15 март 2017 г.

- Скритите съкровища на Индокитай: Лаос и Виетнам -




Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Индокитай във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. BBC ЗНАНИЕ. 
В този брой се отправяме към Лаос и Виетнам...

ТЕКСТ И ФОТОГРФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

В бр. 86 на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за пътешествието си до Мианмар. Оттам тръгнах към Лаос. Двете държави имат обща граница, но този район, известен като „Златния триъгълник“, е доста размирен, заради производството на опиум. Поради това ми се наложи да мина през Тайланд. Прекарах два дни в Чианг Май, красивата столица на древното кралство Ланнатай в днешен Северен Тайланд при семейство руснаци с малко детенце, които се бяха преселили да живеят тук. Оттук се отправих към  границата с Лаос, друга непозната и сякаш забравена страна в Индокитай. 

Напред към Лаос!
Лаоска виза си изкарах на самата граница и първата ми цел бе Луанг Прабанг. Имах
Древен будистки храм в
Луанг Прабанг
намерението да хвана лодка дотам по митичната река Меконг. Оказа се, че тъй като беше сухият сезон, реката не беше много подходяща за плаване. На път за границата се бях запознал с две южноамериканки и заедно с тях отидохме на автогарата. Билетите за автобусите за същия ден обаче бяха свършили и се налагаше да чакаме до сутринта на следващия ден. Шляейки се безцелно из граничното селце, чухме някой да ни подвиква на перфектен английски. Така се запознахме с Мики, симпатичен лаоски младеж, който работеше тук за някакви американски предприемачи, които строяха казино по средата на нищото. Вечерта Мики извади китара и Лаос ни посрещна с приятна акустична лаоска музика в негово изпълнение. На сутринта рейсът ни чакаше с червено килимче пред вратата. Стюардесата ни подкани да се събуем преди да стъпим на него и що да видим: вместо седалки – легла. Леглата бяха двуетажни и всяко едно от тях беше за двама човека. Аз се оказах сам в легло. Благодарих си на късмета, но ширенето ми не продължи дълго. След около час се качи някакъв лаосец и легна до мен и така в интимна обстановка прекарахме остатъка от пътя до Луанг Прабанг.
   Лаос е единствената страна в Индокитай, която няма излаз на море. Нещо повече – 90 % от
Старинният китайски квартал в
Хой Ан
територията ѝ са заети от планини, като по-голямата част от обработваемата земя е по течението на Меконг, откъдето и почти митичното ѝ значение за местните. Лаос се простира на около 240 хил. км², но населението е едва 6,5 млн. жители, което може да се обясни донякъде с планинския релеф. Днешен Лаос дължи културната си и историческа идентичност на кралство Лан Ксанг  (в превод „Кралството на милионите слонове“), съществувало от XIV до XVIIIв., чиято столица е бил именно Луанг Прабанг. Името Лаос е дадено от французите съгласно името на най-многобройната етническа група в страната – Лао. Въпреки сравнително малобройното си население, по подобие на Мианмар, народът на страната принадлежи към много и различни етнически групи. 

Градовете на Лаос
Императорски гроб в Хуе
В Луанг Прабанг пристигнах рано сутринта. Дремнах малко до една къща и отидох да гледам изгрева и известната церемония по събирането на даренията от монасите. Монасите избягват да се докосват до пари и даренията, която хората им даваха, са най-често ориз и някакви плодове или зеленчуци. Градът се оказа много приятен. Въпреки че е световноизвестна туристическа дестинация, местните някак бяха успели да го запазят почти автентичен и непокътнат от влиянието на глобалния туризъм.  Хората правеха впечатление на много почтени и добронамерени и определено бяха много усмихнати. 
Сутрешни усмивки в Луанг Прабанг
   В Лаос царяха особени закони. Вечер всички барове и ресторанти затваряха в 23:30 и хората би следвало да се отправят към леглата си. Това обаче не ставаше по някакъв диктаторски начин, а по-скоро следваше естествените навици на местните. Друг интересен закон беше, че лаоска жена не можеше да замръква с чужденец, освен ако не са женени. Това отново изглеждаше естествена практика свързана с традициите. 
   Лаос е една от петте останали комунистически държави в света (заедно с Китай, Виетнам, Куба и Северна Корея), но в същото време хората са много религиозни. Основната религия и тук, както в Мианмар, е будизма и монасите бяха част от градския пейзаж. Най-впечатляващите неща, които човек може да види тук, бяха будистките храмове и, разбира се, река Меконг. Тук за пръв път в цяла Югоизточна Азия хапнах хляб – сандвич с багета, а в градинките местните чичковци играеха на петанк (популярна френска игра с топки - б.р.). Личеше си, че французите са стъпвали тук.
   Следващата ми спирка бе град Виeнг Сай, който се намираше на изток, близо до границата с Виетнам. По подобие на много други държави в региона след Втората световна война в Лаос се създава движение за освобождение от колониалната зависимост – в случая от Франция. Движението се нарича Патет Лао и следва популярната тогава марксистка идеология, но в интересна смесица с будизъм и дори национализъм. Представителите на движението са в тесни връзки със Северновиетнамците на Хо Ши Мин и дори се бият рамо до рамо първо срещу французите, а след това и срещу дошлите им на помощ американци. 
Момичета в традиционни дрехи
от района на Ха Зянг
   Районът около Виенг Сай е карстов и в близост до града се намират огромен брой пещери. Там в периода 1964 - 73 г. са се криели от американските бомбардировки  членовете на Патет Лао. Системата от пещери е наречена Тайният град и в него в продължение на 10 години са живели 23 000 човека. Тайният град е функционирал като нормален град – с училища, болници и дори кинозала! Разходката из него дава жива и ясна картина как са живели тези хора. След края на войната през 1973 г. хората излезли от пещерите и построили в съседство Виенг Сай, в превод „Градът на победата“, който става първа столица на новооснованата Народно-демократична република Лаос.  
   Интересно е, че за целия период на американски бомбардировки американските президенти отричат да се води каквато и да е война в Лаос. Американците са подписали споразумение със Северен Виетнам за ненамеса в Лаос, което на практика нито една от двете страни не спазва. Интензитетът на тези бомбардировки е огромен като над страната са изсипани около 2 млн. тона бомби, което е приблизително равно на количеството, което американците използват през Втора световна война срещу всички свои противници. Интересна е ролята на частната компания "Еър Америка". Тази компания се е занимавала с военните доставки за американците и техните съюзници по време на войната. Шпионските ѝ самолети, пилотирани от доброволци, известни като „гарваните”, са сновали в небето над Индокитай в търсене на цели за бомбардиране. Отвреме-навреме, ей така, за да не се връщат празни, самолетите на "Еър Америка" са товарели опиум и хероин, осигурен от съюзническите хмонги - етническа група, чиито представители са традиционните култиватори ма опиума в района на „Златния триъгълник“. След края на войната се е оказало, че "Еър Америка" е на практика собственост на... ЦРУ.



