12 юни 2017 г.

- Приключението Индонезия -




ДИМИТЪР УЗУНОВ разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. 
В този брой разкрива красотата на Индонезия,
столицата Джакарта и остров Ява


ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ


В миналия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за магията на остров Бали. От автогарата в Денпасар се качих на автобус за Проболинго, Ява. Ако имаше период в годината, когато е най-неподходящо да се пътува в Индонезия, това беше точно този момент. Рамаданът току-що беше свършил и пътищата бяха задръстени, а автобусите препълнени.

Индонезия
Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава в света, а периодът след рамадана е период, в който хората традиционно пътуват към родните си места, за да се видят и отпразнуват празника с роднините си. Тътрейки се, се добрахме до ферибота за остров Ява. Тук се виеше огромна опашка от коли, автобуси и мотори. Няколко ферибота постоянно пътуваха между двата острова, но напливът беше толкова голям, че минаха шест часа преди да се натоварим. Когато успяхме, вече се беше стъмнило. От ферибота се виждаше как над Ява постоянно летеше заря в чест на празника. Проболинго беше на не повече от 200 км, но трафикът беше бавен и пристигнахме едва в 2 през нощта.
   От Проболинго тръгваха автобусчетата за Маунт Бромо, живописен действащ вулкан известен с пустинния си пейзаж. На автогарата седнах да изпия един чай и да се отърся от епичното пътуване. На масата седяха група младежи музиканти, които се качваха и свиреха по спиращите автобуси. Заговорихме се. Намигвайки ми едно от момчетата ми предложи да пийна от малка пластмасова бутилка. Беше някаква кисела ракия с тропически вкус. Най-вероятно бе от змийски плод. На вкус той наподобява едновременно ябълка и личи, а обвивката му прилича на змийска кожа, откъдето идва и името му.

"Първото документирано присъствие на европеец по тези земи е на Марко Поло в края на XIII в."


   Относно алкохола, дословният цитат в Корана е „не пий от нищо, което те опива”. Това доста общо послание среща различни тълкувания. В Северна Африка например мюсюлманите не докосват алкохол, но за сметка на това се скъсват да пушат хашиш. Друга по-прогресивна интерпретация е, че така формулиран заветът позволява да се пие алкохол, стига да не се напиваш. Мисля, тези момчета бяха от прогресивните индонезийци.
   Дремнах няколко часа на една пейка на автогарата и на сутринта намерих микробуса за Маунт Бромо. Микробусчето ни свали в едно селце от външната страна на калдерата на вулкана. Вечерта се качих на ръба на тази калдера, откъдето се откри спираща дъха гледка. Като на длан се виждаше лунния пейзаж на пушещият Маунт Бромо, а зад него се извисяваха още два-три по-големи вулкана. Маунт Бромо си е съвсем действащ вулкан като последното му изригване е от 2011 г. Намерих едно удобно за къмпингуване местенце с чудесна гледка към вулкана.

Приключения безброй
Към четири часа ме събудиха Зиги и Нушка, две фламандки, с които се бяхме разбрали да гледаме заедно изгрева. Качихме се още по-нагоре в планината. Сутринта се оказа облачна. Изгревът беше обвит в мъгла и нищо особено не се виждаше. В един момент обаче природата реши да възнагради почти безсънната ни нощ и небето изведнъж се изчисти. Пред и под нас се разкри гледката на пушещите вулкани. Заслужаваше си. Поснимахме и заслизахме надолу. Реших, че съм видял достатъчно от вулканите и хванах автобуса за град Джогджакарта или както галено го наричат индонезийците – Джогджà. По пътя отново беше пълно със задръствания, като този път успяхме дори да катастрофираме. Катастрофата беше всъщност леко закачане с една кола. Това обаче ни костваше около час разправии между шофьорите. Полицаите веднага пристигнаха и отстрани изглеждаха като съдии в спора между разгорещените шофьори. Нашите шофьори използваха за шантаж, че пътниците бяха изнервени от трафика и бързаха да си стигнат вкъщи. Наредиха ни да слезем от автобуса. Недоволните физиономии на близо стотина човека се оказаха решаващи и в крайна сметка полицията ни разреши да тръгнем като спорът явно беше решен в полза на нашия шофьор. 

Борободур, най-големият будистки храм в света и осмото чудо на земята

Среща на два свята

Уаянг Кулит, традиционният театър на сенките в Ява


Най-популярното трянспортно средство в Индонезия са моторите


Джогджакарта
Джогджакарта е много приятен град, който е основен културен и студентски център на Ява. Основна забележителност на града е султанския дворец, като районът тук е със специален статут и де факто все още се управлява от султан. Султанът си е извоювал тази привилегия, заради активното си участие във войната за независимост срещу Холандия през 50-те години на миналия век. Първото документирано присъствие на европеец по тези земи е на Марко Поло в края на XIII в.

"Ява е много гъсто населен остров. На територия малко по-голяма от България живеят около 140 млн. човека"

   През 1619 г. Ява е окупирана от холандците и това поставя началото на близо 350-годишен период на колонизация. През Втората световна война островите са окупирани от японците за сметка на холандците и в образувалия се политически вакуум в бурните години след войната, индонезийците успяват да обявят независимост. Тя е оспорвана остро от холандците и се стига до война. Под натиска на международната общност независимостта на Индонезия обаче е призната.
   В Джогджà отседнах у Сутарди. Той живееше с майка си, баща си и двамата си братя в покрайнините на града в една къща насред джунглата. На сутринта станахме в три и яхнахме моторчета в посока Борободур, който се намираше на около час път.

