11 януари 2018 г.

- МАДЕЙРА: ПЕРЛАТА НА АТЛАНТИКА -

Красиви планини, диви морски пейзажи, бананови плантации и живописни градчета - всичко това можете да откриете на остров Мадейра!

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Дивото море при Сейшал


 П  рез прозорчето на самолета пред нас се показа островът. Колкото повече самолетът го доближаваше, толкова по-красив изглеждаше той - с високите си планини и стръмни брегове. Слънцето се готвеше да залезе зад него и червенеещата се светлина правеше гледката още по-живописна. Самолетът намали височина и се изравни с пистата на летището, изградена върху бетонни колони в самия океан. Няколко мига по-късно вече бяхме кацнали успешно и приключението можеше да започне...

Островът
Островът е Мадейра и се намира в Атлантическия океан на около 500 км на запад от Африка. Заедно с разположените на северозапад от него Азорски острови той съставлява Атлантическите територии на Португалия. Наричан често „Перлата на Атлантика“, „Градината на Атлантика“ и „Островът на вечната пролет“, Мадейра всъщност е архипелаг от острови, най-големият, от които носи същото име. Средната температура целогодишно е 20-26°C, което обяснява защо човек има чувството, че пролетта тук никога не свършва. Мадейра е документирано открит от европейците през 1418 г., но данни за него има още от древни времена. Счита се, че е бил посещаван от викингите още през X – XI в.

Понта до сол
 
   Откриването на Мадейра слага началото на Великите географски открития на португалците, продължили близо век и половина след това. Преди точно 600 г. двама капитани - Жоао Зарку и Тристао Тешейра, на служба на португалския принц Енрике Мореплавателя - плават в близост до африканския бряг. Спокойните води на океана изведнъж се надигат и се разразява страшна морска буря. Моряците вече предвкусват смъртта си в буйното море, когато изведнъж пред тях се появява остров. Те успяват да акостират на брега му и да се спасят. От благодарност мореплавателите кръщават острова Порто Санто („свещен пристан“). Когато след няколко дни времето се оправя, в океана те забелязват огромна тъмна маса, която вземат за буреносен облак. Капитаните решават да изчакат той да се разсее, преди да тръгнат отново на път. Няколко дни по-късно обаче „облакът“ продължава да стои все така неподвижен в далечината. Те предполагат тогава, че това е друг, по-голям остров. Връщат се година по-късно, за да го изследват и така Мадейра е официално открит. Кръщават острова Иля да Мадейра, „дървеният остров“, заради обилната гора, която го покрива. Постепенно обаче гората бива изсечена и по нареждане на Енрике мореплавателя на острова започва да се отглежда захарна тръстика. От нея се произвеждала т.нар. сладка сол, както са наричали по това време захарта. Начинанието се оказва много успешно и в края на XV в. Мадейра се превръща в най-големия в света производител на захар, задминавайки дотогавашния лидер Кипър. Търговците на захар били предимно генуезци и те разнасяли чувалите с ценната стока из цяла Европа чак до Константинопол. Един от тези търговци бил и младият Христофор Колумб, също родом от Генуа. Колумб имал къща в Порто Санто и дори се оженил тук. След няколко години брачен живот на острова, той се впуснал в търсенето на бленувания западен път към Индия. След това негово пътешествие светът вече никога нямаше да е същият.

Готови за боди-борд
Маркадо дос лаврадорес във Фуншал
Левадата Калдерао верде, част от която минава през тунели
Фортът Сао Тиаго във Фуншал
 
   Търсенето на захар било огромно и се наложило докарването на роби от Африка, които да компенсират недостига на работници. По този начин по ирония на съдбата Мадейра се превърнала в модел, по който се развивали последващите открити и колонизирани от португалците територии – Бразилия, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипе…
   Столица на Мадейра е Фуншал. Първоначално португалците построили град Машико който се намирал на удобен за акостиране залив срещу Порто Санто. Скоро обаче те си дали сметка, че Фуншал е по-благоприятен и по-перспективен за развитие и той се превърнал в столица на острова. Името на града идва от растението фунша (див копър), което изобилствало в тази част на острова. Фуншал е известен като един от най-красивите португалски градове. Изграден върху естествен амфитеатър, градът е особено красив вечер, когато бъдат запалени лампите. В средата на XVI в. Фуншал е превзет и опустошен от френски пирати корсари. Това наложило построяването на внушителна система от охранителни укрепления, част от които съществуват и до днес. За последно градът става жертва на нападение през Първата световна война, когато немски подводници обстрелват сградите и акостиралите в пристанището му кораби.

Сао Тиаго

Пътуването
На летището наех кола и се отправих към Сейшал, градче на отсрещния край на острова. На уебсайта за каучсърфинг намерих една жена, която ме покани на традиционно празненство палейлиньо на вилата на нейна приятелка. В сърцето на празненството беше приготвянето на панело, вкусно ястие от свинско с картофи и различни местни зеленчуци. Стигнах по тъмно, но от панелото имаше останала огромна тенджера, така че за добре дошъл хапнах от него полято с прочутото Мадейрско вино, споменато с въодушевление от самия Шекспир.
   През XVI в. производството на захарна тръстика е изнесено в Бразилия и виното я замества като основна износна стока на острова. Виното, което се произвежда на Мадейра, е подсилено и преминава през специален технологичен процес. Откриването му се дължи на щастлива случайност. По онова време било практика във виното да се добавя спирт, за да може то да издържи дългия път до Америките. Случило се товар от това вино да се върне непродадено в Мадейра и хората открили, че от дълготрайното клатушкане на бъчвите с вино и напичане от слънцето, то било придобило необикновен и интересен вкус. Така била положена традицията за производството на мадейрско вино, което и до ден днешен продължава да е основна експортна стока на острова.

Стрийтарт във Фуншал
Преди няколко години кметството във Фуншал започва
акция по изписването с графити на най-отблъскващата
част на града. Днес това е най-чаровния и посещаван
от туристи квартал

Мадейрски пенсионери

Най-старото кино на острова - отворило врати праз 1933 г.
 