Храмът "Фа Тат Луанг", национален символ на Лаос


Монасите са обичайна гледка в Лаос

Сиеста в Хо Ши Мин Сити


Изглед от Виентиян, столицата на Лаос

Аеробика на открито, Виентиян

По улиците на стария град в Ханой


   Оттук хванах автобус за Ванг Виенг – малко градче на брега на Меконг. За пръв път пътувах през деня и можех да се насладя на живописните планински гледки, които страната предлага. Тук-там се срещаха малки градчета и селца с много красиво изплетени къщи. На един завой по залез слънце зърнахме голи мъж и жена, които се къпеха на една тръба. Те се смутиха. Явно тук не минаваха много коли. Времето сякаш бе спряло преди векове, а може би просто бяхме в друга, паралелна реалност. Във Ванг Виенг беше пълно с чужденци, предимно младежи привлечени от имиджа му на парти дестинация. Тук властите си затваряха очите за закона, който нареждаше вечер баровете и дискотеките да се затварят. Най-интересното нещо, което човек можеше да направи тук беше да се спусне с вътрешна гума по бързеите на реката (ако искате да добиете ясна представа за какво иде реч, напишете в гугъл tubing vang vieng). 
Рибари в Хой Ан

    Не останах дълго във Ванг Виенг и хванах отново автобус, този път за столицата Виентян, която се намираше на границата с Тайланд. Интересен факт е, че автогарата във Виентян се намираше по-далеч от града отколкото летището му. Това странно градоустройствено решение, явно беше практика в Лаос, защото вече го бях срещнал и в друг град. Виентян имаше 300 000 жители и беше приятен и дори модерен в сравнение с другите лаоски градове, които бях посетил. Отседнах у една французойка, която преподаваше френски. На шега тя беше участвала в първото издание на Лаоската модна седмица и се беше превърнала в телевизионна звезда. 

Пазарен ден в Донг Ван,
 северен Виетнам.
 За младежите това е шанс
да се срещнат с бъдещия си
съпруг или съпруга
   Градът беше спокоен и можеше да бъде обиколен пеш. По залез слънце бреговете на Меконг кипяха от живот. През сухия сезон реката се беше дръпнала с близо 500 метра и по песъчливия бряг деца играеха футбол, а над тях летяха кайт-сърфисти. Крайбрежната улица беше затворена за коли и жени играеха аеробика, а мъже тичаха и караха велосипеди. От виетнамското посолство си извадих виза за страната. След няколко дни се сбогувах с френските ми домакини и потеглих.

Здравей Виетнам 
Виетнам ни посрещна с поток от моторчета. Казвам „ни“, защото междувременно към мен се беше присъединила една стара позната – Кети, известна още като д-р Вълева, с която попътувахме цели три седмици заедно. Виетнам е много особена държава. Простира се върху ивица земя по западното крайбрежие на Южнокитайско море дълга около 2500 км и със средна ширина 50 км. Площта му е три пъти, колкото тази на България, а населението – над 90 млн! Страната няколко пъти е завземана от Китай, но всеки път е успявала да се освободи. 
Статуи-войници пазещи останките
на император в Хуе
   В средата на XIX в. Виетнам е на практика колонизиран от Франция и колониалния период продължава близо век. Французите са прогонени през 1954 г., но пък страната е разделена на две през 17-ия паралел: споменатия Северен Виетнам със столица Ханой, под ръководството на Хо Ши Мин в тесни връзки със СССР, и Южен Виетнам със столица Сайгон, който е прозападно ориентиран. Хо Ши Мин започва война за обединението на страната, която в крайна сметка въвлича и САЩ. В пиковия момент на войната във Виетнам се намират 500 000 американски войници. Тя се проточва прекалено дълго и под натиска на общественото мнение САЩ се оттеглят през 1973 г. Две години по-късно северновиетнамците успяват да завземат Сайгон и да обединят страната под управлението на комунистическата партия. Столица на обединен Виетнам става Ханой, а Сайгон е преименуван на Хо Ши Мин Сити в чест на починалия няколко години по-рано революционен лидер.
   Хо Ши Мин Сити се оказа много приятен и модерен град с красиви и добре поддържани паркове. Той е най-големия град във Виетнам с над 10 млн. жители и е икономическа столица на страната. Градът беше просто залят от моторчета, но както установих впоследствие, това беше нещо обичайно за всеки по-голям, а и по-малък виетнамски град.  Хората изглеждаха много спокойни и усмихнати и приличаха много на тайландци.