Борободур
Борободур е гигантски будистки храм, едно от осемте чудеса на света. Завършен е през IX в. като не е известно кой и защо го е построил. Век по-късно храмът е изоставен отново по неизвестни причини. В началото на XIX в. Индонезия е за кратко администрирана от англичаните и куриозно именно по време на тези пет години британско господство са открити както Борободур, така и близко разположения древен хиндуистки храм Прамбанан. Заслугата е на губернатора сър Томас Станфорт Рафълс, който няколко години след като напуска Ява основава английската колония Сингапур.
   Следвах Сутарди и веднага ми направи впечатление, че в Индонезия, ако си на моторче, спирането на червено е пожелателно. Като цяло хаосът по пътищата може да съперничи дори на този във Виетнам. Бензинът в Индонезия е 80 ст. за литър и при тези цени използването на моторче е най-естественото нещо. Пристигнахме малко преди изгрев на един хълм, откъдето се виждаше долината на Борободур и близкия вулкан Мерапи. Изгревът беше красив. Самият Борободур беше впечатлителен, но многото туристи го задушаваха. По това време съвпадаха ваканциите на европейците, северно-американците, руснаците и на индонезийците, така че беше пълно с хора. За повечето индонезийски туристи европейците в Борободур бяха не по-малко интересни от самия храм. Постоянно валяха предложения за снимки.
   Вечерта се върнахме в къщата на Сутарди. Родителите му бяха много гостоприемни, въпреки че не говореха нито дума английски. На масата имаше кутии със сладки неща, които бяха на разположение на гостите в чест на края на Рамадана. Прекрасни хора. Вечер беше много сюрреалистично да се разхождаш в селцето. Къщите бяха пръснати из джунглата, а в определените часове се носеха пеенията на имамите от скритите в гъстата растителност джамии. Ява е много гъсто населена. На територия малко по-голяма от България живеят около 140 млн. човека. Мнозинството от тях са мюсюлмани, и то активно практикуващи. Ислямът тук обаче е доста по-умерен и ненатрапчив, от този в някои арабски държави.

Тригодишен гълтач на огън. Популярно улично забавление в Джакарта

По улиците на Джакарта

В Истиклял, най-голямата джамия в Джакарта и в цяла Югоизточна Азия. Удобно място, където може да починеш на прохлада от тропическите горещини

По улиците на Джогджакарта

Детските учителки в Богор

 Джакарта
Следващата ми спирка бе Джакарта, столицата на Индонезия. Трафикът натам беше невероятен. Метрополията Джакарта е най-големия град в Югоизточна Азия и има близо 30 млн. население. Голяма част от тях бяха отишли по провинцията за празниците и сега всички те се бяха насочили обратно към града. Гледката беше епична. Натоварени догоре с хора и багажи коли, мотори и автобуси пъплеха по тесния път. Амбулантни търговци постоянно сновяха около колите напипали момента, в който могат да продадат на двойна цена всичко, което ставаше за ядене и пиене…

"Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава в света"

   Джакарта е най-модерния и най-развития икономически град в Индонезия, но е и много пренаселен. Отседнах в една къща до гара Пасар Мингу (неделния пазар), откъдето можеше да се хване влак за близкия град Богор, известен с ботаническата си градина и с президентския дворец. След няколко дни си взех почивка от огромната и шумна Джакарта и отидох да го разгледам.
   В Богор отново срещнах много приятни и дружелюбни хора. Европейци явно не идваха много тук, защото често ме спираха хора на улицата, за да се снимат с мен. По обед, разхождайки се в парка, попаднах на група детски учителки, които се смееха шумно. Една от тях даваше обяснения по мегафон, а останалите играеха различни игри, заливайки се от смях и ликувайки. Спрях да ги погледам и те ме поканиха да играя с тях. Скоро стана време за обяд. Реших, че е време да ги напусна, но те настоятелно ме поканиха да хапна с тях. Не се двуомих много. Тикнаха ми в ръцете кутия с храна, която се полагаше на всеки учител за обяд. Ей, голям кеф е туй то да си детски учител!
   На следващия ден отидох в едно близко село. Хората в Западна Ява се наричат сунданийци и езикът и външният им вид е различен от тези на хората от централна и източна Ява. Селцето беше типично сунданийско. Хората бяха безкрайно любопитни, а малките деца ми целуваха ръката. Това ми се стори прекалено, но после научих, че в цяла Индонезия имало традиция децата да целуват ръката на по-възрастните.
   Върнах се в Джакарта за още няколко дни, където се видях с различни познати. Успях да отида и на караоке, което тук, както и във Филипините е едно от най-любимите занимания на хората. Няколко дни по-късно хванах самолета за друг остров. Този път островът си беше цял континент – Австралия!
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в следващия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана в юнския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". Броят е вече на пазара и в него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.

 

10 май 2017 г.

