11 август 2017 г.

- ЗДРАВЕЙ, АВСТРАЛИЯ - част II


ПО ПЪТИЩАТА НА АВСТРАЛИЯ: ЕДНА ИСТОРИЯ В ДВЕ ЧАСТИ ЗА КАУБОИ, ПУСТИНИ, АБОРИГЕНИ И СЪРФ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ
Операта на Сидни (на заден план), проектирана от Йорн Утсон. Отскоро сградата е вписана от ЮНЕСКО
като паметник на световното културно наследство

 O тправих се към Сидни. Въпреки че Сидни и Мелбърн са сравнително близко разположени за австралийските стандарти, хванах самолет. На следващия ден имаше организирано за нас събитие в Сидни, а полетите бяха много евтини.

Сидни
Сидни изглеждаше още по-космополитен от Мелбърн. Изграден е около безкрайни плажове. Местните бяха спокойни и разточителни хора, които сякаш разполагаха с цялото време на света и бяха отскочили до работа между две ходения на сърф. Ако се случеше да ги питаш за някое място или посока на улицата, те с ентусиазъм спираха и обясняваха подробно, а някои дори те придружаваха, за да са сигурни, че ще стигнеш там, където искаш.
   В Сидни може да срещнете много артефакти на аборигенското изкуство. Навремето тук е имало многобройни местни племена. Австралия е открита от европейците сравнително скоро. Макар че има данни, че европейски мореплаватели са се сблъсквали с Австралия и преди това, за откривател на континента се смята англичанина Джеймс Кук. През 1770 г. той за пръв път картографира част от източното крайбрежие. Скоро след това на някой си лорд Сидни му хрумва, че е добра идея тук да бъдат изпратени като заселници британски затворници. Така на 26 януари 1788 г. на територията на днешен Сидни пристига първата заселническа флотилия от 11 кораба и 850 затворници. Днес районът на първите колонии е известен като „Дъ Рокс“ и е приятен квартал, пълен със заведения, музеи и артпространства. В близост се намират двете най-емблематични сгради на града – Мостът Сидни и Операта на Сидни.

Нестандартен поглед
Поседях няколко дни в града и реших да отида до една комуна, която бях открил в интернет. Тя се намираше на около час от Сидни в близост до Сините Планини. Собственикът ѝ, Роуан, беше австралиец от немски произход. Комуната, в която той живееше с над осемдесетгодишните си майка и баща, се оказа истинска забележителност. Забележителност бяха и самият Роуан и баща му. „Утопичната” комуна, както нескромно я наричаха те, представляваше 40-50 декара имение, притежаващо едновременно чертите на ромски катун и на галерия за съвременно изкуство. Първото нещо, което ме посрещна на входа, бяха няколко лами, които свободно си пасяха. По-късно научих, че това са всъщност алпаки, които също са пренесени от Андите.
   Човек лесно можеше да сбърка утопичната комуна със сметище. Мебелите, оградите, обзавеждането, електрическите апарати, чиниите, чашите, вилиците, лъжиците или, с две думи, всичко в имението изглеждаше, а и най-вероятно, беше намерено на боклука. Дори храната често беше събирана от кофите за боклук на супермаркетите наблизо. След години редовна употреба, тя беше доказала, че е годна за ядене.
   Комуната живееше в собствено сюрреалистично време. Постоянно идваха и си заминаваха хора. Имаше и такива, които оставаха с месеци. Всяка вечер някой от гостите трябваше да приготви вечеря за всички. През деня всеки имаше някакви дребни задачи за вършене. Това например включваше подреждане и почистване на „хола”, където вечер се събираха хората около огнището, направено от барабан на пералня.

"Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващите и къмпингуващи туристи"

   Основното занимание извън комуната на 44-годишния Роуан бе да преподава немски народни танци. Понякога се снимаше в добре платени реклами, които му осигуряваха доход. Бащата Манфред беше още по-интересен персонаж. Винаги пълен със забавни истории, той не пропускаше да се закача с момичетата, въпреки че беше на 82 (няколко дни след като напуснах комуната научих, че е получил удар, но беше жив и здрав макар и в болница, където отново се закачаше този път със сестрите). Два пъти в седмицата Роуан и баща му ходеха да пеят в немски хор, което завършваше с немско напиване. Манфред се обличаше като че отива на сватба.
   Основната сграда на имението беше близо двестагодишна неугледна постройка, приличаща по-скоро на барака. Вътрешността ѝ обаче беше окичена с шарени килими, плюшени играчки, японски паравани, тенекиени бижута, фигурки и всякакви други дрънкулки. Голям кич, но пък създаваше усещане за уют. Другите помещения за живеене бяха стари каравани и типита – големи конусовидни шатри. По една пътека близо до комуната се излизаше на един голям и дълбок вир. От едно високо дърво на брега можеше да се скача. Водата беше бая студена, но скачането оставаше приятно повдигащо адреналина забавление. Диви животни често идваха да пият вода на вира.
   Тук за пръв път видях живо кенгуру в диво състояние. Гледката беше едновременно комична и нереална. Представете си изправен заек, голям почти колкото човек, който се придвижва с големи скоци и има голяма опашка. Името на животното е свързано с популярна градска легенда. Тя разказва, че когато Кук и хората му за пръв път стъпили на континента и видели странните подскачащи животни, те попитали местен човек какво е това животно. „Кенгуру“, отговорил човекът. Мореплавателите сметнали, че това е името на животното. По-късно се оказало, че „кенгуру“ на местния език означава „не ви разбирам“. Кенгуруто е само едно от многобройните уникални животни, които се срещат в Австралия. Друго популярно животно е коалата, която се среща именно в тази източна част. Изолираността на континента е основната причина за тази особеност на животинския свят.
   Един ден в комуната пристигнаха група сингапурци, които бяха наели кола. На следващия ден те отиваха на разходка до Катумба в близките Сини планини и ме взеха с тях. Макар и не особено високи, тези планини криеха красиви гледки. Най-високият връх е едва около 1000 метра надморска височина. Като цяло Австралия е доста равнинен и еднообразен като релеф континент, като само в тази югоизточна част се намираха няколко планини.