   Тържеството продължи до късно с танци като местните бяха много любопитни към мен. На сутринта отидохме да караме боди-борд на близкия плаж, който изглеждаше много диво и красиво. Мадейра е познат като доста туристическо място, но северозападната част, в която Сейшал се намира, е най-слабо населена и посещавана от туристите. Беше февруари месец и докато в София беше –10°C, аз се къпех в океана, а на практика дори не бях напускал Европа. За обяд седнахме в ресторантчето над плажа. Препоръчаха ми традиционното за острова ястие ешпада ком банана, вкусно приготвена риба меч с банани. Порцията се оказа огромна и спокойно можеше да нахрани двама човека. По-късно установих, че всички порции на острова са гигантски. Хората тук си похапваха добре. 
Къщички в гората
Следващия ден посветих на една от популярните планински разходки по т.нар. левади. Левадите са открити водоносни системи, изградени, за да докарват вода от планините в центъра на острова до земеделските райони по крайбрежието. Построяването на някои от тези левади е било истински подвиг, защото се е налагала работа по стръмни планински склонове и копаенето на тунели. Работниците са били предимно роби и затворници и фаталните инциденти са били чести. Левадата, край която вървях, се наричаше калдейрао верде („зеления котел“), и разходката приличаше на пътуване в страната на приказките. Криволичещи огрени от слънцето пътечки, тунели, водопади и гъста буйна тропическа растителност я правеха много живописна и ободряваща.
   След разходката отидох да разгледам и столицата Фуншал. Почти половината от 270-хилядното население на острова живееше в него. Градът имаше интересни местенца за хапване, красиви улички с графити по тях, музеи. Едно от най-интересните места в града е Меркадо дос лаврадорес (“Пазарът на работниците“), централният покрит пазар на града. Тук имаше изумително количество от различни екзотични плодове, всички те отгледани на острова. Само видовете маракуя бяха над двайсет! Имаше и голямо пространство заделено за продажбата на прясна риба, която местните рибари продаваха. Привечер седнахме на чаша понча да погледаме красивия залез над Фуншал. Пончата е традиционен за острова аперитив, който се приготвя от алкохолна напитка от захарна тръстика, подобна на бразилската кашаса, смесена с лимон, маракуя, захар и други.

« Откриването на Мадейра слага началото на Великите географски открития на португалците » 

Единствената по-полегата част на острова


Красива екзотика
Върнах колата на летището и хванах автобуса за Понта до Сол, където щях да остана следващите няколко дни. Като цяло да се движиш по пътищата на Мадейра си е красиво изживяване само по себе си: красиви планини, диви морски пейзажи, бананови плантации и живописни градчета се редуваха и преплитаха едно в друго. Автобусът мина през спиращия дъха Кабо Жирао – най-стръмните отвесни скали в Европа, които се спускаха право в Атлантическия океан. Понта до Сол се оказа красиво малко градче на брега на океана. Населението му е едва няколко хиляди човека, но то има много активен културен живот. През 1933 г. в Понта до Сол отваря първото кино на острова, а телефонните кабинки, оказали се ненужни след разпространението на мобилните телефони, бяха превърнати в мини-библиотеки. В градчето се провеждаше дори и международен театрален фестивал, което беше причината за моето идване. Понта до Сол на португалски означава точката, в която слънцето залязва и селището беше кръстено така, защото от скалите над града се откриваше красива гледка над залязващото в океана слънце.
   Останах няколко дни в Понта до Сол, където срещнах стари познати, а местните бяха много гостоприемни. Когато дойде денят, в който да летя обратно, си дадох сметка, че седмицата прекарана на Мадейра, ми се беше сторила като един месец. Това е сигурен признак, че не бях скучал и дните ми бяха пълни с нови и интересни преживявания. „Адеуш“ си казахме със старите и нови приятели и се качих в самолета. Малко след това той уверено излетя от летището, което скоро ще носи името на най-известния човек, роден някога в на острова – Кристиан Роналдо…


Статията е публикувана в януарския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.






28 ноември 2017 г.

- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ #2 -


ЧАСТ ВТОРА: ЮЖНИЯТ ОСТРОВ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Протокът Кук
Езерото Уакатипу, край което е построен Куинстаун
Дивото бушуващо Тасманово море



 Ф  ериботът пресече протока Кук, делящ Северния и Южния остров, и се насочи към Пиктън. Появиха се множество острови и фиорди. Пътуването с ферибот беше достойно въведение към красотите на Южния остров, за които бях слушал много пъти. Южният e по-големия от двата основни острова, изграждащи Нова Зеландия, но въпреки това е по-слабо населен. На него живеят едва около един милион души.

Крайстчърч
Частна колекция от седефени миди
дарена на музея в Крайстчърч
От малкото пристанище се отправих директно към Крайстчърч, най-големия град на острова. Пътят минаваше по брега на Тихия океан. Селищата бяха малки и нарядко. Следобед ме качи един човек от Тонга, който отиваше в Крайстчърч и така привечер пристигнах в града. Крайстчърч е неформална столица на острова, но изглеждаше ужасно. През 2011 г. силно земетресение разрушава част от града. Жетвите са близо 200. Новозеландците бяха решени да препостроят града наново, но работите бяха далеч от приключили. 

"Южният е по-големият основен остров, но въпреки това е по-слабо населен"

В Крайстчърч останах няколко дни на гости на една тайландско-новозеландска двойка или казано накратко: тай киви. Новозеландците са наричани „кивита“ и това съвсем не е обиден израз. Често самите те гальовно се наричат така по между си. Изразът идва не от популярния в цял свят плод, а от името на птица. Кивито е птица, която е уникална за Нова Зеландия и не се среща никъде другаде по света. Тя е безкрила и днес се среща само в специални резервати. Страната е голям производител и на плода киви. Първоначално той е внесен тук от Северен Китай. Наричали са го просто китайска ябълка. Когато новозеландците започват да го изнасят в Щатите, американците търсят търговско име на плода. Решават да го кръстят киви, защото хем прилича на птицата киви, хем и двете идват от Нова Зеландия.
Картонената катедрала в
Крайстчърч
   В полуразрушения Крайсчърч все пак имаше няколко интересни за разглеждане неща. Градският музей бе много добре подреден като най-интересната изложба бе тази за Антарктическите експедиции. Близостта на Нова Зеландия до Антарктида я е превърнала в една от основните бази за покоряването на ледения континент в края на XIX и началото на XX в. Именно Крайстчърч е бил отправна точка на злополучната експедиция на англичанина Робърт Скот за покоряването на Южния полюс. Изложбата в музея разказва за драматичната съдба на експедицията: след много трудности и лоши стечения на обстоятелствата петимата членове на експедицията все пак успяват да достигнат през януари 1912 г. до Южния полюс. Там обаче ги очаквала неприятна изненада: експедицията на Роалд Амудсен ги е изпреварила с месец и на полюса се веел норвежки флаг. На връщане изтощената група на Скот е блокирана от снежна буря и всички умират замръзнали.
   Картонената катедрала е друга интересна сграда в града. По време на споменатото силно земетресение старата англиканска катедрала е разрушена. Местната управа кани японски архитект с опит в строежа на сгради след бедствия. Той предлага да издигне временна катедрала от картон, която да замени старата. Днес Картонената катедрала е най-емблематичната сграда на Крайсчърч.

