- Световъртеж: интервю с Клодин Галеа -

(интервюто е публикувано в бр. 5/2012 на списание ЛИК)

снимка Louise Leblanc

    Клодин Галеа е френска писателка. Пише романи, пиеси и разкази за деца и за възрастни. Пиесата и „На ръба*” е носител на Голямата награда за драматургия на френското Министерство на Културата за 2011. Корените на Клодин се намират в слънчевия остров Малта, където фамилното име Галеа е често срещано. Баща и се мести от Алжир във Франция няколко години преди раждането и. Отраснала е в Марсилия, но от десетина години живее в Париж. Споделя, че в Париж е трудно да се пише. „Твърде е шумно”, добавя тя и твърди, че на юг и е по-лесно да твори.

- Коя е Клодин Галеа? Бихте ли се представили?
- Пиша от дълго време. Мога да кажа, че това е най-важното нещо в живота ми. Пиша пиеси за театър, защото преди около тридесет години започнах като актриса в театъра, но това не продължи дълго. Навремето бях срамежлива и започнах с писането на поезия и на кратки истории. За един период от седем години бях журналист в един ежедневник, но продължих да пиша за театър. Много по-късно започнах да пиша романи и книги за деца и впрочем много обичам да пиша за деца.

- Лесно ли е да пишете за деца и в същото време да пишете романи и пиеси силно натоварени с лично страдание? Как ги съчетавате?

- „На ръба” е един малко необичаен текст. Написах го през 2005. В продължение на цяла година търсих как да опиша нещата, които тази снимка провокираше у мен (бел. – става дума за снимка от затвора Абу Граиб в Ирак, на която се вижда американски войник жена да унижава пленен гол иракчанин държейки го на кучешка каишка). Чак след около година лутане намерих начин как да пиша за тази снимка и после нещата станаха бързо. Сигурно е обаче, че това е едно тотално изживяване. Човек не може да излезе от него просто така. В същото време точно приключвах един роман, в който също ставаше дума за сексуалност и различие между половете и бях отчасти „калена” в тази материя. Всъщност романа го бях завършила  предната година, но той излезе от печат по времето, когато пишех „На ръба”.  Когато пиша текст като „На ръба” не мога да пиша за нищо друго. По принцип ми е трудни да пиша две неща едновременно. Обикновено ми трябва поне шест месеца да се концентрирам само върху едно нещо и след това евентуално мога да започна да пиша и друго. Когато пиша за театър, бих могла примерно да пиша за деца. Когато пиша обаче роман, не бих могла да пиша други неща. „На ръба” беше нещо, което тотално ме всмука и не бях способна да пиша каквото и да е друго нещо по-същото време.

- Определено когато четем „На ръба” имаме впечатлението, че това е нещо много обсесивно.

- Да, да, точно така.

- Вие казахте, че пиесата е писана през 2005. Защо тогава тя излиза чак сега?

- Аз самата пожелах тя да не бъде издадена веднага, защото по това време течеше процеса срещу американските войници – надзорници в Абу Граиб. Когато за пръв път организирах публично четене на пиесата, медиите бяха залети от информация за Абу Граиб. Исках целият този шум да отмине и да се уверя, че пиесата има смисъл и извън този контекст. Исках също така и да се предпазя сама себе си. След написването на един такъв текст, неминуемо следва едно лично сътресение и трябваше да минат месеци, за да изляза от него. Това е преди всичко един текст и е под въпрос дали от самото начало идеята ми беше да напиша пиеса. Когато обаче текстът беше четен през септември 2005, издателката, която по принцип се занимава с театралните ми текстове, искаше да го издаде веднага. Отказах и. В продължение на пет години всяка година тя идваше при мен с предложението да го издадем и в крайна сметка през 2010 приех. Между 2005 и 2006 текстът бе четен няколко пъти и всъщност беше публикуван на страниците на списание.  Впоследствие минаха четири години и реших отново да организирам публично четене. След него вече отговорих положително на издателката и една година по-късно текстът бе награден.

- Значи текстът издържа изпитанието на времето?

- Да и впрочем съм много доволна, че изчаках, защото днес ми е много по-лесно да говоря за него отколкото преди шест години.

- А защо пиесата е озаглавена „На ръба”? За кой ръб става дума?

- Заглавието дойде от само себе си. Дойде докато пишех, отчасти защото не успявах да пиша и си казвах, че оставам „на ръба”, че оставам „отстрани” на текста. От друга страна, защото ръбът е мястото където изпитваме световъртеж, а на моменти си казвах, че пиша за да не падна. Често пиша без да имам идея за заглавието, но в този случай то дойде от само себе си още докато пишех. Чувствах се едновременно „на ръба” по отношение на текста и „на ръба” на света, който ме заобикаля. Текстът е едновременно политически, интимен, обществен... Това, че се казва „На ръба” не значи, че стоя на някакъв ръб и не се осмелявам да прекрача отвъд. Напротив - „На ръба” означава, че едновременно се опитвам да се задържа да не падна и в същото време съм се осмелила да подложа на въпроси такива комплексни теми като зло, унижение, мъчение и предателство. Преди всичко унижението, което може да се сметне за централна тема на пиесата. ”На ръба” - стоим изправени, но в същото време трябва да положим усилия, за да не паднем.

