31 януари 2011 г.

- Графитите, изкуство или вандализъм –




   
   

   Ако си мислите, че шарените закачливи надписи по стени, огради, мостове, надлези, влакове и камиони са съвременно явление, то сте в голяма заблуда. Запазени примери от графити има още от времето на Древна Елада и Римската Империя. Самата дума графити идва от италианското graffiato, която буквално и много показателно означава надраскан. Съвременното графити изкуство се ражда в Ню Йорк през 70те години на миналия век. Явлението се свързва с хип-хоп движението и е част от него. Основен обект за изява на графити артистите по онова време са вагоните на запуснатото нюйоркско метро. Тези артисти изписват чисто и просто имената си или по-скоро артистични си псевдоними по интересен, оригинален и цветен начин. Ако искате да научите повече за тези автентични нюйоркски артисти както и за реакцията на обществото към техните творби, гледайте документалния филм Style Wars, в който са представени някои от най-известните от тях. В Европа графитите стават по-широко известни в началото на 80те. Горе-долу по същото време в Париж се заражда един негов подтип – шаблонното графити изкуство. При него артистът предварително приготвя и изрязва шаблона с желаната форма, върху която после нанася боята със спрей.  Най-известен представител на този жанр е французина Blek le Rat. Негов наследник е англичанина от Бристол Banksy, който е може би най-известния графити артист в момента, ако не в света, то поне в Европа (Exit Through the Gift Shop е безценен филм, който разказва за творчеството на Banksy и подобни на него артисти)
   Спорът дали рисуването на графити е улична форма на изкуство или чисто и просто акт на вандализъм е стар колкото самото графити изкуство. В повечето страни да нарисуваш нещо върху движимата или недвижима собственост на някой без съгласието му е наказуемо престъпление. Същото важи и когато собствеността е обществена. В такъв случай подразбиращо е, че рисувачите на графити не просто рисуват, те изразяват някакво отношение към обществото и правилата на които то е подчинено. Вандализмът по дефиниция е престъпление, което се изразява в рушене или в повреждане на частна или обществена собственост. Вандалите били източногерманско племе, опустошило и разграбило красивия и величествен Рим през 455 година. Дали обаче графити художниците имат за цел да опустошават? Сигурно има и такива, но за повечето това е начин да се изразят публично и то по градивен начин. Няма спор, че голяма част от графитите по света са много добре естетически издържани и психологически въздействащи, което е достатъчно да бъдат включени в графата „изкуство”. Фактът обаче, че рисуването им е незаконно и е свързано с известен риск ги правят малък акт на гражданско неподчинение. Докато някои изразяват своето мнение и несъгласие с обществените правила като трошат и палят магазини, коли, банки, макдоналдси и подобните им , графити майсторите изразяват своето мнение по мирен начин. От друга страна, ако рисуването на графити е акт на несъгласие с начина по който обществото е организирано, заличаването им от страна на ръководните органи на това общество, не е нищо друго освен бягство от проблемите и репресия на обществено мнение. Да  хвърлиш милиони долари или евро, за да изтриеш графитите,  би дало доста спорния ефект на подреденост на даден град, но в никакъв случай не би решило проблемите, които тласкат млади и талантливи хора да грабват цветните спрейове. В повечето случаи зад добре поддържана фасада се намира къщата на ужасите.
   Понастоящен, за добро или лошо, графити изкуството, както и цялата хип-хоп култура са в голяма степен комерсиализирани, т.е. интегрирани в консуматорското общество. Големи фирми като Coca Cola, McDonalds, Toyota, Nike, Adidas, Lamborghini наемат графити майстори в рекламните си отдели, някои пък като IBM и Sony директно изполват графити като начин за рекламиране. Графити артисти излагат и продават творбите си в галерии, други работят за известни марки за градско и скейт облекло : DS shoes, Rebel 8 Osiris, Circa.
  Въпреки тази комерсиализация, графитите остават най-достъпната и следователно най-демократична форма на творческа изява или политическо мнение. По наличието на графити и на улично изкуство като цяло може да се прецени истинската творческа енергия, която даден град притежава, а също така и да се добие представа за скритите или явни социални конфликти, които тлеят в него. Днес най-активен център на улично изкуство е Сан Пауло в Бразилия. Много хора сравняват енергията, която този град носи днес, с енергията на Ню Йорк от 70те.