На Юг
Мостът Kауарау, мястото където за
пръв път започват да се практикуват
бънджи-скоковете
След няколко дни се отправих на юг. Мръкваше се, а аз все още бях поне на стотина километра от Дънийдън, където имах намерение да остана няколко дни. Вече се бях примирил, че ще спя до пътя, когато най-накрая една кола спря. Вътре бяха маори с детето си, които за щастие отиваха в моята крайна цел. Дънийдън е гаелическото име на шотландската столица Единбург. Това съвсем не беше случайност. Градът е основан от шотландски пресбитерианци, пристигнали тук в средата на XIX в. с желанието да изградят утопично селище. Сред градовете, които посетих в Нова Зеландия, Дънийдън беше с най-красивата архитектура. Градът е известен с това, че тук през 1869 г. е основан първия университет в страната. Голяма част от населението му днес са студенти, което съчетано с изяществото му го правеха прекрасно място за живеене. Останах за уикенда и съботата се случи да е особено интересна. Сутринта отидох да разгледам традиционния пазар на фермерите, който се намираше до старата железопътна гара от Викторианската епоха. Гарата се славеше като втората най-снимана сграда в южното полукълбо, след операта в Сидни, разбира се. Сергиите бяха пълни с вкусни неща, от които можеш да опиташ. Музиканти свиреха в тълпата, а в съседната градинка клуб по японските тъпани тайко правеше демонстрация. По-късно бях канен на обедно парти, където всеки носеше нещо традиционно за хапване. Всички гости се оказаха индонезийци и храната беше много вкусна. Яденето беше изсипано на масата и всеки можеше да си взима каквото поиска. След хапването домакинът, учител по музика, извади една малка китарка укулеле и се започна едно пеене…


Железопътната гара в Дънийдън, втората най-снимана
сграда в Южното полукълбо
Гарата продължава да функционира и до днес
Шотландското наследство на Дънийдън. Тук се намира и
най-стръмната улица в света
Да посвирим заедно!
Литълтън

Спортни страсти
Вечерта беше гвоздеят на програмата за деня. "Ол Блекс", националният отбор по ръгби и гордостта на Нова Зеландия, играеха приятелски мач срещу англичаните на стадиона в Дънийдън. Ръгбито е не просто най-популярния спорт в страната, то е национална религия. В него най-нагледно се демонстрира успешното съжителство между маорите и европейските заселници, дало съвременния облик на Нова Зеландия. Целият град беше украсен в черно и бяло, цветовете на "Ол Блекс". Настроението беше приповдигнато. Пробвах да си купя билет, но се оказаха разпродадени. Гледах мача на голям телевизор в центъра на града. Англичаните доста се съпротивляваха, но накрая загубиха с една точка.
   От Дънийдън се отправих към Куинстаун, ски-столицата на Нова Зеландия. По път спряхме на моста Каварау, където за пръв път в света започват да се организират бънджи-скокове. Нова Зеландия се слави като страна на екстремни спортове и много от тях са родени тук. Куинстаун е малък град на брега на живописно езеро, оградено от остри заснежени върхове. Градът изглеждаше прекалено туристически и реших да не се задържам много в него. Бях се спуснал почти до южния край на острова. Направих нещо като обратен завой и тръгнах на север по западното крайбрежие. Оттук насетне наистина разбрах защо Южният остров е смятан за изключително красив. По протежението на западния бряг се простират Южните Алпи, високи около 4000 м. Те изобилстваха от езера и ледници и стръмно се спускаха в дивото Тасманово море. На юг, в района на Милфорд Саунд, те се превръщаха във фиорди и острови. В следващите няколко дни видях едни от най-красивите и диви картини в живота си. Този регион е изключително слабо населен и само тук-таме се срещаха малки селца.
   Голяма част от пътя го пропътувах с Винс и Жан, французи, които си бяха купили кола, за да могат да обикалят на воля страната. Малко след като ме качиха се изсипа голям порой, който не спря през целия ден. Спряхме да разгледаме ледника Франц Йосиф. Последните години той се отдръпва все повече и повече и доста повървяхме в дъжда, докато го стигнем. 
   Вечерта спряхме в един хостел. На двора му имаше голямо горещо джакузи. Това беше идеалното лекарство срещу студения дъжд, който ни валя през деня. Киснахме се дълго в горещата вода. На следващия ден продължи да вали. Винс и Жан ме свалиха в Рапахое, селце на брега на дивото море. В Рапахое останах у едно семейство. Уил, бащата, беше напуснал преди повече от 40 години родния Манчестър, и заедно с жена си и четирите си деца живееха в този слабо населен регион. Излязох да се разходя. Къщата се намираше на пет минути от морето, което бушуваше в дъждовния следобед. Вървях по брега и снимах. Сред вълните и скалите се виждаха група сърфисти. 
   Вечеряхме заедно със семейството. Беше простичко и вкусно. Както се изрази Уил, „Ние не сме богати, но живеем добре”. Поговорихме си доста. Човек имаше какво да научи от него. Останах да спя у тях и на сутринта тръгнах рано. Семейството още спеше. Само Уил се беше събудил и си махнахме за довиждане. Исках да стигна преди залез до парка "Абел Тасман". Оказа се лесно. Пристигнах още следобед в парка. Тук ме очакваше прекрасно слънчево време. Това едва ли е изненада – паркът "Абел Тасман" е известен като района с най-много слънчеви дни в годината в цяла Нова Зеландия. Кръстен е на първия европеец зърнал бреговете на страната. 

"НОВОЗЕЛАНДЦИТЕ СА НАРИЧАНИ "КИВИТА" И ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ОБИДЕН ИЗРАЗ. ЧЕСТО ТЕ САМИТЕ СЕ НАРИЧАТ ТАКА ПОМЕЖДУ СИ"

   През 1642 г. холандският мореплавател Абел Тасман достига до Нова Зеландия и то именно в тази част. Първите му контакти с маорите не са много сполучливи и завършват с няколко жертви и от двете страни. Най-яркият спомен за холандските „откриватели“ на острова днес е името на държавата. Зеландия е името на провинция в Нидерландия. Ще минат повече от 120 години, преди на острова да стъпи втора група европейци. Това са хората от експедицията на британеца Джеймс Кук, която картографира крайбрежието и полага основите на по-нататъшната британска колонизация на Нова Зеландия.

