31 март 2017 г.

- Магията на Филипините -


Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. В този брой тазказва защо Филипините са мястото, където се е чувствал най-добре...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

 Ч  есто ме питат къде най-много ти хареса от страните, в които си бил. Въпросът е труден, защото всяка една държава, която съм посетил, има своя собствена красота и чар. За страните от Югоизточна Азия важи същото – всяка една от тях си има своята хубост. Ако обаче ме попитате къде се чувствах най-добре, къде ми беше най-уютно, то отговорът е един – Филипините. Дали поради факта, че английският е официален език или че Филипините са единствената християнска държава в региона (страната е третата по-големина католическа държава в света след Мексико и Бразилия!), или пък защото прилича толкова много на страна от любимата Латинска Америка, тук се чувствах като у дома си.

Свят от острови
Филипините са островна държава, която най-общо се намира на изток от Виетнам. Тя е архипелаг съставен от над 7000 острова. Ако искате да посетите всеки един от тях за по един ден, ще ви трябват 20 години! Преди много хилядолетия първи тук се заселват негритосите, дошли от континентална Азия и роднини на австралийските аборигени. Много години след тях на огромни лодки на островите пристигат австронезийците, чиято прародина е остров Тайван. С течение на времето контактите и културните и търговски връзки със заобикалящите ги народи – китайци, японци, окинавайци, тайландци, явайци, малайци, индийци и араби - се засилват. Днес във Филипините има над 100 етнически групи, говорещи около 170 различни езика. Тази смес от култури създават днес уникалната филипинска идентичност и чудото, наречено Филипини.
   Първите европейци стъпват на островите през 1521 г. Това са хората от експедицията на Магелан, тръгнали на път да извършат първото околосветско плаване в историята. Те пристигат изнемощели на остров Хомонхон, където местните ги посрещат радушно и гощават щедро. Местните вождове с охота приемат християнството, но един от тях, Лапу-Лапу, се опълчва срещу влиянието на Магелан. Нещата стигат до кръвопролитна битка, в която Магелан и част от хората му са убити. Година и половина по-късно експедицията на Магелан успява да акостира в Севиля и да завърши обиколката на света. От първоначалните пет кораба и 237 души екипаж са останали едва един кораб и 18 човека…

От първа ръка
Кацнах рано сутринта на летище "Нихой" Акино в столицата Манила на о. Лузон. Въпреки ранния час, ме посрещна Джаз - приятел с когото се бяхме запознали две години по-рано в Париж. Беше дошъл да ме вземе с кола. Още първият квартал, през който минахме, ме впечатли с модерните си сгради, както и с широките и чисти булеварди. Джаз побърза да ме предупреди с привичната си ирония, че останалата част от Манила съвсем не изглежда така. И настина, както се уверих по-късно, голяма част от филипинците живеят доста бедно и основна мечта в живота им е да заминат да работят е чужбина. Въпреки бедността, съчетана с корумпираните и алчни политици, земетресенията, тайфуните и тропическите болести, усмивката не слиза от лицата на филипинците и грациозната им скромност и невероятното гостоприемство оставят доживотен отпечатък върху съзнанието на чужденеца.
   Манила често е наричана бетонен ад. По туристическите гайдове и сайтове този мегаполис не се препоръчва много на туристите.  Градът наистина е огромен – с над 22 млн жители и без много зеленина. Придвижването в пикови часове е мъчение, а и за разлика от останалите държави в региона, тук престъпността е сериозна. Манила обаче има своя чар и колкото повече оставаш в града, толкова повече го харесваш и обикваш. Изкарах близо месец тук – повече от което и да е било място на света, което съм посетител. 
   Първото нещо, което ми направи силно впечатление, бяха пъстро изрисуваните подобни на джипове коли, запълващи улиците на града. След Втората световна война из Филипините са останали много американски военни джипове. Изобретателните филипинци режат задната част на джипа, прикачват удължена каросерия и ги превръщат в най-масовото средство за градски транспорт във Филипините – джипнито. Днес те са считани за символ на страната като всяко едно от тях е уникално и отразява душевния свят на собственика си. 
   Манила е обявена за столица от испанските колонизатори още през XVI в. Те добре преценяват отличното местоположение на града от гледна точка на мореплаването. В тези години флотилии от галеони прекосявали един-два пъти годишно Тихия океан и свързвали Манила с друга испанска колония – Акапулко в Мексико. По този път освен стоки се обменяли културни влияния, преселвали се хора. Това е причината днес Филипините да приличат много на страна от Централна или Южна Америка. След обявяването на независимостта на Мексико през 1815 г. и след прокарването на Суецкия канал, този популярен морски път престанал да има същото значение. Това довело до западането на Филипините като колония, което пък провокирало зараждането на движение за национална независимост. Герой от онова време е Хосе Ризал, предшественик на Ганди в идеята за безкръвна съпротива и премахване на колониализма. Хосе Ризал е бил невероятно талантлива личност. Можел е да води разговор на 22 езика (!) и по професия е бил доктор, но също и писател, поет, драматург и скулптор.

