13 юли 2017 г.

- ЗДРАВЕЙ, АВСТРАЛИЯ -



ПО ПЪТИЩАТА НА АВСТРАЛИЯ: ЕДНА ИСТОРИЯ В ДВЕ ЧАСТИ 

ЗА КАУБОИ, ПУСТИНИ, АБОРИГЕНИ И СЪРФ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ





 В  Австралия пристигнах посред нощ. Летях до Дарвин, най-северният и най-близък до Индонезия град в Австралия. На летището граничните власти ми повториха няколко пъти, че с визата, която имам, нямам право да работя. Накараха ме да мина през едно устройство за чистене на пръст от обувките, а след това да разгърна и изтупам добре палатката си. Пазеха се от вкарването на семена на вредни растения. Изгревът дочаках, дремейки на летището, и веднага щом се показа денят, се отправих на път.

На път
Австралия бе първата дестинация от пътешествието ми, където имах и професионални ангажименти. В Мелбърн имах участие в голяма международна конференция. От Дарвин до Мелбърн са приблизително 4000км, които трябваше да взема за 8 дни. За да е пътешествието още по-интересно и пълно с адреналин, реших, че в Австралия ще пътувам на стоп. От летището директно се отправих на юг към Мелбърн.
   Тръгнах пеш към спирката на автобуса, който трябваше да ме закара до магистралата Стюарт. Тя е дълга около 3000км и цепи Австралия от север на юг през средата. Носи името на първия пътешественик, пропътувал този маршрут – Джон Макдауъл Стюарт. Влязох в една бензиностанция да си купя нещо и момичето, което работеше там, ентусиазирано ме заговори. Трудно разбирах какво точно казва, по-скоро отгатвах смисъла на думите ѝ. Австралийците, особено в тази част на континента, говорят с особен диалект. Вървейки към спирката зърнах група чернокожи хора. Нещо в тях привлече вниманието ми и в следващия момент с вълнение установих, че това бяха аборигени! За пръв път в живота си виждах такива хора. Аборигените са били местното население на острова-континент до преди пристигането на европейците. Те са се заселили тук преди около 50 000 години от Южна и Югоизточна Азия. В следващите епохи топенето на ледниците и последвалото повишаване на нивото на световния океан изолира тези хора от останалия свят. Голяма част от тях загиват от болестите, които европейците донасят, други са брутално избити. Аборигенски артист, който срещнах по-късно, с насмешка разказваше, колко безсмислен е въпроса, който често му задават – говори ли аборигенски. И до ден днешен съществуват повече от 100 различни аборигенски езика, които си имат различни имена и често нямат нищо общо помежду си. Това било все едно да те питат дали говориш европейски…

На автостоп
Успях да се добера до магистралата и застопирах минаващите коли. Качваха ме интересни хора, което ми позволяваше да опознавам страната и хората ѝ. В късния следобед ме взе един австралиец от немски произход. Той отиваше да вземе жена си и децата си от един къмпинг, за да ги закара в друг. Попитах го дали мога да дойда и аз с тях в къмпингa.
   Пристигнахме по тъмно и нямах време да огледам околността. На сутринта обаче станах рано и се поразходих. Kъмпингът беше изграден до една река с естествени басейни и малки водопадчета. Някои ранобудни посетители вече се къпеха. На мен водата ми се стори много студена и само си натопих краката. До басейните имаше знаци, които указваха, че реката е чиста от крокодили, ако обаче все пак забележим някой – незабавно да уведомим служителите на къмпинга. Хмм, дали наистина бе безопасно да се къпеш тук?
   Спомних си за любим филм от детството – „Дънди Крокодила“. Точно така, той беше австралиец! По северното крайбрежие на Австралия гъмжи от соленоводни крокодили, които достигат до 7,5м дължина и нямат никакви задръжки да похапват човешко. В тази част на страната климатът е мусонен. По време на дъждовния период всичко подгизва и тези крокодили спокойно навлизат 100 – 200 км навътре в сушата. Противно на името им, те нямат никакви проблеми да живеят и в сладководни реки и езерца и редовно в новините се появява информация за хора, похапнати от пъргавите крокодили.