- Бали: Добре дошли в рая! -



Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. В този брой разказва за едно от райските кътчета на света - остров Бали


ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

В миналия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за приключенията си във Филипините. Оттам се отправих към друга вълнуваща дестинация - Индонезия. И то не къде да е, а Бали – едно от райските кътчета на света. Колкото и познат да е той от популярната култура и колкото и туристически да е, остров Бали е уникално място. Тук може да намериш почти всичко, от което имаш нужда: спиращи дъха пейзажи, безкрайни плажове, невероятно скромни и приятни хора, огромни вълни каращи да потреперва сърцето на всеки сърфист, действащи вулкани и може би най-интригуващото – сложна, красива, хармонична и вдъхновяваща традиционна култура.


Първи стъпки
От летището отидох направо у Агус, който живееше в селце близо до Убуд, културното сърце на острова. Агус бе по професия гледач на ръка и лайф коуч - традиционния местен еквивалент на психоаналитик и психолог. Къщата на Агус бе изрисувана в много приятни шарени цветове. Агус бе доста колоритна личност, като първото нещо, което човек забелязваше в него бяха 20-сантиметровите му нокти на ръцете. Единствено показалецът на дясната му ръка беше лишен от това естествено украшение, сигурно за да може да пише. Агус трябва да беше много добър в това, което правеше, защото от сутрин до вечер при него идваха хора и то от цял свят. 
   В селцето на Агус нямаше какво много да се прави, затова всеки ден отскачах до Убуд. Южната част на Бали е изключително туристическа и бих я препоръчал, ако си падате по курорти тип Слънчев бряг. Убуд също е пълен с туристи, но по някакъв естествен начин те се вписваха в традиционната култура на острова. В началото на XX в. в района, около града започват да се настаняват художници, скулптори, хореографи, писатели и всякакви други творци, които допълнително засилват културната привлекателност и идентичност на мястото. Днес Убуд е една от световните столици на спа и арома-терапиите, йогата и масажите. Уникално нещо, което може да се види и изживее тук са традиционните балийски танцови театри. Една от вечерите отидох да гледам един такъв спектакъл и останах поразен. В този момент разбрах какво е имал в предвид гениално-налудничавият Антонен Арто, описвайки въодушевено балийските танцьори преди близо век. Хор от около петдесетина мъже създаваше трудноописуема трансова звуково-музикална атмосфера, на която танцьорите играеха традиционна история за богове и крале с невероятна прецизност и изразителност на жеста.

Многото лица на Бали
След като реших, че съм видял достатъчно от Убуд, наех моторче и тръгнах на няколкодневна обиколка из острова. Той се оказа съвсем не толкова малък, колкото предполага територия от 6 хил км2. За късмет оказа се, че Агус е бил туристически гид в някое свое предишно превъплъщение и маршрутът, който той ми препоръча, ми даде възможност да видя и да се запозная с многото лица на острова. Освен превъзходен познавач на човешката психика, Агус явно бе и добър познавач на Бали.
   Пообиколих първо хиндуистките храмове в околността на Убуд. Причината Бали да има такъв уникален културен облик е, че днес това е единственият запазен хиндуистки остров в морето от мюсюлмани в Индонезия. До идването на исляма през XVI в. на индонезийските острови са съществували различни хиндуистки и будистки царства. Най-голямото и най-важното от тях е Маджапахид със столица на о-в Ява. Под напора на идващия от запад ислям тази империя се разпада и  хиндуисткият ѝ елит намира убежище на Бали, което засилва още повече културната идентичност на острова.

"Въпреки неголямата площ на Бали, вулканичните върхове на острова са изключително високи. Някои достигат до 3000 метра надморска височина."

Децата на Бали. Една от любимите снимки на автора

Храмът "Улун Дану", един от символите на Бали
Пазители от лоши духове в Бали. Статуите им са пръснати навсякъде из острова

" Колкото и познат да е той от популярната култура и колкото и туристически да е, остров Бали е уникално място"

   От Убуд поех към връх Батур, който е действащ вулкан. Въпреки неголямата площ на Бали, вулканските върхове на острова са изключително високи, като някои достигат до 3000 м надморска височина. Колкото повече се изкачвах нагоре по планината, толкова времето ставаше по-лошо. В един момент се изсипа истински тропически порой. Когато в късния следобед най-накрая се изкатерих на ръба на калдерата и пред мен се откри гледката към върха и езерото до него, огрени от светлината на залязващото слънце, получих усещането, че попаднах на друга планета. Буквално потърках очи и се пощипах, невярващ че това е истина, а не сън. До залез оставаше около час и реших да обиколя селцата около езерото. Тези села бяха като забравени от бога и човек имаше чувството, че времето е спряло. Нямаше и помен от многобройните бледолики туристи. В този район живееха т.нар. бали ага или най-древните обитатели на острова. Бях навлязъл дълбоко в пазвата на Бали.