На разходка
След като поседях известно време в Манила, реших че е време да попътувам из страната. В случая под „страна“ се разбира остров Лузон – най-големия и най-населения в архипелага, в чиито център е разположена и столицата. Получих покана да гостувам в Пагудпуд. Градът с това звучно име се намира на най-северния край на Лузон. Тук сякаш попаднах в рая. След пренаселената и мръсничка бетонна джунгла в Пагудпуд ме очакваше почти пустинно спокойствие, палми, сребристобели плажове и усмихнати хора. 
   Отседнах в "Каса Терезита" – самотно комплексче от бунгалца отдалечено на десетина километра от града сред палмова горичка. През деня ходех на плаж или просто се плациках в басейна, а вечер ходихме до града да купим прясна риба и сладки картофи, която после печахме на огън на брега, тоест на 15м. от бунгалцата ни. "Каса Терезита" беше почти празна. Единствените обитатели бяха 5-6 филипински инженери, които работеха на близкия строеж на вятърни турбини. За да бъде раят наистина пълен, управителя на комплекса ни даде моторчето си и с него обикаляхме из околните селца. Дойдох за два дни, останах цяла седмица. Най-накрая приключенският дух и любопитството взеха надмощие и поех път на юг към град Виган.
   Виган, подобно на Манила, е пристанищен град на западния бряг на Лузон. Градът е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство като най-добре запазен испански колониален град в Азия. Испанският колониален период започва малко след откритието на островите от Магелан. Самият той е португалец, но на служба на испанския крал. Над 300 години испанците са господари на архипелага и дори името на страната е дадено по името на крал Филип II Испански. 
   Най-голямо наследство от периода на испанско владение днес е католическата религия. Тук религията се приема сериозно и в това отношение Филипините приличат много на Латиноамериканска страна. Допреди идването на конкистадорите местните са били в по-голямата си част анимисти, т.е. почитали са като богове природните сили. Случи се да бъда във Филипините около Великден и еуфорията беше голяма. Празникът се отбелязваше цяла седмица с тържествени меси, концерти, благотворителни прояви и други подобни събития. Виган беше като машина на времето. Сградите и уличките изглеждаха така, както най-вероятно са изглеждали преди два века, а наоколо сновяха двуколесни каляски.  Единственият признак за настоящето бяха появяващите се тук-там трициклети – друго основно средство за градски транспорт във Филипините. Трициклетите са нещо като мотори със закрит кош, в които могат да се поберат учудващо голям брой хора.

Джаз и неговите другари. Усмивките не
слизаха от лицата им

Раят

Негово превъзходителство Джипнито

Произведение на местен артист,
женен за французойка

Изглед от квартала в Багио, където живях

Река Пасиг, около която е израснала столицата Манила


"Каса Терезита". Беседката, в която си похапвах денем

Усмивки от Виган

Собствениците сами си рисуват колите

По улиците на столицата Манила

Бетонната джунгла
По улиците на Виган

Изкуство от подръчни материали в Багио


Самоделна къща в Манила

   От Виган се отправих към Багио – официалната лятна столица на страната. През 1898 г., след десетилетия борба, филипинците най-накрая успяват да обявят независимост от испанците. Радостта им обаче трае само година. След загубата на Испано-американската война испанците продават Филипините на САЩ. Така, заедно с Куба и Пуерто Рико, те стават американска колония. На американците като по-северна нация Манила им се струва прекалено горещо място за столица. Затова те основават Багио, който превръщат в лятна столица. Градът е разположен сред планините на север от Манила на надморска височина от около 1450 м. Поради това там температурите са много по-поносими. Днес в Багио живеят около 300 хил. души, като половината от тях са студенти. Сигурно поради този факт, Багио се е превърнал в много приятен културен център, където живеят множество чуждестранни творци. Прекарах няколко дни тук, на гости на една жена, Натали, на която попаднах в сайта за каучсърфинг. Филипинците са горещо гостоприемни и е истинско удоволствие да си у някой от тях на гости. Когато се разхождахме Натали ме запознаваше с многобройните си роднини и приятели, тоест горе-долу с всеки трети човек, когото срещнехме на улицата.