Ха Лонг, Заливът на спускащия се дракон, е едно от седемте природни чудеса на света

Типичен пейзаж от планините в Северен Виетнам


Пресичането на улица в Ханой изисква специални умения

Комунизъм или не съвсем? 
Навсякъде имаше знамена със сърп и чук и портрети и статуи на Хо Ши Мин. Привидно комунистически Виетнам на практика е модерна страна с една от най-бързо развиващите се икономики в света. На около 500 км на север от Хо Ши Мин Сити се намира известният морски курорт Ня Чанг. Спряхме там за няколко дни да си починем и да се изкъпем и в това море. Ня Чанг много приличаше на морските курортите у нас и, за да е приликата още по-голяма, навсякъде се чуваше руска реч. 
Рок-концерт в Ханой


   Продължихме на север към Хой Ан, старинен пристанищен град с автентична атмосфера. Тук навремето се е простирала държавата Чампа, окончателно завоювана от виетнамците в началото на XIX в. Чампа била крайбрежна държава, изградена от многобройни независими градове по подобие на Древна Гърция и още в началото на съществуването си през II в., в началото на съществуването си, тя приела хиндуизма за основна религия. В града е имало много китайски и японски търговци. Красивите им къщи стоят и до днешен, напомняйки за славното минало. 
Уличен фризьорски салон в Ханой
   Пристанището днес отдавна не функционира и градът е предимно интересен за многобройните туристи.  В близост до Хой Ан се намира град Хуе, седалище на последната виетнамска императорска династия Нгуен. Градът не е нищо особено, тъй като голяма част от него е разрушен през Виетнамската война, но в околностите му се намират запазените гробове на императорите. Всеки един от тези гробове е огромен комплекс включващ красиви сгради и статуи и паркове с дървета, цветя и езера.

                
Ханой
Столицата Ханой ни посрещна с мрачно време. Градът изглежда доста хаотичен, но колкото повече време прекарваш в него, толкова повече той ти харесва. Кети си хвана самолета за София и аз имах на разположение десетина дни за да разгледам Ханой и някои други райони в Северен Виетнам. Хората изглеждаха по-серт от тези на юг, но това беше само привидно.
   Обикалях града и музеите му в очакване на прогноза за хубаво време и когато най-сетне тя дойде се отправих към Ха Лонг – Заливът на спускащия се дракон. В залива са пръснати хиляди острови и островчета с причудливи форми. Ха Лонг е нереално красиво място и е едно от седемте природни чудеса на света. Докато обикалях с корабче, островите бяха обвити в мъгла и това правеше гледката още по-впечатляваща и приказна. 
   Останах няколко дни на най-големия от островите в залива – Кат Ба, Котешкия остров. После се върнах в Ханой, откъдето се отправих на последното си пътешествие във Виетнам – района на Ха Зянг, който се намираше в планините на север, на границата с Китай. Районът е пълен със спиращи дъха гледки на планини, равнини и оризища и е населен с разнообразни етнически групи, хората от които продължаваха да ходят облечени в традиционните си пъстри дрехи и до ден днешен. Наех моторче, за да мога да обикалям на воля и дори успях да спя в будистки манастир. Върнах се отново в Ханой, където на следващия ден хванах самолет за Манила.
   Очаквайте продължението и следващата статия от серията "Съкровищата на Индокитай" в априлския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана във февруарския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят вече е на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.



13 февруари 2017 г.

- Скритите съкровища на Индокитай: Мианмар -





















Димитър Узунов разкрива красивите тайнства на Индокитай във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. BBC ЗНАНИЕ. 
Първата ни спирка е Мианмар...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Има периоди когато човек дълбоко вътрешно усеща, че трябва да направи някаква коренна промяна в ежедневния си живот. Навлязох в един такъв един период някъде през 2013-а и реших, че нещо трябва да се предприеме. Пътешествията са ми страст още от дете, когато четейки книгите за Великите географски открития, за Марко Поло, за покоряването на Америките и за какви ли не още различни и далечни култури и цивилизации, се пренасях мислено през векове и океани. Така някак естествено у мен се роди идеята да се отдам на тази своя страст за някакъв по-продължителен период от време. 
   Дотогава най-дългото ми пътешествие бе шест седмици, в които посетих шест държави от Южна Америка – достатъчно, за да разчоплиш повърхността, но недостатъчно, за да добиеш престава за държавата, а не само за градовете, които си видял. Затова този път имах нужда от по-дълготрайно изживяване, което да ми донесе нови знания, познанства и преживявания.
   Идеята изкристализира до това да променя за една година начина си на живот, който водих дотогава, да се отдам на страстта си и да се впусна във вълнуващи пътешествия. Това може би изглежда доста смело като идея, но в други страни това се практикува доста често. Във Франция т. нар. Сабатична година например дори е регламентирана и предприятията са задължени да пускат в неплатен отпуск служителите, които имат желания да се отдадат изцяло на някаква друга дейност за период до една година. Терминът идва още от библейски времена, когато след всеки шест години земеделска работа, на земята и на хората е била давана едногодишна почивка, за да могат да се регенерират. И така в един януарски ден се озовах от студена и сива Европа в топла, слънчева, цветна и усмихната югоизточна Азия, някъде на огромния полуостров Индокитай. Приземих се в Куала Лумпур, но ще пропусна преживяванията си в Малайзия, Тайланд и Сингапур, тъй като тези дестинации са по-туристически и по-познати у нас и ще ви разкажа за три други, по-слабо познати и по-мистериозни държави в региона – Мианмар, Лаос и Виетнам.