По крайбрежието
На следващия ден се отправих към северното крайбрежие на острова. Пясъкът тук беше черен, а туристи почти не се виждаха. В едно от селцата, през които минах, се засякох с група ученици и ученички, които изглеждаха много симпатично в униформите си. Спрях и ги снимах за спомен. Това е една от любимите ми снимки. На сутринта станах рано и отидох на плажа, за да гледам делфините, за които се твърди, че излизат рано сутрин. Онази сутрин делфини не излязоха, сигурно защото бе неделя, но пък трудно човек може да си представи по-впечатлителен и нереален морски изгрев от този, който наблюдавах тогава. Тъй като морето беше на север, слънцето огряваше някак косо и светлината беше много драматична. Ефектът се подсилваше от факта, че бяхме почти на екватора и слънцето бе огромно. Беше време да опитам един от многобройните естествени горещи извори на Бали. Въпреки че беше едва 8 сутринта, басейнът бе пълен с хора. Туристи отново не се виждаха. 
   Вечерта замръкнах в храма "Улун Дану" на брега на езерото Братан. Този храм е може би най-сниманият на Бали и е един от символите на острова. Гледката на сутринта към езерото и храма беше прекрасна. Направих няколко снимки и пак яхнах моторчето. Беше време да се връщам в Убуд. По пътя обратно минах през оризовите тераси на Джетилувих. За пореден път Бали предлагаше изумително красиви картини: оризовите тераси обградени с големи зелени палми на фона на синьото небе и високите стръмни вулкански куполи на заден план като декор на гигантския природен спектакъл.
   Постоях няколко дни в Кута в изключително застроената и туристическа южна част на острова, която не се отличава много от подобните курорти навсякъде по света. Беше време да напускам Бали. Имах още две седмици в Индонезия, в които имах намерени да разгледам два други острова: Ява и Суматра. Оказа се, че това време е недостатъчно дори само за Ява....
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в юнския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Традиционен балийски оркестър
Церемония в хиндуистки храм в Бали
Залез на плажа в Кута
Цветната къща на Агус




Вход на кафене в гр. Убуд



























Статията е публикувана в майския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят е от вчера на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.






31 март 2017 г.

- Магията на Филипините -


Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. В този брой разказва защо Филипините са мястото, където се е чувствал най-добре...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

 Ч  есто ме питат къде най-много ти хареса от страните, в които си бил. Въпросът е труден, защото всяка една държава, която съм посетил, има своя собствена красота и чар. За страните от Югоизточна Азия важи същото – всяка една от тях си има своята хубост. Ако обаче ме попитате къде се чувствах най-добре, къде ми беше най-уютно, то отговорът е един – Филипините. Дали поради факта, че английският е официален език или че Филипините са единствената християнска държава в региона (страната е третата по-големина католическа държава в света след Мексико и Бразилия!), или пък защото прилича толкова много на страна от любимата Латинска Америка, тук се чувствах като у дома си.

Свят от острови
Филипините са островна държава, която най-общо се намира на изток от Виетнам. Тя е архипелаг съставен от над 7000 острова. Ако искате да посетите всеки един от тях за по един ден, ще ви трябват 20 години! Преди много хилядолетия първи тук се заселват негритосите, дошли от континентална Азия и роднини на австралийските аборигени. Много години след тях на огромни лодки на островите пристигат австронезийците, чиято прародина е остров Тайван. С течение на времето контактите и културните и търговски връзки със заобикалящите ги народи – китайци, японци, окинавайци, тайландци, явайци, малайци, индийци и араби - се засилват. Днес във Филипините има над 100 етнически групи, говорещи около 170 различни езика. Тази смес от култури създават днес уникалната филипинска идентичност и чудото, наречено Филипини.
   Първите европейци стъпват на островите през 1521 г. Това са хората от експедицията на Магелан, тръгнали на път да извършат първото околосветско плаване в историята. Те пристигат изнемощели на остров Хомонхон, където местните ги посрещат радушно и гощават щедро. Местните вождове с охота приемат християнството, но един от тях, Лапу-Лапу, се опълчва срещу влиянието на Магелан. Нещата стигат до кръвопролитна битка, в която Магелан и част от хората му са убити. Година и половина по-късно експедицията на Магелан успява да акостира в Севиля и да завърши обиколката на света. От първоначалните пет кораба и 237 души екипаж са останали едва един кораб и 18 човека…

От първа ръка
Кацнах рано сутринта на летище "Нихой" Акино в столицата Манила на о. Лузон. Въпреки ранния час, ме посрещна Джаз - приятел с когото се бяхме запознали две години по-рано в Париж. Беше дошъл да ме вземе с кола. Още първият квартал, през който минахме, ме впечатли с модерните си сгради, както и с широките и чисти булеварди. Джаз побърза да ме предупреди с привичната си ирония, че останалата част от Манила съвсем не изглежда така. И настина, както се уверих по-късно, голяма част от филипинците живеят доста бедно и основна мечта в живота им е да заминат да работят е чужбина. Въпреки бедността, съчетана с корумпираните и алчни политици, земетресенията, тайфуните и тропическите болести, усмивката не слиза от лицата на филипинците и грациозната им скромност и невероятното гостоприемство оставят доживотен отпечатък върху съзнанието на чужденеца.
   Манила често е наричана бетонен ад. По туристическите гайдове и сайтове този мегаполис не се препоръчва много на туристите.  Градът наистина е огромен – с над 22 млн жители и без много зеленина. Придвижването в пикови часове е мъчение, а и за разлика от останалите държави в региона, тук престъпността е сериозна. Манила обаче има своя чар и колкото повече оставаш в града, толкова повече го харесваш и обикваш. Изкарах близо месец тук – повече от което и да е било място на света, което съм посетител. 
   Първото нещо, което ми направи силно впечатление, бяха пъстро изрисуваните подобни на джипове коли, запълващи улиците на града. След Втората световна война из Филипините са останали много американски военни джипове. Изобретателните филипинци режат задната част на джипа, прикачват удължена каросерия и ги превръщат в най-масовото средство за градски транспорт във Филипините – джипнито. Днес те са считани за символ на страната като всяко едно от тях е уникално и отразява душевния свят на собственика си. 
   Манила е обявена за столица от испанските колонизатори още през XVI в. Те добре преценяват отличното местоположение на града от гледна точка на мореплаването. В тези години флотилии от галеони прекосявали един-два пъти годишно Тихия океан и свързвали Манила с друга испанска колония – Акапулко в Мексико. По този път освен стоки се обменяли културни влияния, преселвали се хора. Това е причината днес Филипините да приличат много на страна от Централна или Южна Америка. След обявяването на независимостта на Мексико през 1815 г. и след прокарването на Суецкия канал, този популярен морски път престанал да има същото значение. Това довело до западането на Филипините като колония, което пък провокирало зараждането на движение за национална независимост. Герой от онова време е Хосе Ризал, предшественик на Ганди в идеята за безкръвна съпротива и премахване на колониализма. Хосе Ризал е бил невероятно талантлива личност. Можел е да води разговор на 22 езика (!) и по професия е бил доктор, но също и писател, поет, драматург и скулптор.