Усмивки от Австралия
Отправих се на път и отново срещах интересни и приятелски настроени хора. Правеше впечатление, че колкото по на юг отивах, толкова пейзажът заприличваше на пустинен. Това не е изненада. Огромната централна част на Австралия е заета от пустини и полупустини. Това е основната причина тази огромна страна, с територия колкото два европейски съюза, да има население колкото това на Румъния. Около обед се озовах в малко селище със звучното име Матаранка. Наоколо се виждаха само аборигени. Слънцето жарко напичаше. Коли рядко минаваха. След около два часа най-накрая спря една бяла кола. Беше някакъв младеж, който говореше с южноамерикански акцент. Оказа се, че се казва Тиаго и е от Бразилия. Тиаго отиваше на родео. В началото мислех, че не го разбрах добре, но да – той ми разказа, че в този район има огромни кравеферми и каубоите от тях често си организират фестивали.
   Каква неочаквана среща – бразилец, който отива на родео в Австралия! Той нямаше нищо напротив да отида с него и така следобеда се оказах в градче на име Дейли Уотърс на каубойски фестивал. Той се състоеше от различни игри и състезания, които включваха коне, телета и бикове. Централното събитие бе родеото вечерта и последвалия кънтри-концерт и всеобщо веселие. В Дейли Уотърс се бяха събрали каубои от съседните селища и ферми. Някои от тях са гигантски и за управлението им вместо коне днес се използват хеликоптери. Най-голямата от тях има площ около 30 000 км². Имаше и доста млади европейци, който идва да поработят по няколко месеца в тях.

Пустинна среща
На сутринта потеглих рано. Рядко минаваха коли и когато най-накрая една от тях спря, оказа се, че отново е Тиаго. Така за два дни, той ме качи два пъти. Не след дълго пътищата ни се разделиха – той пое обратно на север, а аз продължих към пустинята на юг. Следобед се озовах в Тенант Крийк, малко градче с много аборигенски асоциации. Исках да продължа на юг, но коли почти не минаваха. Най-накрая спря една. Жената вътре ми каза, че не може да ме качи, защото живее в Тенант Крийк. Ако реша обаче да остана да пренощувам тук, може да отида у тях. Скоро взе да се смрачава, а аз все така не бях помръднал. Отправих се към къщата, която тя ми посочи. Оказа се, че жената ръководеше нещо като мини-ранчо с животни и коне и се занимава с туризъм. В ранчото работеха и няколко аборигени. Туристите идваха тук за разходки в слабонаселената околност и аборигените ги учеха на традиционни методи за оцеляване в суровата природа. В околността имаше и много изоставени златни мини. По подобие на Северна Америка и тук през XIX в. е имало треска за злато.
   Закусвах обилно и отново се отправих на път. За три дни бях изминал около 1000км. Конференцията в Мелбърн наближаваше и се надявах до вечерта да съм стигнал до Алис Спрингс - 500 км по на юг. Оттук нататък пейзажът заприлича на истинска пустиня. Населените места бяха редки, понякога трябва да изминеш няколкостотин километра до следващото. Не чаках дълго и един черен пикап тойота спря. Шофьорът се казваше Джейзън и беше абориген. Разбрахме се да ме свали на разклона за Айърс Рок, огромната монолитна скала в средата на пустинята, която аборигените считат за свръхестествена. Разклонът е близо 200 км по-нататък от Алис Спрингс, така че се очертаваше дълъг път с Джейзън. Сподели, че кара живи раци от Дарвин и е тръгнал в 2 през нощта. Бързаше да ги закара живи до Милдура - градът, в който живееше. Милдура бе на 2300км от Тенант Крийк!
   Магистралата тук не бе заградена и различни живи животни често изкачаха неочаквано на пътя. По магистралата бе осеяно с трупове на блъснати кенгурута. Посред нощ пред колата на Джейзън излязъл див бизон и той едва успял да свърне и да го заобиколи. При скорост 120 - 130 км/ч този удар би бил фатален и за него, и за животното. Бяхме изминали около 200 км, когато Джейзън започна да задрямва. Предложих му да отбие да си почине, а аз ще си стопирам. Той поиска да ме остави все пак в близкия град Бароу Крийк, а не по средата на пустинята. Почти бяхме стигнали до него, когато видях, че колата ни навлиза в платното за насрещно движение.
   Хвърлих бърз поглед към Джейзън - главата му бе клюмнала. Хванах волана, прибрах колата в нашето платно и леко го бутнах. Той подскочи и започна да ругае. Благодари ми сърдечно. След няколко минути стигнахме Бароу Крийк. Той паркира под едно дърво и заспа, а аз си взех багажа и отидох в кръчмата. Бароу Крийк трудно може да се нарече дори село. Състоеше се всичко на всичко от нещо като бензиностанция, една къща и една кръчма.
   Наоколо бе пустиня. Зачаках на стоп, но час по-късно все още бях там: за това време бяха минали едва няколко коли. Видях как черната тойота потегли бавно изпод дървото и след малко стигна до мен и спря. „Качвай се“, Джейзън свали прозорчето и ми махна. Сега той изглеждаше много по-адекватен и приказлив и разказваше разпалено по телефона как днес вече два пъти едва не загинал. Явно бяхме орисани да пътуваме заедно и го попитах дали не може да ме закара направо до Милдура. Той беше доволен, че ще има кой да го подсигурява, и се съгласи. Остававих Айърс Рок за друг път. Последваха още 20 часа почти неспирно каране, през които той говореше ентусиазирано за аборигени, духове, сънища и енергии и често се обаждаше на някоя от четирите си бивши жени.