На път
Имах намерение да се присъединя към компанията на Джаз за Великден, който празнуваше някъде по провинцията. Получих обаче повторна покана от "Каса Терезита", на която не можах да устоя. Пътуването от Багио натам се оказа доста мъчно. Заради празника всеки пътуваше нанякъде. Последните два часа ги пропътувах прав в автобус, който беше натъпкан като согийския 204 сутринта. Когато повторно стигнах, в касата беше пълно с хора, дошли за празниците. Уединението и райското спокойствие бяха изчезнали, но пък имаше достатъчно хора за два отбора по плажен волейбол.  Имаше и машина за караоке, така че като страдахме от идеи какво да правим, пускахме пет песоса в апарата и пеехме. 
   Филипинците обожават да пеят и караокето е най-популярното забавление в страната. Пеят от малки дечица до старци. Така приятно минаха последните ми дни във Филипините. Един късен следобед се качих на нощен автобус за Манила. Той взе, че се развали в два и половина през нощта. Шофьорът се извини и просто ни върна половината пари и ни свали посред нощ в средата на нищото. Вече усещах как изпускам самолета за Бали, който беше късно вечерта на същия ден. За щастие нещата бяха по-организирани, отколкото си мислех. След малко пристигна празен автобус, които ни натовари и закара до Манила. Последния ден изкарах в свършването на разни малки работи и вечерта късно Джаз ме хвърли до летището, където хванах самолет за Денпасар - столицата на о. Бали.
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в майския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана в априлския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят е от вчера на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.


15 март 2017 г.

- Скритите съкровища на Индокитай: Лаос и Виетнам -




Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Индокитай във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. BBC ЗНАНИЕ. 
В този брой се отправяме към Лаос и Виетнам...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

В бр. 86 на сп. ВВС ЗНАНИЕ разказах за пътешествието си до Мианмар. Оттам тръгнах към Лаос. Двете държави имат обща граница, но този район, известен като „Златния триъгълник“, е доста размирен, заради производството на опиум. Поради това ми се наложи да мина през Тайланд. Прекарах два дни в Чианг Май, красивата столица на древното кралство Ланнатай в днешен Северен Тайланд при семейство руснаци с малко детенце, които се бяха преселили да живеят тук. Оттук се отправих към  границата с Лаос, друга непозната и сякаш забравена страна в Индокитай. 

Напред към Лаос!
Лаоска виза си изкарах на самата граница и първата ми цел бе Луанг Прабанг. Имах
Древен будистки храм в
Луанг Прабанг
намерението да хвана лодка дотам по митичната река Меконг. Оказа се, че тъй като беше сухият сезон, реката не беше много подходяща за плаване. На път за границата се бях запознал с две южноамериканки и заедно с тях отидохме на автогарата. Билетите за автобусите за същия ден обаче бяха свършили и се налагаше да чакаме до сутринта на следващия ден. Шляейки се безцелно из граничното селце, чухме някой да ни подвиква на перфектен английски. Така се запознахме с Мики, симпатичен лаоски младеж, който работеше тук за някакви американски предприемачи, които строяха казино по средата на нищото. Вечерта Мики извади китара и Лаос ни посрещна с приятна акустична лаоска музика в негово изпълнение. На сутринта рейсът ни чакаше с червено килимче пред вратата. Стюардесата ни подкани да се събуем преди да стъпим на него и що да видим: вместо седалки – легла. Леглата бяха двуетажни и всяко едно от тях беше за двама човека. Аз се оказах сам в легло. Благодарих си на късмета, но ширенето ми не продължи дълго. След около час се качи някакъв лаосец и легна до мен и така в интимна обстановка прекарахме остатъка от пътя до Луанг Прабанг.
   Лаос е единствената страна в Индокитай, която няма излаз на море. Нещо повече – 90 % от
Старинният китайски квартал в
Хой Ан
територията ѝ са заети от планини, като по-голямата част от обработваемата земя е по течението на Меконг, откъдето и почти митичното ѝ значение за местните. Лаос се простира на около 240 хил. км², но населението е едва 6,5 млн. жители, което може да се обясни донякъде с планинския релеф. Днешен Лаос дължи културната си и историческа идентичност на кралство Лан Ксанг  (в превод „Кралството на милионите слонове“), съществувало от XIV до XVIIIв., чиято столица е бил именно Луанг Прабанг. Името Лаос е дадено от французите съгласно името на най-многобройната етническа група в страната – Лао. Въпреки сравнително малобройното си население, по подобие на Мианмар, народът на страната принадлежи към много и различни етнически групи. 