Отново на път
След около седмица реших, че е време да отпътувам. Поех по крайбрежието на север в посока Брисбейн. Имах около седмица да отида и да се върна в Сидни, откъдето имах полет за Окланд. Вечерта ме завари в градче на име Урунга. Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващите и къмпингуващи. Край Урунга течеше река, а до реката имаше туристически център с отворени денонощно тоалетни, беседка с пейки и електрическо барбекю. В началото търсех къде се пускат монетите за барбекюто. Оказа се, че единственото, което трябва направиш, за да изпечеш нещо, беше да натискаш всеки пет минути едно копче.
   Съмваше се рано. Хапнах и тръгнах към Байрън Бей. Градът получава известност през хипи годините на миналия век и е бил рай за по-алтернативните и креативно настроени хора. Огромни плажове от две страни и красиви, невисоки планини от трета. Днес градът заприличва все повече на скъп курорт, но все още продължава да привлича интересни хора и е пълен с арт-галерии, йога-центрове и хубави заведения, където вечер свирят приятни музиканти.
   На следващата сутрин тръгнах за Брисбейн. Оставаха едва 200 км. Малко преди града се оказах на една петлентова магистрала. Качи ме една австралийка, която директно ме покани да дойда с нея до Съншайн Коуст (в превод Слънчев Бряг), на 150 км по-на север от Брисбейн. Тя твърдеше, че в Брисбейн нямало какво да се прави. Пътьом спряхме да ми покаже играещи си в морето делфини. Гледахме и за китове, но този ден те спяха на дълбоко. По залез слънце се качихме на едно хълмче, откъдето се откриваше 360-градусова гледка над околността. Беше красиво. По пътеката към върха имаше изровени малки дупки. Австралийката ми каза, че навремето аборигените са ги използвали да си точат върховете на копията в тях. Вечерта тя ме остави на един къмпинг на брега на красива река в Нуса, градче, част от Съншайн Коуст.

" Когато за първи път видях живо кенгуру в диво състояние, гледката бе едновременно комична и нереална"

   Събудих се сутринта и поех обратно към Сидни. Имах три дни да взема 1100-те км. Повървях няколко километра, докато изляза от Нуса. Градчето се оказа братовчед на Венеция. Приятни къщички бяха построени на брега на езера и канали. Малко след Бризбейн автостопът закъса. Колите фучаха като бесни и никоя не спираше. В този момент спря една кола с лампи отгоре!

Пристанището на Сидни. Оттук преди
230 години е започнало заселването
на континента от европейците.
Дружелюбна алпака
в комуната на Роуан
Байрън Бей, място с
уникален характер
Сърфеът в любимо занимание
на хората от Източното
крайбрежие на Австралия

Мостът Сидни, един от
символите на града

Безкрайните плажове
на Австралия 
Типична гледка от
Източното крайбрежие
Центърът
на Сидни
Забележителното
3D-мапинг изпълнение
върху Операта на Сидни
Скалното образувание
Трите сестри в Катумба,
Сините планини
 
"Холът" на
комуната

Пристанището на Сидни
по време на Фестивала на
светлината и музиката

    В Австралия е забранено да се стопира на магистралата (естествено!). За миг ми мина мисълта, че може би са полицаи, които ще ме глобят. Оказа се пътна помощ. Човекът ме качи и каза малко нерешително това, което прекрасно знаех – тук е забранено да се стопира. Нерешителността му идваше от това, че не искаше да изглежда строг. Каза, че ще ме закара до близката бензиностанция. Да разкарва стопаджиите от магистралата било едно от служебните му задължения. Имало от къде ли не – Аржентина, Испания, Франция. Разговорът тръгна и човекът предложи да ме закара до една по-далечна бензиностанция – последната от щата Куинсленд. Нататък беше Нов Южен Уелс.
   На бензиностанцията си починах и отдъхнах малко. Ситуацията сега ми изглеждаше къде-къде по-оптимистична. От бензиностанцията ме качи един младеж. Няколко мига по-късно, разбрах, че той беше подпийнал. Ами сега? Предложи ми бира, отпивайки си от своята. Отказах, доколкото мога любезно. Вътрешно бях напрегнат, но гледах да не го показвам. Реших да видя доколко беше способен да контролира ситуацията. Общо взето се справяше добре. Явно имаше опит. В един момент ме помоли да държа волана, докато той си свива цигара. Скоростта беше около 120 км/час. Тук някъде окончателно реших, че трябва да сляза:
   - Сигурен ли си? Мога да те закарам до Байрън Бей, ако искаш. Не ми е по пътя, но за теб ще го направя.
   - Да, да. Тук е добре. Няма смисъл чак до Байрън Бей – възможно най-приятелски и небрежно му отговорих. Благодарих му. Човекът имаше добри намерения.
   Не след дълго се озовах на една отбивка. Смрачаваше се. Две коли ми спряха, но и двете отиваха в едно близко градче. Въпреки усилията бях пропътувал около 300 км от сутринта. В други ситуации това не е чак толкова лошо постижение, но сега ми се струваше недостатъчно. До Сидни оставаха още 800, а имах само още два дни! В отбивката започнаха да спират коли и камиони. Разпитвах шофьорите дали могат да ме хвърлят някъде по на юг по пътя за Сидни. След няколко отказа зърнах един военен джип натоварен догоре с покъщнина. Махнах му. Той отвори с бутане едно скърцащо триъгълно прозорче. Получих усещането за дежа вю. Прозорчето беше досущ като на москвича от 60-те години, който дядо ми караше. Шофьорът съвсем не изглеждаше военен. По-скоро прозираше артистична душа.


"Навремето тук е имало многобройни местни племена"

   „Ок. Само ми дай малко време да пренаредя багажа.”, спокойно ми отговори той на въпроса дали е към Сидни и дали може да ме качи. Джипът бръмчеше и пърпореше като танк. Беше наскоро бракуван от армията след 30-годишна служба. Джъстин, шофьорът, беше кинопродуцент и режисьор. През нощта спряхме само на два-три пъти той да подремне и пак продължавахме. Изглеждаше доста уверен в себе си и не изпитвах нужда да стоя буден, да го пазя да не заспи на волана. На сутринта Джъстин ме остави на една гара близо до Сидни. На нея спираше влака за Мългрейв, където се намираше комуната на Роуан. Опасявах се, че три дни няма да ми стигнат да се добера до Сидни, а ето че 24 часа се оказаха достатъчни. Двата дни, които получих като бонус изкарах почивайки си и наслаждавайки се на зимното слънце.
   Вечерта преди полета отидох в Сидни. Там течеше фестивал на музиката и светлината и градът беше пълен с красиви, ефектни и експериментални инсталации. Върху емблематичната сграда на операта, се прожектираше зрелищна 3D-мапинг анимация. С Австралия се разделихме навръх рождения ми ден – 3 юли. Станах на 36. Единственият човек, който ми го честити лично, беше полицайката от имиграционните власти на летището в Сидни. Полетът беше до Окланд, Нова Зеландия, където ме чакаше цял месец интересни и необикновени приключения....
   Не пропускайте и следващия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ за още вълнуващи екзотични приключения!

 Статията е публикувана в августовския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.





13 юли 2017 г.

- ЗДРАВЕЙ, АВСТРАЛИЯ -



ПО ПЪТИЩАТА НА АВСТРАЛИЯ: ЕДНА ИСТОРИЯ В ДВЕ ЧАСТИ 

ЗА КАУБОИ, ПУСТИНИ, АБОРИГЕНИ И СЪРФ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ





 В  Австралия пристигнах посред нощ. Летях до Дарвин, най-северният и най-близък до Индонезия град в Австралия. На летището граничните власти ми повториха няколко пъти, че с визата, която имам, нямам право да работя. Накараха ме да мина през едно устройство за чистене на пръст от обувките, а след това да разгърна и изтупам добре палатката си. Пазеха се от вкарването на семена на вредни растения. Изгревът дочаках, дремейки на летището, и веднага щом се показа денят, се отправих на път.