Дългата 300 км магистрала "Стюарт"


" Аборигените са били местното население на острова-континент до преди пристигането на европейците."


Каубои на опашка да се запишат да участват в родеото


Вирчето, където знаци предупреждаваха, ако видим крокодил, 
да съобщим на управата на къмпинга

Австралия е дом на 6 от 10-те най-отровни
змии в света

Библиотеката в Мелбърн, една от най-красивите в света

Всеки ден на централния площад в Мелбърн хората се събират, за да танцуват

Символът на Мелбърн

Гара "Флиндърс Стрийт", най-натовареният транспортен възел в Мелбърн.
Симпатичен трамвай наднича отстрани.


   Джейзън имаше 8 деца и 20-ина внучета и като цяло беше много доволен и щастлив от живота. Работата му беше сезонна и добре платена и през останалото време той се радваше на живота. В осем сутринта той ме свали в Милдура, щата Виктория: 2500 км за 22 часа! Постижението сигурно може да кандидатства в книгата с рекордите на стопирането. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, колко по-студено е тук, отколкото на север. В южна Австралия климатът е умерен като сезоните са обърнати спрямо тези в Европа. Сега тук беше късна есен.

Среща
Пазарувах и хванах пътя за Мелбърн. Бях загледал в телефона си, когато чух глас:
   - Хей, момче, за къде си?- ексцентричен стар Кадилак, каран от двама шегаджии, беше спрял до мен.
   - За Мелбърн.
   - Качвай се, можем да те хвърлим до Ред Клифс.
   - Ок, благодаря много – зарадван се качих в колата.
   - Търсиш ли случайно работа?
   - Не точно, но не бих отказал.
   - В такъв случай имаме работа за теб! Заплата 20 долара на час и 23, ако можеш да караш трактор. Карал ли си някога?
   - Не. Карал съм кола и мотор.
   - Тогава значи можеш да караш трактор – намигна ми шофьорът. - Когато се качиш, казваш, че такъв модел още не си карал и молиш да ти покажат. Просто е.
   - Звучи добре. Да вървим.
   Шегаджиите ме хвърлиха в един хостел в съседния град Ред Клифс. Казаха ми, че от днес се казвам Дейзъл: Димитър не звучало австралийски. В хостела живееха много млади европейци, които идваха с едногодишни визи, за да работят селскостопанска работа наоколо. Виктория беше земеделски щат. Много от жителите бяха италиански фермери, които отглеждаха грозде за вино. Съдържателят на хостела имаше връзка с местните фермери и всеки ден им пращаше нужните работници. Разбрахме се да остана да поработя два дни и, ако ми хареса, да се върна пак тук след конференцията. Следобеда ни закараха заедно с група французи да берем грейпфрути, но се оказа, че е още влажно от вчерашния дъжд и този ден няма да стане. На сутринта случката се повтори. Нямаше смисъл да чакам повече и се отправих към Мелбърн. Щях да им звънна и да дойда след около седмица, ако има работа. Още първата кола, която ме качи отиваше в Мелбърн.

Мелбърн


Колкото повече приближавахме града, толкова повече наоколо заприличваше на Европа. Беше много различно от тази слабо населена пустинна Австралия, която бях видял досега. Мелбърн е модерен, красив и спретнат град. Често е избиран за най-добрият за живеене град в света. Пристигнах цели два дни по-рано. Бях взел разстоянието от близо 4000 км за пет дни и половина. Веси, момичето при което щях да остана, не ме очакваше толкова рано и не си беше вкъщи, така че си намерих спокойно и красиво място в един парк до плажа Сейнт Килда. Преспах там в най-студената нощ, откакто бях тръгнал на път преди четири месеца.
   Мелбърн е вторият по големина град в Австралия след Сидни и е известен като културната столица на страната. След втората световна война тук се заселват много гърци и италианци и местните се шегуват, че това е втория по големина гръцки град след Атина. Мелбърн прилича много на европейски град и притежава най-голямата трамвайна мрежа в света. Конференцията беше много добре и разточително организирана, точно каквито са и самите австралийци – непретенциозни, щедри и ентусиазирани. В един от дните направихме обиколка с велосипеди на града. Спряхме да обядваме в един шриланкски ресторант. Всички работещи в него бяха доброволци, гостите ядяха колкото и каквото поискат, а накрая оставят колкото преценят в една голяма кутия за дарения. Постъпленията отиваха за благотворителни цели. Останах седмица тук и на тръгване се зарекох пак да се върна. Отправих се към Сидни.
   Не пропускайте и следващата част от поредицата в августовския брой на сп. BBC ЗНАНИЕ.

"Мелбърн е модерен, красив и спретнат град. Често е избиран за най-добрият град за живеене в света"
Река Яра, около която е изграден Мелбърн


   Статията е публикувана в юлския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". Броят е вече на пазара и в него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.




Няма коментари:

Публикуване на коментар