Неземна красота
С наближаването на залеза небето започна да придобива много интересни цветове. Всеки десет минути то се променяше в интересни розови и оранжеви цветове. Къмпингувах на едно хубаво местенце близо до входа на парка. Междувременно бях намерил евтини билети от Крайстчърч за Окланд, откъде имах полет обратно за Австралия. На сутринта се разходих отново из парка и по обяд тръгнах в посока Крайстчърч. 
   Направих спирка в Нелсън, красив и слънчев град на северния бряг на острова, който много ми допадна. На сутринта на автостоп ме взе една жена, която отиваше директно в Крайстчърч. По пътя спряхме до един водопад. Във вирчето под водопада колония от моржове бе изградила детската си градина. Десетки мъничета си играеха на воля. Местни доброволци пазеха туристите да не ги притесняват много-много. Навремето прокарвали път до водопада и открили тази колония. Предприемачи искаха да разработят мястото, но за щастие то все още беше в диво състояние. На следващия ден отидох на съботния пазар на фермерите в Литълтън. То е градче, пристанище на Крайстчърч, и доста по-живописно от него. Пазарът приличаше на този в Дънийдън. Отново сергии с вкусотии, от които можеш да опиташ. Имаше и група, която свиреха кубинска салса. Вечерта се отправих към летището. Полетът беше ранен и спах там.
   Оставаха ми едва няколко дни в Нова Зеландия и реших да ги използвам, за да си почина и да поразгледам по-добре Окланд. Този път случих на слънчево време и три дни се излежавах по паркове. Последния ден се качих на връх Маунт Идън, откъдето се виждаше целия град. Островът тук е широк едва десетина километра и от върха можеше да се види на запад Тасманово море, а на изток – Тихия океан. Маунт Идън беше вулкански конус с огромна дълбока дупка по средата. Дочаках залеза тук. На връщане се отбих на традиционния азиатски пазар. Освен многото хора от островите в Тихия океан, в Окланд живееха и много азиатци. Пазарът беше пълен с вкусни за хапване неща от цяла Южна и Югоизточна Азия.
   Така неусетно наближи момента, в който трябваше да се сбогуваме с Нова Зеландия. На тръгване реших да не рискувам с автостоп и да хвана влак до един близък до летището град. На гарата едно момче ме дочу да питам къде спира автобуса за летището. Предложи да ме хвърли дотам с колата, въпреки че отиваше в обратна посока. Ех, тези кивита! Така се разделихме след близо месец запознанство с Аотеароа*, често наричан Раят на земята...


* Аотеароа е най-широко познатото и прието маорско наименование на Нова Зеландия.

Статията е публикувана в декемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.



2 ноември 2017 г.

- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ -


ЧАСТ ПЪРВА: СЕВЕРНИЯТ ОСТРОВ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Ветровитият и облачен Уинди Уели


 П ристигнах късно през нощта на летището в Окланд, най-големият град в Нова Зеландия. Легнах на няколко седалки до един събрат японец, за да дочакам сутринта. Събуди ме оживена азиатска реч. Беше се съмнало. Тръгнах пеш в посока града.

Окланд
На първия разклон реших да опитам да спра някоя кола до Окланд. След малко усилията ми дадоха резултат. Шофьорът беше от Тонга, островна държава в Тихия океан, и живееше в Окланд от десетина години. Градът изглеждаше доста по-малък от Австралийските Сидни и Мелбърн и въпреки това беше огромен за стандартите на Нова Зеландия. В него живееха около една трета от 4,5- милионното населения на страната. Някои тихоокеански островни нации като островите Кук, Ниуе и Токелау имаха повече население в Окланд, отколкото в родните си места. Градът се намира на северния край на Северния остров. Нова Зеландия се състои от два големи острова – Северният и Южният – и многобройни малки островчета. Общата територия е около 2,5 по-голяма от тази на България.
   Останах няколко дни в Окланд. Бях при едно семейство майка и дъщеря, които се бяха доста увлекли по готическата мода. Дъщерята беше облечена в черни дрехи с нарисувани кости. На рамото си носеше домашния любимец – бял плъх с червени очи – и заедно с приятеля си играеха по цял ден на компютърни игри, в които главни действащи лица бяха вещици. Една сутрин те хванаха на път за някаква средновековна битка-игра, а аз се отправих към Роторуа, малък град на около три часа на юг от Окланд.
   Пътуването на автостоп в Нова Зеландия се оказа много лесно и приятно. На излизане от Окланд ме взе възрастна двойка. Те ме оставиха след около час на един разклон. Преди да се разделим, ми дадоха телефона си и заръчаха, преди да отлетя от Окланд да остана да спя у тях. На сутринта щели да ме закарат до летището.

Роторуа
Вече се смрачаваше, а аз все още бях на около стотина километра от Роторуа. Очертаваше се да нощувам край пътя, когато една кола спря. Бяха млада двойка с малко дете и отиваха точно там, където и аз. Бащата беше от Фиджи, а майката от Самоа и бяха много възбудени и радостни. За пръв път качваха някого на автостоп и сигурно за пръв път срещаха някого от България. Аз също откровено се радвах, защото за пръв път виждах хора и от Фиджи и от Самоа, а и нямаше да се налага да спя край пътя. Стовариха ме до един Макдоналдс и тръгнах да обикалям из нощна Роторуа в търсене на удобно за спане местенце. Веднага ми направи впечатление миризмата на сяра, която се носеше във въздуха. Стигнах до малко езерце, от което се вдигаше пушек. Малко по-нататък имаше къщи и земята около тях също пушеше. Беше като в приказка.

"НОВА ЗЕЛАНДИЯ СЕ СЪСТОИ ОТ ДВА ГОЛЕМИ ОСТРОВА - СЕВЕРНИЯТ И ЮЖНИЯТ - И МНОГОБРОЙНИ МАЛКИ ОСТРОВЧЕТА"

   Припомних си, че „Властелинът на пръстените“ беше сниман в Нова Зеландия. Режисьорът Питър Джаксън е новозеландец и трилогията е снимана на различни локации в Нова Зеландия.
   Разхождайки се около мистериозните пушещи къщи, дочух красиво хорово пеене. Идваше от една по-голяма къща. Надникнах в двора ѝ и видях една широка пейка. Излегнах се на нея и се загледах към звездното небе. Песните приличаха на госпъл, но някак далечни и мистериозни. След известно време хората спряха да пеят и излязоха на двора. Попитах едно момиче каква беше тази музика. „Маорска“, отговори с доза гордост тя. Едва тогава се вгледах по-внимателно в лицата на хората и забелязах, че те бяха маори – коренното население на страната. Какво посрещане ми беше устроила Роторуа!
   Повървах още малко из градчето, а в ушите ми все така звучеше дълбоката и извисяваща музика на маорския хор. Стигнах до една църква, а до нея имаше гробище. Гробището беше отворено. Оказа се мемориал на загинали войници маори по време на Втората световна война. Страховити дървени статуи пазеха духовете им. Накрая на гробището имаше нещо като навес и реших там да изкарам нощта. Нова приятна изненада: когато легнах на земята установих, че тя беше топла! Това беше добре дошло, тъй като през нощта времето много застудя.
   Роторуа беше построена върху гореща геотермална точка, и това обяснява топлата земя и термалните води. На следващия ден се разходих из хидротермалния парк, където бликаха естествени горещи гейзери. Нова Зеландия лежи на границата на две тектонски плочи – Тихоокеанската и Индо-австралийската, което я превръща в много активна геотектонска зона с всичките придружаващи я феномени. Страната изобилства от действащи вулкани, земетресения, гейзери и топли минерални води.