На път
Австралия бе първата дестинация от пътешествието ми, където имах и професионални ангажименти. В Мелбърн имах участие в голяма международна конференция. От Дарвин до Мелбърн са приблизително 4000км, които трябваше да взема за 8 дни. За да е пътешествието още по-интересно и пълно с адреналин, реших, че в Австралия ще пътувам на стоп. От летището директно се отправих на юг към Мелбърн.
   Тръгнах пеш към спирката на автобуса, който трябваше да ме закара до магистралата Стюарт. Тя е дълга около 3000км и цепи Австралия от север на юг през средата. Носи името на първия пътешественик, пропътувал този маршрут – Джон Макдауъл Стюарт. Влязох в една бензиностанция да си купя нещо и момичето, което работеше там, ентусиазирано ме заговори. Трудно разбирах какво точно казва, по-скоро отгатвах смисъла на думите ѝ. Австралийците, особено в тази част на континента, говорят с особен диалект. Вървейки към спирката зърнах група чернокожи хора. Нещо в тях привлече вниманието ми и в следващия момент с вълнение установих, че това бяха аборигени! За пръв път в живота си виждах такива хора. Аборигените са били местното население на острова-континент до преди пристигането на европейците. Те са се заселили тук преди около 50 000 години от Южна и Югоизточна Азия. В следващите епохи топенето на ледниците и последвалото повишаване на нивото на световния океан изолира тези хора от останалия свят. Голяма част от тях загиват от болестите, които европейците донасят, други са брутално избити. Аборигенски артист, който срещнах по-късно, с насмешка разказваше, колко безсмислен е въпроса, който често му задават – говори ли аборигенски. И до ден днешен съществуват повече от 100 различни аборигенски езика, които си имат различни имена и често нямат нищо общо помежду си. Това било все едно да те питат дали говориш европейски…

На автостоп
Успях да се добера до магистралата и застопирах минаващите коли. Качваха ме интересни хора, което ми позволяваше да опознавам страната и хората ѝ. В късния следобед ме взе един австралиец от немски произход. Той отиваше да вземе жена си и децата си от един къмпинг, за да ги закара в друг. Попитах го дали мога да дойда и аз с тях в къмпингa.
   Пристигнахме по тъмно и нямах време да огледам околността. На сутринта обаче станах рано и се поразходих. Kъмпингът беше изграден до една река с естествени басейни и малки водопадчета. Някои ранобудни посетители вече се къпеха. На мен водата ми се стори много студена и само си натопих краката. До басейните имаше знаци, които указваха, че реката е чиста от крокодили, ако обаче все пак забележим някой – незабавно да уведомим служителите на къмпинга. Хмм, дали наистина бе безопасно да се къпеш тук?
   Спомних си за любим филм от детството – „Дънди Крокодила“. Точно така, той беше австралиец! По северното крайбрежие на Австралия гъмжи от соленоводни крокодили, които достигат до 7,5м дължина и нямат никакви задръжки да похапват човешко. В тази част на страната климатът е мусонен. По време на дъждовния период всичко подгизва и тези крокодили спокойно навлизат 100 – 200 км навътре в сушата. Противно на името им, те нямат никакви проблеми да живеят и в сладководни реки и езерца и редовно в новините се появява информация за хора, похапнати от пъргавите крокодили.

Усмивки от Австралия
Отправих се на път и отново срещах интересни и приятелски настроени хора. Правеше впечатление, че колкото по на юг отивах, толкова пейзажът заприличваше на пустинен. Това не е изненада. Огромната централна част на Австралия е заета от пустини и полупустини. Това е основната причина тази огромна страна, с територия колкото два европейски съюза, да има население колкото това на Румъния. Около обед се озовах в малко селище със звучното име Матаранка. Наоколо се виждаха само аборигени. Слънцето жарко напичаше. Коли рядко минаваха. След около два часа най-накрая спря една бяла кола. Беше някакъв младеж, който говореше с южноамерикански акцент. Оказа се, че се казва Тиаго и е от Бразилия. Тиаго отиваше на родео. В началото мислех, че не го разбрах добре, но да – той ми разказа, че в този район има огромни кравеферми и каубоите от тях често си организират фестивали.
   Каква неочаквана среща – бразилец, който отива на родео в Австралия! Той нямаше нищо напротив да отида с него и така следобеда се оказах в градче на име Дейли Уотърс на каубойски фестивал. Той се състоеше от различни игри и състезания, които включваха коне, телета и бикове. Централното събитие бе родеото вечерта и последвалия кънтри-концерт и всеобщо веселие. В Дейли Уотърс се бяха събрали каубои от съседните селища и ферми. Някои от тях са гигантски и за управлението им вместо коне днес се използват хеликоптери. Най-голямата от тях има площ около 30 000 км². Имаше и доста млади европейци, който идва да поработят по няколко месеца в тях.