С Мицуо като рок-звезди

Мианмар

Мианмар е може би най-непозната измежду тях. Територията на страната е голяма колкото шест пъти тази на България, а населението ѝ - над 50 млн. То е пъстра смес от различни етнически групи, като най-голямата измежду тях са бирманците, откъде идва и другото име на държавата – Бурма или Бирма. Мианмар е била до съвсем скоро под военна диктатура продължила 50 години. Страната започва да се демократизира и да се отваря към външния свят едва преди няколко години. 
Сергия за улична храна. Храната се
пържи буквално пред очите ви
   Военният режим е довел до сериозно икономическо изоставане, но пък я е запазил в някакъв по-автентичен вид, което е от особено голям интерес за хора търсещи необичайни места. Хората са много любопитни към чужденците и определено благонамерени. Ако искате да се почувствате като рок-звезда – отидете в Мианмар. Вие ще сте обект на особено внимание и цели групи ще поискат да се снимат с вас за спомен. Въпреки, че местните са много бедни, вероятността да бъдете ограбен или измамен клони към нула. Това се дължи най-вече на факта, че мианмарците са отдадени будисти. Повсеместна практика е мъжете да прекарват по няколко години от живота си в манастир като често те са изпращани там още като малки деца, поради трудността на семействата им да ги изхранват. 
   В Мианмар влязох по суша от Тайланд. Границата минах пеш, тъй като не съществуват международни автобусни или влакови линии, които да свързват двете държави. Дели ги река, а мостът, който минава над нея, се казва "Мост на дружбата" (познато). Слънцето залязваше, а Мианмар се падаше на Запад и вървях срещу красивия залез. На границата се запознах с един японец, също пътешественик – Мицуо, който близо две години пътуваше и Мианмар беше последната му дестинация преди да се прибере в Япония. Намеренията ни съвпадаха, той беше приятен спътник, и така заедно попътувахме още няколко дни. 
   Искахме да хванем нощен автобус до Янгон, но ни казаха, че транспорт за натам има чак на сутринта. Нямаше какво друго да правим в остатъка от вечерта освен да се разходим из граничното градче Мияуади. Имах чувството че сме попаднали в различна епоха. Сякаш бяхме в приказка. Комуникацията с местните вървеше добре благодарение на това, че страната е била британска колония. Спахме на открито и на сутринта отидохме на автогарата. Оказа се, че сме подранили, тъй като между Тайланд и Мианмар има половин (!) час разлика. 
   Пътят до Янгон беше тесен, пълен с огромни дупки и опасен. От едната страна зееше пропаст, а от другата се извисяваше стръмен склон. Стана ми ясна причината да няма нощни автобуси - сигурно нямаше да оживеем. Пътят беше едно-лентов и за да може въобще да става движение по него, един ден потокът от коли беше само в едната посока, а на следващия – в другата. В автобуса имаше телевизор, по който през цялото време на пътуването течаха будистки молитви. Сигурно, за да осигурят пристигането по живо по здраво на пътниците. Около пътя беше осеяно с малки будистки параклисчета и шофьорът бибипкаше и сключваше ръце за молитва при вида на всяко едно от тях. Предположих, че са на загинали по пътя хора, а може би просто проектирах собствените си страхове.


Храм на колове в езерото Инле
По улиците на Чайнатаун в Янгон


Рибар-акробат в езерото Инле

Градче и храма му в езерото Инле
Къщи на колове
Златна ступа, Баган
Уличен пазар в Хпа-ан
Спортен полуден в манасти

Отблизо: Янгон
В Янгон също витаеше някакво странно време. Приличаше на града от приказката за спящата красавица, който беше замрял в момента, в който тя си беше убола пръста на вретеното. Беше пълен с повехнали, но пълни с много живот колониални сгради от XIX век, когато е бил столица на Британска Бурма и най-важното пристанище между Калкута и Сингапур. Преди няколко години столицата на Мианмар е преместена от Янгон в Найпидо, но той продължава да бъде най-големия град (6 млн жители) и основен икономически център на страната. 
   По улиците и мъжете, и жените ходеха с традиционни подобни на дълги поли дрехи наречени лонгий. Мъжете дъвчеха бетел с арика, който има ободряващо действие, но от който зъбите почерняват, а слюнката почервенява. Мианмарците обичат да си плюят на воля и по земята беше пълно с по-стари и по-пресни червени петна. Първия пък, когато разговаряш с човек с почернели зъби и червена слюнка е малко шокиращо, но после спираш да обръщаш внимание. Близо до хостела, в който бяхме отседнали с Мицуо се намираше Чайнатаун. Китайците компактно се бяха населили тук по време на колониалния период, когато част от Китай също е влизал в Британската империя. Уличният пазар в съседство изобилстваше от странни на вид и вкус плодове, за които дори не съм сигурен че съществуват български думи. Имаше едни, които приличаха на космати животинки, други пък на малки мандарини, но с вкус на кръстоска между ябълка и личи. Основна туристическа атракция на Янгон е пагодата "Шведагон", висока близо 100 м, наричана още „златната пагода“ заради масивното си златно покритие. Безспорно обаче най-интересното ми преживяване в града беше пътуването с околовръстната градската железница, която правеше кръг около града. Обиколката продължаваше няколко часа и беше като разрез в живота на обикновения мианмарец – бедничък, но много шарен и пълен с енергия.