Градовете на Лаос
Императорски гроб в Хуе
В Луанг Прабанг пристигнах рано сутринта. Дремнах малко до една къща и отидох да гледам изгрева и известната церемония по събирането на даренията от монасите. Монасите избягват да се докосват до пари и даренията, която хората им даваха, са най-често ориз и някакви плодове или зеленчуци. Градът се оказа много приятен. Въпреки че е световноизвестна туристическа дестинация, местните някак бяха успели да го запазят почти автентичен и непокътнат от влиянието на глобалния туризъм.  Хората правеха впечатление на много почтени и добронамерени и определено бяха много усмихнати. 
Сутрешни усмивки в Луанг Прабанг
   В Лаос царяха особени закони. Вечер всички барове и ресторанти затваряха в 23:30 и хората би следвало да се отправят към леглата си. Това обаче не ставаше по някакъв диктаторски начин, а по-скоро следваше естествените навици на местните. Друг интересен закон беше, че лаоска жена не можеше да замръква с чужденец, освен ако не са женени. Това отново изглеждаше естествена практика свързана с традициите. 
   Лаос е една от петте останали комунистически държави в света (заедно с Китай, Виетнам, Куба и Северна Корея), но в същото време хората са много религиозни. Основната религия и тук, както в Мианмар, е будизма и монасите бяха част от градския пейзаж. Най-впечатляващите неща, които човек може да види тук, бяха будистките храмове и, разбира се, река Меконг. Тук за пръв път в цяла Югоизточна Азия хапнах хляб – сандвич с багета, а в градинките местните чичковци играеха на петанк (популярна френска игра с топки - б.р.). Личеше си, че французите са стъпвали тук.
   Следващата ми спирка бе град Виeнг Сай, който се намираше на изток, близо до границата с Виетнам. По подобие на много други държави в региона след Втората световна война в Лаос се създава движение за освобождение от колониалната зависимост – в случая от Франция. Движението се нарича Патет Лао и следва популярната тогава марксистка идеология, но в интересна смесица с будизъм и дори национализъм. Представителите на движението са в тесни връзки със Северновиетнамците на Хо Ши Мин и дори се бият рамо до рамо първо срещу французите, а след това и срещу дошлите им на помощ американци. 
Момичета в традиционни дрехи
от района на Ха Зянг
   Районът около Виенг Сай е карстов и в близост до града се намират огромен брой пещери. Там в периода 1964 - 73 г. са се криели от американските бомбардировки  членовете на Патет Лао. Системата от пещери е наречена Тайният град и в него в продължение на 10 години са живели 23 000 човека. Тайният град е функционирал като нормален град – с училища, болници и дори кинозала! Разходката из него дава жива и ясна картина как са живели тези хора. След края на войната през 1973 г. хората излезли от пещерите и построили в съседство Виенг Сай, в превод „Градът на победата“, който става първа столица на новооснованата Народно-демократична република Лаос.  
   Интересно е, че за целия период на американски бомбардировки американските президенти отричат да се води каквато и да е война в Лаос. Американците са подписали споразумение със Северен Виетнам за ненамеса в Лаос, което на практика нито една от двете страни не спазва. Интензитетът на тези бомбардировки е огромен като над страната са изсипани около 2 млн. тона бомби, което е приблизително равно на количеството, което американците използват през Втора световна война срещу всички свои противници. Интересна е ролята на частната компания "Еър Америка". Тази компания се е занимавала с военните доставки за американците и техните съюзници по време на войната. Шпионските ѝ самолети, пилотирани от доброволци, известни като „гарваните”, са сновали в небето над Индокитай в търсене на цели за бомбардиране. Отвреме-навреме, ей така, за да не се връщат празни, самолетите на "Еър Америка" са товарели опиум и хероин, осигурен от съюзническите хмонги - етническа група, чиито представители са традиционните култиватори ма опиума в района на „Златния триъгълник“. След края на войната се е оказало, че "Еър Америка" е на практика собственост на... ЦРУ.



