18 януари 2012 г.

- В сърцето на империята на слънцето, Куско -





„ Заварихме тези кралства толкова добре подредени и така наречените Инки ги управляваха по толкова мъдър начин, че никъде не срещнахме крадец, порочен човек, прелюбодейка, нито лоша жена беше допускана сред тях, нито пък неморален човек. Мъжете имаха честни и полезни професии. Земите, горите, мините, пасбищата, къщите и всякакъв тип продукти бяха регламентирани и разпределени по такъв начин, че всеки знаеше какво е негово без никой друг да го заграбва или окупира и съдебни дела в това отношение нямаше... Мотивите, които ме задължават да споделя това са да очистя съвестта си, тъй като се смятам за виновен. Ние разрушихме чрез нашия зъл пример народа, който се радваше на такова управление. Те бяха до такава степен далеч от мисълта да извършат престъпление или злоупотреба, както мъжете така и жените, че индианец, който държеше златно и сребърно имане за 100 000 песоса в къщата си, я оставяша отворена, поставяйки само малка дървена пръчка срещу вратата като известие, че стопанинът е излязъл. По този начин, според техния обичай, никой не би могъл да влезе и да вземе нещо оттам. Когато те видяха, че слагаме катинари и ключалки на вратите ни, те помислиха че това е от страх, че те могат да ни убият, а не че някой би влязъл и откраднал чужда собственост. Ето защо, когато те откриха, че ние имахме крадци между нас и мъже, които искаха да направят дъщерите им грешници, те ни презряха. ”

Дон Манчио Сера де Легизамо, 1589 г.




                Дон Манчио, един от първите конквистадори на Южна Америка, пише тези думи като увод на завещанието си. Сигурно е имал право. Природата в района на Андите е толкова красива, че човек лесно може да си представи една извисила се духовно цивилизация, която да живее в хармония с нея. Усещане за тази хармония може да се долови в традиционната музика на хората от региона. За съжаление обаче, инкската цивилизация е останала в миналото и днешните перуанци наред с презрението към европейците са прихванали и техните пороци. Духовната извисеност на инките до голяма степен се е изпарила и у днешните перуанци се е превърнала в повечето случаи в някаква глупава шовинистична гордост без реално съвременно покритие. В това отношение сходството с някои балкански нации е голямо.
                И така, да продължим по пътя на нашето пътешествие. След като Карла ни качи на автобуса за Куско, ние прилегнахме в седалките и се залюбувахме на перуанското слънце и красивите природни картини, тук-таме разнообразени с инкски останки. След има-няма два часа автобусът спря на автогарата в Куско и ние тръгнахме да търсим хостела с чудна гледка към града, който нашия приятел немец колоездач ни беше препоръчал. Тук е момента да кажа, че couchsurfing-а хич, ама хич не върви в Куско. Най-много някой да ти отговори, че у тях не ставало, ама братовчед му имал хостел, където било евтино. С питане успяхме да стигнем до Плаца де Армас, централния площад на Куско. Всъщност, централният площад на почти всеки голям град завладян от испанците в Южна Америка се нарича Плаца де Армас, явно конквистадорите особено са тачили оръжията си. На тези площади са ставали и публичните екзекуции. Тупак Амару II, не рап певеца, а местния бунтовнически лидер от XVIII в е безцеремонно разчекнат с коне от испанците на площада в Куско след като е бил принуден първо да гледа вързан избиването на всичките му роднини. Въпросният Тупак Амару е роден в Тинта, селцето на Карла, и тя е особено горда с това.
Площадът е иначе много красив, заобиколен от няколко катедрали и други стари постройки, който днес са скъпи ресторанти, банки, хотели и Макдоналд’с. Куско е била столицата на инкската империя и някога тук са били дворците и храмовете на Инките. Испанците като примерни колонизатори, варварски са разрушили всичко и на тяхно място са построили своите си църкви и дворци. Седяхме и се полюбувахме на гледката около минута, времето нужно на местно хлапе да ни набележи и да се придвижи до нас. Последва следния разговор:
-          - Амиго, от къде си? – дружелюбно запитване.
-          - От България. – дружелюбно отговаряне.
-          - Дай един солес. – безцеремонно нахално.
-          - Нямам. – все още дружелюбно.
-          - Дай един солес. – безцеремонно, с тон на милиционер.
-          - Остави ни на мира. – отчаяно недружелюбно. 
     Отказахме да платим таксата за добре дошли в Куско (солес е местната валута, в случай че не сте се сетили) и любували се – недолюбували на гледката, вдигнахме раниците и тръгнахме да търсим хостела, който трябваше да е наблизо. Такива бяха голяма част от местните. Туристите са третирани като дойни крави, които вкупом бяха държани за виновни за греховете на испанците. Някои от туристите впрочем си и заслужават такова отношение. По такива световноизвестни туристически „цели” щъкат някаква особено досадна средна класа от по-богатите страни, заради които цените са високи и от които на местните им е писнало. В случката с детето, може пък и ние да бяхме недотам недружелюбни: споменът за Сикуени беше жив, а и е трудно да останеш дружелюбен, когато в стомаха ти бушува боливийска бактерия. Само след два дни многобройните хора, които нахално те спират на улицата в опит да ти продадат или измолят нещо спират да ти правят впечатление и стават част от общата картина.