Пустинна среща
На сутринта потеглих рано. Рядко минаваха коли и когато най-накрая една от тях спря, оказа се, че отново е Тиаго. Така за два дни, той ме качи два пъти. Не след дълго пътищата ни се разделиха – той пое обратно на север, а аз продължих към пустинята на юг. Следобед се озовах в Тенант Крийк, малко градче с много аборигенски асоциации. Исках да продължа на юг, но коли почти не минаваха. Най-накрая спря една. Жената вътре ми каза, че не може да ме качи, защото живее в Тенант Крийк. Ако реша обаче да остана да пренощувам тук, може да отида у тях. Скоро взе да се смрачава, а аз все така не бях помръднал. Отправих се към къщата, която тя ми посочи. Оказа се, че жената ръководеше нещо като мини-ранчо с животни и коне и се занимава с туризъм. В ранчото работеха и няколко аборигени. Туристите идваха тук за разходки в слабонаселената околност и аборигените ги учеха на традиционни методи за оцеляване в суровата природа. В околността имаше и много изоставени златни мини. По подобие на Северна Америка и тук през XIX в. е имало треска за злато.
   Закусвах обилно и отново се отправих на път. За три дни бях изминал около 1000км. Конференцията в Мелбърн наближаваше и се надявах до вечерта да съм стигнал до Алис Спрингс - 500 км по на юг. Оттук нататък пейзажът заприлича на истинска пустиня. Населените места бяха редки, понякога трябва да изминеш няколкостотин километра до следващото. Не чаках дълго и един черен пикап тойота спря. Шофьорът се казваше Джейзън и беше абориген. Разбрахме се да ме свали на разклона за Айърс Рок, огромната монолитна скала в средата на пустинята, която аборигените считат за свръхестествена. Разклонът е близо 200 км по-нататък от Алис Спрингс, така че се очертаваше дълъг път с Джейзън. Сподели, че кара живи раци от Дарвин и е тръгнал в 2 през нощта. Бързаше да ги закара живи до Милдура - градът, в който живееше. Милдура бе на 2300км от Тенант Крийк!
   Магистралата тук не бе заградена и различни живи животни често изкачаха неочаквано на пътя. По магистралата бе осеяно с трупове на блъснати кенгурута. Посред нощ пред колата на Джейзън излязъл див бизон и той едва успял да свърне и да го заобиколи. При скорост 120 - 130 км/ч този удар би бил фатален и за него, и за животното. Бяхме изминали около 200 км, когато Джейзън започна да задрямва. Предложих му да отбие да си почине, а аз ще си стопирам. Той поиска да ме остави все пак в близкия град Бароу Крийк, а не по средата на пустинята. Почти бяхме стигнали до него, когато видях, че колата ни навлиза в платното за насрещно движение.
   Хвърлих бърз поглед към Джейзън - главата му бе клюмнала. Хванах волана, прибрах колата в нашето платно и леко го бутнах. Той подскочи и започна да ругае. Благодари ми сърдечно. След няколко минути стигнахме Бароу Крийк. Той паркира под едно дърво и заспа, а аз си взех багажа и отидох в кръчмата. Бароу Крийк трудно може да се нарече дори село. Състоеше се всичко на всичко от нещо като бензиностанция, една къща и една кръчма.
   Наоколо бе пустиня. Зачаках на стоп, но час по-късно все още бях там: за това време бяха минали едва няколко коли. Видях как черната тойота потегли бавно изпод дървото и след малко стигна до мен и спря. „Качвай се“, Джейзън свали прозорчето и ми махна. Сега той изглеждаше много по-адекватен и приказлив и разказваше разпалено по телефона как днес вече два пъти едва не загинал. Явно бяхме орисани да пътуваме заедно и го попитах дали не може да ме закара направо до Милдура. Той беше доволен, че ще има кой да го подсигурява, и се съгласи. Остававих Айърс Рок за друг път. Последваха още 20 часа почти неспирно каране, през които той говореше ентусиазирано за аборигени, духове, сънища и енергии и често се обаждаше на някоя от четирите си бивши жени.

Дългата 300 км магистрала "Стюарт"


" Аборигените са били местното население на острова-континент до преди пристигането на европейците."


Каубои на опашка да се запишат да участват в родеото


Вирчето, където знаци предупреждаваха, ако видим крокодил, 
да съобщим на управата на къмпинга

Австралия е дом на 6 от 10-те най-отровни
змии в света

Библиотеката в Мелбърн, една от най-красивите в света

Всеки ден на централния площад в Мелбърн хората се събират, за да танцуват

Символът на Мелбърн

Гара "Флиндърс Стрийт", най-натовареният транспортен възел в Мелбърн.
Симпатичен трамвай наднича отстрани.


   Джейзън имаше 8 деца и 20-ина внучета и като цяло беше много доволен и щастлив от живота. Работата му беше сезонна и добре платена и през останалото време той се радваше на живота. В осем сутринта той ме свали в Милдура, щата Виктория: 2500 км за 22 часа! Постижението сигурно може да кандидатства в книгата с рекордите на стопирането. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, колко по-студено е тук, отколкото на север. В южна Австралия климатът е умерен като сезоните са обърнати спрямо тези в Европа. Сега тук беше късна есен.

Среща
Пазарувах и хванах пътя за Мелбърн. Бях загледал в телефона си, когато чух глас:
   - Хей, момче, за къде си?- ексцентричен стар Кадилак, каран от двама шегаджии, беше спрял до мен.
   - За Мелбърн.
   - Качвай се, можем да те хвърлим до Ред Клифс.
   - Ок, благодаря много – зарадван се качих в колата.
   - Търсиш ли случайно работа?
   - Не точно, но не бих отказал.
   - В такъв случай имаме работа за теб! Заплата 20 долара на час и 23, ако можеш да караш трактор. Карал ли си някога?
   - Не. Карал съм кола и мотор.
   - Тогава значи можеш да караш трактор – намигна ми шофьорът. - Когато се качиш, казваш, че такъв модел още не си карал и молиш да ти покажат. Просто е.
   - Звучи добре. Да вървим.
   Шегаджиите ме хвърлиха в един хостел в съседния град Ред Клифс. Казаха ми, че от днес се казвам Дейзъл: Димитър не звучало австралийски. В хостела живееха много млади европейци, които идваха с едногодишни визи, за да работят селскостопанска работа наоколо. Виктория беше земеделски щат. Много от жителите бяха италиански фермери, които отглеждаха грозде за вино. Съдържателят на хостела имаше връзка с местните фермери и всеки ден им пращаше нужните работници. Разбрахме се да остана да поработя два дни и, ако ми хареса, да се върна пак тук след конференцията. Следобеда ни закараха заедно с група французи да берем грейпфрути, но се оказа, че е още влажно от вчерашния дъжд и този ден няма да стане. На сутринта случката се повтори. Нямаше смисъл да чакам повече и се отправих към Мелбърн. Щях да им звънна и да дойда след около седмица, ако има работа. Още първата кола, която ме качи отиваше в Мелбърн.

Мелбърн


Колкото повече приближавахме града, толкова повече наоколо заприличваше на Европа. Беше много различно от тази слабо населена пустинна Австралия, която бях видял досега. Мелбърн е модерен, красив и спретнат град. Често е избиран за най-добрият за живеене град в света. Пристигнах цели два дни по-рано. Бях взел разстоянието от близо 4000 км за пет дни и половина. Веси, момичето при което щях да остана, не ме очакваше толкова рано и не си беше вкъщи, така че си намерих спокойно и красиво място в един парк до плажа Сейнт Килда. Преспах там в най-студената нощ, откакто бях тръгнал на път преди четири месеца.
   Мелбърн е вторият по големина град в Австралия след Сидни и е известен като културната столица на страната. След втората световна война тук се заселват много гърци и италианци и местните се шегуват, че това е втория по големина гръцки град след Атина. Мелбърн прилича много на европейски град и притежава най-голямата трамвайна мрежа в света. Конференцията беше много добре и разточително организирана, точно каквито са и самите австралийци – непретенциозни, щедри и ентусиазирани. В един от дните направихме обиколка с велосипеди на града. Спряхме да обядваме в един шриланкски ресторант. Всички работещи в него бяха доброволци, гостите ядяха колкото и каквото поискат, а накрая оставят колкото преценят в една голяма кутия за дарения. Постъпленията отиваха за благотворителни цели. Останах седмица тук и на тръгване се зарекох пак да се върна. Отправих се към Сидни.
   Не пропускайте и следващата част от поредицата в августовския брой на сп. BBC ЗНАНИЕ.

"Мелбърн е модерен, красив и спретнат град. Често е избиран за най-добрият град за живеене в света"
Река Яра, около която е изграден Мелбърн


   Статията е публикувана в юлския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". Броят е вече на пазара и в него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.




12 юни 2017 г.