Хака
Рано на сутринта около църквата и мемориала настъпи неочаквано оживление. Открих, че сме на брега на голямо езеро – езерото Роротуа, около което е изграден града. Разходих се. Оказа се, че кварталът с пушещите къщи от предната вечер е маорско селище. Къщата, от която се бяха носили маорските песни, пък беше културен център и в двора ѝ сега маорски момчета се упражняваха в танца хака. Хаката е традиционен военен танц, който придобива световна популярност около националния отбор по ръгби на Нова Зеландия. Те са многократни световни шампиони и преди всеки свой мач изпълняват този танц. За това до каква степен ръгбито е част от местната култура ще стане въпрос малко по-нататък.
   Хвърлих един поглед към гробницата на маорските войни и що да видя?! В гробницата се бяха наредили военни и свиреше военна музика. Приличаше на много официална церемония. Ами да! Датата беше 6-и юни, годишнина от Десанта в Нормандия. Голяма част от загиналите войници трябва да са били убити по време на тази касапница. Това беше и причината за неочакваното оживление в гробището, което ме беше събудило рано-рано сутринта.
   Прекарах целия ден в Роторуа и на другия ден продължих на юг към Таупо. Таупо е най-голямото езеро в Нова Зеландия и подобно на Роторуа до него има изграден малък град. Езерото се е образувало в калдерата на вулкан изригнал преди 26 000 години. Зад езерото се виждаха върховете на Тонгариро, истински действащ и пушещ вулкан. Гледката на езерото с извисяващия се зад нея активен вулкан бе достойна за „Властелинът на пръстените“. И наистина: Тонгариро и съседните вулкани играят във филма ролята на огнената планина Ородруин. Край Таупо също имаше горещи извори. Разхождайки се около близката река, видях един голям естествен извор, в който се киснеха хора. Издигаше се пара, което подсказваше, че водата е топла. Не чаках покана, облякох си банските и се потопих при тях. След две студени нощи удоволствието беше огромно. Потопен в топлата вода оглеждах пейзажа наоколо. Точно така би трябвало да изглежда страната на хобитата, само където не успявах да открия къде бяха къщите им…


Езерото в Роторуа
Маорски пазител на духове


Нощно посрещане в Роторуа
 
Бързеите на река Уайкато, най-дългата в Нова Зеландия

Тонгариро
На сутринта тръгнах към Тонгариро. Качи ме един маор. Беше мълчалив и някак особен. Забелязах, че въпреки студеното време, караше бос. Реших, че сигурно му има нещо и мълчаливо се возех. Маорите са полинезийци, които пристигнат в Нова Зеландия преди около 800 години, което прави страната най-късно населената територия на земята. Те пристигат на големи дървени лодки от островите Кук, които се намират на 3000 км североизточно от Нова Зеландия. Това плаване трябва да е било епично. За разлика от Австралия, където първите европейски заселници са били затворници и коренното население от аборигени е подложено на избиване, в Нова Зеландия първоначалните конфронтации между европейци и маори довеждат до подписването през 1840 г. на Договора от Уайтанги. Този договор регламентира отношенията между тях като с него се слага началото на мирното заселване на страната, а маорите стават пълноправни поданици на Британската Империя. Днес маорите са неизменна част от населението на Нова Зеландия, като техният език е обявен за официален за страната. Любопитно е, че маорското име на островите – Аотеароа („дълъг бял облак“) днес също е официално име на държавата.
   Маорът ме остави в подножието на планината. Междувременно времето се беше влошило и изглеждаше сякаш всеки момент ще завали. Планината над мен беше обвита в тъмни облаци. Прецених, че не е най-добрата идея да я катеря в това време. Наоколо беше пустош и нямаше какво особено да се прави, затова реших направо да се отправя към Уелингтън. Скоро след това ме взе един човек, който отиваше директно натам и така вечерта вече бях в красивата столица на Нова Зеландия. Споделих му за босоногия маори, но човекът само махна с ръка и каза, че това е нормално тук. Действително, по-късно видях още много боси хора да се разхождат по улиците и дори в магазините. Те съвсем не бяха само маори.

"ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ" Е СНИМАН В НОВА ЗЕЛАНДИЯ, ОТКЪДЕТО Е РОДОМ И РЕЖИСьОРЪТ ПИТЪР ДЖАКСЪН"

"Уинди Уели"
В Уелингтън останах у едно семейство. Те имаха домашно кино и изгледах трите части на „Властелинът“. Уелингтън е втори по големина град в Нова Зеландия и негова столица. Градът се намира на южния край на Северния остров и се слави с това, че е най-ветровития град в света. Поради това местните галено го наричат „Уинди Уели“. Едно от най-интересните места за посещение в Уелингтън е огромният музей "Те Папа", който, както повечето музеи в страната, е безплатен. В "Те Папа" има изложби, включващи всички аспекти на живота в Нова Зеландия, представени интерактивно и много увлекателно. Разглеждах го два дни и така и не успях да го видя целия. Градът прави впечатление на много приятен за живеене и наскоро е обявен от туристическия гид "Лоуни Планет" за „Най-приятната малка столица на света“.
   След няколко прекрасни дни в чаровния Уелингтън се качих на ферибота и се отправих към Южния остров. Бях чувал, че на юг е още по-красиво и нямах търпение да се отправя нататък. Колко ли по-красиво можеше да е от това, което вече бях видял на Северния остров?
   Очаквайте продължението в следващия брой на сп. BBC ЗНАНИЕ!

Хака тренировка

В маорското селище. Кадър от Роторуа

На пристанището в Уелингтън

Церемония пред "Кошерът", т.е. парламентът в Уелингтън

Статията е публикувана в ноемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.


29 септември 2017 г.

- ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ – ДРУГОТО АЗ -





Тазгодишното издание на международния фестивал „Ars Electronica“ бе посветено на изкуствения интелект. Нашият специален кореспондент Димитър Узунов разказва...

„Страната лидер в разработването на Изкуствения интелект ще е новия господар на света. Тези технологии предлагат колосални възможности и трудни за прогнозиране заплахи“, заяви наскоро президентът на Русия Владимир Путин. По този повод Илон Мъск, основателя на Tesla и Space X, добави още по-страшното: „Съперничеството между великите сили в сферата на Изкуствения интелект ще е най-вероятната причина за избухването на Трета световна война“. На фона на такива силно тревожни изказвания тазгодишния фестивал „Арс Електроника“ се опита да внесе повече светлина върху темата от гледна точка на изкуството, технологиите и обществото.