Вълшебството на Баган
Церемония по дарения. Монасите
нямат право да докосват пари,
затова даренията са ориз и други
хранителни продукти
От Янгон хванахме нощен автобус до Баган, известен още като Долината на хилядата храма. Пристигнахме преди изгрев слънце и успяхме да се качим на един от храмовете откъдето да гледаме изгрева. В този момент полетяха десетки балони с туристи и когато слънцето изгря, гледката която се разкри беше нереалистична. Сред пустиня, докъдето можеше да ти стигне погледа, стояха древни будистки храмове, ступи и пагоди, поизядени от пустинния вятър, което ги правеше още по-сюрреалистични. Единствен съперник по впечатлителност в целия регион са може би само храмовете на Ангкор Ват в Камбоджа. Баган е бил столица на Бурманската империята, чиито разцвет е бил през XI – XII в. В края на XIII в. обаче монголците опустошават града и избиват по-голямата част от населението му. В разцвета на града общият брой на религиозни сгради е бил 13000! Днес те са около 2000 и повечето от тях продължават да функционират. Тук се разделихме с Мицуо. Той пое към Мандалей, а аз - към езерото Инле. Обещахме си да се видим пак някой ден.
Двуетажен пикап - междуградски
транспорт в Мианмар. Успях и
аз да се возя на такъв -
отпред при шофьора до един монах
   Инле е огромно, но плитко езеро, което е благоприятствало развитието на уникални селища в него. Да, в него, защото цели села, градините им, занаятчийски работилници и храмове са построени на набити колове вътре в самото езеро. Аз останах в едно хотелче на брега, но се събрахме група пътуващи младежи и наехме лодка, която да ни разходи из езерото и мианмарската Венеция. Из езерото беше пълно с рибари. Някои от тях, като виждаха, че се приближава лодка с чужденци, започваха да изпълняват различни сложни баланси и пируети върху лодките си. Туристите ги бяха научили, че по този начин могат да изкарат някой бакшиш. На следващия ден наехме велосипеди и се разходихме из селата по брега. В подножието на един манастир зърнахме деца-монаси, които безгрижно играеха футбол боси и с монашеските дрехи. Децата са си деца навсякъде по света, пък било то и монаси. В близост до тях имаше пещери, които са били обитавани също от монаси. Сега бяха пълни с будистки статуи и плочи на хората, които са ги дарили.
Фасада в Чайнатаун, Янгон

Напред към нови приключения!
Беше време да потеглям от Мианмар и следващата ми дестинация бе Лаос. Тайланд и Лаос бяха съвсем близо от Инле, но се оказа, че пътят по сушата е затворен за чужденци. Пътят минаваше през регион известен като Златния триъгълник разположен между трите държави. Той е населяван от етническите хмонги и е бил доскоро най-големия в света производител на опиум. Заради наркотиците регионът беше много размирен и чужденци предвидливо не се допускаха.
Традиционни таксита в Баган
Налагаше се да пътувам два дни с автобуси и да се върна през същия граничен пункт, през който бях влязъл...
   Очаквайте продължението и следващата статия от серията "Съкровищата на Индокитай" в мартенския брой на списание BBC ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана във февруарския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят вече е на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.


28 октомври 2016 г.

- Ars Electronica: вълнуваща среща на изкуство, технологии и общество -



   Всяка година в края на лятото в красивия дунавски град Линц се провежда фестивалът Ars Electronica. Началото е положено на 18 септември 1979. Първоначалната идея е да се използва зараждащата се тогава Дигитална Революция като повод да се зададат важни въпроси за бъдещето като се фокусира върху срещата на изкуство, технологии и общество. С тази философия, която остава мото на фестивала и до ден днешен, група австрийски учени, артисти и медийни оператори полагат основите на този успешен и необикновен проект. Фестивалът бързо се превръща в едно от най-важните в световен мащаб събития за нови медийни изкуства. Първоначално Ars Electronica е биенале включващо симпозиуми, изложби, пърформанси, концерти и различни инициативи като всяко следващо издание има по-богато и разностранно съдържание. От 1986-а фестивалът се провежда ежегодно и всяко издание е посветено на избрана тема. Тазгодишната бе „Радикалните атоми и алхимиците на нашето време” формулирана от основния гост на фестивала Хироши Ишии, професор по медийни изкуства и науки в Media Lab към MIT и директор на Tangible Media Group.  През 1979 списъкът с участници е къс: общо 20 артисти и учени. Три десетилетия по-късно броят на дигиталните номади, теоритиците, артистите, дизайнерите, учените, инженерите и технолозите, които се събират в Линц е няколко стотин. Ключови участници в създаването на уникалния дух на фестивала са и десетките хиляди посетители. Голяма част от тях са тук отново и отново всяка година.