Храмът "Фа Тат Луанг", национален символ на Лаос


Монасите са обичайна гледка в Лаос

Сиеста в Хо Ши Мин Сити


Изглед от Виентиян, столицата на Лаос

Аеробика на открито, Виентиян

По улиците на стария град в Ханой


   Оттук хванах автобус за Ванг Виенг – малко градче на брега на Меконг. За пръв път пътувах през деня и можех да се насладя на живописните планински гледки, които страната предлага. Тук-там се срещаха малки градчета и селца с много красиво изплетени къщи. На един завой по залез слънце зърнахме голи мъж и жена, които се къпеха на една тръба. Те се смутиха. Явно тук не минаваха много коли. Времето сякаш бе спряло преди векове, а може би просто бяхме в друга, паралелна реалност. Във Ванг Виенг беше пълно с чужденци, предимно младежи привлечени от имиджа му на парти дестинация. Тук властите си затваряха очите за закона, който нареждаше вечер баровете и дискотеките да се затварят. Най-интересното нещо, което човек можеше да направи тук беше да се спусне с вътрешна гума по бързеите на реката (ако искате да добиете ясна представа за какво иде реч, напишете в гугъл tubing vang vieng). 
Рибари в Хой Ан

    Не останах дълго във Ванг Виенг и хванах отново автобус, този път за столицата Виентян, която се намираше на границата с Тайланд. Интересен факт е, че автогарата във Виентян се намираше по-далеч от града отколкото летището му. Това странно градоустройствено решение, явно беше практика в Лаос, защото вече го бях срещнал и в друг град. Виентян имаше 300 000 жители и беше приятен и дори модерен в сравнение с другите лаоски градове, които бях посетил. Отседнах у една французойка, която преподаваше френски. На шега тя беше участвала в първото издание на Лаоската модна седмица и се беше превърнала в телевизионна звезда. 

Пазарен ден в Донг Ван,
 северен Виетнам.
 За младежите това е шанс
да се срещнат с бъдещия си
съпруг или съпруга
   Градът беше спокоен и можеше да бъде обиколен пеш. По залез слънце бреговете на Меконг кипяха от живот. През сухия сезон реката се беше дръпнала с близо 500 метра и по песъчливия бряг деца играеха футбол, а над тях летяха кайт-сърфисти. Крайбрежната улица беше затворена за коли и жени играеха аеробика, а мъже тичаха и караха велосипеди. От виетнамското посолство си извадих виза за страната. След няколко дни се сбогувах с френските ми домакини и потеглих.

Здравей Виетнам 
Виетнам ни посрещна с поток от моторчета. Казвам „ни“, защото междувременно към мен се беше присъединила една стара позната – Кети, известна още като д-р Вълева, с която попътувахме цели три седмици заедно. Виетнам е много особена държава. Простира се върху ивица земя по западното крайбрежие на Южнокитайско море дълга около 2500 км и със средна ширина 50 км. Площта му е три пъти, колкото тази на България, а населението – над 90 млн! Страната няколко пъти е завземана от Китай, но всеки път е успявала да се освободи. 
Статуи-войници пазещи останките
на император в Хуе
   В средата на XIX в. Виетнам е на практика колонизиран от Франция и колониалния период продължава близо век. Французите са прогонени през 1954 г., но пък страната е разделена на две през 17-ия паралел: споменатия Северен Виетнам със столица Ханой, под ръководството на Хо Ши Мин в тесни връзки със СССР, и Южен Виетнам със столица Сайгон, който е прозападно ориентиран. Хо Ши Мин започва война за обединението на страната, която в крайна сметка въвлича и САЩ. В пиковия момент на войната във Виетнам се намират 500 000 американски войници. Тя се проточва прекалено дълго и под натиска на общественото мнение САЩ се оттеглят през 1973 г. Две години по-късно северновиетнамците успяват да завземат Сайгон и да обединят страната под управлението на комунистическата партия. Столица на обединен Виетнам става Ханой, а Сайгон е преименуван на Хо Ши Мин Сити в чест на починалия няколко години по-рано революционен лидер.
   Хо Ши Мин Сити се оказа много приятен и модерен град с красиви и добре поддържани паркове. Той е най-големия град във Виетнам с над 10 млн. жители и е икономическа столица на страната. Градът беше просто залят от моторчета, но както установих впоследствие, това беше нещо обичайно за всеки по-голям, а и по-малък виетнамски град.  Хората изглеждаха много спокойни и усмихнати и приличаха много на тайландци.


