- Комунизъм с дъх на кока, 2 част -

    





   Докато в защита на отглеждането и  употребата на кока стои хилядолетна традиция, то голям бич за цяла Южна Америка е кокаиновата индустрия. Както стана дума, кокаинът е алкалоид съдържащ се в листата на коката. За пръв път  е изолиран в средата на XIX в. и действието му е многократно по-силно от това на листата на коката. Причинява силна психологическа зависимост и най-често води до физиологически увреждания, летаргия, психоза, депресия и неспособност да стоиш в спокойно състояние. Три четвърти от световното производство на кокаин днес е съсредоточено в Колумбия като листата от кока, нужни за индустрията, се отглеждат в самата Колумбия или се внасят от Перу и Боливия. В Боливия, нелегални кокаинови лаборатории има в труднодостъпните джунглести северни райони около град Кочабамба. Скъпите автомобили на хората замесени в кокаиновия бизнес могат да се видят навсякъде в Боливия.

Красивата църква в Копакабана на брега на Титикака

Наред с всичко казано дотук, Боливия е ужасно красива и слабонаселена страна. Върху територия 10 пъти по-голяма от тази на България живеят едва 11 млн жители. Природата е разнообразна, има джунгли, пустини (включително и прелестно бялата солна пустиня Салар) и високи над 6 000 м.н.в. планини. Океан или море няма, но пък за сметка на това Боливия си има невероятно красивото езеро Титикака, най-високото плавателно езеро в света, разположено на 3 811 м.н.в. Титикака е разположено между Боливия и Перу и странно усещане за сливане с древна цивилизация те обзема, когато плаваш с лодка по вълните му. Тук някога е процъфтявала Инкската империя и следите и са навсякъде. Копакабана (да не се бърка с плажа на Рио) е най-известното курортно градче на брега на езерото в боливийската му част. Влизайки в красивата църква на Копакабана, човек се смайва от количеството злато, което я украсява. Когато испанците открили инките, те дружелюбно ги приели и с готовност показвали многобройните си златни украшения и предмети. Алчните испанци само това и чакали. Малка част от тези инкски предмето били претопени на място и превърнати в олтари на църкви. По-голямата част пък била натоварена на огромни кораби и се пръснали под формата на бижута и окрашения из дворците на Европа. На около час с лодка от Копакабана, навътре в езерото се намират Островът на слънцето и Островът на луната. Ако искате да се почувствате в нещо като рай, далеч от западната цивилизация, сред местно население, което е трудно да се прецени в кой век живее, то това е вашето място. Чудно красиви са тези острови, особено по залез и изгрев слънце.

Индианско селце на Острова на слънцето в Титикака

В Боливия има само две железопътни линии, което всъщност е голям лукс за Южна Америка. Тази, която свързва Санта Круз (най-големия град и втората по големина метрополия след Ла Пас в страната) с град Корумба на границата с Бразилия е наричана галено Трен де ла муерте, влакът на смъртта. Не е ясно откъде точно идва това име, но пък 17 часовия преход с влак, който преди 60 години е бил лукс и се движи със средно 30 км/ч, си е сериозно изпитание за несвикналите и чудно приключение за търсачите на нестандартни преживявания. Ставайки дума за превозните средства, стигаме и до третия неофициален символ на Боливия, така наречените колективос (на български – маршрутки). В големите градове Санта Круз и Ла Пас  има по около хиляда линии на колективосите, които са основен обществен транспорт. Типичният колективо представлява вехт японски минибус, най-вероятно бракуван преди 20 – 30 години в Япония, но възкръснал за втори живот в чевръстите ръце на боливийците.  Колективосите може да са старички и очукани, но са ужасно колоритни и боливийските шофьори правят чудеса зад волана им. Няма да видите две да си приличат : всевъзможни лепенки, плакати, снимки, лампички, флагчета, талисмани и какви ли още не дрънкулки пресъздават богатия вътрешен свят на шофьора върху неговото оръдие на труда. Много често тези колективос са препълнени с хора и багажи като качването и слизането на един пътник и торбите му става със задружните усилия и указания на шофьора и останалите пътниците. Често шофьорът е придружен от викач, на когото работата му е да крещи посоката, в която отива колата на де що кой види да минава покрай пътя и да успее да набута максимален брой хора в нея.

Градинка и зад нея централната катедрала на Санта Круз

Ако Ла Пас е административната, а Сукре – официалната, то Санта Круз е културна столица на Боливия. Красиви сгради, градинки и църкви от Колониалната епоха създават невероятното усещане за спряло време.  Единственото нещо, което леко смущава несвикналите чужденци са многобройните тежко въоръжени, но пък привидно добродушни охранители. Те са навсякъде като задължително до всяка банка стои униформен с огромна карабина помпа. Сигурно в Боливия стават много банкови обири, а може би е следствие от комунистическото управление на страната. Впрочем комунизмът в Боливия е доста различен от този, който познаваме в Източна Европа. Боливийците са много предприемчиви и дейни хора и буквално на всяка крачка се продава нещо. Уличните продавачи са най-често бабки, който продават домашно сварени компоти, разни банички и хлебчета, прясно изцедени сокове, ядки, пръжки и всякакви други неща за хапване и пийване. Боливийците, противно на източноевропейците по време на комунизма, са много религиозни хора като най-очевидно свидетелство за религиозността им са многобройните надписи по колите „обичам Исус”, „вярвам в бог”, „ти си единствен” и т.н. от сорта. Шофьорите ги слагат може би и от суеверие. Имайки впредвид лошите пътища и лудия начин на каране, пътните произшествия сигурно са доста често явление. Боливийците правят впечатление на добри и почтенни хора като е възможно това да е следствие донякъде от религиозността им.

Златният резерв на Боливия

Боливия е евтина страна, като стая с две легла в доста сносен хотел в курорта Копакабана може да се спазари за 60 боливианоса (6-7€) на нощ. Същата стая в Санта Круз,в  не чак толкова сносен, но все пак напълно приемлив хостел е 40 боливианоса. Пазаренето всъщност е направо задължително : забавно е, а и носи иконимии. Цените са фиксирани само в магазините. В автобуси, хотели и по сергиите, особено за туристически стоки, поставените цени са само ориентировъчни. В ресторантите не е прието да се пазариш, но пък те са адски евтини. Все пак чужденците трябва да имат едно наум, когато хапват в обществени заведения. Боливийската храна, която иначе е много вкусна, бъка от бактерии към които местните са развили имунитет, но които причиняват нечовешки мъки у непривикналите. По-малко кулинарни рискове ще ви спестят немалко главоболия, а апетитните супички и готвени ястия от улицата са равносилни на харакири. Да се чуди човек тогава как са се справили испанците с колонизацията при тези условия.

Въпреки че Боливия е една от малкото страни в Южна Америка, които изискват визи за българи (струва около 40€ и се издава на границата), тя определено е ценна находка за търсачите на красива природа, уникална местна култура, исторически останки, авантюристични приключения и ниски цени.  Евтина, чаровна и колоритна, Боливия оставя трайни усещания и води до пристрастяване. Оставете се да ви води случайността и предвидете достатъчно време да разгледате всички чудни кътчета на тази уникална страна. 

- Комунизъм с дъх на кока –

                Въпреки, че е богата на природни ресурси, Боливия е най-бедната държава в Южна Америка. Тя е и страната с най-голям процент на местно население на континента (55%) като най-големите етнически групи са Кечуа, Аймара, Чикитано и Гуарани. Девизът на Боливия е добре познатото „Съединението прави силата”. Докато в България обаче той изразява преди всичко идеята за обединението на отделните български територии след Освобождението, то в Боливия се има предвид обединението и съжителството на над 30 различни местни етнически групи, а също така и голям брой имигранти от цял свят. Страната е кръстена на родения във Венецуела Симон Боливар, най-видния деец в борбата за независимост на южноамериканските народи от Испания в началото на XIX в. През следващия век пък един друг, не по-малко известен,  този път аржентински революционер и боец за социална справедливост, намира смъртта си в Боливия, разстрелян от боливийската армия, обучавана и подпомагана по това време от ЦРУ. Става дума разбира се за Ернесто Че Гевара, който през 1967 за последен път вдишва въздуг на този свят в гористите райони в провинция Валегранде близо до Санта Круз.

чолита в очакване на автобуса за Ла Пас

            В Боливия на пръв поглед правят впечатление многото индианки, предимно застаряващи, облечени в традиционни носии. Тези жени са наричани с малка насмешка чолитаси. Обичайното облекло на  боливийска чолита се състои от светли дрехи, задължително пола, черно или кафяво килнато бомбенце от което обезателно се вият две лъщящи черни плитки и неизменната чудно шарена торба, в която преобладават розовото и лилавото.  Тази шарена торба, която определено е неофициален символ на Боливия, представлява всъщност четириъгълно парче плат, в което се увива какво ли не и което чолитасите ловко завързват около врата си. Бебетата също биват увивани и носени в тези торби. Картинката на чолита, която носи бебето си на гърба е истински трогателна и емблематична за Боливия. Тъй като те май не носят долни гащи, дългите черни поли, в които тези жени са облечени пък освен всичко друго служат и за прикритие, когато нуждата застигне чолитата някъде по пътя. Някой разказа и случката как една от тях се облекчила по средата на втория етаж на междуградски автобус. Ей така, клекнала си с полата между седалките. В Ла Пас пък могат да се видят разлепени афиши за специално организираните за туристи боища между чолитаси... Митове за изостаналостта и странните нрави на боливийците могат да се чуят навсякъде из континента като повечето от тях са разбира се преувеличени и изопачени. Факт е обаче, че страната шокира в първия момент несвикналия чужденец, но после нетипичните картинки и красивата и разнообразна природа трайно го очароват.

модерната част на столицата Ла Пас

Както в повечето латиноамерикански държави, социалното неравенство в Боливия е огромно. Голяма част от населението живее в квартали от наглед недовършени къщички построени от калени тухли, в които улиците са направени от добре утъпкана земя. Тук-таме се виждат работилнички за тези тухли, в които понякога забравените под дъжда навън тухли бавно се превръщат в кал. Не е ясно как самите къщи не се стичат при някой по-силен дъжд, може би ги спасява покрива. Централните части на големите градове обаче изглеждат доста прилично като в столицата Ла Пас има дори редица мини-небостъргачи. Самият град е разположен в котловина приличаща на казан като стръмните склонове на този казан са плътно покрити от къщи. Нощем гледката към тези склонове е невероятна и човек има чувството, че се намира на терена на огромен стадион, по препълнините трибуни на когото хората мълчаливо са запалили огънчета. Ла Пас, който всъщност е само административна столица на Боливия (официалната е Сукре), е „де факто” най-високоразположената столица в света – 3 650 м.н.в. Поради тази височина, когато чужденец за пръв път стъпи в Ла Пас, той почти сигурно прекарва така наречената височинна болест. Симптомите на тази болест са световъртеж, отпадналост, гадене и задъхване. Болестта обаче не е такъв голям проблем, защото от всяка аптека могат да се купят магическите таблетки Сороичи, а за почитателите на природната медицина – от всяка сергия на улицата не по-малко магическите листа от кока.

магически трупчета на бебе-ламите

Коката е втория неофициален символ на Боливия (има и още един, но за него ще стане дума малко по-късно). В Ла Пас, в съседство с пазара на вещиците, където най-небрежно се продават изсушени трупчета на новородени лами и куп други „магически” джунджурийки, се намира доста добре подредения музей на коката. В него него любопитно е проследена историята и начина на употреба на растението, действието му върху човешкия организъм, както и технологията и опасността от синтетично извличания от него алкалоид кокаин. Боливия е била част от огромната инкска империя, на която край слага испанското нашествие през XVI в. и инките са считали листата на коката за божи дар, в който те са съзирали есенцията на божествения си произход. Листата се употребяват по два начина : чрез бавно дъвчене или на чай. Алкалоидите в коката подтискат умората, глада и жаждата. Освен като лекарство срещу височинната болест, традиционната медицина използва коката като обезболяващо лекарство, лекарство срещу кървене и като афродизиак. Инките са използвали също така коката като упойващо средство при сложните мозъчни и други операции, които те са провеждали. Благодарение на тези си действия, не е трудно да се досетим за огромната и централна роля на растението в религиозните вярвания на Андийските народи.

buenvenido en el museo de coca!

Отглеждането на кока днес е разрешено от закона и процъфтява в Боливия, Венецуела и Перу. Ево Моралес, комунистическият президент на Боливия от 2005 насам, дължи голяма част от популярността си на факта, че е бил синдикален лидер на производителите на кока, когато отглеждането и е било забранено от държавата. От позицията на управляващите Боливия комунисти, отглеждането и употреба на кока е традиционен начин да се противопоставят на западноевропейското и американско влияние. За защита от същото това влияние правителството отделя големи средства за развитие и поддържане на традиционните местни изкуства. За популярността на  тези идеи говори факта, че Ево Моралес, за разлика от повечето останали комунистически лидери, е избран демократично президент. Що се касае до листата от кока, те са били един от основните елементи в оригиналната рецепта на кока-колата, което всъщност едва ли е изненада като се има впредвид името на напитката. Днес, кока-колата продължава да съдържа листа от кока, но те са само за аромат, химически лишени от алкалоида кокаин. Исторически първата западноевропейска напитка с листа от кока пък е вин мариани, вино с листа от кока, изобретено през 1863 от френския химик Анжело Мариани. Тонизиращото вино било толкова популярно, че дори папа Лео XIII наградил със златен орден на Ватикана изобретателя му. Американецът Джон Пембертон се въодушевил от тази напитка и създал американския му еквивалент Пембертон’с Френч Уаин Кока. Когато през 1886 в Съединените Щати били гласувани първите закони забраняващи употребата на алкохол, Пембертон отговорил като създал нова, този път безалкохолна напитка. Така била родена най-популярната днес напитка в света, кока-колата. 

следва продължение...

 

- Ordem e Progresso -

                Върху добре познатото знаме в приятните жълто, зелено и синьо е изписан девиза на Федерална Република Бразилия : Ordem e Progresso (Ред и Прогрес). Човек трудно може да си представи размерите на тази огромна страна, континент в континента, както самите южноамериканци обичат да казват. Бразилия има размерите на близо 80 Българии и население от 192 млн души. Страната прилича много на другата огромна страна от Новия свят, САЩ, по размери, история и териториална и политическа организация. Бразилия е разделена на 26 щата и е единствената португалоговоряща страна в Южна Америка, заобиколена от морето от испаноговорящи държави. Икономическият потенциал на страната е огромен. Предвижда и се бляскаво икономическо развитие. Не е случаен факта, че Бразилия е натоварена да организира световното първенство по футбол през 2014 и Олимпийските игри през 2016. Страната е на 7-мо място по брутен вътрешен продукт в света, а Сао Пауло - най-големия, най-богатия и най-скъп град в Южното полукълбо.

Сао Пауло - безкрайната бетонна джунгла

Бразилия, по подобие на повечето страни от Новия свят,  е населена от хора, чиито корени са пръснати по целия свят. Интересно е например, че в страната живеят около 2 млн бразилци от японски произход, което я превръща във втората по брой на японци страна в света, след самата Япония разбира се. Японската колония е съсредоточена главно в град Сао Пауло, в квартала Либердаде, където само двойните надписи на португалски и японски подсказват, че се намирате в Бразилия, а не в Япония.

                Икономически, южната част на Бразилия (щатите на юг от Рио де Жанейро) е по-развита. На север, огромна част от страната заемат джунглите по река Амазонка. Бразилия е и страната в Южна Америка, където разликата между различните социални класи е най-рязко изразена. Крайната бедност на голяма част от населението е главен фактор за огромната престъпност в страната.  Социалното неравенство е и главната причина последните двама президенти на страната да са от лявата Работническа партия :  Луиш Инасио Лула да Силва (или просто Лула) и добре познатата у нас настояща президентка Дилма Русеф. Макар че повечето бразилци открито декларират, че са отвратени от политиците и от корупцията в страната, Лула се счита за най-популярния президент в историята на Бразилия. Тази популярност се дължи на харизматичната му личност и на проведените социални програми, имащи за цел да намалят бедността на населението. Въпреки провежданата социална политика, Бразилия продължава да е страна на ясно изразени социални контрасти. Това е особено видно например в Рио де Жанейро. Добре изглеждащи и поддържани квартали граничат с доста по-жалките фавели. Фавела е термин, с който се назовават бедните, най-често набързо застроени квартали. За да добие приблизителна представа как изглеждат бразилските фавели, човек просто трябва да отиде в някоя циганска махала, в който и да е български град. В Рио де Жанейро най-голямата, Росиня, е обитавана от  около четвърт милион жители. Интересно е, тъй като фавелите се строят бързо и по време на голям икономически растеж на даден град, някои от тях се намират на доста добре разположени парцели в центъра на този град.

Лапа в Централно Рио - декорът на уличната фиеста в петък вечер

В Рио де Жанейро повечето се намират по многобройните хълмове, върху които е разположен града. Някои социални програми, които целят уж да осигурят по-добри условия на живеещите във фавелите, всъщност имат за цел да преселят населението на някоя централноразположена фавела в по-крайна част на града. Условията на живот практически остават същите, но пък апетитните централни терени страват плячка на строителни и всякакви други предприемачи.

                Като оставим настрана икономиката и политиката, основният капитал на страната е доброто настроение на бразилците и способността им да се забавляват. Петък вечер в Рио, определени централни улици се затварят за коли и хората се изсипват навън за спонтанно и безпаметно празнуване на края на работната седмица. От безбройните заведения се носят разнообразни ритми, а на улицата самодейни самба и други подобни групи се забавляват да веселят хаотичната маса от празнуващи хора. Представете си новогодишната нощ в София, еми нещо такова е всяка петък вечер в Рио. Неделя през деня пък същите тези улици се затварят, за да  могат бразилските малчугани да си спретнат неделното мачле пред погледите на любящите им родители. Докато децата ритат топка по улицата, батковците и каките пък играят на джитбол или плажен волейбол на някой от огромните плажове Копакабана, Ипанема, Леблан или на по-малките Ботафого и Фламенго.

Плажът Ипанема -  къщата ми в Рио ще е в близост

Любопитно е да се спомене, че по тези плажове, противно на очакванията, жени по монокини няма. Ако тук-таме има някоя, то тя със сигурност е чужденка. Да се преобличаш на плажа също не е прието, съблекални няма. Намяташ дрехите директно върху мокрите бански. Ако решиш все пак да се преоблечеш импровизирано, то това със сигурност предизвиква усмивките на местните, защото е сигурен знак, че не си бразилец. Бразилките нямат навика да си показват гърдите по плажовете, но за сметка на това пък нямат никакви задръжки привечер, когато импровизирания купон ги завари по малка нужда навън. Подпийнали и развеселени приклекналите задници са наоколо, най-вече по плажа.

   Бразилците ги бива в празненствата определено. Като оставим настрана световноизвестния Карнавал през февруари,  всеки друг най-малък повод става причина за всенароден празник. Докато например в Белград забраниха гей-парада, а пък в София объркани младежи си изливат насъбраната злоба биейки и без това малобройните участници на този парад, в Рио това е повод за един огромен шарен и шумен всенароден купон.

Rio sem homofobia 2011

Тази година гей-парада в Рио се състоя на 4 километровия плаж Копакабана и събра близо 700 000 човека като само малка част от тях бяха действително гейове, травестити, бисексуални и т.н. по-непопулярно сексуално ориентирани хора. Различието и разнообразието е истинското богатство на бразилската нация и хората обичат да засвидетелстват подкрепата си, още по-добре пък това ако може да стане на пищен, по южноамерикански, купон. Дори и да не говориш португалски, бразилците не те оставят да се почувстваш чужденец. Колкото по-различен си, толкова по си обект на откровен човешки интерес. Докато официалния девиз на Бразилия е „Ред и Прогрес”, неофициалния девиз на Рио де Жанейро, а и на цяла Бразилия, така както го формулираха самите местни е „Be careful, but stay cool” или преведено приблизително  „Бъди нащрек, но не спирай да се забавляваш”.

Страната пленява по непретенциозен начин, но завинаги. Ако обичате слънцето, доброто настроение и приятните и непретенциозни хора, то Бразилия определено е вашата страна. Отпуснете се, отдайте се безприкословно и няма да съжалявате. Неусетно ще прихванете от невероятната положителна енергия на бразилците и усещането за вечна младост бързо ще размие всякакви черни мисли.

- Един слънчев ден –

(разказ за децата, родителите, Лувъра, природата и още нещо) 

         Серж се огледа и избра едно по-сенчесто местенце в градинката на Карусела до Лувъра. Отвори раницата си и извади парчето груб кафяв плат, върху което имаше навик да се изляга. Разпъна го върху меката и леко влажна, добре подстригана и чудно зелена трева. Настани се и се огледа пак. Наслади се на красивата сграда на Лувъра, свидетел на минало величие и безкрайна суета. Пред входа на музея, около изящната стъклена пирамида, се тълпяха поредната порция туристи дошли от всички краища на света. Серж ги взе за част от пейзажа и не им обърна внимание. Имаше нещо, което го човъркаше отвътре и на което бе решил да се посвети. Бръкна в раницата и извади леко измачкана тетрадка. Извади и една химикалка, която отдавна бе останала без капачка. Отвори тетрадката и хвана химикалката. Погледна още един път околните сгради и синьото небе над тях. Вдиша няколко пъти от свежия въздух и се наведе над празните листа :

" Има някои неща, които просто трябва да седнеш и да напишеш. Ако нещо смущава вътрешния ти мир седни и го напиши.  Излей дявола на белия лист.”

Серж бе доволен от написаното. Всеки артист, от каквато и да е област, ще ви каже, че най-трудно е началото на едно произведение. После е лесно, нещата някак следват естествения си ход. Креативната енергия може да погуби човек, ако не намери пролука през която да излезе. Той хвана по-уверено химикалката и с настървение и удоволствие продължи да пише :

„ Трудността да запазиш вътрешния си мир идва от допира с хора. Има хора, които без дори да си дават сметка, се опитват да те изкарат от блаженото чувство, което хиндуистите наричат Нирвана, блянувано и желано, осъзнато или не, от всеки. Това е нещо като контакт на тела с различна температура. От физиката знаем, че при контакт на по-топло с по-студено тяло, по-топлото загрява по-студеното, а по-студеното изстудява по-топлото. Нещо подобно се получава и когато по-тревожен ум срещне по-спокоен и хармоничен. По-тревожният се стреми да отдаде от тревогата си, докато по-спокойният пък се опитва да внуши душевния си конфорт на околните, за да запази своя. Може би най-ярък пример за това са отношенията родител-дете. Децата се раждат необременени, душевно спокойни въпреки многото рев, свободни и пълни с радост и искрена любов към живота и заобикалящия ги свят. Контактът с тях кара родителя да изпитва част от тази наслада към живота. Толкова е често да чуеш от устата на млад родител да казва за детето си, че това е най-хубавото нещо на света... За съжаление обаче влиянието, точно както във физиката, е двупосочно. Неуравновесените, терзаещи се родители внушават тревогата си у децата. Без да го искат, за щастието, което им дават децата, родителите се отплащат с терзания. На радостта от света и свободата те слагат оковите на собствените си лични и социални комплекси. Може би това е най-голямата отговорност, която един родител носи, наред с физическата защита на детето. Не това да задоволи материално детето си, а да го запази от собствената си нестабилност. Това е начина децата да отраснат щастливи, пълноценни, искрено доволни от себе си и от живота. Това е начина човешкият свят да стане по-добър. Колкото по-малко нещастни деца, толкова по-малко бъдещи диктатори, насилници, алчни и душевно неуравновесени хора. Толкова по-малко експлоататори и палачи.”

Серж спря за момент. Не можеше да прецени дали това, което написа беше хубаво или не. Беше сигурен обаче, че сега се чувстваше по-добре и по-лек. Бе изпълнил някакъв дълг. Ах, колко много обичаше живота. Бе влюбен и любовта му излизаше отвъд границите на осезаемото, на това, което обикновено наричаме реалност. Наведе се и продължи да пише. Нова мисъл, наглед нямаща нищо общо с това, което току-що написа му дойде. Той обаче усещаше, че някаква дълбока връзка съществуваше :

„ Човек не може и не трябва да се опитва да доминира природата, защото той е част от природата. Не може да подчиниш нещо, което те превъзхожда, което е отвъд тебе. Единствената възможна алтерналива е хармоничното съжителство. Всеки един човек, индивидуално, сам за себе си, трябва да приеме че е част от това, което го заобикаля, неразделна част, естествено продължение на така наречената природа. Така и тя ще стане част от него. И няма да има нужда да се издигат египетски пирамиди със суетната надежда да не бъдем забравени след смъртта си, защото тогава целият свят ще бъде нашата египетска пирамида.”

Серж прочете отново, това което написа. Отново не можеше да реши то добро ли е или не. Това обаче не го интересуваше особено. Чувстваше се прекрасно, готов да се наслади на поредната доза магически преживявания, която денят щеше да му донесе. Опияняваше се от това, че е жив. Затвори тетрадката и погледна небето. Всичко беше толкова прекрасно.  Излегна се. В този момент почувства, че е гладен. Толкова простичко, а в същото време толкова гениално. Това беше най-невероятното и най-прекрасното чувство. Доказваше му, че жив, че не сънува. Серж се надигна и бръкна в раницата. Извади каквото носеше за обяд и лакомо се нахвърли върху храната. Небето бе все така синьо, градинката на  Карусела все така зелена, Лувърът все така красив, а туристите все така многобройни и жужащи...

- Дзен или изкуството да бъдеш тук и сега -

Ако тръгнете да търсите далеч от себе си приятел, 

надявайки се че той ще ви освободи, вие няма нищо 

никога и никой да намерите, защото единствено 

разпознавайки вашият вътрешен приятел, вашия 

собствен дух, ще достигнете до избавлението.*

„ Бъдете тук и сега. Нищо друго няма значение. Тук и сега, в това именно доджо, в този именно момент.”
 

Лекият, излизащ без каквото и да е усилие глас на Учителя идваше откъм гърба ми.

„ Вкарайте енергия в тялото си. Не бъдете отпуснати като сак с картофи. Дишайте.”

Бялата стена пред мен отдавна беше престанала да ме интересува. Отвреме – навреме само вниманието ми привличаха грапавинките по боята оставени от мечето, с която я бяха нанасяли. Въображението ми откриваше странни лица и гротесни фигурки изобразени от точиците, чертичките и завъртулките в бялата боя.

„Издишайте бавно. Забравете всичко останало. Вие сте само дишане.”

Гласът спокойно нареждаше. Усещах другите посетители на доджото около мен, но това беше усещане отвъд сетивата. Някакво странно усещане за свързаност с другите, за отвореност на сетивата. Доджото дишаше чрез телата и духа на хората в него.

„Оставете мисълта ви свободно да тече. Не я спирайте по никакъв начин. Не се опитвайте да я контролирате или насочвате. Наблюдавайте я отстрани.

Вече бях престанал да обръщам внимание на грапавините по бялата боя. Мислите ми течаха спокойно и свободно, необоспокоявани от нищо, освен може би от шума на метлата, с която някой метеше двора. Ето значи къде била свободата. Просто излез от клетката на контролираното  рационално мислене, което нечии болен мозък е въвел като социална норма и в което се опитват да те форматират още от първи клас в училище. Бъди просто себе си. Тук и сега.

Минималистичният плътен звук на японски тъпан изпълни пространството. Това бе сигнал за край на сесията. Почти нереалната или по-скоро дошла от друга, паралелна реалност, картина на хора облечени в черни кимона, стоящи неподвижно, с кръстосани крака, и наредени в странен геометричен ред срещу белите стени на дожото се раздвижи. Магията се разтвори в околното пространство. Замениха я ежедневните разговори и поведение. Отвън на улицата, в дъждовния парижки следобед, остана обаче част от свръхреалното чувството. Усещането че ти, не някой друг, а именно ти, живееш тук и сега.

Дзен не е нито теория, нито идея. Това не е интелектуално познание, а преди всичко практика : зазен.

Седнал върху кръгла възглавничка, с кръстосани крака, така че колената да опират в пода. Тазът напред, гърбът изправен, вратът изопнат, брадичката навътре, рамената отпуснати. Палците, докосващи се хоризонтално, очите полу-затворени. Дишането е спокойно, издишането дълго.