- Приключението Индонезия -




ДИМИТЪР УЗУНОВ разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. 
В този брой разкрива красотата на Индонезия,
столицата Джакарта и остров Ява


ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ


В миналия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за магията на остров Бали. От автогарата в Денпасар се качих на автобус за Проболинго, Ява. Ако имаше период в годината, когато е най-неподходящо да се пътува в Индонезия, това беше точно този момент. Рамаданът току-що беше свършил и пътищата бяха задръстени, а автобусите препълнени.

Индонезия
Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава в света, а периодът след рамадана е период, в който хората традиционно пътуват към родните си места, за да се видят и отпразнуват празника с роднините си. Тътрейки се, се добрахме до ферибота за остров Ява. Тук се виеше огромна опашка от коли, автобуси и мотори. Няколко ферибота постоянно пътуваха между двата острова, но напливът беше толкова голям, че минаха шест часа преди да се натоварим. Когато успяхме, вече се беше стъмнило. От ферибота се виждаше как над Ява постоянно летеше заря в чест на празника. Проболинго беше на не повече от 200 км, но трафикът беше бавен и пристигнахме едва в 2 през нощта.
   От Проболинго тръгваха автобусчетата за Маунт Бромо, живописен действащ вулкан известен с пустинния си пейзаж. На автогарата седнах да изпия един чай и да се отърся от епичното пътуване. На масата седяха група младежи музиканти, които се качваха и свиреха по спиращите автобуси. Заговорихме се. Намигвайки ми едно от момчетата ми предложи да пийна от малка пластмасова бутилка. Беше някаква кисела ракия с тропически вкус. Най-вероятно бе от змийски плод. На вкус той наподобява едновременно ябълка и личи, а обвивката му прилича на змийска кожа, откъдето идва и името му.

"Първото документирано присъствие на европеец по тези земи е на Марко Поло в края на XIII в."


   Относно алкохола, дословният цитат в Корана е „не пий от нищо, което те опива”. Това доста общо послание среща различни тълкувания. В Северна Африка например мюсюлманите не докосват алкохол, но за сметка на това се скъсват да пушат хашиш. Друга по-прогресивна интерпретация е, че така формулиран заветът позволява да се пие алкохол, стига да не се напиваш. Мисля, тези момчета бяха от прогресивните индонезийци.
   Дремнах няколко часа на една пейка на автогарата и на сутринта намерих микробуса за Маунт Бромо. Микробусчето ни свали в едно селце от външната страна на калдерата на вулкана. Вечерта се качих на ръба на тази калдера, откъдето се откри спираща дъха гледка. Като на длан се виждаше лунния пейзаж на пушещият Маунт Бромо, а зад него се извисяваха още два-три по-големи вулкана. Маунт Бромо си е съвсем действащ вулкан като последното му изригване е от 2011 г. Намерих едно удобно за къмпингуване местенце с чудесна гледка към вулкана.

Приключения безброй
Към четири часа ме събудиха Зиги и Нушка, две фламандки, с които се бяхме разбрали да гледаме заедно изгрева. Качихме се още по-нагоре в планината. Сутринта се оказа облачна. Изгревът беше обвит в мъгла и нищо особено не се виждаше. В един момент обаче природата реши да възнагради почти безсънната ни нощ и небето изведнъж се изчисти. Пред и под нас се разкри гледката на пушещите вулкани. Заслужаваше си. Поснимахме и заслизахме надолу. Реших, че съм видял достатъчно от вулканите и хванах автобуса за град Джогджакарта или както галено го наричат индонезийците – Джогджà. По пътя отново беше пълно със задръствания, като този път успяхме дори да катастрофираме. Катастрофата беше всъщност леко закачане с една кола. Това обаче ни костваше около час разправии между шофьорите. Полицаите веднага пристигнаха и отстрани изглеждаха като съдии в спора между разгорещените шофьори. Нашите шофьори използваха за шантаж, че пътниците бяха изнервени от трафика и бързаха да си стигнат вкъщи. Наредиха ни да слезем от автобуса. Недоволните физиономии на близо стотина човека се оказаха решаващи и в крайна сметка полицията ни разреши да тръгнем като спорът явно беше решен в полза на нашия шофьор. 

Борободур, най-големият будистки храм в света и осмото чудо на земята

Среща на два свята

Уаянг Кулит, традиционният театър на сенките в Ява


Най-популярното трянспортно средство в Индонезия са моторите


Джогджакарта
Джогджакарта е много приятен град, който е основен културен и студентски център на Ява. Основна забележителност на града е султанския дворец, като районът тук е със специален статут и де факто все още се управлява от султан. Султанът си е извоювал тази привилегия, заради активното си участие във войната за независимост срещу Холандия през 50-те години на миналия век. Първото документирано присъствие на европеец по тези земи е на Марко Поло в края на XIII в.

"Ява е много гъсто населен остров. На територия малко по-голяма от България живеят около 140 млн. човека"

   През 1619 г. Ява е окупирана от холандците и това поставя началото на близо 350-годишен период на колонизация. През Втората световна война островите са окупирани от японците за сметка на холандците и в образувалия се политически вакуум в бурните години след войната, индонезийците успяват да обявят независимост. Тя е оспорвана остро от холандците и се стига до война. Под натиска на международната общност независимостта на Индонезия обаче е призната.
   В Джогджà отседнах у Сутарди. Той живееше с майка си, баща си и двамата си братя в покрайнините на града в една къща насред джунглата. На сутринта станахме в три и яхнахме моторчета в посока Борободур, който се намираше на около час път.

Борободур
Борободур е гигантски будистки храм, едно от осемте чудеса на света. Завършен е през IX в. като не е известно кой и защо го е построил. Век по-късно храмът е изоставен отново по неизвестни причини. В началото на XIX в. Индонезия е за кратко администрирана от англичаните и куриозно именно по време на тези пет години британско господство са открити както Борободур, така и близко разположения древен хиндуистки храм Прамбанан. Заслугата е на губернатора сър Томас Станфорт Рафълс, който няколко години след като напуска Ява основава английската колония Сингапур.
   Следвах Сутарди и веднага ми направи впечатление, че в Индонезия, ако си на моторче, спирането на червено е пожелателно. Като цяло хаосът по пътищата може да съперничи дори на този във Виетнам. Бензинът в Индонезия е 80 ст. за литър и при тези цени използването на моторче е най-естественото нещо. Пристигнахме малко преди изгрев на един хълм, откъдето се виждаше долината на Борободур и близкия вулкан Мерапи. Изгревът беше красив. Самият Борободур беше впечатлителен, но многото туристи го задушаваха. По това време съвпадаха ваканциите на европейците, северно-американците, руснаците и на индонезийците, така че беше пълно с хора. За повечето индонезийски туристи европейците в Борободур бяха не по-малко интересни от самия храм. Постоянно валяха предложения за снимки.
   Вечерта се върнахме в къщата на Сутарди. Родителите му бяха много гостоприемни, въпреки че не говореха нито дума английски. На масата имаше кутии със сладки неща, които бяха на разположение на гостите в чест на края на Рамадана. Прекрасни хора. Вечер беше много сюрреалистично да се разхождаш в селцето. Къщите бяха пръснати из джунглата, а в определените часове се носеха пеенията на имамите от скритите в гъстата растителност джамии. Ява е много гъсто населена. На територия малко по-голяма от България живеят около 140 млн. човека. Мнозинството от тях са мюсюлмани, и то активно практикуващи. Ислямът тук обаче е доста по-умерен и ненатрапчив, от този в някои арабски държави.