„Ако работата ви не вдъхновява хората, тя не е привлека-телна. Хората няма да променят мисленето си и ще забравят. За да вдъхновите хората, в основата трябва да лежи някакво дълбоко послание, красота или естетика, която да ги развълнува.”


Организаторите на фестивала постоянно търсят интересни нови локации за провеждането му. Разчупването и излизането от традиционните зали за конференции и места за арт-събития и организирането на културни и научни срещи в публични пространства се е превърнало в запазена марка на Ars Electronica. В различни години дом на фестивала са били пристанището на Линц, подземни тунели, бивша цигарена фабрика и дори манастир. Тази година основната локация бе сградата на бившата пощенска разпределителна станция в района на централната гара. Сградата има обща площ 80000 м² и  удачно бе наречена за целите на фестивала POSTCITY: игра на думи означаваща едновременно „пощенски град” и „пост-град”. В POSTCITY бяха разположени конферентни зали, лаборатории, изложби и инсталации. Сред изложбите се открояваше „Алхимиците на нашето време”: многостранна изложба включваща внъхновяващ микс от артистични заигравки с футуристични технологии. Бившето хале на пощенската станция бе превърнало в огромна сцена, на която се състояха различни концерти, представления и пърформанси обединени в идеята за съчетаването на изкуство и технологии. В търсене на непосредствена връзка с обществото в POSTCITY имаше дори и пазар на фермерите. За по-малките посетители организаторите бяха отделили специално пространство наречено „Създай свой свят”, където те можеха чрез игри да обменят решения, концепции и експерименти насочени към бъдещето. Сред пъстра фестивална среда млади артисти и активисти показваха как те виждат утрешния свят.  На голям интерес се радваше Дрон Академията, в която дрон-инструктори обучаваха желаещите да се научат да управляват последно поколение дронове. Хит в програмата на все по-разтегливото понятие сценични изкуства бе пърформанса „100 дрона над Линц”. В него артистичнота подразделение на Ars Electronica Futurelab, представи влязлото в книгата с рекорди Гинес светлинно и звуково шоу на 100 компютърно координирани дрона снабдени с LED лампи. Шоуто се състоя на открито над река Дунав и бе наблюдавано от 100000 човека! 
Наградите Ars Electronica, които фестивалът раздава ежегодно, са се превърнали с течение на времето в едни от най-важните в света за креативност и новаторски дух в областта на дигиталните медийни изкуства. Началото е положено през 1987-а когато на Ханс Леополдседер, един от основните организатори, му хрумва идеята да организира добре спонсорирана, мултидисциплинарна награда по компютърно изкуство. Тя стартира в три категории, днес те са седем . Нейната 29-годишна история забележително документира колко бързо Дигиталната Революция е прогресирала за това време. Носители на наградата през годините са проекти като дигиталната анимация на „Джурасик Парк”, музиката на Афекс Туин, Уикипедия и Уикилийкс.  Сред тазгодишните наградени са фондацията P2P, дигиталната анимация „Rhisome” на французина Борис Лабé и провокативния проект „Чуваш ли ме?” на швейцарските артисти Матиас Джуд и Кристоф Вахтер. В общество под постоянно наблюдение, в което правителства злоупотребяват с власт и нарушават основни човешки права, проектът „Чуваш ли ме?” е мощно средство, което хвърля ръкавица на системите за наблюдение и дава глас на нашето възмущение.

В категорията „Проницателни пионери на медийното изкуство” бе наградена забележителния арт-критик и куратор Джейзия Райхард. В далечната 1968-а тя организира в Института по съвременно изкуство в Лондон изложбата за кибернетично изкуство „Щастливи случайности в кибернетиката”, която се превръща в крайъгълен камък в по-нататъшното развитие на дигиталните изкуства. Самата Джейзия бе гост на фестивала и охотливо разказваше за начинанията си в света на изкуството и технологиите.

Неразделна част от фестивала е постоения през 2009-а Ars Electronica Center, разположен на брега на Дунава. Центърът е отворен целогодишно и е архитектурен израз на всичко това, което Ars Electronica  представлява: място за събиране и споделяне на информация, открития, експерименти и изследвания, място, което е избрало утрешния свят за своя сцена и което съчетава и представя различни начини за виждане и за осмисляне на нещата. Центърът има свои постоянни изложби: „Нови преспективи на човечеството” и „Космически кораб Земя” (в партньорство с ESA – европейската космическа програма), а специално за тазгодишния фестивал бе показана изложбата „Радикални атоми”, съставена от проекти на групата на Хироши Ишии. От август 2015-а центърът разполага с уникална в световен мащаб full HD 8K прожекционна зала, която позволява прожектиране както върху екрана, така и по пода. Залата е наречена Deep Space 8K и по време на фестивала тук бяха прожектирани наградените аудиовизуални проекти.
Организирането в България на подобен по мащаб форум в момента изглежда мираж, но да не забравяме, че Ars Electronica стартира благодарение на личните усилия на шепа хора, за да се превърне 37 години по-късно в глобален форум за наука и изкуство.




