шаблонен графит от Banksy


18 януари 2011 г.

- Да купиш колело от Пазара на Бълхите -



                Пазарът на Бълхите е френския вариант на Битака. В Париж има цели три такива пазара като най-големия и най-стария е този в Сант-Уан. Сант-Уан има статут на отделен град, макар че практически е естествено продължение на Париж на север. Намира се близо до новия национален стадион Стад дьо Франс. Пазарът на Бълхите в Сант-Уан се формира още през XVII век, когато хора започват да продават организирано стари дрехи и всякакви предмети за бита втора ръка на открито. Повечето дрехи били проядени от молци и гъмжели от бълхи и оттам дошло името му, което после станало нарицателно за този тип пазари.
                Пазарът в Сант-Уан е един от най-големите в света и безкрайната върволица от сергии е една от туристическите атракции на френската столица. Тук с умиление се сещам как преди 20-ина години, малко след падането на комунистическия режим, на път за Битака в София упътих група германски тийнейджъри как да стигнат до него. Нищо чудно и той да е имал славата на турстическа атракция сред западниевропейските младежи.
                В Сант-Уан могат да се намерят абсолютно всякакви дрехи, обувки, играчки, антикварни предмети, както и всякакви други нови или втора ръка джунджурийки за бита. Пазарът най-общо може да се раздели на три части : най-луксозната представлява покрито хале с многобройни щандове, отрупани с антикварни стоки, по-надолу в йерархията следват безкрайните улички и площадчета със сергии на открито, които търговците наемат с договори за 3, 6 или 9 години. Третата част, тази на нелегалните търговци, се състои от разгънати на земята одеяла, върху които продавачите набързо са разхвърляли най-небивали предмети, накои от които крадени. Част от тези предмети са в толкова окаяно и мръсно състояние, че си задаваш логичния въпрос дали продавачите им не са чисто и просто ограбили някоя кофа за буклук. Самите пък продавачи идват от цял свят като преобладават тези родени в бившите френски колонии. Те говорят на всякакви езици, но си приличат по едно нещо : по преценяващия поглед, с когото оглеждат всеки, който се доближи до сергията им. Почти никъде няма цени. Цената е по-договаряне, а договарянето си е цяло изкуство. Най-много може да смъкнеш от цената на крадените предмети като колелата например. Около входа на пазара гъмжи от велосипеди, някои опряни и набързо завързани за някое дърво или парапет, други пък бутани или подпирани от продавачите си. Тъй като наоколо е пълно с униформени и цивилни полицаи, много често продавачите на колела ще отрекат че ги продават. Те трябва да са сигурни първо, че ти не си цивилен полицаи и второ, че наоколо няма униформени, за да склонят да започнат преговори. Ако умееш да се пазариш, можеш да смъкнеш поне двойно начално обявената цена. Повечето западноевропейци не умеят, не им е в културата. Те са в плен на идеята, че цените, както всички други социални уговорки, са строго регламентирани законово. В магазините в Европа е изключено да липсва цена на стоката, но в Маракеш например в доста луксозни магазини на главната търговска улица (еквивалент например на Витошка или Шанз-Елизе) цени липсват, т.е. цената е според клиента и пазаренето разрешено. В това, а и в други отношения, Пазарът на Бълхите в Сант-Уан е културно по-близо до Северна Африка, отколкото до Европа. Тук цари античния търговски закон на непосредствената договорка между продавача и купувача. В нашия случай с колелото, при положение че то е крадено и че продавачът няма разходи като наем, ток, вода, заплата и данък, то той търгува само риска и инвестираното време. Ето защо цените са толкова плаващи.
                И накрая един ценен съвет. Ако самият вие сте новобранец в свободното договаряне на цената или, иначе казано, в пазаренето, намерете някои приятел, който ги разбира тези неща. Това от една страна ще ви спести пари, а от друга ще ви научи как да подхванете следващия път нещата. 







4 януари 2011 г.

