13 февруари 2017 г.

- Скритите съкровища на Индокитай: Мианмар -





















Димитър Узунов разкрива красивите тайнства на Индокитай във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. BBC ЗНАНИЕ. 
Първата ни спирка е Мианмар...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Има периоди когато човек дълбоко вътрешно усеща, че трябва да направи някаква коренна промяна в ежедневния си живот. Навлязох в един такъв един период някъде през 2013-а и реших, че нещо трябва да се предприеме. Пътешествията са ми страст още от дете, когато четейки книгите за Великите географски открития, за Марко Поло, за покоряването на Америките и за какви ли не още различни и далечни култури и цивилизации, се пренасях мислено през векове и океани. Така някак естествено у мен се роди идеята да се отдам на тази своя страст за някакъв по-продължителен период от време. 
   Дотогава най-дългото ми пътешествие бе шест седмици, в които посетих шест държави от Южна Америка – достатъчно, за да разчоплиш повърхността, но недостатъчно, за да добиеш престава за държавата, а не само за градовете, които си видял. Затова този път имах нужда от по-дълготрайно изживяване, което да ми донесе нови знания, познанства и преживявания.
   Идеята изкристализира до това да променя за една година начина си на живот, който водих дотогава, да се отдам на страстта си и да се впусна във вълнуващи пътешествия. Това може би изглежда доста смело като идея, но в други страни това се практикува доста често. Във Франция т. нар. Сабатична година например дори е регламентирана и предприятията са задължени да пускат в неплатен отпуск служителите, които имат желания да се отдадат изцяло на някаква друга дейност за период до една година. Терминът идва още от библейски времена, когато след всеки шест години земеделска работа, на земята и на хората е била давана едногодишна почивка, за да могат да се регенерират. И така в един януарски ден се озовах от студена и сива Европа в топла, слънчева, цветна и усмихната югоизточна Азия, някъде на огромния полуостров Индокитай. Приземих се в Куала Лумпур, но ще пропусна преживяванията си в Малайзия, Тайланд и Сингапур, тъй като тези дестинации са по-туристически и по-познати у нас и ще ви разкажа за три други, по-слабо познати и по-мистериозни държави в региона – Мианмар, Лаос и Виетнам.

С Мицуо като рок-звезди

Мианмар

Мианмар е може би най-непозната измежду тях. Територията на страната е голяма колкото шест пъти тази на България, а населението ѝ - над 50 млн. То е пъстра смес от различни етнически групи, като най-голямата измежду тях са бирманците, откъде идва и другото име на държавата – Бурма или Бирма. Мианмар е била до съвсем скоро под военна диктатура продължила 50 години. Страната започва да се демократизира и да се отваря към външния свят едва преди няколко години. 
Сергия за улична храна. Храната се
пържи буквално пред очите ви
   Военният режим е довел до сериозно икономическо изоставане, но пък я е запазил в някакъв по-автентичен вид, което е от особено голям интерес за хора търсещи необичайни места. Хората са много любопитни към чужденците и определено благонамерени. Ако искате да се почувствате като рок-звезда – отидете в Мианмар. Вие ще сте обект на особено внимание и цели групи ще поискат да се снимат с вас за спомен. Въпреки, че местните са много бедни, вероятността да бъдете ограбен или измамен клони към нула. Това се дължи най-вече на факта, че мианмарците са отдадени будисти. Повсеместна практика е мъжете да прекарват по няколко години от живота си в манастир като често те са изпращани там още като малки деца, поради трудността на семействата им да ги изхранват. 
   В Мианмар влязох по суша от Тайланд. Границата минах пеш, тъй като не съществуват международни автобусни или влакови линии, които да свързват двете държави. Дели ги река, а мостът, който минава над нея, се казва "Мост на дружбата" (познато). Слънцето залязваше, а Мианмар се падаше на Запад и вървях срещу красивия залез. На границата се запознах с един японец, също пътешественик – Мицуо, който близо две години пътуваше и Мианмар беше последната му дестинация преди да се прибере в Япония. Намеренията ни съвпадаха, той беше приятен спътник, и така заедно попътувахме още няколко дни. 
   Искахме да хванем нощен автобус до Янгон, но ни казаха, че транспорт за натам има чак на сутринта. Нямаше какво друго да правим в остатъка от вечерта освен да се разходим из граничното градче Мияуади. Имах чувството че сме попаднали в различна епоха. Сякаш бяхме в приказка. Комуникацията с местните вървеше добре благодарение на това, че страната е била британска колония. Спахме на открито и на сутринта отидохме на автогарата. Оказа се, че сме подранили, тъй като между Тайланд и Мианмар има половин (!) час разлика. 
   Пътят до Янгон беше тесен, пълен с огромни дупки и опасен. От едната страна зееше пропаст, а от другата се извисяваше стръмен склон. Стана ми ясна причината да няма нощни автобуси - сигурно нямаше да оживеем. Пътят беше едно-лентов и за да може въобще да става движение по него, един ден потокът от коли беше само в едната посока, а на следващия – в другата. В автобуса имаше телевизор, по който през цялото време на пътуването течаха будистки молитви. Сигурно, за да осигурят пристигането по живо по здраво на пътниците. Около пътя беше осеяно с малки будистки параклисчета и шофьорът бибипкаше и сключваше ръце за молитва при вида на всяко едно от тях. Предположих, че са на загинали по пътя хора, а може би просто проектирах собствените си страхове.