Учителят Дешимару, който емигрира във Франция през 1967 въвежда дзен-практиката в страната, позната дотогава на малцина интелектуалци. Той я дешифрира по следния начин: Зазен няма за цел да ви открехне някакво специално състояние на съзнанието, а напротив – да ви помогне да намерите нормалното, естествено състояние на вашето тяло и дух, същността на буда. Нормалното състояние, такова каквото Дешимару го проповядва, е на широк, свободен дух, отвъд категориите, който не изпитва страх, дух, който не е пуснал корени в нищо.

Първоизточник на дзен е опита на Буда, който се предава от учител на ученик през вековете. Преди две хиляди и петстотин години, в днешна Индия, Шакиамуни, принц на малко непалско кралство, става Буда (буквално Пробуден, Озарен) след дълго търсене на избавление от вътрешните си терзания практикувайки мълчаливото стоене зазен.

Всичко това звучи може би малко мистериозно, но всъщност става дума за много конкретно усещане на единение на тялото с духа. Свидетелство за физическата сила на тази практика са азиатските бойни изкуства. Една демонстрация на  сякаш вечно усмихнатите монаси от манастира Шаолин е достатъчна да убеди скептиците. В балканската литература буда наднича от книгите на Никос Казандзакис. 

*  из Сутрата на Пътят

- В търсене на идентичност -

С господин Жерар Уоткинс седим в малък, спокоен бар в квартала Белвил в Париж. Кварталът е смесен арабско-китайски, тоест много подходящо място да разговаряме с него за идентичност: неговата, френската, европейската, тази на театъра през ХХI век, тази на героите от едноименната пиеса*. Чудно пролетно слънце е грейнало навън. Поръчваме: той кафе, аз чай. След кратка проба с диктофона го оставям да се представи сам...

Името ви е френско, фамилията – по-скоро английска, кажете ми какъв е произходът ви, кой е Жерар Уоткинс?

- Баща ми е англичанин, майка ми французойка, Gerard е френско, но също така и английско име. Отраснах на различни места: в Щатите, Норвегия, Англия. Установих се във Франция, когато бях на десет години.

Вие сте актьор, автор, режисьор, композитор и изпълнител. Има ли още нещо, което умеете да правите?

- Да, мисля, че липсват още доста неща – умея да готвя например (смее се).

Кажете ми откъде идва желанието ви да се занимавате с театър? Баща ви е кинорежисьор...

- Да, баща ми е Питър Уоткинс, британски кинорежисьор. Отраснах на различни места: той напусна Великобритания, когато бях на 2-3 годинки, и аз живях с него на местата, където работеше. След раздялата на родителите ми се прибрах с майка ми във Франция.

И откъде дойде желанието ви да се занимавате с театър, баща ви ли ви подтик-на в тази посока?

- Съвсем не, театралния път си извървях независимо. Започнах малък, на 13-14 години, в училище, така се запалих, че не правех нищо друго. То си е страст – не можеш да си представиш да се занимаваш с нещо друго. Нямам спомени да съм се интересувал от други неща.

Какво е мястото на театъра в епохата на технологиите, когато границата между реалност и илюзия става все по-неясна заради киното, телевизията и интернет? Има ли театърът собствена идентичност в началото на ХХI век?

- Да, разбира се, театърът има собствена идентичност. Тя в момента търпи разчупване в най-различни форми. Това е много интересно, защото театърът трябва непрекъснато да бъде в процес на търсене, той не е нещо дадено. Идентичността му според мен е свързана все повече с утопията и с мисълта. Тя се състои в това да излезе от обичайните проблеми, от „комерсиалното” и да бъде едно от редките места, където хората се събират, за да размишляват върху света, където той може да бъде пресъздаден. Нещо, което не се практикува другаде.

Дори и в другите изкуства?

- Поне в киното не, или съвсем малко. В музиката все още се намират този тип утопии, но иначе на другите места, където човек живее, той среща все по-малко разсъждения, все по-малко мисъл и е все повече инструмент, безлична машина. Затова със сигурност театърът ще утвърждава все повече реалната си идентичност. Ще е все по-необичайно и странно да се прави театър в съвременния свят.

Един вид приложна философия?

- Да, тип приложна философия. Поставяне под въпрос, разискване по конкретен начин и с много смисъл, интелигентност, думи и действия.

Как бихте описали театъра на Жерар Уоткинс? Кой ви е повлиял, кои са артистите, авторите, режисьорите…

- Работил съм с много и интересни режисьори, които ме научиха на практически елементи, да ги наречем, но за влияние не може да се говори. Аз пиша своя собствен театър, винаги съм го писал, той е особен, личен. Не се водя по фигури, които да наблюдавам и да си казвам: „Я виж как е написано това!” Никога не бих го направил. Ако правя театър, ако пиша пиеси, то е именно защото нещо ми липсва в онова, което виждам, не е достатъчно задълбочено и не ми харесва особено. Ето защо не може да говорим за влияние, а за срещи. Срещи физически. Срещи, натоварени със смисъл, които ми позволяват да се изграждам като същество от плът и разум. Като актьор съм работил с режисьори, чиято мисъл е навлязла в кръвта ми и се е превърнала в плът. Ето защо ще продължа да работя по този начин.

Кои са хората извън художествената среда, на които се възхищавате? Може да са исторически личности. Първото име, което ви хрумва.

- Прекалено много са.

Назовете поне едно име.

- Да кажем, Чърчил. Много обичам историята. По-малко под формата на хора, личности, същества, а повече като дела, движения и тем подобни.

Защо пиесата ви е озаглавена „Идентичност”? Кой няма идентичност в днешно време?

- Мисля, че много мъже и жени нямат идентичност. Много хора са приучени от комерсиалния, от технократския свят. По подмолен начин човек бива отдалечаван от дълбоката си същност. Със сигурност днес има истинска загуба на идентичност. Кой няма идентичност ли? Хората дефинират идентичността си чрез богатство, предмети, кариера. Огорчаващо е по какъв начин се самоопределят.

Има ли някакво определено събитие, провокирало написването на тази пиеса?

- Преди две години беше гласуван закон, който изискваше от желаещите политическо убежище ДНК тестове за произхода им, ако искат да доведат със себе си семействата си. Стори ми се изключително неестествено и налудничаво да се стигне до такъв тип мислене. Това ме накара да си задавам въпроси за идентичността и така стигнах до написването на пиесата. Реакцията срещу ксенофобията е в основата на моето писане, защото самият художествен процес е отношението към другия. Хората биват манипулирани, форматирани, лъгани, за да отхвърлят другия. Това ме наранява много и ме кара да се страхувам за бъдещето. Вижте напоследък резултатите за главоломния растеж на крайната десница навсякъде в Европа, защото това не е само френски проблем.

Двамата герои в пиесата са евреи. Има ли някаква определена причина за това?

- Не, защото всъщност не съм писал, мислейки ги като евреи. Дадох им имената накрая. Те самите не се определят по този начин. Спират се на въпроса за своето юдейство, разпалено разискват темата в определен момент, но това също не е определящо. Дефинирани са от фамилното си име:  Клайн е еврейско име, но не съвсем, много германци също носят фамилията Клайн. Създавало им е проблеми по време на Втората световна война. Пиесата придобива един определен смисъл, ако приемем, че са евреи, но в същото време това няма значение за мен. Не съм създал героите и техните личности в тази светлина. Обаче е съществен фактът, че те разказват какво се е случило по време на хайката срещу евреите, задържането им на стадион „Вел д’Ив” и на антиеврейските закони на правителството във Виши.

В каква степен стилът на пиесата „Идентичност” прилича на идентичността на автора й? Има ли нещо, което ги свързва, или текстът е резултат от естетическо търсене?

- Формата е напълно органична. Наистина чувствам всичко, което пиша. Двамата герои и техните взаимоотношения са ми близки: женският персонаж също толкова, колкото и  мъжкият. Разговарям непрекъснато със себе си, разполовявам се и от този момент нататък формата ми е наистина много, много близка.

Андре и Марион, двамата в „Идентичност”, изглеждат изгубени. Не сме ли всички ние изгубени днес?

- Системата поражда изключително отчуждение. Виждаме все повече хора да се побъркват, напълно отделени от своите влечения. Та дори в самата нормалност, в онова, което наричат реални норми, хората са все по-луди. В определен момент през 50-те и 60-те години те са били горе-долу достойно нормални и са успявали да не бъдат напълно безчувствени. Днес не е така.

Когато виждаме колко прилежно са сложени в рамки стачките и протестите във Франция, понякога се питаме дали са истински, или просто умело организирани събития за намаляване на общественото напрежение.

- Точно така е. Много неща се правят с тази цел – хората да получат впечатлението, че нещо се случва, но в крайна сметка нещата продължават все в същата посока.

В пиесата цитирате френския закон от 18 октомври 1940, с който правителството във Виши под диктата на нацистките окупатори определят критериите как някой да бъде считан за евреин. В пиесата показвате абсурдността на такъв закон. Днес във Франция тече голям дебат върху френската идентичност, която би трябвало да намери новите си измерения. Какво определя идентичността на един човек: неговата националност, майчин език, поколението, ценностната му система, религията му или неговата култура, която е малко или много резултат от всичко, казано дотук?

- Отговорът е: който както си го измисли. Един народ също: как той се изобретява сам, как създава сам себе си ден след ден. Колкото до дебата за националната идентичност – това е вехта страст, защото този дебат се е състоял още преди 200 години с Френската революция. „Свобода, равенство, братство” – тези три думи са определени като дефиниращи нашата идентичност. Замислим ли се върху тях и поставим ли ги в контекста на днешния ден, се оказва, че сме много далеч от нашата идентичност. Затова всички манипулации, страхът от чужденеца – те дават резултат, те са следствие от умело разработена и усърдно прилагана стратегия.

В пиесата може да се долови известен цинизъм спрямо политиката на Европейския съюз. Какво е ЕС за вас?

- Същото, което ви казах относно националната идентичност. Европейският съюз е нещо, което си измисляш. Аз не съм против него. Той ме очарова, трябва да го направим свой, да си кажем, че носим изключителна отговорност днес и да не оставим Европа в ръцете на технократите, да не оставим Европа в ръцете на една грешна идея за нея самата. Исландците например в този момент си поставят истински въпроси. Те ни дават пример как да пренапишем конституциите си, как да предефинираме приоритетите си, желанията си. Трябва да изковем европейска идентичност, да променим малко посоката, и то не по начина, налаган на ирландците. Вижте до каква степен народ като ирландския обезличи собствената си идентичност по икономически причини, за да стане неокомерсиална свободна зона. Не знам дали сте били в Дъблин напоследък, но той няма нищо общо с Дъблин отпреди 20 години, това не е същият град.

Можем ли да говорим за европейска идентичност, съществува ли наистина такава?

- Да, мисля, че съществува, че е много по-разнообразна и неизменяема, отколкото се смята. В момента разработвам проект с петнайсетина младежи, които работят в едно училище и които ще обиколят Европа следващата година, за да се учат. Желая да бъда напълно изненадан от това, което ще открия като европейска идентичност, не толкова при войни, а в мирни отношения, с находки и светлина. Това е наистина особена идентичност. Винаги е имало реално движение в Европа, почти тектонично –  изразявано дори във военни сблъсъци. А сега ми се струва, че се извършва някакво изглаждане, изравняване на обмена, което не е правилно, не е интересно.