Катедралата на Куско в която така и не успяхме да влезем.




                Заизкачвахме се по хълма осеян с хостели. Не успяхме да намерим баш тоя, който търсехме, но намерихме друг, на разумни цени и с чудна стая на терасата на покрива, откъдето се виждаше целия град и околните хълмове. Тоалетната също имаше огромен прозорец и определено влиза в топ 10 на тоалетните с най-красиви гледки в света. Голяма част от този първи ден изкарахме любувайки се на именно тази гледка от тоалетната. От площад наблизо до стаята достигаха звуците на традиционна музика, в която особено се наблягаше на ударните инструменти и на флейтата. След час звуците на андийска флейта, акомпанираната от кечуански тъпани станаха непоносими, а след два – че това е някакво китайско мъчение, което съчетано с разкъсващите болки, трябва търпеливо да се понесе. Музикантите свиреха почти без прекъсване целия ден, та чак до късно вечерта. На другия ден щяхме да разберем каква беше тази неистова еуфория по традиционната музика. Вечерта, така и не успях да се надигна за срещата с Карла. Венетка, която беше вече много по-добре, отиде самичка. Като се върна, каза че в градът цари всенароден купон по случай събота вечер, а може да е имало и още някаква причина. През нощта, пияни гласове пеещи нещо като футболни песни замениха пискливите флейти, явно като последен и много важен етап от Чистилището, където трябваше да си дам сметка и да изкупя греховете си за подобни деяния от не чак толкова далечното минало. 





Изгледът от терасата. Плаца де Армас, в дъното съвременно перуанско оупън-еър изкуство.





Изкачването към хостела. Заради надморската височина (3 700 м) бая се зорихме по тази древна инкска уличка.




                На сутринта съдбата явно решила, че достатъчно ни е наказала, реши да ни направи подарък. По план трябваше да тръгнем тази същата сутрин за Мачу Пикчу, но тъй като не се чувствахме никак добре, решихме да останем и да поразгледаме града. И о, късмет, симпатичните собственици на хостела ни, едни от двайсетината човека говорещи английски в Южна Америка, ни препоръчаха да отидем да гледаме инкската възстановка до останките на крепостта Саксайхуаман. Ето значи защо била тази дъндания предния ден: хората си репетирали явно. Тези възстановки се правят от местните ученици един или два пъти в годината и са нещо, което си заслужава да се види. Ей, извадихме значи късмет. С един удар два заека. Срещу евтиния входен билет видяхме и шоуто и Саксайхуаман. 





Крепостта Саксайхуаман е с форма на глава на пума, 20 000 души са я строили 50 години.