Тригодишен гълтач на огън. Популярно улично забавление в Джакарта

По улиците на Джакарта

В Истиклял, най-голямата джамия в Джакарта и в цяла Югоизточна Азия. Удобно място, където може да починеш на прохлада от тропическите горещини

По улиците на Джогджакарта

Детските учителки в Богор

 Джакарта
Следващата ми спирка бе Джакарта, столицата на Индонезия. Трафикът натам беше невероятен. Метрополията Джакарта е най-големия град в Югоизточна Азия и има близо 30 млн. население. Голяма част от тях бяха отишли по провинцията за празниците и сега всички те се бяха насочили обратно към града. Гледката беше епична. Натоварени догоре с хора и багажи коли, мотори и автобуси пъплеха по тесния път. Амбулантни търговци постоянно сновяха около колите напипали момента, в който могат да продадат на двойна цена всичко, което ставаше за ядене и пиене…

"Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава в света"

   Джакарта е най-модерния и най-развития икономически град в Индонезия, но е и много пренаселен. Отседнах в една къща до гара Пасар Мингу (неделния пазар), откъдето можеше да се хване влак за близкия град Богор, известен с ботаническата си градина и с президентския дворец. След няколко дни си взех почивка от огромната и шумна Джакарта и отидох да го разгледам.
   В Богор отново срещнах много приятни и дружелюбни хора. Европейци явно не идваха много тук, защото често ме спираха хора на улицата, за да се снимат с мен. По обед, разхождайки се в парка, попаднах на група детски учителки, които се смееха шумно. Една от тях даваше обяснения по мегафон, а останалите играеха различни игри, заливайки се от смях и ликувайки. Спрях да ги погледам и те ме поканиха да играя с тях. Скоро стана време за обяд. Реших, че е време да ги напусна, но те настоятелно ме поканиха да хапна с тях. Не се двуомих много. Тикнаха ми в ръцете кутия с храна, която се полагаше на всеки учител за обяд. Ей, голям кеф е туй то да си детски учител!
   На следващия ден отидох в едно близко село. Хората в Западна Ява се наричат сунданийци и езикът и външният им вид е различен от тези на хората от централна и източна Ява. Селцето беше типично сунданийско. Хората бяха безкрайно любопитни, а малките деца ми целуваха ръката. Това ми се стори прекалено, но после научих, че в цяла Индонезия имало традиция децата да целуват ръката на по-възрастните.
   Върнах се в Джакарта за още няколко дни, където се видях с различни познати. Успях да отида и на караоке, което тук, както и във Филипините е едно от най-любимите занимания на хората. Няколко дни по-късно хванах самолета за друг остров. Този път островът си беше цял континент – Австралия!
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в следващия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана в юнския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". Броят е вече на пазара и в него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.

 

10 май 2017 г.

- Бали: Добре дошли в рая! -



Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. В този брой разказва за едно от райските кътчета на света - остров Бали


ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

В миналия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за приключенията си във Филипините. Оттам се отправих към друга вълнуваща дестинация - Индонезия. И то не къде да е, а Бали – едно от райските кътчета на света. Колкото и познат да е той от популярната култура и колкото и туристически да е, остров Бали е уникално място. Тук може да намериш почти всичко, от което имаш нужда: спиращи дъха пейзажи, безкрайни плажове, невероятно скромни и приятни хора, огромни вълни каращи да потреперва сърцето на всеки сърфист, действащи вулкани и може би най-интригуващото – сложна, красива, хармонична и вдъхновяваща традиционна култура.


Първи стъпки
От летището отидох направо у Агус, който живееше в селце близо до Убуд, културното сърце на острова. Агус бе по професия гледач на ръка и лайф коуч - традиционния местен еквивалент на психоаналитик и психолог. Къщата на Агус бе изрисувана в много приятни шарени цветове. Агус бе доста колоритна личност, като първото нещо, което човек забелязваше в него бяха 20-сантиметровите му нокти на ръцете. Единствено показалецът на дясната му ръка беше лишен от това естествено украшение, сигурно за да може да пише. Агус трябва да беше много добър в това, което правеше, защото от сутрин до вечер при него идваха хора и то от цял свят. 
   В селцето на Агус нямаше какво много да се прави, затова всеки ден отскачах до Убуд. Южната част на Бали е изключително туристическа и бих я препоръчал, ако си падате по курорти тип Слънчев бряг. Убуд също е пълен с туристи, но по някакъв естествен начин те се вписваха в традиционната култура на острова. В началото на XX в. в района, около града започват да се настаняват художници, скулптори, хореографи, писатели и всякакви други творци, които допълнително засилват културната привлекателност и идентичност на мястото. Днес Убуд е една от световните столици на спа и арома-терапиите, йогата и масажите. Уникално нещо, което може да се види и изживее тук са традиционните балийски танцови театри. Една от вечерите отидох да гледам един такъв спектакъл и останах поразен. В този момент разбрах какво е имал в предвид гениално-налудничавият Антонен Арто, описвайки въодушевено балийските танцьори преди близо век. Хор от около петдесетина мъже създаваше трудноописуема трансова звуково-музикална атмосфера, на която танцьорите играеха традиционна история за богове и крале с невероятна прецизност и изразителност на жеста.

Многото лица на Бали
След като реших, че съм видял достатъчно от Убуд, наех моторче и тръгнах на няколкодневна обиколка из острова. Той се оказа съвсем не толкова малък, колкото предполага територия от 6 хил км2. За късмет оказа се, че Агус е бил туристически гид в някое свое предишно превъплъщение и маршрутът, който той ми препоръча, ми даде възможност да видя и да се запозная с многото лица на острова. Освен превъзходен познавач на човешката психика, Агус явно бе и добър познавач на Бали.
   Пообиколих първо хиндуистките храмове в околността на Убуд. Причината Бали да има такъв уникален културен облик е, че днес това е единственият запазен хиндуистки остров в морето от мюсюлмани в Индонезия. До идването на исляма през XVI в. на индонезийските острови са съществували различни хиндуистки и будистки царства. Най-голямото и най-важното от тях е Маджапахид със столица на о-в Ява. Под напора на идващия от запад ислям тази империя се разпада и  хиндуисткият ѝ елит намира убежище на Бали, което засилва още повече културната идентичност на острова.

"Въпреки неголямата площ на Бали, вулканичните върхове на острова са изключително високи. Някои достигат до 3000 метра надморска височина."