На разходка
След като поседях известно време в Манила, реших че е време да попътувам из страната. В случая под „страна“ се разбира остров Лузон – най-големия и най-населения в архипелага, в чиито център е разположена и столицата. Получих покана да гостувам в Пагудпуд. Градът с това звучно име се намира на най-северния край на Лузон. Тук сякаш попаднах в рая. След пренаселената и мръсничка бетонна джунгла в Пагудпуд ме очакваше почти пустинно спокойствие, палми, сребристобели плажове и усмихнати хора. 
   Отседнах в "Каса Терезита" – самотно комплексче от бунгалца отдалечено на десетина километра от града сред палмова горичка. През деня ходех на плаж или просто се плациках в басейна, а вечер ходихме до града да купим прясна риба и сладки картофи, която после печахме на огън на брега, тоест на 15м. от бунгалцата ни. "Каса Терезита" беше почти празна. Единствените обитатели бяха 5-6 филипински инженери, които работеха на близкия строеж на вятърни турбини. За да бъде раят наистина пълен, управителя на комплекса ни даде моторчето си и с него обикаляхме из околните селца. Дойдох за два дни, останах цяла седмица. Най-накрая приключенският дух и любопитството взеха надмощие и поех път на юг към град Виган.
   Виган, подобно на Манила, е пристанищен град на западния бряг на Лузон. Градът е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство като най-добре запазен испански колониален град в Азия. Испанският колониален период започва малко след откритието на островите от Магелан. Самият той е португалец, но на служба на испанския крал. Над 300 години испанците са господари на архипелага и дори името на страната е дадено по името на крал Филип II Испански. 
   Най-голямо наследство от периода на испанско владение днес е католическата религия. Тук религията се приема сериозно и в това отношение Филипините приличат много на Латиноамериканска страна. Допреди идването на конкистадорите местните са били в по-голямата си част анимисти, т.е. почитали са като богове природните сили. Случи се да бъда във Филипините около Великден и еуфорията беше голяма. Празникът се отбелязваше цяла седмица с тържествени меси, концерти, благотворителни прояви и други подобни събития. Виган беше като машина на времето. Сградите и уличките изглеждаха така, както най-вероятно са изглеждали преди два века, а наоколо сновяха двуколесни каляски.  Единственият признак за настоящето бяха появяващите се тук-там трициклети – друго основно средство за градски транспорт във Филипините. Трициклетите са нещо като мотори със закрит кош, в които могат да се поберат учудващо голям брой хора.

Джаз и неговите другари. Усмивките не
слизаха от лицата им

Раят

Негово превъзходителство Джипнито

Произведение на местен артист,
женен за французойка

Изглед от квартала в Багио, където живях

Река Пасиг, около която е израснала столицата Манила


"Каса Терезита". Беседката, в която си похапвах денем

Усмивки от Виган

Собствениците сами си рисуват колите

По улиците на столицата Манила

Бетонната джунгла
По улиците на Виган

Изкуство от подръчни материали в Багио


Самоделна къща в Манила

   От Виган се отправих към Багио – официалната лятна столица на страната. През 1898 г., след десетилетия борба, филипинците най-накрая успяват да обявят независимост от испанците. Радостта им обаче трае само година. След загубата на Испано-американската война испанците продават Филипините на САЩ. Така, заедно с Куба и Пуерто Рико, те стават американска колония. На американците като по-северна нация Манила им се струва прекалено горещо място за столица. Затова те основават Багио, който превръщат в лятна столица. Градът е разположен сред планините на север от Манила на надморска височина от около 1450 м. Поради това там температурите са много по-поносими. Днес в Багио живеят около 300 хил. души, като половината от тях са студенти. Сигурно поради този факт, Багио се е превърнал в много приятен културен център, където живеят множество чуждестранни творци. Прекарах няколко дни тук, на гости на една жена, Натали, на която попаднах в сайта за каучсърфинг. Филипинците са горещо гостоприемни и е истинско удоволствие да си у някой от тях на гости. Когато се разхождахме Натали ме запознаваше с многобройните си роднини и приятели, тоест горе-долу с всеки трети човек, когото срещнехме на улицата.

