Sofia - Paris - New York: юни 2011

С господин Жерар Уоткинс седим в малък, спокоен бар в квартала Белвил в Париж. Кварталът е смесен арабско-китайски, тоест много подходящо място да разговаряме с него за идентичност: неговата, френската, европейската, тази на театъра през ХХI век, тази на героите от едноименната пиеса*. Чудно пролетно слънце е грейнало навън. Поръчваме: той кафе, аз чай. След кратка проба с диктофона го оставям да се представи сам...

Името ви е френско, фамилията – по-скоро английска, кажете ми какъв е произходът ви, кой е Жерар Уоткинс?

- Баща ми е англичанин, майка ми французойка, Gerard е френско, но също така и английско име. Отраснах на различни места: в Щатите, Норвегия, Англия. Установих се във Франция, когато бях на десет години.

Вие сте актьор, автор, режисьор, композитор и изпълнител. Има ли още нещо, което умеете да правите?

- Да, мисля, че липсват още доста неща – умея да готвя например (смее се).

Кажете ми откъде идва желанието ви да се занимавате с театър? Баща ви е кинорежисьор...

- Да, баща ми е Питър Уоткинс, британски кинорежисьор. Отраснах на различни места: той напусна Великобритания, когато бях на 2-3 годинки, и аз живях с него на местата, където работеше. След раздялата на родителите ми се прибрах с майка ми във Франция.

И откъде дойде желанието ви да се занимавате с театър, баща ви ли ви подтик-на в тази посока?

- Съвсем не, театралния път си извървях независимо. Започнах малък, на 13-14 години, в училище, така се запалих, че не правех нищо друго. То си е страст – не можеш да си представиш да се занимаваш с нещо друго. Нямам спомени да съм се интересувал от други неща.

Какво е мястото на театъра в епохата на технологиите, когато границата между реалност и илюзия става все по-неясна заради киното, телевизията и интернет? Има ли театърът собствена идентичност в началото на ХХI век?

- Да, разбира се, театърът има собствена идентичност. Тя в момента търпи разчупване в най-различни форми. Това е много интересно, защото театърът трябва непрекъснато да бъде в процес на търсене, той не е нещо дадено. Идентичността му според мен е свързана все повече с утопията и с мисълта. Тя се състои в това да излезе от обичайните проблеми, от „комерсиалното” и да бъде едно от редките места, където хората се събират, за да размишляват върху света, където той може да бъде пресъздаден. Нещо, което не се практикува другаде.

Дори и в другите изкуства?

- Поне в киното не, или съвсем малко. В музиката все още се намират този тип утопии, но иначе на другите места, където човек живее, той среща все по-малко разсъждения, все по-малко мисъл и е все повече инструмент, безлична машина. Затова със сигурност театърът ще утвърждава все повече реалната си идентичност. Ще е все по-необичайно и странно да се прави театър в съвременния свят.

Един вид приложна философия?

- Да, тип приложна философия. Поставяне под въпрос, разискване по конкретен начин и с много смисъл, интелигентност, думи и действия.

Как бихте описали театъра на Жерар Уоткинс? Кой ви е повлиял, кои са артистите, авторите, режисьорите…

- Работил съм с много и интересни режисьори, които ме научиха на практически елементи, да ги наречем, но за влияние не може да се говори. Аз пиша своя собствен театър, винаги съм го писал, той е особен, личен. Не се водя по фигури, които да наблюдавам и да си казвам: „Я виж как е написано това!” Никога не бих го направил. Ако правя театър, ако пиша пиеси, то е именно защото нещо ми липсва в онова, което виждам, не е достатъчно задълбочено и не ми харесва особено. Ето защо не може да говорим за влияние, а за срещи. Срещи физически. Срещи, натоварени със смисъл, които ми позволяват да се изграждам като същество от плът и разум. Като актьор съм работил с режисьори, чиято мисъл е навлязла в кръвта ми и се е превърнала в плът. Ето защо ще продължа да работя по този начин.