Децата на Бали. Една от любимите снимки на автора

Храмът "Улун Дану", един от символите на Бали
Пазители от лоши духове в Бали. Статуите им са пръснати навсякъде из острова

" Колкото и познат да е той от популярната култура и колкото и туристически да е, остров Бали е уникално място"

   От Убуд поех към връх Батур, който е действащ вулкан. Въпреки неголямата площ на Бали, вулканските върхове на острова са изключително високи, като някои достигат до 3000 м надморска височина. Колкото повече се изкачвах нагоре по планината, толкова времето ставаше по-лошо. В един момент се изсипа истински тропически порой. Когато в късния следобед най-накрая се изкатерих на ръба на калдерата и пред мен се откри гледката към върха и езерото до него, огрени от светлината на залязващото слънце, получих усещането, че попаднах на друга планета. Буквално потърках очи и се пощипах, невярващ че това е истина, а не сън. До залез оставаше около час и реших да обиколя селцата около езерото. Тези села бяха като забравени от бога и човек имаше чувството, че времето е спряло. Нямаше и помен от многобройните бледолики туристи. В този район живееха т.нар. бали ага или най-древните обитатели на острова. Бях навлязъл дълбоко в пазвата на Бали.

По крайбрежието
На следващия ден се отправих към северното крайбрежие на острова. Пясъкът тук беше черен, а туристи почти не се виждаха. В едно от селцата, през които минах, се засякох с група ученици и ученички, които изглеждаха много симпатично в униформите си. Спрях и ги снимах за спомен. Това е една от любимите ми снимки. На сутринта станах рано и отидох на плажа, за да гледам делфините, за които се твърди, че излизат рано сутрин. Онази сутрин делфини не излязоха, сигурно защото бе неделя, но пък трудно човек може да си представи по-впечатлителен и нереален морски изгрев от този, който наблюдавах тогава. Тъй като морето беше на север, слънцето огряваше някак косо и светлината беше много драматична. Ефектът се подсилваше от факта, че бяхме почти на екватора и слънцето бе огромно. Беше време да опитам един от многобройните естествени горещи извори на Бали. Въпреки че беше едва 8 сутринта, басейнът бе пълен с хора. Туристи отново не се виждаха. 
   Вечерта замръкнах в храма "Улун Дану" на брега на езерото Братан. Този храм е може би най-сниманият на Бали и е един от символите на острова. Гледката на сутринта към езерото и храма беше прекрасна. Направих няколко снимки и пак яхнах моторчето. Беше време да се връщам в Убуд. По пътя обратно минах през оризовите тераси на Джетилувих. За пореден път Бали предлагаше изумително красиви картини: оризовите тераси обградени с големи зелени палми на фона на синьото небе и високите стръмни вулкански куполи на заден план като декор на гигантския природен спектакъл.
   Постоях няколко дни в Кута в изключително застроената и туристическа южна част на острова, която не се отличава много от подобните курорти навсякъде по света. Беше време да напускам Бали. Имах още две седмици в Индонезия, в които имах намерени да разгледам два други острова: Ява и Суматра. Оказа се, че това време е недостатъчно дори само за Ява....
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в юнския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Традиционен балийски оркестър
Церемония в хиндуистки храм в Бали
Залез на плажа в Кута
Цветната къща на Агус




Вход на кафене в гр. Убуд



























Статията е публикувана в майския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят е от вчера на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.






31 март 2017 г.

- Магията на Филипините -


Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. В този брой разказва защо Филипините са мястото, където се е чувствал най-добре...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

 Ч  есто ме питат къде най-много ти хареса от страните, в които си бил. Въпросът е труден, защото всяка една държава, която съм посетил, има своя собствена красота и чар. За страните от Югоизточна Азия важи същото – всяка една от тях си има своята хубост. Ако обаче ме попитате къде се чувствах най-добре, къде ми беше най-уютно, то отговорът е един – Филипините. Дали поради факта, че английският е официален език или че Филипините са единствената християнска държава в региона (страната е третата по-големина католическа държава в света след Мексико и Бразилия!), или пък защото прилича толкова много на страна от любимата Латинска Америка, тук се чувствах като у дома си.

Свят от острови
Филипините са островна държава, която най-общо се намира на изток от Виетнам. Тя е архипелаг съставен от над 7000 острова. Ако искате да посетите всеки един от тях за по един ден, ще ви трябват 20 години! Преди много хилядолетия първи тук се заселват негритосите, дошли от континентална Азия и роднини на австралийските аборигени. Много години след тях на огромни лодки на островите пристигат австронезийците, чиято прародина е остров Тайван. С течение на времето контактите и културните и търговски връзки със заобикалящите ги народи – китайци, японци, окинавайци, тайландци, явайци, малайци, индийци и араби - се засилват. Днес във Филипините има над 100 етнически групи, говорещи около 170 различни езика. Тази смес от култури създават днес уникалната филипинска идентичност и чудото, наречено Филипини.
   Първите европейци стъпват на островите през 1521 г. Това са хората от експедицията на Магелан, тръгнали на път да извършат първото околосветско плаване в историята. Те пристигат изнемощели на остров Хомонхон, където местните ги посрещат радушно и гощават щедро. Местните вождове с охота приемат християнството, но един от тях, Лапу-Лапу, се опълчва срещу влиянието на Магелан. Нещата стигат до кръвопролитна битка, в която Магелан и част от хората му са убити. Година и половина по-късно експедицията на Магелан успява да акостира в Севиля и да завърши обиколката на света. От първоначалните пет кораба и 237 души екипаж са останали едва един кораб и 18 човека…

От първа ръка
Кацнах рано сутринта на летище "Нихой" Акино в столицата Манила на о. Лузон. Въпреки ранния час, ме посрещна Джаз - приятел с когото се бяхме запознали две години по-рано в Париж. Беше дошъл да ме вземе с кола. Още първият квартал, през който минахме, ме впечатли с модерните си сгради, както и с широките и чисти булеварди. Джаз побърза да ме предупреди с привичната си ирония, че останалата част от Манила съвсем не изглежда така. И настина, както се уверих по-късно, голяма част от филипинците живеят доста бедно и основна мечта в живота им е да заминат да работят е чужбина. Въпреки бедността, съчетана с корумпираните и алчни политици, земетресенията, тайфуните и тропическите болести, усмивката не слиза от лицата на филипинците и грациозната им скромност и невероятното гостоприемство оставят доживотен отпечатък върху съзнанието на чужденеца.
   Манила често е наричана бетонен ад. По туристическите гайдове и сайтове този мегаполис не се препоръчва много на туристите.  Градът наистина е огромен – с над 22 млн жители и без много зеленина. Придвижването в пикови часове е мъчение, а и за разлика от останалите държави в региона, тук престъпността е сериозна. Манила обаче има своя чар и колкото повече оставаш в града, толкова повече го харесваш и обикваш. Изкарах близо месец тук – повече от което и да е било място на света, което съм посетител. 
   Първото нещо, което ми направи силно впечатление, бяха пъстро изрисуваните подобни на джипове коли, запълващи улиците на града. След Втората световна война из Филипините са останали много американски военни джипове. Изобретателните филипинци режат задната част на джипа, прикачват удължена каросерия и ги превръщат в най-масовото средство за градски транспорт във Филипините – джипнито. Днес те са считани за символ на страната като всяко едно от тях е уникално и отразява душевния свят на собственика си. 
   Манила е обявена за столица от испанските колонизатори още през XVI в. Те добре преценяват отличното местоположение на града от гледна точка на мореплаването. В тези години флотилии от галеони прекосявали един-два пъти годишно Тихия океан и свързвали Манила с друга испанска колония – Акапулко в Мексико. По този път освен стоки се обменяли културни влияния, преселвали се хора. Това е причината днес Филипините да приличат много на страна от Централна или Южна Америка. След обявяването на независимостта на Мексико през 1815 г. и след прокарването на Суецкия канал, този популярен морски път престанал да има същото значение. Това довело до западането на Филипините като колония, което пък провокирало зараждането на движение за национална независимост. Герой от онова време е Хосе Ризал, предшественик на Ганди в идеята за безкръвна съпротива и премахване на колониализма. Хосе Ризал е бил невероятно талантлива личност. Можел е да води разговор на 22 езика (!) и по професия е бил доктор, но също и писател, поет, драматург и скулптор.