   

Повече за Ars Electronica може да намерите на сайта на фестивала:  http://www.aec.at



Статитята е публикувана в октомврийския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят излиза днес и в него може да откриете още много любопитни статии от света на науката и технологиите.






7 март 2013 г.

- Как да помогнем –







                Последния месец много хора си задаваме въпроса как ние, българите в чужбина, да помогнем на хората, които желаят промяна в България. Отстрани погледнато случващото се в страната прилича на революция. Жертвите до момента са само хора посегнали сами на живота си в знак на протест и от отчаяние. С тази държавна политика  обаче не е трудно да се предвиди, че отчаяните хора в един момент ще насочат крайните си намерения към хора от политическия и икономически елит. Цинизмът, арогантността и манипулацията от страна на сполучливо наречените български „олигарси“и техния слугинаж най-вероятно ще радикализират още повече мизерстващите хора. Как да помогнем в тази обтегната обстановка на нашите съграждани в България?
                Голям проблем на протестиращите хора в България, а и на нас, българите в чужбина, които ги подкрепяме, е липсата на конкретни предложения и идеи около които да се обединим.  Впрочем идеи има много, но трудността хората да се обединят зад някой от тях идва най-вече от желанието за власт и користните намерения на част от „лидерите“ на протестите. Поставям ги в кавички, защото е трудно да се говори за лидери в такъв спонтанен протест. Хора, водени най-вече от егоистични намерения, съзрели в мътните времена на протеста златния шанс да се докопат (по-точна дума не ми идва) до власт и последващите икономически облаги. Такива хора се забелязват дори и сред българите в чужбина. Вторият проблем пред обединенито на исканията идва от поставени лица, които зависимите медии лансират като водачи на протестите, но които бързи биват разкривани като икономически обвързани с някои от досегашните правителства в България. Задачата на хората, които искат промяна, става още по-тежка като се вземат предвид платените провокатори, чиято цел е да компрометират протестите и да отблъснат от тях традиционните будни, но неодобряващи насилието, съзнания на обществото – хората на изкуството, интелектуалците, студентските преподаватели, медицинските работници и  въобще всички по-морални и принципни граждани.
                Това мисля са основние проблеми и пречки пред една реална промяна на България. Не е трудно след като си определил диагнозата, да вземеш нужните лекарства. Те се свеждат общо взето до две: обединение и широко съгласие около конкретни мерки, които да бъдат предприети Неминуемо след това може и трябва да се разисква и мисли под каква форма тези искания да бъдат защитавани: с промяна на изборния кодекс, с промяна на комституцията и т.н. Другото основновно нещо, което можем да направим, е да се информираме и на наш ред да информираме българите, за да имат те една по-реална представа за ситуацията в страната. В това отношение сайта  bivol.bg, както и цялата мрежа facebook с практически липсата на цензура са нашето силно оръжие. Нека се информираме и да споделяме след това информацията.
                Съдбата на България и нашите близки, които живеят там, е и в нашите ръце. Имаме голям шанс да им помогнем точно тук и сега. Нека го направим. Нека дискутираме, обменяме идеи и се обединим около няколко основни искания. Нека продължим да будим хората като им казваме истината за корумпираното управление на страната. Нека самите ние не се отказваме пред трудностите, а търпеливо и методично да упражняваме натиск, докато нещата не се променят.









8 ноември 2012 г.

- There is still some hope for America -








      Обама победи. Шоколадовият симпатяга ще дърпа юздите на най-развитата икономически и военно държава в света още четири години. Тази, същата държава, в която дядовците му са били роби. Не храня илюзии, Америка няма да се променни коренно. Капитализмът made in USA обаче ще има едно по-човешко лице. Човечеството може би все пак еволюира. Какво ще постигне Обама и ще успее ли въобще да промени нещо ще може да кажем след четири години. Едно обаче може да бъде казано със сигурност: фактът, че повечето американци гласуваха за Обама, а не за Мит Роуми, подсказва че за тях има нещо по-важно от парите властта, религиозния фанатизъм и егоизма. Мнозинството американци, противно на разпространеното мнение, се оказа че на са все пак чак толкова глупави. Не се вързаха на лозунга, че Мит Роуми знаел как да вдига на крака закъсали предприятия. Да, защото държавата не е предприятие. Не може просто ей така да съкратиш разходите, да уволниш този и онзи и да я препродадеш на огромна печалба на следващия президент. Хората не са просто зъбчати колела на една безмилостна икономическа система, каквито безспорно са и капитализма и комунизма (много удачна, а и забавна препратка е Модерни времена на Чарли Чаплин). За хората продължава да има най-голямо значение това дали са щастливи или не. Парите не означават автоматично щастие, колкото и упорито да ни е втълпявано обратното от господстващото днес в световен мащаб консуматорско общество, което френетично зове за „още и още”. „Още и още” – до пълно изчерпване на природните ресурси, пък после да става каквото ще – я оцелее някой, я не. Че парите не носят автоматично щастие най-добре са го разбрали в малката хималайска държава Бутан. Там просперитетът на нацията не се измерва с Брутния вътрешен продукт на страната, а с Брутното национално щастие. Но да се върнем пак от другата страна на земното кълбо. Ако Обама спечели с нещо американците, то това е с неподправеността си (други я наричат „харизмата” му). Когато Обама говори, човек има усещането, че говори един обиновен щастлив човек, който умее да се радва на малките неща в живота. Срещу себе си той имаше една корпоративна акула, на чиято самодоволна усмивка е написано „още и още”. Доволство, но не щастие, дължащо се на религиозния фанатизъм и милиардите долари (интересен въпрос е може ли човек да е искрено религиозен и в същото време милиардер? Не е ли в основата на всяка религия идеята за братство и взаимопомощ? Не е ли егоизмът врагът на човешкото щастие и на хармонията в отношенията ни с околните, който всички религии разпознават?) За силен коз пред по-традиционно настроените американци беще изтъкван факта, че Мит Роуми има пет деца, при това от една и съща майка. Като че ли това автоматично го прави добър баща, идеален съпруг и съвестен гражданин. Еми че то и Гьобелс е имал шест деца и то от една жена! Не, не мога да повярвам на усмивка, на която пише „още и още”. Щастлив съм, че и повечето американци не повярваха.