снимката от затвора Абу Граиб, провокирала
написването на "На ръба"

- В пиесата се усеща голямо лично страдание (на моменти даже физическо). Може ли да се твърди, че написването на този текст има някакво терапевтично действие?

- Не е имало желание за терапия чрез писане. В действителност снимката на тази жена войник държаща иракски пленник на каишка ме преследваше в продължение на месеци чрез неспособността да опиша какво чувствам и поради факта, че в позицията на мъчител, на доминиращ, беше жена. Нямаше начин да пиша за тази снимка без да се отдам напълно: как едновременно да не съм просто воайорка, бидейки в същото време воайорка. Не може да се отрече, че съм воайорка, защото снимката едновременно ме привлича и отблъсква, даже отвращава. Какво обаче друго да ни отвращава на тази снимка, ако не нашите собствени желания и страхове от такива крайни изживявания. Сексуалността на тази снимка е много силна и съм убедена, че тази сексуалност притеснява. Фактът, че в ролята на доминиращ е жена, притеснява и мъжете и жените, която гледат снимката. Жена съм и си казвам, че жените са същите като мъжете. В крайна сметка има еднаквост и подложих на въпрос факта, че съм привлечена и в същото време отвратена от снимката. Самата аз съм преживяла много случаи на унижение, както впрочем много други хора. Не мисля, че съм изживала нещо изключително различно от другите хора. Започнах да пиша като приех за отправна точка своите собствени преживявания, за да опитам да разбера какво точно се случва на тази снимка и от едната и от другата страна на каишката. По този начин включих неща от детството ми, неща от личния ми живот. Такива неща обаче не може да се излекуват пишейки литературни произведения и правейки изкуство. Когато искаш да „развържеш възли”, трябва да го направиш в живота. В същото време писането може да е причинено от това „развързване на възли”. Разграничавам ясно писането от психоанализата. Мисля, че психоанализата може да подпомага писането, чисто и просто, защото ни освобождава по отношение на това, което се случва с нас. Повишава способността ни да „играем” с това, което ни се случва, защото в цялата тази история има „игра”. Ако нямаше „игра”, не бих била способна да пиша в тази структура, която е едновременно обсесивна и в същото време се развива, напредва. Ако съм „затворник” на това, което ми се е случило, не бих била способна да пиша по този начин. Не съм писала с терапевтична цел, но в същото време няма точна граница между писателя и личността и всичко, което пиша върви и в двете посоки. Мисля, че не е възможно да се пише за една такава снимка, ако не тръгнем от нашите собствени преживявания. Можем да пишем, ако вече сме били размишлявали върху подобни въпроси, ако сме изпитали подобни неща и поне малко анализирайки взаимоотношенията на доминиране, на подчинение, на унижение и на освобождение.

- Пиесата изглежда писана на един дъх, в същото време казвате че сте я започвали 40 пъти преди да успеете да намерите начин да опишете това, което чувствате гледайки снимката. Кое беше това нещо което „отпуши” писането ви?

- Четейки „На каишка” от Доминик Фуркат през лятото, една фраза от тази книга ме впечатли – „Аз съм в действителност тази каишка”. Тръгнах от тази фраза, която изравяваше дадена гледна точка, тотално различна от моята. Това отпуши писането ми. Цялата обсесия, която се състоеше в това да закача снимката на стената, да я наблюдавам всеки ден и в крайна сметка да я сваля, изведнъж намери начин да „излезе” от мен. Тази фраза наистина ме впечатли и се впуснах с  цялото същество, с цялата си женска същност. Не пишех за снимката, а опитах да съм отпред, отзад, отсрани, около и върху снимката. Чувствах унижението и всички тези лоши черти на характера, които се опитваме да крием. Убедена съм, че ние, човешките същества, сме способни на всичко. За щастие в живота имаме контрол над себе си. Това са въпроси, които много ме интересуваха отпреди това, но този път стигнах далеч. Успях да намеря форма за въпросите, които ме вълнуваха - нещо, което не е толкова лесно.

- „На ръба” е преди всичко личен текст, но в същото време има и определен политически смисъл, най-малкото поради факта че снимката е от затвора Абу Граиб. Какво е вашето лично мнение за настоящия световен ред?