На разходка
След като поседях известно време в Манила, реших че е време да попътувам из страната. В случая под „страна“ се разбира остров Лузон – най-големия и най-населения в архипелага, в чиито център е разположена и столицата. Получих покана да гостувам в Пагудпуд. Градът с това звучно име се намира на най-северния край на Лузон. Тук сякаш попаднах в рая. След пренаселената и мръсничка бетонна джунгла в Пагудпуд ме очакваше почти пустинно спокойствие, палми, сребристобели плажове и усмихнати хора. 
   Отседнах в "Каса Терезита" – самотно комплексче от бунгалца отдалечено на десетина километра от града сред палмова горичка. През деня ходех на плаж или просто се плациках в басейна, а вечер ходихме до града да купим прясна риба и сладки картофи, която после печахме на огън на брега, тоест на 15м. от бунгалцата ни. "Каса Терезита" беше почти празна. Единствените обитатели бяха 5-6 филипински инженери, които работеха на близкия строеж на вятърни турбини. За да бъде раят наистина пълен, управителя на комплекса ни даде моторчето си и с него обикаляхме из околните селца. Дойдох за два дни, останах цяла седмица. Най-накрая приключенският дух и любопитството взеха надмощие и поех път на юг към град Виган.
   Виган, подобно на Манила, е пристанищен град на западния бряг на Лузон. Градът е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство като най-добре запазен испански колониален град в Азия. Испанският колониален период започва малко след откритието на островите от Магелан. Самият той е португалец, но на служба на испанския крал. Над 300 години испанците са господари на архипелага и дори името на страната е дадено по името на крал Филип II Испански. 
   Най-голямо наследство от периода на испанско владение днес е католическата религия. Тук религията се приема сериозно и в това отношение Филипините приличат много на Латиноамериканска страна. Допреди идването на конкистадорите местните са били в по-голямата си част анимисти, т.е. почитали са като богове природните сили. Случи се да бъда във Филипините около Великден и еуфорията беше голяма. Празникът се отбелязваше цяла седмица с тържествени меси, концерти, благотворителни прояви и други подобни събития. Виган беше като машина на времето. Сградите и уличките изглеждаха така, както най-вероятно са изглеждали преди два века, а наоколо сновяха двуколесни каляски.  Единственият признак за настоящето бяха появяващите се тук-там трициклети – друго основно средство за градски транспорт във Филипините. Трициклетите са нещо като мотори със закрит кош, в които могат да се поберат учудващо голям брой хора.

Джаз и неговите другари. Усмивките не
слизаха от лицата им

Раят

Негово превъзходителство Джипнито

Произведение на местен артист,
женен за французойка

Изглед от квартала в Багио, където живях

Река Пасиг, около която е израснала столицата Манила


"Каса Терезита". Беседката, в която си похапвах денем

Усмивки от Виган

Собствениците сами си рисуват колите

По улиците на столицата Манила

Бетонната джунгла
По улиците на Виган

Изкуство от подръчни материали в Багио


Самоделна къща в Манила

   От Виган се отправих към Багио – официалната лятна столица на страната. През 1898 г., след десетилетия борба, филипинците най-накрая успяват да обявят независимост от испанците. Радостта им обаче трае само година. След загубата на Испано-американската война испанците продават Филипините на САЩ. Така, заедно с Куба и Пуерто Рико, те стават американска колония. На американците като по-северна нация Манила им се струва прекалено горещо място за столица. Затова те основават Багио, който превръщат в лятна столица. Градът е разположен сред планините на север от Манила на надморска височина от около 1450 м. Поради това там температурите са много по-поносими. Днес в Багио живеят около 300 хил. души, като половината от тях са студенти. Сигурно поради този факт, Багио се е превърнал в много приятен културен център, където живеят множество чуждестранни творци. Прекарах няколко дни тук, на гости на една жена, Натали, на която попаднах в сайта за каучсърфинг. Филипинците са горещо гостоприемни и е истинско удоволствие да си у някой от тях на гости. Когато се разхождахме Натали ме запознаваше с многобройните си роднини и приятели, тоест горе-долу с всеки трети човек, когото срещнехме на улицата.

На път
Имах намерение да се присъединя към компанията на Джаз за Великден, който празнуваше някъде по провинцията. Получих обаче повторна покана от "Каса Терезита", на която не можах да устоя. Пътуването от Багио натам се оказа доста мъчно. Заради празника всеки пътуваше нанякъде. Последните два часа ги пропътувах прав в автобус, който беше натъпкан като согийския 204 сутринта. Когато повторно стигнах, в касата беше пълно с хора, дошли за празниците. Уединението и райското спокойствие бяха изчезнали, но пък имаше достатъчно хора за два отбора по плажен волейбол.  Имаше и машина за караоке, така че като страдахме от идеи какво да правим, пускахме пет песоса в апарата и пеехме. 
   Филипинците обожават да пеят и караокето е най-популярното забавление в страната. Пеят от малки дечица до старци. Така приятно минаха последните ми дни във Филипините. Един късен следобед се качих на нощен автобус за Манила. Той взе, че се развали в два и половина през нощта. Шофьорът се извини и просто ни върна половината пари и ни свали посред нощ в средата на нищото. Вече усещах как изпускам самолета за Бали, който беше късно вечерта на същия ден. За щастие нещата бяха по-организирани, отколкото си мислех. След малко пристигна празен автобус, които ни натовари и закара до Манила. Последния ден изкарах в свършването на разни малки работи и вечерта късно Джаз ме хвърли до летището, където хванах самолет за Денпасар - столицата на о. Бали.
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в майския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана в априлския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят е от вчера на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.