- Wikileaks и защо демокрацията има нужда от нея -



Чувствах, че като Американски гражданин, като отговорен гражданин, аз не бих могъл да продължавам да ставам съучастник в прикриването на тази информация от Американското общество. Аз го направих с ясното съзнание за риска, който поемам и съм готов да поема всички последствия на това ми решение.
Даниел Елсберг


                От около месец насам Wikileaks е голям център на обществено внимание. Причините са две : първо, заради публикуването на сайта на 250 хил. секретни съобщения, които американските посолства по света изпращат по между си и към Вашингтон и, второ, поради последвалото арестуване в Лондон на Джулиан Асанж, шефа на Wikileaks, обвинен в изнасилване.
                Wikileaks е подложена на тежки удари. Финансирането на сайта, което се осъществява на чрез дарения, е на практика блокирано. Група хакери, нямащи нищо общо с Wikileaks, от своя страна пък са предприели операция „Payback” (Отплата). Тя цели блокирането на сайтовете на финансовите гиганти Visa, MasterCard, PayPal и Amazon, които бързо-бързо, един след друг, блокираха дарения към сметките на Wikileaks след като стана известно намерението на сайта да публикува въпросните секретни бележки. Атаките срещу Wikileaks са яростни, но сайтът продължава да публикува ежедневно порции от тези бележки. Това е възможно благодарени на доброволци, които копират информацията и я разпространяват чрез своите сървъри (над  1600). По този начин заглушаването на потока секретна информация практически не може да бъде спрян.
                Но накво всъщност е Wikileaks ? Според създателите му това е медийна организация с идеална цел, чиято мисия е да прави обществено достояние важни новини и информация. Wikileaks осигурява новаторски, сигурен и анонимен начин за доставяне на информация от независими източници по света. Wikileaks публикува материали с етическо, политическо и историческо значение като запазва анонимността на своите източници и по този начин осигурява начини за разкриването на прикрити и цензурирани несправедливости. Накратко, Wikileaks публикува информация, която  анонимни хора осигуряват в името на демокрацията. Същата тази информация би могла да се изтъргува скъпо и прескъпо на заинтересувани секретни служби или медийни корпорации. Вместо това, хора с достъп до тази информация я предоставят безвъзмезно в името на идеята за демократично общество.
                Съединените Щати, въпреки огромните критики и слабости, са демократична страна. А те са такава страна защото в нея живеят хора с такъв тип мислене. Хора, които рискуват много за да направят обществено достояние информацията за тъмните машинации в управлението на собствената им страна. Публикуването на тази информация подобрява прозрачността в управлението, а тази прозрачност създава по-добро общество. По-добър обществен контрол води до намаляване на корупцията и по-голяма демократичност на всички обществени институции : правителство, корпорации и всякакви други обществени организации.
                Американците имат традиции в демокрацията и в пазенето и, въпреки огромната мощ на мултинационалните корпорации, които се борят да дърпат конците на управлението. След пускането на атомните бомби над Япония в края на Втората световна война, именно американски учени предават безвъзмезно плановете за построяването на оръжието на тогавашния Съветски Съюз. Правят го от страх Америка да не се превърне в нова Нациска Германия, тъй като монополното притежаване на ядрено оръжие би изкушило големите американски корпорации да го използват за прокарване на своите икономически интереси. През 1971 пък военният анализатор Даниел Елсберг предава документи изобличаващи в лъжа Правителството относно войната във Виетнам на The New York Times, The Washington Post и още 17 други американски вестника. Тези документи показват, че Правителството и Президента са знаели, че войната най-вероятно няма да бъде спечелена и че продължаването и ще струва много повече човешки загуби, отколкото някога е било обявявано публично, но те умишлено са крили тази информация и дори лъгали пред Конгреса и обществото.
 Историята на Даниел Елсберг е с щастлив край : през 1973 Върховният Съд на Съединените Американски Щати го оправдава. Елсберг е жив и до днес и продължава да се бори за по-прозрачно и по-демократично управление. Дали обаче австралийският гражданин Джулиан Асанж ще има същия късмет ? Това ще стане известно в близките месеци, а дотогава можем спокойно да се ровим из свръхсекретните документи публикувани в Wikileaks и да научаваме любопитни факти от задкулисните игри на американското правителство по света, които уверявам ви са много, много интересни.