Ха Лонг, Заливът на спускащия се дракон, е едно от седемте природни чудеса на света

Типичен пейзаж от планините в Северен Виетнам


Пресичането на улица в Ханой изисква специални умения

Комунизъм или не съвсем? 
Навсякъде имаше знамена със сърп и чук и портрети и статуи на Хо Ши Мин. Привидно комунистически Виетнам на практика е модерна страна с една от най-бързо развиващите се икономики в света. На около 500 км на север от Хо Ши Мин Сити се намира известният морски курорт Ня Чанг. Спряхме там за няколко дни да си починем и да се изкъпем и в това море. Ня Чанг много приличаше на морските курортите у нас и, за да е приликата още по-голяма, навсякъде се чуваше руска реч. 
Рок-концерт в Ханой


   Продължихме на север към Хой Ан, старинен пристанищен град с автентична атмосфера. Тук навремето се е простирала държавата Чампа, окончателно завоювана от виетнамците в началото на XIX в. Чампа била крайбрежна държава, изградена от многобройни независими градове по подобие на Древна Гърция и още в началото на съществуването си през II в., в началото на съществуването си, тя приела хиндуизма за основна религия. В града е имало много китайски и японски търговци. Красивите им къщи стоят и до днешен, напомняйки за славното минало. 
Уличен фризьорски салон в Ханой
   Пристанището днес отдавна не функционира и градът е предимно интересен за многобройните туристи.  В близост до Хой Ан се намира град Хуе, седалище на последната виетнамска императорска династия Нгуен. Градът не е нищо особено, тъй като голяма част от него е разрушен през Виетнамската война, но в околностите му се намират запазените гробове на императорите. Всеки един от тези гробове е огромен комплекс включващ красиви сгради и статуи и паркове с дървета, цветя и езера.

                
Ханой
Столицата Ханой ни посрещна с мрачно време. Градът изглежда доста хаотичен, но колкото повече време прекарваш в него, толкова повече той ти харесва. Кети си хвана самолета за София и аз имах на разположение десетина дни за да разгледам Ханой и някои други райони в Северен Виетнам. Хората изглеждаха по-серт от тези на юг, но това беше само привидно.
   Обикалях града и музеите му в очакване на прогноза за хубаво време и когато най-сетне тя дойде се отправих към Ха Лонг – Заливът на спускащия се дракон. В залива са пръснати хиляди острови и островчета с причудливи форми. Ха Лонг е нереално красиво място и е едно от седемте природни чудеса на света. Докато обикалях с корабче, островите бяха обвити в мъгла и това правеше гледката още по-впечатляваща и приказна. 
   Останах няколко дни на най-големия от островите в залива – Кат Ба, Котешкия остров. После се върнах в Ханой, откъдето се отправих на последното си пътешествие във Виетнам – района на Ха Зянг, който се намираше в планините на север, на границата с Китай. Районът е пълен със спиращи дъха гледки на планини, равнини и оризища и е населен с разнообразни етнически групи, хората от които продължаваха да ходят облечени в традиционните си пъстри дрехи и до ден днешен. Наех моторче, за да мога да обикалям на воля и дори успях да спя в будистки манастир. Върнах се отново в Ханой, където на следващия ден хванах самолет за Манила.
   Очаквайте продължението и следващата статия от серията "Съкровищата на Индокитай" в априлския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана във февруарския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят вече е на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.



13 февруари 2017 г.

- Скритите съкровища на Индокитай: Мианмар -





















Димитър Узунов разкрива красивите тайнства на Индокитай във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. BBC ЗНАНИЕ. 
Първата ни спирка е Мианмар...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Има периоди когато човек дълбоко вътрешно усеща, че трябва да направи някаква коренна промяна в ежедневния си живот. Навлязох в един такъв един период някъде през 2013-а и реших, че нещо трябва да се предприеме. Пътешествията са ми страст още от дете, когато четейки книгите за Великите географски открития, за Марко Поло, за покоряването на Америките и за какви ли не още различни и далечни култури и цивилизации, се пренасях мислено през векове и океани. Така някак естествено у мен се роди идеята да се отдам на тази своя страст за някакъв по-продължителен период от време. 
   Дотогава най-дългото ми пътешествие бе шест седмици, в които посетих шест държави от Южна Америка – достатъчно, за да разчоплиш повърхността, но недостатъчно, за да добиеш престава за държавата, а не само за градовете, които си видял. Затова този път имах нужда от по-дълготрайно изживяване, което да ми донесе нови знания, познанства и преживявания.
   Идеята изкристализира до това да променя за една година начина си на живот, който водих дотогава, да се отдам на страстта си и да се впусна във вълнуващи пътешествия. Това може би изглежда доста смело като идея, но в други страни това се практикува доста често. Във Франция т. нар. Сабатична година например дори е регламентирана и предприятията са задължени да пускат в неплатен отпуск служителите, които имат желания да се отдадат изцяло на някаква друга дейност за период до една година. Терминът идва още от библейски времена, когато след всеки шест години земеделска работа, на земята и на хората е била давана едногодишна почивка, за да могат да се регенерират. И така в един януарски ден се озовах от студена и сива Европа в топла, слънчева, цветна и усмихната югоизточна Азия, някъде на огромния полуостров Индокитай. Приземих се в Куала Лумпур, но ще пропусна преживяванията си в Малайзия, Тайланд и Сингапур, тъй като тези дестинации са по-туристически и по-познати у нас и ще ви разкажа за три други, по-слабо познати и по-мистериозни държави в региона – Мианмар, Лаос и Виетнам.

