна с негови статуи, вече беше раят. Чичото на Карла е учител по изящни изкуства в Швейцария и летем си почива в родното селце. Възполвахме се да се попечем мързеливо на терасата с чудна гледка към Долината на инките. За пръв път в нашето пътуване имахме пералня на разположение и след два-три цикъла на пералнята всички наши дрехи бяха чисти и ухаещи. За обяд пък братовчедката на Карла, също художничка, беше сготвила чудна супа. Идилия бихме казали. Е, да, ама не било писано тази идилия да продължи дълго. След като хапнахме, решихме и да подремнем с Венета, както си му е реда. От тази следобедна сиеста и двамата се събудихме с ужасни болки в корема. Боливийската бактерия беше ханпала перуанска супа и беше решила да ни изяде и нас отвътре за десерт. И се почна едно безкрайно ходене до тоалетната, което сигурно е някой кръг на ада. 



На припек. Слънцето е толкова изгарящо, заради надморската височина, че си слагахме слънчев крем с фактор за бебета




Засмяната Мисис Пропър простира изпраните ни дрешки




Венета небрежно позира на фона на Долината на инките. Да се отбележи назъбената преграда на терасата в стил крепостта Баба Вида. Чичото явно беше почитател на бойния стил и имаше дори и въздушна пушка.



Криво-ляво привечер се надигнахме да се поразходим, защото Карла ни дърпаше и нямаше търпение да ни разведе из село Тинта и да ни запознае с баба си и дядо си. Ей тази разходка, която завърши в болницата в Тинта, вече беше и деветте кръга на ада. У бабини на Карла запазихме някакво самообладание, с цената на избили капки студена пот по челата. Бабата и лелята безуспешно ни приготвяха отвари за раздиращите ни се кореми. Пиенето на чайчетата се редуваше с ходене до тоалетната, която мило напомняше тази на село. У бабата видяхме и живи андийски свинчета, или куй както им казват местните. Куйчетата са много симпатични писукащи животинки, които печени с картофи са най-прославения местен кулинарен специалитет.  Ние обаче като видни защитници на андийските свинчета, така и не опитахме тази местна гозба. Когато се видяхме месеци по-късно с Карла, тя ми сподели с дяволско гласче, блясък в очите и напираща слюнка в устата как баба и и заклала и приготвила едно само за нея вечерта след като ние си тръгнахме от Тинта.
След като се видя, че с чай нещата няма да се оправят, Карла и братовчедка и ни заведоха в болницата. Мда, не е за вярване, но в село Тинта в Перу си има болница, където почти безплатно ни прегледоха и дадоха лекарства. Едно от тези лекарства беше пликче прах, което разтворено в хладка вода имаше вкус на пикня, с извинение, от което ти се повдига. Още на следващия ден „забравихме” да си го пием. Впрочем Венета май забрави още същата вечер след като го опита. През нощта спахме добре и на сутринта след закуска с вкусни домашни преруански хлебчета и запознаването с разни други лели и чичовци на Карла, тя ни качи на автобуса за Куско. Разделихме се с уговорката, че на другия ден ще се срещнем с нея в Куско. Оттам до Мачу Пикчу ни деляха само някакви си сто и нещо километра, които  обаче щяха да се окажат най-екстремните в целия ми живот. 






1 коментар: