31 март 2017 г.

- Магията на Филипините -


Димитър Узунов разкрива скритите съкровища на Азия във вълнуваща поредица ексклузивни статии за сп. ВВС ЗНАНИЕ. В този брой разказва защо Филипините са мястото, където се е чувствал най-добре...

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

 Ч  есто ме питат къде най-много ти хареса от страните, в които си бил. Въпросът е труден, защото всяка една държава, която съм посетил, има своя собствена красота и чар. За страните от Югоизточна Азия важи същото – всяка една от тях си има своята хубост. Ако обаче ме попитате къде се чувствах най-добре, къде ми беше най-уютно, то отговорът е един – Филипините. Дали поради факта, че английският е официален език или че Филипините са единствената християнска държава в региона (страната е третата по-големина католическа държава в света след Мексико и Бразилия!), или пък защото прилича толкова много на страна от любимата Латинска Америка, тук се чувствах като у дома си.

Свят от острови
Филипините са островна държава, която най-общо се намира на изток от Виетнам. Тя е архипелаг съставен от над 7000 острова. Ако искате да посетите всеки един от тях за по един ден, ще ви трябват 20 години! Преди много хилядолетия първи тук се заселват негритосите, дошли от континентална Азия и роднини на австралийските аборигени. Много години след тях на огромни лодки на островите пристигат австронезийците, чиято прародина е остров Тайван. С течение на времето контактите и културните и търговски връзки със заобикалящите ги народи – китайци, японци, окинавайци, тайландци, явайци, малайци, индийци и араби - се засилват. Днес във Филипините има над 100 етнически групи, говорещи около 170 различни езика. Тази смес от култури създават днес уникалната филипинска идентичност и чудото, наречено Филипини.
   Първите европейци стъпват на островите през 1521 г. Това са хората от експедицията на Магелан, тръгнали на път да извършат първото околосветско плаване в историята. Те пристигат изнемощели на остров Хомонхон, където местните ги посрещат радушно и гощават щедро. Местните вождове с охота приемат християнството, но един от тях, Лапу-Лапу, се опълчва срещу влиянието на Магелан. Нещата стигат до кръвопролитна битка, в която Магелан и част от хората му са убити. Година и половина по-късно експедицията на Магелан успява да акостира в Севиля и да завърши обиколката на света. От първоначалните пет кораба и 237 души екипаж са останали едва един кораб и 18 човека…

От първа ръка
Кацнах рано сутринта на летище "Нихой" Акино в столицата Манила на о. Лузон. Въпреки ранния час, ме посрещна Джаз - приятел с когото се бяхме запознали две години по-рано в Париж. Беше дошъл да ме вземе с кола. Още първият квартал, през който минахме, ме впечатли с модерните си сгради, както и с широките и чисти булеварди. Джаз побърза да ме предупреди с привичната си ирония, че останалата част от Манила съвсем не изглежда така. И настина, както се уверих по-късно, голяма част от филипинците живеят доста бедно и основна мечта в живота им е да заминат да работят е чужбина. Въпреки бедността, съчетана с корумпираните и алчни политици, земетресенията, тайфуните и тропическите болести, усмивката не слиза от лицата на филипинците и грациозната им скромност и невероятното гостоприемство оставят доживотен отпечатък върху съзнанието на чужденеца.
   Манила често е наричана бетонен ад. По туристическите гайдове и сайтове този мегаполис не се препоръчва много на туристите.  Градът наистина е огромен – с над 22 млн жители и без много зеленина. Придвижването в пикови часове е мъчение, а и за разлика от останалите държави в региона, тук престъпността е сериозна. Манила обаче има своя чар и колкото повече оставаш в града, толкова повече го харесваш и обикваш. Изкарах близо месец тук – повече от което и да е било място на света, което съм посетител. 
   Първото нещо, което ми направи силно впечатление, бяха пъстро изрисуваните подобни на джипове коли, запълващи улиците на града. След Втората световна война из Филипините са останали много американски военни джипове. Изобретателните филипинци режат задната част на джипа, прикачват удължена каросерия и ги превръщат в най-масовото средство за градски транспорт във Филипините – джипнито. Днес те са считани за символ на страната като всяко едно от тях е уникално и отразява душевния свят на собственика си. 
   Манила е обявена за столица от испанските колонизатори още през XVI в. Те добре преценяват отличното местоположение на града от гледна точка на мореплаването. В тези години флотилии от галеони прекосявали един-два пъти годишно Тихия океан и свързвали Манила с друга испанска колония – Акапулко в Мексико. По този път освен стоки се обменяли културни влияния, преселвали се хора. Това е причината днес Филипините да приличат много на страна от Централна или Южна Америка. След обявяването на независимостта на Мексико през 1815 г. и след прокарването на Суецкия канал, този популярен морски път престанал да има същото значение. Това довело до западането на Филипините като колония, което пък провокирало зараждането на движение за национална независимост. Герой от онова време е Хосе Ризал, предшественик на Ганди в идеята за безкръвна съпротива и премахване на колониализма. Хосе Ризал е бил невероятно талантлива личност. Можел е да води разговор на 22 езика (!) и по професия е бил доктор, но също и писател, поет, драматург и скулптор.