С Мицуо като рок-звезди

Мианмар

Мианмар е може би най-непозната измежду тях. Територията на страната е голяма колкото шест пъти тази на България, а населението ѝ - над 50 млн. То е пъстра смес от различни етнически групи, като най-голямата измежду тях са бирманците, откъде идва и другото име на държавата – Бурма или Бирма. Мианмар е била до съвсем скоро под военна диктатура продължила 50 години. Страната започва да се демократизира и да се отваря към външния свят едва преди няколко години. 
Сергия за улична храна. Храната се
пържи буквално пред очите ви
   Военният режим е довел до сериозно икономическо изоставане, но пък я е запазил в някакъв по-автентичен вид, което е от особено голям интерес за хора търсещи необичайни места. Хората са много любопитни към чужденците и определено благонамерени. Ако искате да се почувствате като рок-звезда – отидете в Мианмар. Вие ще сте обект на особено внимание и цели групи ще поискат да се снимат с вас за спомен. Въпреки, че местните са много бедни, вероятността да бъдете ограбен или измамен клони към нула. Това се дължи най-вече на факта, че мианмарците са отдадени будисти. Повсеместна практика е мъжете да прекарват по няколко години от живота си в манастир като често те са изпращани там още като малки деца, поради трудността на семействата им да ги изхранват. 
   В Мианмар влязох по суша от Тайланд. Границата минах пеш, тъй като не съществуват международни автобусни или влакови линии, които да свързват двете държави. Дели ги река, а мостът, който минава над нея, се казва "Мост на дружбата" (познато). Слънцето залязваше, а Мианмар се падаше на Запад и вървях срещу красивия залез. На границата се запознах с един японец, също пътешественик – Мицуо, който близо две години пътуваше и Мианмар беше последната му дестинация преди да се прибере в Япония. Намеренията ни съвпадаха, той беше приятен спътник, и така заедно попътувахме още няколко дни. 
   Искахме да хванем нощен автобус до Янгон, но ни казаха, че транспорт за натам има чак на сутринта. Нямаше какво друго да правим в остатъка от вечерта освен да се разходим из граничното градче Мияуади. Имах чувството че сме попаднали в различна епоха. Сякаш бяхме в приказка. Комуникацията с местните вървеше добре благодарение на това, че страната е била британска колония. Спахме на открито и на сутринта отидохме на автогарата. Оказа се, че сме подранили, тъй като между Тайланд и Мианмар има половин (!) час разлика. 
   Пътят до Янгон беше тесен, пълен с огромни дупки и опасен. От едната страна зееше пропаст, а от другата се извисяваше стръмен склон. Стана ми ясна причината да няма нощни автобуси - сигурно нямаше да оживеем. Пътят беше едно-лентов и за да може въобще да става движение по него, един ден потокът от коли беше само в едната посока, а на следващия – в другата. В автобуса имаше телевизор, по който през цялото време на пътуването течаха будистки молитви. Сигурно, за да осигурят пристигането по живо по здраво на пътниците. Около пътя беше осеяно с малки будистки параклисчета и шофьорът бибипкаше и сключваше ръце за молитва при вида на всяко едно от тях. Предположих, че са на загинали по пътя хора, а може би просто проектирах собствените си страхове.


Храм на колове в езерото Инле
По улиците на Чайнатаун в Янгон


Рибар-акробат в езерото Инле

Градче и храма му в езерото Инле
Къщи на колове
Златна ступа, Баган
Уличен пазар в Хпа-ан
Спортен полуден в манасти