Фестивалът
В продължение на пет дни над 1000 творци, хора на науката, дизайнери, технически експерти, хакери, преподаватели, предприемачи и активисти от цял свят участваха в изложби, конференции, работилници и пърформанси обединени от темата на тазгодишното издание на фестивала - „Изкуствения интелект – другото аз“. Верен на идеята да представя връзката между изкуство и наука в полза на обществото, „Арс Електроника“ се интересуваше от визиите, очакванията и страховете, с които свързваме настъпващия всеобхватен Изкуствен интелект. Търсенията за същината на този интелект, създаден не от някой друг, а от нас – хората, бе отправна точка за размисъл върху това какво всъщност ни прави нас хора. По този повод много точно бе изказването на директора на фестивала Герфрид Стокер: „До момента не познаваме технология, която да не е създадена от човек. Ако се страхуваме от технологиите, то това е страх от нас самите“

„Съперничеството между великите сили в сферата на Изкуствения интелект ще е най-вероятната причина за избухването на Трета световна война“
ИЛОН МЪСК

Фестивалът по традиция се състоя в красивия австрийски дунавски град Линц като тази година събитията от програмата се провеждаха в 12 различни локации. За това до каква степен фестивалът се е превърнал в неизменна част от живота на града говори факта, че пърформанси и инсталации се състояха дори в градската катедрала – втората по големина в Австрия. „Арс Електроника“ успешно си сътрудничи и с различни университети от цял свят. Тази година бяха изложени работите на студенти от 16 университета с фокус UCLA.

Фестивалът бе посетен от над 100000 човека, което е нов рекорд в историята му. Симпозиумът съпровождащ откриването бе на тема „Как културата определя технологиите“. Много често обикновените хора и специалистите се фокусират върху това по какъв начин технологиите променят културата ни. Тук обаче гледната точка бе обърната и акцентът падна върху това как различните култури по света създават технологии, които се явяват тяхна проекция. В симпозиума участваха специалисти от различни области и идващи от различни краища на света. Специален фокус в програмата бе насочен към връзката на сценичните изкуства и дигиталните технологии с конференции и пърформанси по темата.

За роботите и хората

„Може ли човек да обича робот? Може ли робот да обича човек?“ бяха въпросите на които бе отделена специална секция за публика над 18 години. Секцията бе озаглавена „Изкуствена интимност“ и тук посетителите можеха да видят и пипнат „умни“ секс играчки, устройства за теле-секс, различни софтуери и приложения. Най-голям интерес в тази секция безспорно предизвика Саманта, секс-андроид снабден с изкуствен интелект. Помните ли „Блейд Рънър“?

Кучето робот AIBO е снабдено с изкуствен интелект, който му позволява 
да се учи чрез взаимодействие, да нагажда поведението 
си и да гради приятелски връзки със собственика си

Софтуер способен да генерира видео на Барак Обама
върху произволен текст. За целта алгоритъмът на софтуера
е „изследвал“ над 1000 часа речи на бившия президент на САЩ

Японският квартет Сампукин - чрез електрически манипулации
старомодни вентилатори са превърнати в музикални инструменти

„Как ще може да се погодим с идващия Изкуствен интелект, когато все още ние самите имаме големи трудности да се разбираме помежду си?“ В търсене на отговорите на този въпрос беше посветен цял един ден от програмата на конференциите. Различни „горещи“ теми от ежедневието ни като например тези свързани с идващите в Европа бежанци бяха дискутирани по време на тази серия от конференции.

По време на фестивала бяха раздадени и различни награди в различни категории. Най-интересно за нас е може би наградата STARTS на ЕК в категорията „Иновативни партньорства“ присъдена на изследователски екип към Цюрихския университет ETH, за инсталацията “Rock Print”. В екипа, разработил проекта е и българката Гергана Русенова! (виж интервюто по-долу)

Изключително впечатление направи демонстрацията на японската телекомуникационна компания NNT, която в партньорство с Ars Electronica Futurelab разработват проекта за комуникации и поддръжка на Олимпийските игри в Токио през 2020-а. По време на ОИ 2020 в небето на Токио ще бъде пълно с дронове, които ще са централно координирани от хора и от Изкуствен интелект. Дроновете ще изпълняват различни функции – от персонални гидове на гостите на града, през помощ в придвижването на потока от хора и коли до огромни подвижни екрани, на който ще бъдат излъчвани най-интересните моменти от случващото се на различните спортни арени. Това дава желание през лятото на 2020-а да сте в Токио, нали?

Мартин Хонцик, директор на фестивала, представя
Kissenger” – устройство за смартфони, което
позволява да се целуваме по интернет

Японската певица Ецуко Якушимару спечели награда за
проекта си “Im Humanity”. Мелодията на едноименната
ѝ песен е синтезирана в ДНК, което е внедрено в
бактерии способни да се размножават 

Дизайнерът Серхи Сантос от Барселона представя
вълнуващото си творение – Саманта

Един от най-интересните участници в конференциите –
дзен монахът Зенбо Хидака, представяше Изкуствения
интелект от гледната точка на будизма

Инсталацията Hybrid Sensorium, реагираща
на ритъма, с който дишаме

 ИНТЕРВЮ 

ГЕРГАНА РУСЕНОВА, ЕТН - ЦЮРИХ


Би ли ни казала нещо за себе си?
Казвам се Гергана Русенова и съм от София. Архитект съм, завършила съм магистратура в Германия и в момента съм докторант в Цюрих.

С екип* от Университета в Цюрих спечелихте наградата STARTS…
Да, точно така. Проектът “Jammed Architectural Structures” започна преди три-четири години и аз се присъединих към екипа преди година и половина.

Разкажи ни за проекта.
Ние сме от Катедрата за архитектура и дигитална фабрикация , В проекта използваме роботи, за да строим структури от камъни и въжета като между тях няма спойка. Най-грубо казано ние успяваме да съчетаем два много прости материали в едно и се опитваме по този начин да строим архитектурни елементи като колони и стени, а някой ден може би и къщи.

Ти си за пръв път на „Арс Електроника“. Как ти се струва обстановката тук?
Да, аз съм архитект, така че за мен бе малко странно да се озова на „арт“ фестивал. Нямахме много време да посетим всичко на фестивала, защото правим демонстрации на живо, но ми се струва изключително интересно. Прави ми впечатление, че технологиите и изкуството започват да вървят все повече ръка за ръка. И е много интересно, понеже ние се опитваме да правим същото с архитектура, архитектура и дигитализация, така че виждам много общи неща.

Какво мислиш за изкуствения интелект? Страхуваш ли се или си оптимист?
В нашата работа ние използваме робота като средство, т.е. залагаме повече на човешкия интелект, който стои зад робота. Роботът е по-скоро нещо като устройство, което ти използваш като например четка, само че модерна четка. Определено не ме е страх, защото според мен все още изкуственият интелект не е на такова ниво, че да се страхуват хората от него.

Благодаря и успех!