На разходка
След като поседях известно време в Манила, реших че е време да попътувам из страната. В случая под „страна“ се разбира остров Лузон – най-големия и най-населения в архипелага, в чиито център е разположена и столицата. Получих покана да гостувам в Пагудпуд. Градът с това звучно име се намира на най-северния край на Лузон. Тук сякаш попаднах в рая. След пренаселената и мръсничка бетонна джунгла в Пагудпуд ме очакваше почти пустинно спокойствие, палми, сребристобели плажове и усмихнати хора. 
   Отседнах в "Каса Терезита" – самотно комплексче от бунгалца отдалечено на десетина километра от града сред палмова горичка. През деня ходех на плаж или просто се плациках в басейна, а вечер ходихме до града да купим прясна риба и сладки картофи, която после печахме на огън на брега, тоест на 15м. от бунгалцата ни. "Каса Терезита" беше почти празна. Единствените обитатели бяха 5-6 филипински инженери, които работеха на близкия строеж на вятърни турбини. За да бъде раят наистина пълен, управителя на комплекса ни даде моторчето си и с него обикаляхме из околните селца. Дойдох за два дни, останах цяла седмица. Най-накрая приключенският дух и любопитството взеха надмощие и поех път на юг към град Виган.
   Виган, подобно на Манила, е пристанищен град на западния бряг на Лузон. Градът е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство като най-добре запазен испански колониален град в Азия. Испанският колониален период започва малко след откритието на островите от Магелан. Самият той е португалец, но на служба на испанския крал. Над 300 години испанците са господари на архипелага и дори името на страната е дадено по името на крал Филип II Испански. 
   Най-голямо наследство от периода на испанско владение днес е католическата религия. Тук религията се приема сериозно и в това отношение Филипините приличат много на Латиноамериканска страна. Допреди идването на конкистадорите местните са били в по-голямата си част анимисти, т.е. почитали са като богове природните сили. Случи се да бъда във Филипините около Великден и еуфорията беше голяма. Празникът се отбелязваше цяла седмица с тържествени меси, концерти, благотворителни прояви и други подобни събития. Виган беше като машина на времето. Сградите и уличките изглеждаха така, както най-вероятно са изглеждали преди два века, а наоколо сновяха двуколесни каляски.  Единственият признак за настоящето бяха появяващите се тук-там трициклети – друго основно средство за градски транспорт във Филипините. Трициклетите са нещо като мотори със закрит кош, в които могат да се поберат учудващо голям брой хора.

Джаз и неговите другари. Усмивките не
слизаха от лицата им

Раят

Негово превъзходителство Джипнито

Произведение на местен артист,
женен за французойка

Изглед от квартала в Багио, където живях

Река Пасиг, около която е израснала столицата Манила


"Каса Терезита". Беседката, в която си похапвах денем

Усмивки от Виган

Собствениците сами си рисуват колите

По улиците на столицата Манила

Бетонната джунгла
По улиците на Виган

Изкуство от подръчни материали в Багио


Самоделна къща в Манила

   От Виган се отправих към Багио – официалната лятна столица на страната. През 1898 г., след десетилетия борба, филипинците най-накрая успяват да обявят независимост от испанците. Радостта им обаче трае само година. След загубата на Испано-американската война испанците продават Филипините на САЩ. Така, заедно с Куба и Пуерто Рико, те стават американска колония. На американците като по-северна нация Манила им се струва прекалено горещо място за столица. Затова те основават Багио, който превръщат в лятна столица. Градът е разположен сред планините на север от Манила на надморска височина от около 1450 м. Поради това там температурите са много по-поносими. Днес в Багио живеят около 300 хил. души, като половината от тях са студенти. Сигурно поради този факт, Багио се е превърнал в много приятен културен център, където живеят множество чуждестранни творци. Прекарах няколко дни тук, на гости на една жена, Натали, на която попаднах в сайта за каучсърфинг. Филипинците са горещо гостоприемни и е истинско удоволствие да си у някой от тях на гости. Когато се разхождахме Натали ме запознаваше с многобройните си роднини и приятели, тоест горе-долу с всеки трети човек, когото срещнехме на улицата.

На път
Имах намерение да се присъединя към компанията на Джаз за Великден, който празнуваше някъде по провинцията. Получих обаче повторна покана от "Каса Терезита", на която не можах да устоя. Пътуването от Багио натам се оказа доста мъчно. Заради празника всеки пътуваше нанякъде. Последните два часа ги пропътувах прав в автобус, който беше натъпкан като согийския 204 сутринта. Когато повторно стигнах, в касата беше пълно с хора, дошли за празниците. Уединението и райското спокойствие бяха изчезнали, но пък имаше достатъчно хора за два отбора по плажен волейбол.  Имаше и машина за караоке, така че като страдахме от идеи какво да правим, пускахме пет песоса в апарата и пеехме. 
   Филипинците обожават да пеят и караокето е най-популярното забавление в страната. Пеят от малки дечица до старци. Така приятно минаха последните ми дни във Филипините. Един късен следобед се качих на нощен автобус за Манила. Той взе, че се развали в два и половина през нощта. Шофьорът се извини и просто ни върна половината пари и ни свали посред нощ в средата на нищото. Вече усещах как изпускам самолета за Бали, който беше късно вечерта на същия ден. За щастие нещата бяха по-организирани, отколкото си мислех. След малко пристигна празен автобус, които ни натовари и закара до Манила. Последния ден изкарах в свършването на разни малки работи и вечерта късно Джаз ме хвърли до летището, където хванах самолет за Денпасар - столицата на о. Бали.
   Не пропускайте и следващата статия от поредицата в майския брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ.

Статията е публикувана в априлския брой на списание "BBC ЗНАНИЕ". Броят е от вчера на пазара и в него може да откриете още много любопитни статии от света на популярната наука.


Няма коментари:

Публикуване на коментар