19 октомври 2012 г.

- Идиотът Ранди Пош –









„Какво би било ако не умирах след минута! Какво би било ако ми се върнеше живота – каква безкрайност! И всичко това щеше да бъде мое! Тогава бих превърнал всяка минута в цял век, нищо не бих пропилял, всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих изразходвал напразно…”
Ф. Достоевски – „Идиот”

        
       Преди години прочетох „Идиот” на Достоевски. Нямам много спомени какво точно се случваше в книгата, в главата ми се въртят само някакви картини от японския филм адаптация на Куросава. Едно нещо обаче няма да забравя от книгата. Това е момента, в който главния герой княз Мишкин е осъден на смърт и очаква екзекуцията си. В главата му се въртят мислите „Какво би било ако не умирах след минута...” - неговото обяснение в любов към живота. По-късно научих отнякъде, че самият Достоевски е преживял същата ситуация и че прототип на княз Мишкин е самият писател. Осъден на смърт заради участието си в заговора на Декабристите, той е помилван буквално минути преди да бъде екзекутиран. Царският пратеник със заповедта за помилване пристига на запъхтяния си кон до вече строените за растрел заговорници. Достоевски по всяка вероятно е описал собствените си мисли сполетяли го в онзи критичен момент...
    Години по-късно попаднах на видеозапис на лекция на някой си Ранди Пош, преподвател по компютри и виртуална реалност в щатския университет Карнеги Мелън. Ранди е поканен да участва в серията „Последната лекция”, в която на пенсиониращи се преподаватели от университета се дава възможността да предадат на студентите най-важното от опита си. В своята „Последна лекция” Ранди почти не говори за компютри и виртуална реалност, а за това как да сбъднеш детските си мечти. За час и половина той прави вълнуващ разказ за живота си и за това как е успял да сбъдне детските си мечти. Надеждата му е и неговите деца да сбъднат своите...
        Сигурно вече се питате защо започнах с Достоевски и какво общо има между епилептичния руски писател от 19 век и симпатичния усмихнат професор по компютри от Карнеги Мелън. Общото се крие във факта, че Ранди Пош не е застаряващ професор пред пенсия, на който му остават двайсетина (къде повече, къде по-малко) безгрижни години живот. Той е малко над четиридесетте и по-скоро младежки изглеждащ преподавател, който обаче има пред себе си от три до шест месеца живот. Диагнозата му е смразяваща – рак на панкреаса с десетина разсейки... Тук някъде би трябвало да става ясна връзката между него и Достоевски. Подобно на героя от „Идиот”, Ранди е изправен лице в лице с преждевременната смърт. Задавайки си същия въпрос „Какво би било ако ми се върнеше живота...” той успява да изживее пълноценно, с усмивка на лице, остатъка от живота си изпълнен с любов към близките си, света и живота. На всяка ситуация може да се погледне и от позитивна и от негативна гледна точка. Вместо да изпадне в самосъжаление и душевна депресия от споходилия го малшанс, Ранди успява да погледне положително на ситуацията си: „Все пак добре, че ще умра от рак, а не в катастрофа – така поне имам време да се нарадвам на живота, жената и децата си, пък и те ще има какво да си спомнят от мен”. Едно от първите неща, които Ранди прави след като научава фаталната диагноза е да си купи кадилак, следващото – да си направи вазектомия, тоест да му направят бърза операция за запушване на  семенните канали...





Ранди Пош дава последната си лекция.






        Въпросът, който индиректно ни задават и Достоевски и Ранди Пош, е трябва ли да се сблъскаме със смъртта, за да осъзнаем, че имаме уникален шанс да сме живи. Човек трябва да се възползва в пълна степен от този шанс! Въпросът в днешно има и своето общочовешко измерение. Днес хората повече отвсякога са заплашени да се самоунищожат. Наличните оръжия може би вече са в количество достатъчно да превърне земята в пустиня, ако преди това разбира се не го сторят хищническото черпене на природните ресурси и замърсяването. Едва ли ще е много далече от истината, ако кажем че човечеството се сблъсква със своя край. Заплахата е напълно реална и тодорживковата тактика "Да се снижим докато бурята отмине" едва ли ще помогне. Хората би трябвало да поставим под въпрос поробващи и безперспективни политически, икономически и религиозни доктринии и да заживеем пълноценно с мисълта да не вредим на другите и с отговорност какво ще завещаем на децата си.  За щастие много хора мислят по този начин и това ме прави оптимист. Междувременно нека не забравяме и да сбъдваме една по една детските си мечти - щастието минава през това.