Кои са хората извън художествената среда, на които се възхищавате? Може да са исторически личности. Първото име, което ви хрумва.

- Прекалено много са.

Назовете поне едно име.

- Да кажем, Чърчил. Много обичам историята. По-малко под формата на хора, личности, същества, а повече като дела, движения и тем подобни.

Защо пиесата ви е озаглавена „Идентичност”? Кой няма идентичност в днешно време?

- Мисля, че много мъже и жени нямат идентичност. Много хора са приучени от комерсиалния, от технократския свят. По подмолен начин човек бива отдалечаван от дълбоката си същност. Със сигурност днес има истинска загуба на идентичност. Кой няма идентичност ли? Хората дефинират идентичността си чрез богатство, предмети, кариера. Огорчаващо е по какъв начин се самоопределят.

Има ли някакво определено събитие, провокирало написването на тази пиеса?

- Преди две години беше гласуван закон, който изискваше от желаещите политическо убежище ДНК тестове за произхода им, ако искат да доведат със себе си семействата си. Стори ми се изключително неестествено и налудничаво да се стигне до такъв тип мислене. Това ме накара да си задавам въпроси за идентичността и така стигнах до написването на пиесата. Реакцията срещу ксенофобията е в основата на моето писане, защото самият художествен процес е отношението към другия. Хората биват манипулирани, форматирани, лъгани, за да отхвърлят другия. Това ме наранява много и ме кара да се страхувам за бъдещето. Вижте напоследък резултатите за главоломния растеж на крайната десница навсякъде в Европа, защото това не е само френски проблем.

Двамата герои в пиесата са евреи. Има ли някаква определена причина за това?

- Не, защото всъщност не съм писал, мислейки ги като евреи. Дадох им имената накрая. Те самите не се определят по този начин. Спират се на въпроса за своето юдейство, разпалено разискват темата в определен момент, но това също не е определящо. Дефинирани са от фамилното си име: Клайн е еврейско име, но не съвсем, много германци също носят фамилията Клайн. Създавало им е проблеми по време на Втората световна война. Пиесата придобива един определен смисъл, ако приемем, че са евреи, но в същото време това няма значение за мен. Не съм създал героите и техните личности в тази светлина. Обаче е съществен фактът, че те разказват какво се е случило по време на хайката срещу евреите, задържането им на стадион „Вел д’Ив” и на антиеврейските закони на правителството във Виши.

В каква степен стилът на пиесата „Идентичност” прилича на идентичността на автора й? Има ли нещо, което ги свързва, или текстът е резултат от естетическо търсене?

- Формата е напълно органична. Наистина чувствам всичко, което пиша. Двамата герои и техните взаимоотношения са ми близки: женският персонаж също толкова, колкото и мъжкият. Разговарям непрекъснато със себе си, разполовявам се и от този момент нататък формата ми е наистина много, много близка.

Андре и Марион, двамата в „Идентичност”, изглеждат изгубени. Не сме ли всички ние изгубени днес?

- Системата поражда изключително отчуждение. Виждаме все повече хора да се побъркват, напълно отделени от своите влечения. Та дори в самата нормалност, в онова, което наричат реални норми, хората са все по-луди. В определен момент през 50-те и 60-те години те са били горе-долу достойно нормални и са успявали да не бъдат напълно безчувствени. Днес не е така.

Когато виждаме колко прилежно са сложени в рамки стачките и протестите във Франция, понякога се питаме дали са истински, или просто умело организирани събития за намаляване на общественото напрежение.

- Точно така е. Много неща се правят с тази цел – хората да получат впечатлението, че нещо се случва, но в крайна сметка нещата продължават все в същата посока.

В пиесата цитирате френския закон от 18 октомври 1940, с който правителството във Виши под диктата на нацистките окупатори определят критериите как някой да бъде считан за евреин. В пиесата показвате абсурдността на такъв закон. Днес във Франция тече голям дебат върху френската идентичност, която би трябвало да намери новите си измерения. Какво определя идентичността на един човек: неговата националност, майчин език, поколението, ценностната му система, религията му или неговата култура, която е малко или много резултат от всичко, казано дотук?

