- Пригответе се за най-голямата фиеста на света –

Preparate para la mejor fiesta del mundo

     Буенос Айрес не би бил Буенос Айрес, ако го нямаше футболът. Двата най-големи градски клуба са Бока Хуниорс и Ривър Плейт. Мачът между тези два отбора е обявен от английския вестник Обзървър за спортно събитие номер едно на света, което трябва да видиш преди да умреш. Тази година обаче, Ривър Плейт са в по-долна дивизия и Буенос Айрес е лишен от това вълнуващо събитие.

       В неделя вечер Бока играеше срещу Тигре. Естествено никога не бяхме чували за този отбор и и решихме, че мачът едва ли ще е много интригуващ. Грешка. Оказа се, че Тигре си имат своите успехи, а пък привържениците му определено заслужават името на отбора. Мачът за наша радост се оказа с огромен заряд. Това обаче научихме или по-скоро усетихме чак когато започна самата среща. Как стигнахме дотам обаче е не по-малко вълнуваща история от самия мач.

Ла Бока, типичен изглед от квартала около стадиона.

    Както стана дума, петък вечерта минахме покрай стадиона на Бока и видяхме феновете, които биеха възторжено тъпани. В събота, деня преди мача, решихме да се разходим пак до стадиона, за да видим няма ли някакъв начин да си вземем билети предварително. Оказа се, че няма. От разни блогове в интернет научихме, че единственият начин да се купи билет е на черно преди мача. Друг вариант е просто да се подкупи охраната на стадиона. Решихме да се пробваме на следващия ден и се впуснахме да разгледаме квартала наоколо. Кварталът, в който се намира Ла Бомбониера, стадиона на Бока Хуниорс, се нарича Ла Бока (устата) – оттам и името на отбора. Ла Бока е пристанищен и беден квартал като първите заселници са били италианци от Генуа. Кварталът е една от основните туристически дестинации в Буенос Айрес. Причината е, че подобно на Монмартр в Париж е обитаван от много художници, привлечени от ниските наемни цени и бохемския начин на живот. Най-известната улица в Ла Бока – „Каминито” (пътечка) – е заобиколена от двете страни от пъстроцветни къщи пълни със заведения и  магазинчета за туристически сувенири. Пред някои от тези предимно туристически заведения голяма атракция бяха танцьорите на танго. Голямо клише, но явно това търсят по-голямата част от туристите. „Каминито” прилича много по дух на „Пляс де Тертр” на Монмартр: твърде туристическо и доста фалшиво. В съседните на „Каминито” улички, обаче могат да се видят доста по-ненапудрени, но не по-малко колоритни и чаровни къщи, заведения и арт-галерии. Всичко това на не по-малко от 200м от Ла Бомбониера. Сигурно една от причините художниците да живеят тук е и наелектризиращата сила на тълпите, които всяка седмица изпадат в див транс на вибриращия стадион.

12-ия играч на Бока

       Бока Хуниорс е основан някъде в началото на 20 в. от италиянски емигранти, откъдето и прякора им „генуезците”. Изборът на цветовете на екипите – синьо и жълто – е свързан с любопитна случка. В първите години от съществуването си, отборът често сменял цвета на екипите си. В един мач обаче се случило двата противника да имат един и същ цвят фланелки и тъй като Бока били гости трябвало те да си сменят екипите.  В този момент един от футболистите  предложил Бока Хуниорс да играят в цветовете на флага на кораба, който пръв влезе в пристанището. Малко след това на хоризонта се появил шведският кораб Дротнинг София, плаващ от Копенхаген и така вече век отборът играе в цветовете на шведското знаме.