Храм на колове в езерото Инле
По улиците на Чайнатаун в Янгон


Рибар-акробат в езерото Инле

Градче и храма му в езерото Инле
Къщи на колове
Златна ступа, Баган
Уличен пазар в Хпа-ан
Спортен полуден в манасти

Отблизо: Янгон
В Янгон също витаеше някакво странно време. Приличаше на града от приказката за спящата красавица, който беше замрял в момента, в който тя си беше убола пръста на вретеното. Беше пълен с повехнали, но пълни с много живот колониални сгради от XIX век, когато е бил столица на Британска Бурма и най-важното пристанище между Калкута и Сингапур. Преди няколко години столицата на Мианмар е преместена от Янгон в Найпидо, но той продължава да бъде най-големия град (6 млн жители) и основен икономически център на страната. 
   По улиците и мъжете, и жените ходеха с традиционни подобни на дълги поли дрехи наречени лонгий. Мъжете дъвчеха бетел с арика, който има ободряващо действие, но от който зъбите почерняват, а слюнката почервенява. Мианмарците обичат да си плюят на воля и по земята беше пълно с по-стари и по-пресни червени петна. Първия пък, когато разговаряш с човек с почернели зъби и червена слюнка е малко шокиращо, но после спираш да обръщаш внимание. Близо до хостела, в който бяхме отседнали с Мицуо се намираше Чайнатаун. Китайците компактно се бяха населили тук по време на колониалния период, когато част от Китай също е влизал в Британската империя. Уличният пазар в съседство изобилстваше от странни на вид и вкус плодове, за които дори не съм сигурен че съществуват български думи. Имаше едни, които приличаха на космати животинки, други пък на малки мандарини, но с вкус на кръстоска между ябълка и личи. Основна туристическа атракция на Янгон е пагодата "Шведагон", висока близо 100 м, наричана още „златната пагода“ заради масивното си златно покритие. Безспорно обаче най-интересното ми преживяване в града беше пътуването с околовръстната градската железница, която правеше кръг около града. Обиколката продължаваше няколко часа и беше като разрез в живота на обикновения мианмарец – бедничък, но много шарен и пълен с енергия.

Вълшебството на Баган
Церемония по дарения. Монасите
нямат право да докосват пари,
затова даренията са ориз и други
хранителни продукти
От Янгон хванахме нощен автобус до Баган, известен още като Долината на хилядата храма. Пристигнахме преди изгрев слънце и успяхме да се качим на един от храмовете откъдето да гледаме изгрева. В този момент полетяха десетки балони с туристи и когато слънцето изгря, гледката която се разкри беше нереалистична. Сред пустиня, докъдето можеше да ти стигне погледа, стояха древни будистки храмове, ступи и пагоди, поизядени от пустинния вятър, което ги правеше още по-сюрреалистични. Единствен съперник по впечатлителност в целия регион са може би само храмовете на Ангкор Ват в Камбоджа. Баган е бил столица на Бурманската империята, чиито разцвет е бил през XI – XII в. В края на XIII в. обаче монголците опустошават града и избиват по-голямата част от населението му. В разцвета на града общият брой на религиозни сгради е бил 13000! Днес те са около 2000 и повечето от тях продължават да функционират. Тук се разделихме с Мицуо. Той пое към Мандалей, а аз - към езерото Инле. Обещахме си да се видим пак някой ден.
Двуетажен пикап - междуградски
транспорт в Мианмар. Успях и
аз да се возя на такъв -
отпред при шофьора до един монах
   Инле е огромно, но плитко езеро, което е благоприятствало развитието на уникални селища в него. Да, в него, защото цели села, градините им, занаятчийски работилници и храмове са построени на набити колове вътре в самото езеро. Аз останах в едно хотелче на брега, но се събрахме група пътуващи младежи и наехме лодка, която да ни разходи из езерото и мианмарската Венеция. Из езерото беше пълно с рибари. Някои от тях, като виждаха, че се приближава лодка с чужденци, започваха да изпълняват различни сложни баланси и пируети върху лодките си. Туристите ги бяха научили, че по този начин могат да изкарат някой бакшиш. На следващия ден наехме велосипеди и се разходихме из селата по брега. В подножието на един манастир зърнахме деца-монаси, които безгрижно играеха футбол боси и с монашеските дрехи. Децата са си деца навсякъде по света, пък било то и монаси. В близост до тях имаше пещери, които са били обитавани също от монаси. Сега бяха пълни с будистки статуи и плочи на хората, които са ги дарили.
Фасада в Чайнатаун, Янгон

Напред към нови приключения!
Беше време да потеглям от Мианмар и следващата ми дестинация бе Лаос. Тайланд и Лаос бяха съвсем близо от Инле, но се оказа, че пътят по сушата е затворен за чужденци. Пътят минаваше през регион известен като Златния триъгълник разположен между трите държави. Той е населяван от етническите хмонги и е бил доскоро най-големия в света производител на опиум. Заради наркотиците регионът беше много размирен и чужденци предвидливо не се допускаха.
Традиционни таксита в Баган
Налагаше се да пътувам два дни с автобуси и да се върна през същия граничен пункт, през който бях влязъл...
   Очаквайте продължението и следващата статия от серията "Съкровищата на Индокитай" в мартенския брой на списание BBC ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана във февруарския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят вече е на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.