- Отговорът е: който както си го измисли. Един народ също: как той се изобретява сам, как създава сам себе си ден след ден. Колкото до дебата за националната идентичност – това е вехта страст, защото този дебат се е състоял още преди 200 години с Френската революция. „Свобода, равенство, братство” – тези три думи са определени като дефиниращи нашата идентичност. Замислим ли се върху тях и поставим ли ги в контекста на днешния ден, се оказва, че сме много далеч от нашата идентичност. Затова всички манипулации, страхът от чужденеца – те дават резултат, те са следствие от умело разработена и усърдно прилагана стратегия.

В пиесата може да се долови известен цинизъм спрямо политиката на Европейския съюз. Какво е ЕС за вас?

- Същото, което ви казах относно националната идентичност. Европейският съюз е нещо, което си измисляш. Аз не съм против него. Той ме очарова, трябва да го направим свой, да си кажем, че носим изключителна отговорност днес и да не оставим Европа в ръцете на технократите, да не оставим Европа в ръцете на една грешна идея за нея самата. Исландците например в този момент си поставят истински въпроси. Те ни дават пример как да пренапишем конституциите си, как да предефинираме приоритетите си, желанията си. Трябва да изковем европейска идентичност, да променим малко посоката, и то не по начина, налаган на ирландците. Вижте до каква степен народ като ирландския обезличи собствената си идентичност по икономически причини, за да стане неокомерсиална свободна зона. Не знам дали сте били в Дъблин напоследък, но той няма нищо общо с Дъблин отпреди 20 години, това не е същият град.

Можем ли да говорим за европейска идентичност, съществува ли наистина такава?

- Да, мисля, че съществува, че е много по-разнообразна и неизменяема, отколкото се смята. В момента разработвам проект с петнайсетина младежи, които работят в едно училище и които ще обиколят Европа следващата година, за да се учат. Желая да бъда напълно изненадан от това, което ще открия като европейска идентичност, не толкова при войни, а в мирни отношения, с находки и светлина. Това е наистина особена идентичност. Винаги е имало реално движение в Европа, почти тектонично – изразявано дори във военни сблъсъци. А сега ми се струва, че се извършва някакво изглаждане, изравняване на обмена, което не е правилно, не е интересно.

Как виждате бъдещето на Европейския съюз в светлината на неговата идентичност? Къде трябва да спре разширяването?

- Според мен има още доста свобода на действие. Днес се мисли само с икономически термини, това е абсурдно. Единственото, което ме наранява или плаши, защото се случва навсякъде в Европа, това са десните екстремисти. Струва ми се, че проблемът се подценява...

Пиесата завършва с почти параноична криза от страна на Андре, който казва на Марион, че не знае коя е тя. Според вас може ли да се говори за подобна криза във френското общество днес, провокирана от загубата на национална идентичност? Говорите за активизирането на крайната десница – не е ли това именно проявлението на кризата?

- Да, разбира се, това е проявление на общественото безпокойство. „Не знам кой си ти” е наистина универсален въпрос. Ние не знаем кои сме. Ако се зададат истинските въпроси, те със сигурност водят до бездни и там започва да става интересно и спираме да се определяме изкуствено. Нещата стоят по същия начин в любовните отношения.

Значи изкуственото приключва там, където започваме да си задаваме въпроси?

- Да, така е.

Случайно ли е, че вашата театрална компания се нарича Perdita Ensemble (Изгубени заедно)? Това търсене на идентичност не е ли почти обсебващо в творческата ви работа?

- Напълно е обсебило цялото ми творчество и въобще не е случайност. Изгубени заедно – в крайна сметка това е много обширна тема, темата за изгубения рай. Напоследък беше „националната идентичност”, преди беше друго, но е нещо важно, защото е взаимно, можеш да работиш със зрителя на място, където той е спокоен, където се припознава.

Това ли е социалната мисия на театъра?

- Да.