      Отборът определено е много популярен в Буенос Айрес. Интересна и демократична практика е, че президентът на клуба се избира от привържениците. Куриозно, по едно и също време в разгара си кипяха кандидат-президентските кампании и за президент на Аржентина и за президент на Бока Хуниорс. Навсякъде из града висяха плакати на кандидат-президенти като понякога беше трудно да се прецени дали става дума за президент на страната или на отбора. Ние дори влязохме в щаба на един от кандидатите за президент на Бока, където усмихнати девойки ни почерпиха с бонбони. Тъй като повечето футболни запалянковци са мъже, агитаторите хитро бяха избрани да са млади момичета.

       На сутринта в неделя се сбогувахме със сестрите и се отправихме към пристанището, където оставихме раниците. Денят беше слънчев и ние хванахме рейс в посока Ла Бомбониера. Когато наближихме стадиона започнаха да се появяват и първите „черноборсаджии”, които предлагаха билети. Цените бяха доста високи, а и бяхме предпазливи, защото бяхме чели, че на туристите се продават много фалшиви билети. Повъртяхме се около стадиона и отказахме на няколко човека билети, тъй като цените ни се сториха несериозно високи. В един момент за нас се лепна някакъв тип, който искаше горе-долу разумна цена. Оттам пък ни загложди съмнението дали не са фалшиви. Питахме го директно и той ни запоказва някакви защити, които доказвали че са истински. Този тип така ни се беше лепнал, че вече бяхме решили да купим билети от него, въпреки че не ни вдъхваше много доверие. В последния момент на колебание, някакъв съдържател на барче до стадиона, явно разбрал за какво става дума, ни направи отрицателен знак зад гърба му. Знакът определено означаваше „не си купувайте билети от него”. Това окончателно ни отказа. Седнахме на стълбите на някаква къща да хапнем и да обмислим какво да правим. До мача оставаха около два часа и уличките около стадиона започнаха да се пълнят с хора. Решихме да помолим някой да ни покаже как изглеждат истинските билети за мача, та да сме сигурни. Спряхме баща и дъщеря като предварително бяхме подготвили грижливо фразата на испански. Те бяха много отзивчиви и ни обесниха по какво да разпознаем истинските от фалшивите билети. Окрилени от този миниуспех тръгнахме пак около стадиона да търсим билети. Почти веднага ни спря някакъв човек, който обаче продаваше само един билет. Той ни заведе при друг „продавач”, който имал повече. Явно  бяха цяла мрежа. Този обаче нещо се засегна като го питахме дали билетите са истински и дали може да дойде с нас докато минем билетния контрол, за да сме сигурни. Нещо се възпламени, взе да си показва документите и отказа да ни ги продаде. То пък и ние не му се натискахме много. Веднага ни спря друг човек, които продаваше билети. Той веднага се съгласи да дойде с нас до входа на стадиона. Спазарихме горе-долу разумна цена по нашите разбирания, която обаче си беше около три пъти над реалната. Бяхме се разбрали Венета да влезе първа и ако няма проблеми да платя билетите и да вляза и аз. Всичко мина по план, ние бяхме на стадиона, а продавача – неговите 250 песос (малко над 40 евро). Вътрешно ликувахме. Смеейки се се заизкачвахме нагоре. Билетите ни се оказаха за третия, най-горен етаж, за сектора с привърженици на Тигре. Когато най-сетне изкачихме виещите се стълби и излязохме на стадиона, ахнахме от гледката. 

Централната трибуна за бонбонките.

    Аржентинците ще да имат много странни бомбониери, защото Ла Бомбониера не ни приличаше много-много на такава. Въпреки това, стадионът е наистина много красив, огромен и предразполага за зрелище. От три страни теренът е заобиколен от високи триетажни трибуни, а от четвъртата се намира една по-ниска и не чак толкова голяма постройка само с балконски ложи. Самият Диего Марадона има собствена ложа на тази трибуна. От ложите се вееха знамена на различни кандидат президенти. Стадионът бавно се пълнеше, като нашият сектор даваше вид на спокоен. Привържениците на Тигре едва ли бяха много. Някак неусетно целият стадион се напълни. Началото на мача наближаваше, но на терена вместо да загряват играчите се играеше мач между детските състави на Бока и Тигре. Футболистите явно загряваха някъде отстрани и щяха да излязат директно за мача за по-голям ефект. Нашият сектор, който беше за правостоящи, така се напълни, че вече не можехме да мръднем. Започнаха да се разпъват знамена, раздаваха се балони. Малко преди да излязат играчите на терена, се започна някакво неистово пеене и скачане, което продължи неспирно докрая, прекъснато единствено от полувремето. 

