- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ #2 -

ЧАСТ ВТОРА: ЮЖНИЯТ ОСТРОВ

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Протокът Кук

Езерото Уакатипу, край което е построен Куинстаун

Дивото бушуващо Тасманово море

 Ф  ериботът пресече протока Кук, делящ Северния и Южния остров, и се насочи към Пиктън. Появиха се множество острови и фиорди. Пътуването с ферибот беше достойно въведение към красотите на Южния остров, за които бях слушал много пъти. Южният e по-големия от двата основни острова, изграждащи Нова Зеландия, но въпреки това е по-слабо населен. На него живеят едва около един милион души.

Крайстчърч

Частна колекция от седефени миди
дарена на музея в Крайстчърч

От малкото пристанище се отправих директно към Крайстчърч, най-големия град на острова. Пътят минаваше по брега на Тихия океан. Селищата бяха малки и нарядко. Следобед ме качи един човек от Тонга, който отиваше в Крайстчърч и така привечер пристигнах в града. Крайстчърч е неформална столица на острова, но изглеждаше ужасно. През 2011 г. силно земетресение разрушава част от града. Жетвите са близо 200. Новозеландците бяха решени да препостроят града наново, но работите бяха далеч от приключили. 

"Южният е по-големият основен остров, но въпреки това е по-слабо населен"

В Крайстчърч останах няколко дни на гости на една тайландско-новозеландска двойка или казано накратко: тай киви. Новозеландците са наричани „кивита“ и това съвсем не е обиден израз. Често самите те гальовно се наричат така по между си. Изразът идва не от популярния в цял свят плод, а от името на птица. Кивито е птица, която е уникална за Нова Зеландия и не се среща никъде другаде по света. Тя е безкрила и днес се среща само в специални резервати. Страната е голям производител и на плода киви. Първоначално той е внесен тук от Северен Китай. Наричали са го просто китайска ябълка. Когато новозеландците започват да го изнасят в Щатите, американците търсят търговско име на плода. Решават да го кръстят киви, защото хем прилича на птицата киви, хем и двете идват от Нова Зеландия.

Картонената катедрала в
Крайстчърч

   В полуразрушения Крайсчърч все пак имаше няколко интересни за разглеждане неща. Градският музей бе много добре подреден като най-интересната изложба бе тази за Антарктическите експедиции. Близостта на Нова Зеландия до Антарктида я е превърнала в една от основните бази за покоряването на ледения континент в края на XIX и началото на XX в. Именно Крайстчърч е бил отправна точка на злополучната експедиция на англичанина Робърт Скот за покоряването на Южния полюс. Изложбата в музея разказва за драматичната съдба на експедицията: след много трудности и лоши стечения на обстоятелствата петимата членове на експедицията все пак успяват да достигнат през януари 1912 г. до Южния полюс. Там обаче ги очаквала неприятна изненада: експедицията на Роалд Амудсен ги е изпреварила с месец и на полюса се веел норвежки флаг. На връщане изтощената група на Скот е блокирана от снежна буря и всички умират замръзнали.
   Картонената катедрала е друга интересна сграда в града. По време на споменатото силно земетресение старата англиканска катедрала е разрушена. Местната управа кани японски архитект с опит в строежа на сгради след бедствия. Той предлага да издигне временна катедрала от картон, която да замени старата. Днес Картонената катедрала е най-емблематичната сграда на Крайсчърч.

На Юг

Мостът Kауарау, мястото където за
пръв път започват да се практикуват
бънджи-скоковете

След няколко дни се отправих на юг. Мръкваше се, а аз все още бях поне на стотина километра от Дънийдън, където имах намерение да остана няколко дни. Вече се бях примирил, че ще спя до пътя, когато най-накрая една кола спря. Вътре бяха маори с детето си, които за щастие отиваха в моята крайна цел. Дънийдън е гаелическото име на шотландската столица Единбург. Това съвсем не беше случайност. Градът е основан от шотландски пресбитерианци, пристигнали тук в средата на XIX в. с желанието да изградят утопично селище. Сред градовете, които посетих в Нова Зеландия, Дънийдън беше с най-красивата архитектура. Градът е известен с това, че тук през 1869 г. е основан първия университет в страната. Голяма част от населението му днес са студенти, което съчетано с изяществото му го правеха прекрасно място за живеене. Останах за уикенда и съботата се случи да е особено интересна. Сутринта отидох да разгледам традиционния пазар на фермерите, който се намираше до старата железопътна гара от Викторианската епоха. Гарата се славеше като втората най-снимана сграда в южното полукълбо, след операта в Сидни, разбира се. Сергиите бяха пълни с вкусни неща, от които можеш да опиташ. Музиканти свиреха в тълпата, а в съседната градинка клуб по японските тъпани тайко правеше демонстрация. По-късно бях канен на обедно парти, където всеки носеше нещо традиционно за хапване. Всички гости се оказаха индонезийци и храната беше много вкусна. Яденето беше изсипано на масата и всеки можеше да си взима каквото поиска. След хапването домакинът, учител по музика, извади една малка китарка укулеле и се започна едно пеене…

Железопътната гара в Дънийдън, втората най-снимана
сграда в Южното полукълбо

Гарата продължава да функционира и до днес

Шотландското наследство на Дънийдън. Тук се намира и
най-стръмната улица в света

Да посвирим заедно!

Литълтън

Спортни страсти
Вечерта беше гвоздеят на програмата за деня. "Ол Блекс", националният отбор по ръгби и гордостта на Нова Зеландия, играеха приятелски мач срещу англичаните на стадиона в Дънийдън. Ръгбито е не просто най-популярния спорт в страната, то е национална религия. В него най-нагледно се демонстрира успешното съжителство между маорите и европейските заселници, дало съвременния облик на Нова Зеландия. Целият град беше украсен в черно и бяло, цветовете на "Ол Блекс". Настроението беше приповдигнато. Пробвах да си купя билет, но се оказаха разпродадени. Гледах мача на голям телевизор в центъра на града. Англичаните доста се съпротивляваха, но накрая загубиха с една точка.
   От Дънийдън се отправих към Куинстаун, ски-столицата на Нова Зеландия. По път спряхме на моста Каварау, където за пръв път в света започват да се организират бънджи-скокове. Нова Зеландия се слави като страна на екстремни спортове и много от тях са родени тук. Куинстаун е малък град на брега на живописно езеро, оградено от остри заснежени върхове. Градът изглеждаше прекалено туристически и реших да не се задържам много в него. Бях се спуснал почти до южния край на острова. Направих нещо като обратен завой и тръгнах на север по западното крайбрежие. Оттук насетне наистина разбрах защо Южният остров е смятан за изключително красив. По протежението на западния бряг се простират Южните Алпи, високи около 4000 м. Те изобилстваха от езера и ледници и стръмно се спускаха в дивото Тасманово море. На юг, в района на Милфорд Саунд, те се превръщаха във фиорди и острови. В следващите няколко дни видях едни от най-красивите и диви картини в живота си. Този регион е изключително слабо населен и само тук-таме се срещаха малки селца.
   Голяма част от пътя го пропътувах с Винс и Жан, французи, които си бяха купили кола, за да могат да обикалят на воля страната. Малко след като ме качиха се изсипа голям порой, който не спря през целия ден. Спряхме да разгледаме ледника Франц Йосиф. Последните години той се отдръпва все повече и повече и доста повървяхме в дъжда, докато го стигнем. 

   Вечерта спряхме в един хостел. На двора му имаше голямо горещо джакузи. Това беше идеалното лекарство срещу студения дъжд, който ни валя през деня. Киснахме се дълго в горещата вода. На следващия ден продължи да вали. Винс и Жан ме свалиха в Рапахое, селце на брега на дивото море. В Рапахое останах у едно семейство. Уил, бащата, беше напуснал преди повече от 40 години родния Манчестър, и заедно с жена си и четирите си деца живееха в този слабо населен регион. Излязох да се разходя. Къщата се намираше на пет минути от морето, което бушуваше в дъждовния следобед. Вървях по брега и снимах. Сред вълните и скалите се виждаха група сърфисти. 