* Gramazio Kohler Research, ETH Zürich. Екип: Петрус Аймелаус-Линдстрьом и Гергана Русенова (ръководители), Д-р Амар Мирям, Романа Руст, Ханс Майер, Проф. Фабио Грамазио, Проф. Матиас Кьолер. В партньорство с Проф. Ханс Херман, Д-р Фалк Вител и Павел Илиев (Institute for Building Materials, ETH Zurich)


Статията е публикувана в октомврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.



11 август 2017 г.

- ЗДРАВЕЙ, АВСТРАЛИЯ #2 -


ПО ПЪТИЩАТА НА АВСТРАЛИЯ: ЕДНА ИСТОРИЯ В ДВЕ ЧАСТИ ЗА КАУБОИ, ПУСТИНИ, АБОРИГЕНИ И СЪРФ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ
Операта на Сидни (на заден план), проектирана от Йорн Утсон. Отскоро сградата е вписана от ЮНЕСКО
като паметник на световното културно наследство

 O тправих се към Сидни. Въпреки че Сидни и Мелбърн са сравнително близко разположени за австралийските стандарти, хванах самолет. На следващия ден имаше организирано за нас събитие в Сидни, а полетите бяха много евтини.

Сидни
Сидни изглеждаше още по-космополитен от Мелбърн. Изграден е около безкрайни плажове. Местните бяха спокойни и разточителни хора, които сякаш разполагаха с цялото време на света и бяха отскочили до работа между две ходения на сърф. Ако се случеше да ги питаш за някое място или посока на улицата, те с ентусиазъм спираха и обясняваха подробно, а някои дори те придружаваха, за да са сигурни, че ще стигнеш там, където искаш.
   В Сидни може да срещнете много артефакти на аборигенското изкуство. Навремето тук е имало многобройни местни племена. Австралия е открита от европейците сравнително скоро. Макар че има данни, че европейски мореплаватели са се сблъсквали с Австралия и преди това, за откривател на континента се смята англичанина Джеймс Кук. През 1770 г. той за пръв път картографира част от източното крайбрежие. Скоро след това на някой си лорд Сидни му хрумва, че е добра идея тук да бъдат изпратени като заселници британски затворници. Така на 26 януари 1788 г. на територията на днешен Сидни пристига първата заселническа флотилия от 11 кораба и 850 затворници. Днес районът на първите колонии е известен като „Дъ Рокс“ и е приятен квартал, пълен със заведения, музеи и артпространства. В близост се намират двете най-емблематични сгради на града – Мостът Сидни и Операта на Сидни.

Нестандартен поглед
Поседях няколко дни в града и реших да отида до една комуна, която бях открил в интернет. Тя се намираше на около час от Сидни в близост до Сините Планини. Собственикът ѝ, Роуан, беше австралиец от немски произход. Комуната, в която той живееше с над осемдесетгодишните си майка и баща, се оказа истинска забележителност. Забележителност бяха и самият Роуан и баща му. „Утопичната” комуна, както нескромно я наричаха те, представляваше 40-50 декара имение, притежаващо едновременно чертите на ромски катун и на галерия за съвременно изкуство. Първото нещо, което ме посрещна на входа, бяха няколко лами, които свободно си пасяха. По-късно научих, че това са всъщност алпаки, които също са пренесени от Андите.
   Човек лесно можеше да сбърка утопичната комуна със сметище. Мебелите, оградите, обзавеждането, електрическите апарати, чиниите, чашите, вилиците, лъжиците или, с две думи, всичко в имението изглеждаше, а и най-вероятно, беше намерено на боклука. Дори храната често беше събирана от кофите за боклук на супермаркетите наблизо. След години редовна употреба, тя беше доказала, че е годна за ядене.
   Комуната живееше в собствено сюрреалистично време. Постоянно идваха и си заминаваха хора. Имаше и такива, които оставаха с месеци. Всяка вечер някой от гостите трябваше да приготви вечеря за всички. През деня всеки имаше някакви дребни задачи за вършене. Това например включваше подреждане и почистване на „хола”, където вечер се събираха хората около огнището, направено от барабан на пералня.

"Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващите и къмпингуващи туристи"

   Основното занимание извън комуната на 44-годишния Роуан бе да преподава немски народни танци. Понякога се снимаше в добре платени реклами, които му осигуряваха доход. Бащата Манфред беше още по-интересен персонаж. Винаги пълен със забавни истории, той не пропускаше да се закача с момичетата, въпреки че беше на 82 (няколко дни след като напуснах комуната научих, че е получил удар, но беше жив и здрав макар и в болница, където отново се закачаше този път със сестрите). Два пъти в седмицата Роуан и баща му ходеха да пеят в немски хор, което завършваше с немско напиване. Манфред се обличаше като че отива на сватба.
   Основната сграда на имението беше близо двестагодишна неугледна постройка, приличаща по-скоро на барака. Вътрешността ѝ обаче беше окичена с шарени килими, плюшени играчки, японски паравани, тенекиени бижута, фигурки и всякакви други дрънкулки. Голям кич, но пък създаваше усещане за уют. Другите помещения за живеене бяха стари каравани и типита – големи конусовидни шатри. По една пътека близо до комуната се излизаше на един голям и дълбок вир. От едно високо дърво на брега можеше да се скача. Водата беше бая студена, но скачането оставаше приятно повдигащо адреналина забавление. Диви животни често идваха да пият вода на вира.
   Тук за пръв път видях живо кенгуру в диво състояние. Гледката беше едновременно комична и нереална. Представете си изправен заек, голям почти колкото човек, който се придвижва с големи скоци и има голяма опашка. Името на животното е свързано с популярна градска легенда. Тя разказва, че когато Кук и хората му за пръв път стъпили на континента и видели странните подскачащи животни, те попитали местен човек какво е това животно. „Кенгуру“, отговорил човекът. Мореплавателите сметнали, че това е името на животното. По-късно се оказало, че „кенгуру“ на местния език означава „не ви разбирам“. Кенгуруто е само едно от многобройните уникални животни, които се срещат в Австралия. Друго популярно животно е коалата, която се среща именно в тази източна част. Изолираността на континента е основната причина за тази особеност на животинския свят.
   Един ден в комуната пристигнаха група сингапурци, които бяха наели кола. На следващия ден те отиваха на разходка до Катумба в близките Сини планини и ме взеха с тях. Макар и не особено високи, тези планини криеха красиви гледки. Най-високият връх е едва около 1000 метра надморска височина. Като цяло Австралия е доста равнинен и еднообразен като релеф континент, като само в тази югоизточна част се намираха няколко планини.