На път
Имах намерение да се присъединя към компанията на Джаз за Великден, който празнуваше някъде по провинцията. Получих обаче повторна покана от "Каса Терезита", на която не можах да устоя. Пътуването от Багио натам се оказа доста мъчно. Заради празника всеки пътуваше нанякъде. Последните два часа ги пропътувах прав в автобус, който беше натъпкан като согийския 204 сутринта. Когато повторно стигнах, в касата беше пълно с хора, дошли за празниците. Уединението и райското спокойствие бяха изчезнали, но пък имаше достатъчно хора за два отбора по плажен волейбол.  Имаше и машина за караоке, така че като страдахме от идеи какво да правим, пускахме пет песоса в апарата и пеехме. 
   Филипинците обожават да пеят и караокето е най-популярното забавление в страната. Пеят от малки дечица до старци. Така приятно минаха последните ми дни във Филипините. Един късен следобед се качих на нощен автобус за Манила. Той взе, че се развали в два и половина през нощта. Шофьорът се извини и просто ни върна половината пари и ни свали посред нощ в средата на нищото. Вече усещах как изпускам самолета за Бали, който беше късно вечерта на същия ден. За щастие нещата бяха по-организирани, отколкото си мислех. След малко пристигна празен автобус, които ни натовари и закара до Манила. Последния ден изкарах в свършването на разни малки работи и вечерта късно Джаз ме хвърли до летището, където хванах самолет за Денпасар - столицата на о. Бали.
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в майския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана в априлския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят е от вчера на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.


15 март 2017 г.

- Скритите съкровища на Индокитай: Лаос и Виетнам -




Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Индокитай във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. BBC ЗНАНИЕ. 
В този брой се отправяме към Лаос и Виетнам...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

В бр. 86 на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за пътешествието си до Мианмар. Оттам тръгнах към Лаос. Двете държави имат обща граница, но този район, известен като „Златния триъгълник“, е доста размирен, заради производството на опиум. Поради това ми се наложи да мина през Тайланд. Прекарах два дни в Чианг Май, красивата столица на древното кралство Ланнатай в днешен Северен Тайланд при семейство руснаци с малко детенце, които се бяха преселили да живеят тук. Оттук се отправих към  границата с Лаос, друга непозната и сякаш забравена страна в Индокитай. 

Напред към Лаос!
Лаоска виза си изкарах на самата граница и първата ми цел бе Луанг Прабанг. Имах
Древен будистки храм в
Луанг Прабанг
намерението да хвана лодка дотам по митичната река Меконг. Оказа се, че тъй като беше сухият сезон, реката не беше много подходяща за плаване. На път за границата се бях запознал с две южноамериканки и заедно с тях отидохме на автогарата. Билетите за автобусите за същия ден обаче бяха свършили и се налагаше да чакаме до сутринта на следващия ден. Шляейки се безцелно из граничното селце, чухме някой да ни подвиква на перфектен английски. Така се запознахме с Мики, симпатичен лаоски младеж, който работеше тук за някакви американски предприемачи, които строяха казино по средата на нищото. Вечерта Мики извади китара и Лаос ни посрещна с приятна акустична лаоска музика в негово изпълнение. На сутринта рейсът ни чакаше с червено килимче пред вратата. Стюардесата ни подкани да се събуем преди да стъпим на него и що да видим: вместо седалки – легла. Леглата бяха двуетажни и всяко едно от тях беше за двама човека. Аз се оказах сам в легло. Благодарих си на късмета, но ширенето ми не продължи дълго. След около час се качи някакъв лаосец и легна до мен и така в интимна обстановка прекарахме остатъка от пътя до Луанг Прабанг.
   Лаос е единствената страна в Индокитай, която няма излаз на море. Нещо повече – 90 % от
Старинният китайски квартал в
Хой Ан
територията ѝ са заети от планини, като по-голямата част от обработваемата земя е по течението на Меконг, откъдето и почти митичното ѝ значение за местните. Лаос се простира на около 240 хил. км², но населението е едва 6,5 млн. жители, което може да се обясни донякъде с планинския релеф. Днешен Лаос дължи културната си и историческа идентичност на кралство Лан Ксанг  (в превод „Кралството на милионите слонове“), съществувало от XIV до XVIIIв., чиято столица е бил именно Луанг Прабанг. Името Лаос е дадено от французите съгласно името на най-многобройната етническа група в страната – Лао. Въпреки сравнително малобройното си население, по подобие на Мианмар, народът на страната принадлежи към много и различни етнически групи. 