                
      Самото представление продължи четири часа и е трудно да се опише. Беше хем забавно в наивността си, хем впечатляващо с цветовете и хореографията си. Губят ми се определени моменти от спектакъла, но още ме напушва смях като си спомня за него. Действието се състоя на полянката пред останките от крепостта и се развиваше по времето на империята на инките. Над 300 предимно момчета бяха разделени на четири отбора като всеки отбор беше пищно облечен с един основен цвят: червено, зелено, жълто и черно. От страната от която ние седяхме се падна да са червените инки. На подиум седяха главния инка и неговото приближение, играни от местни актьори, и наблюдаваха и приветстваха четирите отбора, които се състезаваха помежду си в различни игри, целящи да докажат мъжките си качества. Група танцьорки на инкски танци запълваше паузите между отделните игри по примера на днешните мажоретки. По съседните хълмове бяха застанали знаменосци, които развяваха шарените знамена на Андите. Над тях пък някой недотам читав режисьорски мозък беше наредил да има деца облечени като черни кондори. Тези кондори четири часа вееха крила застанали на едно място. До подиума с инките имаше традиционен оркестър, на който по неволя присъствахме на генералната репетиция вчера. Самите игри бяха трагикомични. Комични, в наивността с която режисьорът се беше престарал в желанието си да пресъздаде реалистични игри изпитание за силата и издържливостта на момчетата. То не бяха скоци през огнени обръчи, то не бяха премятания по лостове и въжета, то не беше чудо. Публиката, дъвчеща листа от кока и гризяща свински кожички и печена царевица, надигаше бутилки с жълтеникава инка-кола, ахкаше при всяко по-сериозно падане от пет метра в горящ огън или заплитане в огнен обръч, но пък се смееше от душа на по-леките опърляния. Е, и ние се смяхме и ахкахме. Всеки отбор си имаше и носилконосци, които товареха и изнасяха гърчещи се тела до наблизоразположените медицински екипи. Всеки отбор си имаше и нещо като главатари, които биеха с камшик през краката хората от собствения си отбор с нескрита наслада явно с цел да ги настървят и тонизират. В един момент главатарите, по около десетина души от отбор,  се впуснаха един срещу друг и се заформи лют бой с камшици. Накрая на шоуто птици, предполагаемо кондори, внесоха някакво яйце и го поставиха в центъра на полето. От това яйце, за изумление на публиката бързо преминало в шумно одобрение, се излюпи бебе кондор. Някакви други животни искаха да го изядат, но в крайна сметка майка му го спаси. 





Инкските игри в Куско 2012.






Знаменосците с накацалите кондори над тях.






Дисциплините греда и скачане през обръч. При по внимателно вглеждане се вижда как паднали в огъня състезатели са отнасяни на носилка от съотборниците си.




                На няколко пъти по време на спектакъла припръсква дъжд, но предприемчивите продавачи, замениха кожичките с дъждобрани. Един пък, особено хитър, продаваше дискове с филма „Ел Дорадо”. Инкската възстановка до такава степен беше възпламенила националната гордост, че DVD-тата се харчеха като топъл хляб. И аз се изкуших и хвърлих един поглед на дисковете : беше някаква не чак толкова качествена американска продукция.
                След края на шоуто публиката имаше възможност да се снима с инката и да разгледа останките от Саксайхуаман, които изумяват с архитектурната си стойност. Високи до осем метра камъни бяха така издялани и напаснати, че и лист не може да се прокара нежду тях. За архитектурата на инките обаче ще стане по-подробно дума в епизода за нашето пътуване до Мачу Пикчу. 






Великият инка Пачакютек и засмяната му съпруга Мамасита.






Ми някакъв заблуден гринго, който е явно решил че свещенните инкски мумии са сложени там, за да се снимат невежите туристи с тях.