Отново на път
След около седмица реших, че е време да отпътувам. Поех по крайбрежието на север в посока Брисбейн. Имах около седмица да отида и да се върна в Сидни, откъдето имах полет за Окланд. Вечерта ме завари в градче на име Урунга. Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващите и къмпингуващи. Край Урунга течеше река, а до реката имаше туристически център с отворени денонощно тоалетни, беседка с пейки и електрическо барбекю. В началото търсех къде се пускат монетите за барбекюто. Оказа се, че единственото, което трябва направиш, за да изпечеш нещо, беше да натискаш всеки пет минути едно копче.
   Съмваше се рано. Хапнах и тръгнах към Байрън Бей. Градът получава известност през хипи годините на миналия век и е бил рай за по-алтернативните и креативно настроени хора. Огромни плажове от две страни и красиви, невисоки планини от трета. Днес градът заприличва все повече на скъп курорт, но все още продължава да привлича интересни хора и е пълен с арт-галерии, йога-центрове и хубави заведения, където вечер свирят приятни музиканти.
   На следващата сутрин тръгнах за Брисбейн. Оставаха едва 200 км. Малко преди града се оказах на една петлентова магистрала. Качи ме една австралийка, която директно ме покани да дойда с нея до Съншайн Коуст (в превод Слънчев Бряг), на 150 км по-на север от Брисбейн. Тя твърдеше, че в Брисбейн нямало какво да се прави. Пътьом спряхме да ми покаже играещи си в морето делфини. Гледахме и за китове, но този ден те спяха на дълбоко. По залез слънце се качихме на едно хълмче, откъдето се откриваше 360-градусова гледка над околността. Беше красиво. По пътеката към върха имаше изровени малки дупки. Австралийката ми каза, че навремето аборигените са ги използвали да си точат върховете на копията в тях. Вечерта тя ме остави на един къмпинг на брега на красива река в Нуса, градче, част от Съншайн Коуст.

" Когато за първи път видях живо кенгуру в диво състояние, гледката бе едновременно комична и нереална"

   Събудих се сутринта и поех обратно към Сидни. Имах три дни да взема 1100-те км. Повървях няколко километра, докато изляза от Нуса. Градчето се оказа братовчед на Венеция. Приятни къщички бяха построени на брега на езера и канали. Малко след Бризбейн автостопът закъса. Колите фучаха като бесни и никоя не спираше. В този момент спря една кола с лампи отгоре!

Пристанището на Сидни. Оттук преди
230 години е започнало заселването
на континента от европейците.
Дружелюбна алпака
в комуната на Роуан
Байрън Бей, място с
уникален характер
Сърфеът в любимо занимание
на хората от Източното
крайбрежие на Австралия

Мостът Сидни, един от
символите на града

Безкрайните плажове
на Австралия 
Типична гледка от
Източното крайбрежие
Центърът
на Сидни
Забележителното
3D-мапинг изпълнение
върху Операта на Сидни
Скалното образувание
Трите сестри в Катумба,
Сините планини
 
"Холът" на
комуната

Пристанището на Сидни
по време на Фестивала на
светлината и музиката

    В Австралия е забранено да се стопира на магистралата (естествено!). За миг ми мина мисълта, че може би са полицаи, които ще ме глобят. Оказа се пътна помощ. Човекът ме качи и каза малко нерешително това, което прекрасно знаех – тук е забранено да се стопира. Нерешителността му идваше от това, че не искаше да изглежда строг. Каза, че ще ме закара до близката бензиностанция. Да разкарва стопаджиите от магистралата било едно от служебните му задължения. Имало от къде ли не – Аржентина, Испания, Франция. Разговорът тръгна и човекът предложи да ме закара до една по-далечна бензиностанция – последната от щата Куинсленд. Нататък беше Нов Южен Уелс.
   На бензиностанцията си починах и отдъхнах малко. Ситуацията сега ми изглеждаше къде-къде по-оптимистична. От бензиностанцията ме качи един младеж. Няколко мига по-късно, разбрах, че той беше подпийнал. Ами сега? Предложи ми бира, отпивайки си от своята. Отказах, доколкото мога любезно. Вътрешно бях напрегнат, но гледах да не го показвам. Реших да видя доколко беше способен да контролира ситуацията. Общо взето се справяше добре. Явно имаше опит. В един момент ме помоли да държа волана, докато той си свива цигара. Скоростта беше около 120 км/час. Тук някъде окончателно реших, че трябва да сляза:
   - Сигурен ли си? Мога да те закарам до Байрън Бей, ако искаш. Не ми е по пътя, но за теб ще го направя.
   - Да, да. Тук е добре. Няма смисъл чак до Байрън Бей – възможно най-приятелски и небрежно му отговорих. Благодарих му. Човекът имаше добри намерения.
   Не след дълго се озовах на една отбивка. Смрачаваше се. Две коли ми спряха, но и двете отиваха в едно близко градче. Въпреки усилията бях пропътувал около 300 км от сутринта. В други ситуации това не е чак толкова лошо постижение, но сега ми се струваше недостатъчно. До Сидни оставаха още 800, а имах само още два дни! В отбивката започнаха да спират коли и камиони. Разпитвах шофьорите дали могат да ме хвърлят някъде по на юг по пътя за Сидни. След няколко отказа зърнах един военен джип натоварен догоре с покъщнина. Махнах му. Той отвори с бутане едно скърцащо триъгълно прозорче. Получих усещането за дежа вю. Прозорчето беше досущ като на москвича от 60-те години, който дядо ми караше. Шофьорът съвсем не изглеждаше военен. По-скоро прозираше артистична душа.


"Навремето тук е имало многобройни местни племена"

   „Ок. Само ми дай малко време да пренаредя багажа.”, спокойно ми отговори той на въпроса дали е към Сидни и дали може да ме качи. Джипът бръмчеше и пърпореше като танк. Беше наскоро бракуван от армията след 30-годишна служба. Джъстин, шофьорът, беше кинопродуцент и режисьор. През нощта спряхме само на два-три пъти той да подремне и пак продължавахме. Изглеждаше доста уверен в себе си и не изпитвах нужда да стоя буден, да го пазя да не заспи на волана. На сутринта Джъстин ме остави на една гара близо до Сидни. На нея спираше влака за Мългрейв, където се намираше комуната на Роуан. Опасявах се, че три дни няма да ми стигнат да се добера до Сидни, а ето че 24 часа се оказаха достатъчни. Двата дни, които получих като бонус изкарах почивайки си и наслаждавайки се на зимното слънце.
   Вечерта преди полета отидох в Сидни. Там течеше фестивал на музиката и светлината и градът беше пълен с красиви, ефектни и експериментални инсталации. Върху емблематичната сграда на операта, се прожектираше зрелищна 3D-мапинг анимация. С Австралия се разделихме навръх рождения ми ден – 3 юли. Станах на 36. Единственият човек, който ми го честити лично, беше полицайката от имиграционните власти на летището в Сидни. Полетът беше до Окланд, Нова Зеландия, където ме чакаше цял месец интересни и необикновени приключения....
   Не пропускайте и следващия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ за още вълнуващи екзотични приключения!

 Статията е публикувана в августовския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.