Градовете на Лаос
Императорски гроб в Хуе
В Луанг Прабанг пристигнах рано сутринта. Дремнах малко до една къща и отидох да гледам изгрева и известната церемония по събирането на даренията от монасите. Монасите избягват да се докосват до пари и даренията, която хората им даваха, са най-често ориз и някакви плодове или зеленчуци. Градът се оказа много приятен. Въпреки че е световноизвестна туристическа дестинация, местните някак бяха успели да го запазят почти автентичен и непокътнат от влиянието на глобалния туризъм.  Хората правеха впечатление на много почтени и добронамерени и определено бяха много усмихнати. 
Сутрешни усмивки в Луанг Прабанг
   В Лаос царяха особени закони. Вечер всички барове и ресторанти затваряха в 23:30 и хората би следвало да се отправят към леглата си. Това обаче не ставаше по някакъв диктаторски начин, а по-скоро следваше естествените навици на местните. Друг интересен закон беше, че лаоска жена не можеше да замръква с чужденец, освен ако не са женени. Това отново изглеждаше естествена практика свързана с традициите. 
   Лаос е една от петте останали комунистически държави в света (заедно с Китай, Виетнам, Куба и Северна Корея), но в същото време хората са много религиозни. Основната религия и тук, както в Мианмар, е будизма и монасите бяха част от градския пейзаж. Най-впечатляващите неща, които човек може да види тук, бяха будистките храмове и, разбира се, река Меконг. Тук за пръв път в цяла Югоизточна Азия хапнах хляб – сандвич с багета, а в градинките местните чичковци играеха на петанк (популярна френска игра с топки - б.р.). Личеше си, че французите са стъпвали тук.
   Следващата ми спирка бе град Виeнг Сай, който се намираше на изток, близо до границата с Виетнам. По подобие на много други държави в региона след Втората световна война в Лаос се създава движение за освобождение от колониалната зависимост – в случая от Франция. Движението се нарича Патет Лао и следва популярната тогава марксистка идеология, но в интересна смесица с будизъм и дори национализъм. Представителите на движението са в тесни връзки със Северновиетнамците на Хо Ши Мин и дори се бият рамо до рамо първо срещу французите, а след това и срещу дошлите им на помощ американци. 
Момичета в традиционни дрехи
от района на Ха Зянг
   Районът около Виенг Сай е карстов и в близост до града се намират огромен брой пещери. Там в периода 1964 - 73 г. са се криели от американските бомбардировки  членовете на Патет Лао. Системата от пещери е наречена Тайният град и в него в продължение на 10 години са живели 23 000 човека. Тайният град е функционирал като нормален град – с училища, болници и дори кинозала! Разходката из него дава жива и ясна картина как са живели тези хора. След края на войната през 1973 г. хората излезли от пещерите и построили в съседство Виенг Сай, в превод „Градът на победата“, който става първа столица на новооснованата Народно-демократична република Лаос.  
   Интересно е, че за целия период на американски бомбардировки американските президенти отричат да се води каквато и да е война в Лаос. Американците са подписали споразумение със Северен Виетнам за ненамеса в Лаос, което на практика нито една от двете страни не спазва. Интензитетът на тези бомбардировки е огромен като над страната са изсипани около 2 млн. тона бомби, което е приблизително равно на количеството, което американците използват през Втора световна война срещу всички свои противници. Интересна е ролята на частната компания "Еър Америка". Тази компания се е занимавала с военните доставки за американците и техните съюзници по време на войната. Шпионските ѝ самолети, пилотирани от доброволци, известни като „гарваните”, са сновали в небето над Индокитай в търсене на цели за бомбардиране. Отвреме-навреме, ей така, за да не се връщат празни, самолетите на "Еър Америка" са товарели опиум и хероин, осигурен от съюзническите хмонги - етническа група, чиито представители са традиционните култиватори ма опиума в района на „Златния триъгълник“. След края на войната се е оказало, че "Еър Америка" е на практика собственост на... ЦРУ.



Храмът "Фа Тат Луанг", национален символ на Лаос


Монасите са обичайна гледка в Лаос

Сиеста в Хо Ши Мин Сити


Изглед от Виентиян, столицата на Лаос

Аеробика на открито, Виентиян

По улиците на стария град в Ханой


   Оттук хванах автобус за Ванг Виенг – малко градче на брега на Меконг. За пръв път пътувах през деня и можех да се насладя на живописните планински гледки, които страната предлага. Тук-там се срещаха малки градчета и селца с много красиво изплетени къщи. На един завой по залез слънце зърнахме голи мъж и жена, които се къпеха на една тръба. Те се смутиха. Явно тук не минаваха много коли. Времето сякаш бе спряло преди векове, а може би просто бяхме в друга, паралелна реалност. Във Ванг Виенг беше пълно с чужденци, предимно младежи привлечени от имиджа му на парти дестинация. Тук властите си затваряха очите за закона, който нареждаше вечер баровете и дискотеките да се затварят. Най-интересното нещо, което човек можеше да направи тук беше да се спусне с вътрешна гума по бързеите на реката (ако искате да добиете ясна представа за какво иде реч, напишете в гугъл tubing vang vieng). 
Рибари в Хой Ан

    Не останах дълго във Ванг Виенг и хванах отново автобус, този път за столицата Виентян, която се намираше на границата с Тайланд. Интересен факт е, че автогарата във Виентян се намираше по-далеч от града отколкото летището му. Това странно градоустройствено решение, явно беше практика в Лаос, защото вече го бях срещнал и в друг град. Виентян имаше 300 000 жители и беше приятен и дори модерен в сравнение с другите лаоски градове, които бях посетил. Отседнах у една французойка, която преподаваше френски. На шега тя беше участвала в първото издание на Лаоската модна седмица и се беше превърнала в телевизионна звезда. 

Пазарен ден в Донг Ван,
 северен Виетнам.
 За младежите това е шанс
да се срещнат с бъдещия си
съпруг или съпруга
   Градът беше спокоен и можеше да бъде обиколен пеш. По залез слънце бреговете на Меконг кипяха от живот. През сухия сезон реката се беше дръпнала с близо 500 метра и по песъчливия бряг деца играеха футбол, а над тях летяха кайт-сърфисти. Крайбрежната улица беше затворена за коли и жени играеха аеробика, а мъже тичаха и караха велосипеди. От виетнамското посолство си извадих виза за страната. След няколко дни се сбогувах с френските ми домакини и потеглих.