                Развеселени и заредени със страхотната енергия на игрите до края на деня се шляхме из града и разглеждахме разни негови забележителности. Трябва да се отбележи изключително добре подредения Музей на преколумбийското изкуство, където могат да се видят чудни предмети от инките и цивилизациите преди тях населявали земите на днешно Перу. Вечерта вече се чувствахме много по-добре и решихме, че на следващия ден ще атакуваме Мачу Пикчу. От туристическа агенция на Плаца де Армас пазарихме билети за минибусче до Хидроелектрико, разположено на около три часа пеш от Мачу Пикчу. Легнахме уморени и изпълнени с нови впечатления и на сутринта в осем часа се качихме на минибуса, пред който щеше дя се окаже, че бледнеят всякакви влакчета на ужасите и други подобни страховити неща.





6 януари 2012 г.

- Първи впечатления от Перу. Загубата на спалното пончо, градът на ужасите, боливийската бактерия и андийските прасенца –




               След Боливия, нашето пътешествие се насочи към Перу. Кулминацията на престоя в Перу трябваше да бъде посещението на Мачу Пикчу, едно от седемте чудеса на света, каквото и да означава това.
               Перу ни посрещна с блокиране на граничния път. Блокиращите бяха местни хорица, които доколкото разбрахме искаха асфалтиране на някакви пътища. Хората имаха право – голяма част от пътищата в Перу бяха в окаяно състояние, по-лоши дори от тези в съседна Боливия, известна с пътната си мрежа от която могат да ти се изправат косите. Не стана много ясно как нашия автобус беше допуснат да премине барикадата : може би защото бяхме само чужденци, може би и шофьорите да платиха нещо на барикадиращите, а може пък и комбинацията от двата фактора да се оказа решаваща. Оттам нататъка се заредиха чудни изгледи към езерото Титикака огрян от перуанското слънце.



Блокираният граничен път. Автобусът бе допуснат да заобиколи барикадата.