Ла Бомбониера моменти след изригването.

    Добре подготвеното излизане на играчите на терена предизвика нещо като вулканско изригване на стадиона. Всички до един викаха в екстаз, милиони цветни листчета полетяха във въздуха, а на таблото грейна надпис пригответе са за най-голямата фиеста на света. По аржентински претенциозно, но пък едва ли много далеч от истината. Самият мач не беше от най-интересните като Бока победи с 1:0. Ние се надявахме Тигре да изравнят, за да усетим напълно еуфорията у привържениците им. Всъщност това, че отборът им загуби изглежда ни най-малко не ги смути. Пееха си песните във възхвала на някой си „Ел Матадор”, което впоследствие научихме, че е прякор на отбора. Секторът ни се превърна в огромен кофи-шоп на открито, а пликове с вода летяха към привържениците на Бока на долния етаж. Венета беше чела, че ги пълнели не само с вода... Благодарихме се, че не ни бяха продали билети за долния етаж. Песните за „Ел Матадор” бяха така гръмогласни, че за целия мач успяхме да чуем прословутата хинчада или агитка на Бока не повече от два-три пъти.

       В крайна сметка всяко удоволствие си има край. След края на мача имахме усещането, че сме били на особено опустошителен рок-концерт – добре намачкани и с пищящи уши.  Агитката на Тигре се качи на някакви специални автобуси, а ние се отправихме към съседния квартал Сан Телмо с надеждата да намерим някое местенце, където да погледаме автентично танго. Може би тук е мястото да кажем за тези които не знаят, че танцът е един от символите на Буенос Айрес. Той се заражда към края на 19в. в по-бедните слоеве на Буенос Айрес и Монтевидео (двата града са в спор къде точно е станало това) и носи едновременно белезите и на европейските и на африканските културни традиции. В началото на 20в. танцьори и музиканти от Буенос Айрес гастролират и популяризират тангото в Европа и Северна Америка. През 2009 танцът е обявен за нематериално световно културно наследство от ЮНЕСКО.

Voulez-vous danser avec moi?

      Та значи повървяхме, повървяхме и щастието взе, че ни се усмихна. На един площад хората се бяха събрали на нещо като самоделна танцова вечеринка. Някой бе донесъл уредба и големи колони, друг пък цветни крушки. Погледахме що погледахме пък решихме и ние да опитаме с Венета. Сигурно сме били много забавни отстрани. В един момент една друга двойка начинаещи, които май не се решаваха да се пробват, дойдоха да ни поздравят за ентусиазма или поне ние така предположихме. Решихме, че са боливийци. Не ни пукаше много много, че не знаем как да танцуваме, следвахме олимпийския принцип, че е важно участието. Мисля, че успявахме да хванем донякъде ритъма все пак.

      Наближаваше времето да хващаме ферибота за Монтевидео и тръгнахме към пристанището. Набързо приключихме митническите формалности и в полунощ вече бяхме на път на огромен ферибот. Бяхме бая уморени, така че не видяхме много от това пътуване. То пък и едва ли имаше какво толкова да се види нощем. Буенос Айрес и Монтевидео се намират на двата отсрещни бряга на реката Рио де ла Плата, която тук е широка над 200 км. Пътуването с високоскоростния ферибот бе само няколко часа и рано на другата сутрин вече бяхме в столицата на Уругвай, където ни очакваха Лу, Диего и чаровната им дъщеричка Ема. Какво се случи в Монтевидео заслужава обаче да бъде разказано отделно.