- Смятам че живеем в свят, в който човек експлоатира човека все повече и повече и по всякакъв начин. Отново ставаме свидетели на граждански войни и на движения за свобода като например „Арабската пролет”, които впоследствие се израждат и превръщат в борба за власт между отделни политически партии, били те религиозни или не. Има и много войни, които за мен за империалистически войни. Откъде-накъде ние решаваме, че ще наложим демокрация в страни, които нямат същата история и опит като нашата и защо в същото време не се намесваме в други конфликти като този в Сирия например? Или пък защо някои страни се намесват, а други не? Когато казвам „ние”, имам предвид разбира се Съединените Щати. Европейските страни обаче не са нищо друго освен по-малките братчета и сестричета на Американците. Всички ние заедно образуваме този добре известен „Запад”, който вече не колонизира, защото за щастие е имало деколонизация, но който е наложил модел върху света. Изключително важно ми се струва, че каквато и да е властта, диктатурата, била тя лява, дясна религиозна или светска, която един народ търпи, то този народ ще търси начин да отхвърли подтисничеството. Това е една човешка ценност, която остава фундаментална. В същото време, се наблюдават съседи, които всеки ден са готови да се избият и това ми се струва удивително. Тези взаимоотношение се развиват на база на социалните отношения, на капитализма в действителност. Колкото по-долу сме на социалната стълба, колкото повече страдаме, тоест колкото по-бедни сме (да наречем нещата такива, каквито са), колкото сме по-необразовани и незнаещи, толкова по-силни са желанието за реванш, за омраза и за завист, защото всичко започва от усещането за несправедливост. В един момент всичко това избухва и всички тези причини правят така че в един следващ момент малък брой хора могат да получат властта над останалите и да станат по-лоши и да причинят по-големи злини, от тези на които те самите са били подложени. Човечеството е устроено така. Едновременно сме добри и лоши, но именно системите, правителствата и тяхното управление са тези, които определят коя страна на човешката природа ще се развие. С цялото си същество съм във война с това да се унижават хората в ежедневния им живот. Много често това става чрез изклюването им от обществото, което е форма на унижение.

- Интересували ли сте се да знаете нещо повече за жената на снимката?

- Да, интересувала съм се. Четях, каквото се пишеше за нея и за всичките останали американски войници подсъдими за мъченията в Абу Граиб, най-вече за Линди Ингланд и за другата жена, директорката на затвора, името ми убягва в момента. Чела съм статии и всичко друго каквото излизаше за тях. Интересувала съм се, разбира се.

- В пиесата се третира въпроса за различието на половете. Един малко провокативен въпрос: всички мъже ли са мръсници?

- А, не не, никога не съм казвала такова нещо.

- Всъщност в пиесата вашата майка го казва.

- Не, абсолютно не. Мисля че в пиесата наблягам на нещо, което би могло да се обърне срещу мен или поне срещу женското в мен. Това е, че показвам как жените биха могли да бъда също чудовищни. Познаваме много повече такива актове в изпълнение на мъже, защото човешките общества дълго време са били управлявани от мъже. Ето, например в Аушвиц надзирателите да били мъже. Сещам се за този пример, но има още много други. Мисля, че равенството е навсякъде и във всичко и уви, дори и в най-лошото. Освен това в пиесата описвам и една любов, която едновременно възхвалява женската красота, но и показва женското предателство. Мисля дори, че една жена може да бъде по-голяма предателка от един мъжа. Не давам морални оценки на жените и на мъжете. Бих само добавила, че съществува един идеализиран образ на жената. Той идва от борбата за равенство между жените и мъжете, което съвсем не е постигнато, никак даже. Определено същеструва един идеализиран образ на жената и всъщност в пиесата аз разбивам този образ. Мисля дори, че именно затова снимката така ме заинтригува, заради този различен образ на жената.

- Действително, свикнали сме да виждаме по-скоро мъжете в ролята на този, който държи каишката...

- Абсолютно. В същото време обаче тези жени войници са били в известна степен манипулирани от мъже. Известно е, че те са били изполвани в този затвор за да възбуждат сексуално затворниците мъже и отново е налице манипулиране на образа на жената от мъже. Има разбира се и жени, които са отговорни. „На ръба” понякога притеснява мъжете, които я четат, именно защото показва жената в силната позиция и в същото време това е една ситуация от областта на мъжките сексуални фантазии. При садомазохизма имаме жена господарка, която налага с камшик мъжа и т.н. При садомазохизма обаче всичко е добре режисирано. Мъжът е доброволно в тази позиция. Тази снимка не показва садомазохистична режисирана сцена, а една реална ситуация на мъчения.

- Една жена може ли да бъде също толкова безмилостен тиранин какъвто може да бъде един мъж?

- Мисля, че да. При всички положение знае се, че е имало жени надзирателки в лагерите. Тираните са били мъже, защото живеем в общество контролирано от мъже. Жените все още рядко притежават реална власт. Да се надяваме, че са си извлекли поуките, политическите, а не тези свързани с другия пол. Не мога да кажа дали една жена, единствено поради факта че е майка, е по-добра от един мъж. Не бих продължила в тази област, защото би било много претенциозно от моя страна да дам отговор на този въпрос. Надявам се единствено, че ще има все повече и повече жени, които да управляват обществото и се надявам, че те ще анализират добре историята на човечеството, досега ръководено от мъже. Имаме директорки на предприятия, които са също толкова авторитарни колкото и  мъжете директори. Не бих могла да твърдя, че има човешки качества, които са свойствени само на единия пол. Полът, това е нещо което е културно създадено, не е нещо което е вродено. Всеки става такъв какъвто иска или е принуден да стане, освен ако не става дума за някаква лудост, но това е нещо съвсем различно. В нашият случай съвсем не става дума за лудост.

* Claudine Galea, Au bord, publié aux Editions Espaces 34 en 2010.