               Целта на пътуването този ден бе селцето Тинта, разположено в Долината на инките на около два часа от Куско, древната столица на Инкската империя. В Тинта ни очакваше Карла, наше добро перуанско другарче, за да отпразнуваме подобаващо рожденния и ден. Автобусът, в който се возехме, логично не беше директен до Тинта. Налагаше се първо да слезем в Пуно, най-големия перуански град на брега на Титикака, и оттам да хванем друг автобус за Сикуени. От Сикуени пък трябваше да се качим на трети автобус, с който да пропътуваме петдесетината километра до Тинта.
               По първоначален план трябваше да пренощуваме в Пуно, но тъй като бързахме за рожденния ден на Карла, който се падаше точно този ден, в Пуно директно хванахме автобус. Впрочем така стана и по-добре, защото от това което успяхме да видим  от града, той никак не ни очарова : грозновати набързо построено-недостроени сгради, от която значителна част промишлени, и навъсени местни хора.  Може пък и на нас така да ни се е сторило по примера на лисицата и киселото грозде и градът да си заслужава. По-късно срещнах, че бил известен като фолклорна столица на Перу. Следващия път ще го уважим и Пуното.
Още в автобуса за Пуно шофьорите ни агитираха да се запишем и да платим за автобус на същата или на братска фирма, който да ни закара до Сикуени. Предложиха ни да платим дори в долари. Един симпатичен брадат и позагорял от слънцето немец, който правеше обиколка с колело из Южна Америка, но който явно се беше поуморил вече и се беше натоварил на автобуса барабар с колелото си, ни каза че предлаганата цена е висока. Той беше вече минал един път през Перу и дори ни предложи да ни смени малко перуански солеси, местните пари, за да може да си купим директно от автогарата по-евтини билети от друга фирма. Тук е момента да кажа, че Венета беше успяла да купи малки суми от всички южноамерикански пари в някакво чейнджбюро в София, при това на изгоден курс, нещо което аз не успях да сторя в Париж.  
               На автогарата в Пуно, успяхме бързо да намерим евтин автобус, който тръгваше буквално след няколко минути и така след едно ходене до тоалетната време вече бяхме в автобуса за Сикуени, предвкусвайки  вкусните гозби и приятната компания за рожденния ден на Карла.  Къде ти, съдбата беше отредила друг, по-безславен, но по-приключенски завършек на този ден. Автобусът беше евтин и логично беше доста мръсен и разбит, пък и спираше начесто. Не съм напълно сигурен, но в този автобус май гледахме някакъв американски филм за войната в Югославия, в който участваха разни български актьори в ролята на руснаци. Помня, че Вальо Танев беше особено жестоко разстрелян и умря патетично като във филм за партизани. И така пъплехме бавно към заветния Сикуени. Вече по тъмно в някакъв град или май беше бензиностанция, се качи продавач на брашно от мака.  Маката е кореноплодно растение като картофите и морковите, което и идея си нямам как се казва на български. Продавачът дръпна една дълга реч, в която доколкото разбрахме основно наблегна на лошите хранителни навици на перуанците и чудните качества, известни още на инките, на маката.  На моменти сладкодумния продавач бе саботиран от група французи, с които се возехме още от Исла дел Сол и които държаха да не им се нарушава спокойствието, погрешно решили че са в и-дзен класата на TGV. След като една от французойките, която видимо беше най-възмутена може би защото говореше испански, удари на камък в опитите си да привлече и местните пътници за каузата си, франсетата се кротнаха и амбулантния търговец тържествено довърши речта си. Местните явно го оцениха подобаващо, защото последваха множество развълнувани покупки на пликчета с мака. Трябва да призная, че беше добър оратор и успя и мен да ме запали до такава степен по маката, че в Куско си купих един голям пакет, който и досега си ям на закуска.
               Криво-ляво към десет часа вечерта се дотътрихме до Сикуени. Още на слизане от автобуса ни дебнеше първата неприятна изненада. Пренебрегнали съветите да си държим багажа винаги в себе си, ние бяхме оставили раниците си в багажното отделение на автобуса. Слава богу, раниците си бяха там, но пък липсваше спалния ми чувал. Претърсих цялото багажно, спален чувал няма. Шофьорът само кимаше с глава и питаше въпросително „пончо, пончо”, после се качи зад волана и запраши с останалите пътници нататък по маршрута. Така се разделихме със спалното ми пончо, явно решило да поеме свой собствен път някъде из перуанските селца.  
Решихме все пак да гледаме позитивно, чувалът едва ли щеше да ми трябва особено, имайки предвид че е лято, пък и не беше от скъпите. След като взехме раниците влязохме в автогарата, за да потърсим телефон и да се обадим на Карла. Сцената, която ни посрещна там беше достойна за филм на Индиана Джоунс. Автогарата беше претъпкана с поналягали и понасядали индианци, в дъното някои дори се преобличаха. При влизането ни разговорите утихнаха, главите се завъртяха и ни посрещнаха недружелюбно-опулените погледи на цялата банда чакащи. Ние бяхме единствените европейци, пък явно местните имаха зъб на белите, заради безчинствата на испанците навремето. В опитите да влезем в мирен контакт с местните, те ни отговориха с арогантност, на места агресивна. Дори полицаите бяха изключително недружелюбни и Венета правеше обстановката още по-филмова, разказвайки истории за полицаи мушкащи дрога в чантите и дрехите на туристи, на които после искат подкуп за да ги пуснат от участъка.
В крайна сметка успяхме да намерим интернет клуб, от който да се обадим на Карла. И тук, паф, съкрушителния удар на съдбата – Карла съобщи със звънливото си медено подпийнало гласче, че ни очаквали по-рано, че автобуси за Тинта вече нямало, че такситата са скъпи и опасни (наскоро таксиджии били убили и ограбили двама чужденци) и че те всички са пияни и нямало кой да дойде да ни вземе с кола. Като единствено разумно решение ни препоръча да спим в хотела срещу автогарата, откъдето утре сутрин ще дойде да ни вземе. Е, това е, спасение няма, трябваше да останем да нощуваме в града на ужасите. Нямаше какво да се прави, пазарихме една таванска стая в хотела срещу автогарата и гладни и мръсни, направо с дрехите си легнахме да спим в ада, само на 50 км от рая. През нощта почти не мигнахме. Всяко нещо обаче, дори и най-ужасното, си има край.
На сутринта се осмелихме да влезем в едно кафе, където Венета удари едно кафе с домашно каймачено мляко, на дъното на което я очакваше трупчето на ненаучила се да плува перуанска муха. Карла дойде позакасняла, но пък засмяна до уши да ни вземе и, ей, всичко някак блесна. Сикуени вече не изглеждаше чак толкова недружелюбен, пък и едно чудно перуанско слънце беше грейнало, сякаш за да ни подскаже, че сме вече тъй близо до столицата на Империята на слънцето – Куско.
В къщата на чичото на Карла, пълна с негови статуи, вече беше раят. Чичото на Карла е учител по изящни изкуства в Швейцария и летем си почива в родното селце. Възполвахме се да се попечем мързеливо на терасата с чудна гледка към Долината на инките. За пръв път в нашето пътуване имахме пералня на разположение и след два-три цикъла на пералнята всички наши дрехи бяха чисти и ухаещи. За обяд пък братовчедката на Карла, също художничка, беше сготвила чудна супа. Идилия бихме казали. Е, да, ама не било писано тази идилия да продължи дълго. След като хапнахме, решихме и да подремнем с Венета, както си му е реда. От тази следобедна сиеста и двамата се събудихме с ужасни болки в корема. Боливийската бактерия беше ханпала перуанска супа и беше решила да ни изяде и нас отвътре за десерт. И се почна едно безкрайно ходене до тоалетната, което сигурно е някой кръг на ада. 