Здравей Виетнам 
Виетнам ни посрещна с поток от моторчета. Казвам „ни“, защото междувременно към мен се беше присъединила една стара позната – Кети, известна още като д-р Вълева, с която попътувахме цели три седмици заедно. Виетнам е много особена държава. Простира се върху ивица земя по западното крайбрежие на Южнокитайско море дълга около 2500 км и със средна ширина 50 км. Площта му е три пъти, колкото тази на България, а населението – над 90 млн! Страната няколко пъти е завземана от Китай, но всеки път е успявала да се освободи. 
Статуи-войници пазещи останките
на император в Хуе
   В средата на XIX в. Виетнам е на практика колонизиран от Франция и колониалния период продължава близо век. Французите са прогонени през 1954 г., но пък страната е разделена на две през 17-ия паралел: споменатия Северен Виетнам със столица Ханой, под ръководството на Хо Ши Мин в тесни връзки със СССР, и Южен Виетнам със столица Сайгон, който е прозападно ориентиран. Хо Ши Мин започва война за обединението на страната, която в крайна сметка въвлича и САЩ. В пиковия момент на войната във Виетнам се намират 500 000 американски войници. Тя се проточва прекалено дълго и под натиска на общественото мнение САЩ се оттеглят през 1973 г. Две години по-късно северновиетнамците успяват да завземат Сайгон и да обединят страната под управлението на комунистическата партия. Столица на обединен Виетнам става Ханой, а Сайгон е преименуван на Хо Ши Мин Сити в чест на починалия няколко години по-рано революционен лидер.
   Хо Ши Мин Сити се оказа много приятен и модерен град с красиви и добре поддържани паркове. Той е най-големия град във Виетнам с над 10 млн. жители и е икономическа столица на страната. Градът беше просто залят от моторчета, но както установих впоследствие, това беше нещо обичайно за всеки по-голям, а и по-малък виетнамски град.  Хората изглеждаха много спокойни и усмихнати и приличаха много на тайландци.


Ха Лонг, Заливът на спускащия се дракон, е едно от седемте природни чудеса на света

Типичен пейзаж от планините в Северен Виетнам


Пресичането на улица в Ханой изисква специални умения

Комунизъм или не съвсем? 
Навсякъде имаше знамена със сърп и чук и портрети и статуи на Хо Ши Мин. Привидно комунистически Виетнам на практика е модерна страна с една от най-бързо развиващите се икономики в света. На около 500 км на север от Хо Ши Мин Сити се намира известният морски курорт Ня Чанг. Спряхме там за няколко дни да си починем и да се изкъпем и в това море. Ня Чанг много приличаше на морските курортите у нас и, за да е приликата още по-голяма, навсякъде се чуваше руска реч. 
Рок-концерт в Ханой


   Продължихме на север към Хой Ан, старинен пристанищен град с автентична атмосфера. Тук навремето се е простирала държавата Чампа, окончателно завоювана от виетнамците в началото на XIX в. Чампа била крайбрежна държава, изградена от многобройни независими градове по подобие на Древна Гърция и още в началото на съществуването си през II в., в началото на съществуването си, тя приела хиндуизма за основна религия. В града е имало много китайски и японски търговци. Красивите им къщи стоят и до днешен, напомняйки за славното минало. 
Уличен фризьорски салон в Ханой
   Пристанището днес отдавна не функционира и градът е предимно интересен за многобройните туристи.  В близост до Хой Ан се намира град Хуе, седалище на последната виетнамска императорска династия Нгуен. Градът не е нищо особено, тъй като голяма част от него е разрушен през Виетнамската война, но в околностите му се намират запазените гробове на императорите. Всеки един от тези гробове е огромен комплекс включващ красиви сгради и статуи и паркове с дървета, цветя и езера.

                
Ханой
Столицата Ханой ни посрещна с мрачно време. Градът изглежда доста хаотичен, но колкото повече време прекарваш в него, толкова повече той ти харесва. Кети си хвана самолета за София и аз имах на разположение десетина дни за да разгледам Ханой и някои други райони в Северен Виетнам. Хората изглеждаха по-серт от тези на юг, но това беше само привидно.
   Обикалях града и музеите му в очакване на прогноза за хубаво време и когато най-сетне тя дойде се отправих към Ха Лонг – Заливът на спускащия се дракон. В залива са пръснати хиляди острови и островчета с причудливи форми. Ха Лонг е нереално красиво място и е едно от седемте природни чудеса на света. Докато обикалях с корабче, островите бяха обвити в мъгла и това правеше гледката още по-впечатляваща и приказна. 
   Останах няколко дни на най-големия от островите в залива – Кат Ба, Котешкия остров. После се върнах в Ханой, откъдето се отправих на последното си пътешествие във Виетнам – района на Ха Зянг, който се намираше в планините на север, на границата с Китай. Районът е пълен със спиращи дъха гледки на планини, равнини и оризища и е населен с разнообразни етнически групи, хората от които продължаваха да ходят облечени в традиционните си пъстри дрехи и до ден днешен. Наех моторче, за да мога да обикалям на воля и дори успях да спя в будистки манастир. Върнах се отново в Ханой, където на следващия ден хванах самолет за Манила.
   Очаквайте продължението и следващата статия от серията "Съкровищата на Индокитай" в априлския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана във февруарския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят вече е на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.