   Вечеряхме заедно със семейството. Беше простичко и вкусно. Както се изрази Уил, „Ние не сме богати, но живеем добре”. Поговорихме си доста. Човек имаше какво да научи от него. Останах да спя у тях и на сутринта тръгнах рано. Семейството още спеше. Само Уил се беше събудил и си махнахме за довиждане. Исках да стигна преди залез до парка "Абел Тасман". Оказа се лесно. Пристигнах още следобед в парка. Тук ме очакваше прекрасно слънчево време. Това едва ли е изненада – паркът "Абел Тасман" е известен като района с най-много слънчеви дни в годината в цяла Нова Зеландия. Кръстен е на първия европеец зърнал бреговете на страната. 

"НОВОЗЕЛАНДЦИТЕ СА НАРИЧАНИ "КИВИТА" И ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ОБИДЕН ИЗРАЗ. ЧЕСТО ТЕ САМИТЕ СЕ НАРИЧАТ ТАКА ПОМЕЖДУ СИ"

   През 1642 г. холандският мореплавател Абел Тасман достига до Нова Зеландия и то именно в тази част. Първите му контакти с маорите не са много сполучливи и завършват с няколко жертви и от двете страни. Най-яркият спомен за холандските „откриватели“ на острова днес е името на държавата. Зеландия е името на провинция в Нидерландия. Ще минат повече от 120 години, преди на острова да стъпи втора група европейци. Това са хората от експедицията на британеца Джеймс Кук, която картографира крайбрежието и полага основите на по-нататъшната британска колонизация на Нова Зеландия.

Неземна красота

С наближаването на залеза небето започна да придобива много интересни цветове. Всеки десет минути то се променяше в интересни розови и оранжеви цветове. Къмпингувах на едно хубаво местенце близо до входа на парка. Междувременно бях намерил евтини билети от Крайстчърч за Окланд, откъде имах полет обратно за Австралия. На сутринта се разходих отново из парка и по обяд тръгнах в посока Крайстчърч. 

   Направих спирка в Нелсън, красив и слънчев град на северния бряг на острова, който много ми допадна. На сутринта на автостоп ме взе една жена, която отиваше директно в Крайстчърч. По пътя спряхме до един водопад. Във вирчето под водопада колония от моржове бе изградила детската си градина. Десетки мъничета си играеха на воля. Местни доброволци пазеха туристите да не ги притесняват много-много. Навремето прокарвали път до водопада и открили тази колония. Предприемачи искаха да разработят мястото, но за щастие то все още беше в диво състояние. На следващия ден отидох на съботния пазар на фермерите в Литълтън. То е градче, пристанище на Крайстчърч, и доста по-живописно от него. Пазарът приличаше на този в Дънийдън. Отново сергии с вкусотии, от които можеш да опиташ. Имаше и група, която свиреха кубинска салса. Вечерта се отправих към летището. Полетът беше ранен и спах там.
   Оставаха ми едва няколко дни в Нова Зеландия и реших да ги използвам, за да си почина и да поразгледам по-добре Окланд. Този път случих на слънчево време и три дни се излежавах по паркове. Последния ден се качих на връх Маунт Идън, откъдето се виждаше целия град. Островът тук е широк едва десетина километра и от върха можеше да се види на запад Тасманово море, а на изток – Тихия океан. Маунт Идън беше вулкански конус с огромна дълбока дупка по средата. Дочаках залеза тук. На връщане се отбих на традиционния азиатски пазар. Освен многото хора от островите в Тихия океан, в Окланд живееха и много азиатци. Пазарът беше пълен с вкусни за хапване неща от цяла Южна и Югоизточна Азия.
   Така неусетно наближи момента, в който трябваше да се сбогуваме с Нова Зеландия. На тръгване реших да не рискувам с автостоп и да хвана влак до един близък до летището град. На гарата едно момче ме дочу да питам къде спира автобуса за летището. Предложи да ме хвърли дотам с колата, въпреки че отиваше в обратна посока. Ех, тези кивита! Така се разделихме след близо месец запознанство с Аотеароа*, често наричан Раят на земята...

* Аотеароа е най-широко познатото и прието маорско наименование на Нова Зеландия.

Статията е публикувана в декемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.