На припек. Слънцето е толкова изгарящо, заради надморската височина, че си слагахме слънчев крем с фактор за бебета




Засмяната Мисис Пропър простира изпраните ни дрешки




Венета небрежно позира на фона на Долината на инките. Да се отбележи назъбената преграда на терасата в стил крепостта Баба Вида. Чичото явно беше почитател на бойния стил и имаше дори и въздушна пушка.



Криво-ляво привечер се надигнахме да се поразходим, защото Карла ни дърпаше и нямаше търпение да ни разведе из село Тинта и да ни запознае с баба си и дядо си. Ей тази разходка, която завърши в болницата в Тинта, вече беше и деветте кръга на ада. У бабини на Карла запазихме някакво самообладание, с цената на избили капки студена пот по челата. Бабата и лелята безуспешно ни приготвяха отвари за раздиращите ни се кореми. Пиенето на чайчетата се редуваше с ходене до тоалетната, която мило напомняше тази на село. У бабата видяхме и живи андийски свинчета, или куй както им казват местните. Куйчетата са много симпатични писукащи животинки, които печени с картофи са най-прославения местен кулинарен специалитет.  Ние обаче като видни защитници на андийските свинчета, така и не опитахме тази местна гозба. Когато се видяхме месеци по-късно с Карла, тя ми сподели с дяволско гласче, блясък в очите и напираща слюнка в устата как баба и и заклала и приготвила едно само за нея вечерта след като ние си тръгнахме от Тинта.
След като се видя, че с чай нещата няма да се оправят, Карла и братовчедка и ни заведоха в болницата. Мда, не е за вярване, но в село Тинта в Перу си има болница, където почти безплатно ни прегледоха и дадоха лекарства. Едно от тези лекарства беше пликче прах, което разтворено в хладка вода имаше вкус на пикня, с извинение, от което ти се повдига. Още на следващия ден „забравихме” да си го пием. Впрочем Венета май забрави още същата вечер след като го опита. През нощта спахме добре и на сутринта след закуска с вкусни домашни преруански хлебчета и запознаването с разни други лели и чичовци на Карла, тя ни качи на автобуса за Куско. Разделихме се с уговорката, че на другия ден ще се срещнем с нея в Куско. Оттам до Мачу Пикчу ни деляха само някакви си сто и нещо километра, които  обаче щяха да се окажат най-екстремните в целия ми живот.