Отблизо: Янгон
В Янгон също витаеше някакво странно време. Приличаше на града от приказката за спящата красавица, който беше замрял в момента, в който тя си беше убола пръста на вретеното. Беше пълен с повехнали, но пълни с много живот колониални сгради от XIX век, когато е бил столица на Британска Бурма и най-важното пристанище между Калкута и Сингапур. Преди няколко години столицата на Мианмар е преместена от Янгон в Найпидо, но той продължава да бъде най-големия град (6 млн жители) и основен икономически център на страната. 
   По улиците и мъжете, и жените ходеха с традиционни подобни на дълги поли дрехи наречени лонгий. Мъжете дъвчеха бетел с арика, който има ободряващо действие, но от който зъбите почерняват, а слюнката почервенява. Мианмарците обичат да си плюят на воля и по земята беше пълно с по-стари и по-пресни червени петна. Първия пък, когато разговаряш с човек с почернели зъби и червена слюнка е малко шокиращо, но после спираш да обръщаш внимание. Близо до хостела, в който бяхме отседнали с Мицуо се намираше Чайнатаун. Китайците компактно се бяха населили тук по време на колониалния период, когато част от Китай също е влизал в Британската империя. Уличният пазар в съседство изобилстваше от странни на вид и вкус плодове, за които дори не съм сигурен че съществуват български думи. Имаше едни, които приличаха на космати животинки, други пък на малки мандарини, но с вкус на кръстоска между ябълка и личи. Основна туристическа атракция на Янгон е пагодата "Шведагон", висока близо 100 м, наричана още „златната пагода“ заради масивното си златно покритие. Безспорно обаче най-интересното ми преживяване в града беше пътуването с околовръстната градската железница, която правеше кръг около града. Обиколката продължаваше няколко часа и беше като разрез в живота на обикновения мианмарец – бедничък, но много шарен и пълен с енергия.

Вълшебството на Баган
Церемония по дарения. Монасите
нямат право да докосват пари,
затова даренията са ориз и други
хранителни продукти
От Янгон хванахме нощен автобус до Баган, известен още като Долината на хилядата храма. Пристигнахме преди изгрев слънце и успяхме да се качим на един от храмовете откъдето да гледаме изгрева. В този момент полетяха десетки балони с туристи и когато слънцето изгря, гледката която се разкри беше нереалистична. Сред пустиня, докъдето можеше да ти стигне погледа, стояха древни будистки храмове, ступи и пагоди, поизядени от пустинния вятър, което ги правеше още по-сюрреалистични. Единствен съперник по впечатлителност в целия регион са може би само храмовете на Ангкор Ват в Камбоджа. Баган е бил столица на Бурманската империята, чиито разцвет е бил през XI – XII в. В края на XIII в. обаче монголците опустошават града и избиват по-голямата част от населението му. В разцвета на града общият брой на религиозни сгради е бил 13000! Днес те са около 2000 и повечето от тях продължават да функционират. Тук се разделихме с Мицуо. Той пое към Мандалей, а аз - към езерото Инле. Обещахме си да се видим пак някой ден.
Двуетажен пикап - междуградски
транспорт в Мианмар. Успях и
аз да се возя на такъв -
отпред при шофьора до един монах
   Инле е огромно, но плитко езеро, което е благоприятствало развитието на уникални селища в него. Да, в него, защото цели села, градините им, занаятчийски работилници и храмове са построени на набити колове вътре в самото езеро. Аз останах в едно хотелче на брега, но се събрахме група пътуващи младежи и наехме лодка, която да ни разходи из езерото и мианмарската Венеция. Из езерото беше пълно с рибари. Някои от тях, като виждаха, че се приближава лодка с чужденци, започваха да изпълняват различни сложни баланси и пируети върху лодките си. Туристите ги бяха научили, че по този начин могат да изкарат някой бакшиш. На следващия ден наехме велосипеди и се разходихме из селата по брега. В подножието на един манастир зърнахме деца-монаси, които безгрижно играеха футбол боси и с монашеските дрехи. Децата са си деца навсякъде по света, пък било то и монаси. В близост до тях имаше пещери, които са били обитавани също от монаси. Сега бяха пълни с будистки статуи и плочи на хората, които са ги дарили.
Фасада в Чайнатаун, Янгон

Напред към нови приключения!
Беше време да потеглям от Мианмар и следващата ми дестинация бе Лаос. Тайланд и Лаос бяха съвсем близо от Инле, но се оказа, че пътят по сушата е затворен за чужденци. Пътят минаваше през регион известен като Златния триъгълник разположен между трите държави. Той е населяван от етническите хмонги и е бил доскоро най-големия в света производител на опиум. Заради наркотиците регионът беше много размирен и чужденци предвидливо не се допускаха.
Традиционни таксита в Баган
Налагаше се да пътувам два дни с автобуси и да се върна през същия граничен пункт, през който бях влязъл...
   Очаквайте продължението и следващата статия от серията "Съкровищата на Индокитай" в мартенския брой на списание BBC ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана във февруарския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят вече е на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.