Как виждате бъдещето на Европейския съюз в светлината на неговата идентичност? Къде трябва да спре разширяването?

- Според мен има още доста свобода на действие. Днес се мисли само с икономически термини, това е абсурдно. Единственото, което ме наранява или плаши, защото се случва навсякъде в Европа, това са десните екстремисти. Струва ми се, че проблемът се подценява...

Пиесата завършва с почти параноична криза от страна на Андре, който казва на Марион, че не знае коя е тя. Според вас може ли да се говори за подобна криза във френското общество днес, провокирана от загубата на национална идентичност? Говорите за активизирането на крайната десница – не е ли това именно проявлението на кризата?

- Да, разбира се, това е проявление на общественото безпокойство. „Не знам кой си ти” е наистина универсален въпрос. Ние не знаем кои сме. Ако се зададат истинските въпроси, те със сигурност водят до бездни и там започва да става  интересно и спираме да се определяме изкуствено. Нещата стоят по същия начин в любовните отношения.

Значи изкуственото приключва там, където започваме да си задаваме въпроси?

- Да, така е.

Случайно ли е, че вашата театрална компания се нарича Perdita Ensemble (Изгубени заедно)? Това търсене на идентичност не е ли почти обсебващо в творческата ви работа?

- Напълно е обсебило цялото ми творчество и въобще не е случайност. Изгубени заедно – в крайна сметка това е много обширна тема, темата за изгубения рай. Напоследък  беше „националната идентичност”, преди беше друго, но е нещо важно, защото е взаимно, можеш да работиш със зрителя на място, където той е спокоен, където се припознава.

Това ли е социалната мисия на театъра?

- Да.

* Пиесата „Идентичност” на Жерар Уоткинс е носител на Голямата награда за драматургия на френското Министерство на културата и комуникациите за 2010. 

списание "ЛИК" бр. 06/2011

                                                      

- Танцувайте, танцувайте, иначе сме изгубени –

Има хора, за които всички около теб говорят. Всички изглеждат заинтересувани от него било от личен интерес, било за да следват модата.  Отвсякъде си затрупан с информация за този човек. Това те кара измамно да го чувстваш много познат и в същото време отблъскват интереса ти от него...

Такъв човек за мен бе Пина Бауш. По време на студентските ми години в университета Париж VIII в предградието Сан Дени името на Пина Бауш бе навсякъде. Голяма част от колегите ми от Театралния департамент бяха повлияни от нея и имитираха с различен успех нейните танц-театрални хореографии. Имаше и такива, които успяваха да добавят свой оригинален почерк в този жанр, но винаги повлияни в огромна степен от Пина Бауш. Да се сдобиеш с билет за някой от многобройните гастроли в Париж на Танцтеатер Вундертал, трупата на Пина Бауш, беше равно на подвиг...

Така и не успях да го извърша. Вместо това се интересувах и гледах доста по-ъндърграунд спектаклите на японските буто-танцьори (думата пърформър май по-точно ги описва). Тези спектакли бяха не по-малко разтърсващи, но пък не бяха на мода и билети се намираха по-лесно...

Е, дойде най-накрая момента и аз да успея да видя и усетя хореографиите на Пина Бауш. Благодарение на Вим Вендерс широката публика по цят свят може да се запознае с изключителната работа на германската хореографка. Помня изключително ясно кога и как за пръв път видях афиш за предстоящата премиера на филма. Преди около месец, в един от първите слънчеви дни на идващата пролет, на път за работа с колелото, на пилона за афиши на тротоара граничещ със Сена зърнах червеникавия афиш. „Пина”, „3D”, „Вим Вендерс”, „6 април”. Само тези надписи успях да видя, но те бяха достатъчни. Всеки един измежду първите три поотделно би могъл да събуди огромен интерес у мен. Развълнуван предвкусвах удоволствието, което този филм щеше да ми достави...

Не останах излъган в очакванията си. Немският кино поет бе намерил точния начин да пресъздаде на кинолента духа на спектаклите и творческите търсения на Пина Бауш и нейните танцьори. „Пина” е изключително въздействаща емоционално и интелектуално полу-документална кинопоема. Типично по немски : минималистично, с невероятно изпипване на детайла и безкрайно хармонично, точно какъвто е и духа на хореографиите на Пина Бауш. Творческата интуиция на Вим Вендерс за избора на места за заснемане на отделните фрагменти е това, с което той наистина допълва и се вписва в естетиката на танците на Пина Бауш. Артистичният му гении правилно е достигнал до извода, че 3D е удачната технология за заснемането на жив спектакъл. Идеята му хрумва през 2007, когато на кинофестивала в Кан гледа 3D прожекция на концерт на U2 („U2-3D”). Като човек, който се занимава с театър, 3D киното винаги ме е вълнувало, защото то  доближава киното до театъра. В „Пина” обаче близостта на киното и „живия” спектакъл никога не са били толкова близки. Вим Вендерс не просто прави филм за Пина Бауш, той е неин достоен артистичен партньор. „Пина” е не само един от първите европейски 3D филми, но със сигурност е първия авторски, концептуален 3D филм в света изобщо...

Пина Бауш напусна внезапно този свят през юни 2009, само пет дни след като и бе открита необичайна ракова форма. Творческата енергия и креативност, както и желанието за работа на тази необикновена жена обаче ще останат вечни. Вим Вендерс ги направи такива. „Пина” е кино шедьовър, чрез който връзката с нея винаги ще съществува.

- Кой по дяволите е Фабрис Яиауи –

   

        От известно време насам из парижкото метро се срещат плакати и стикери като този тук. Текстът е кратък и красноречив : 

ТОЗИ МЪЖ Е АКТЬОР

ТОЙ ИСКА ДА ИГРАЕ

ПРОБВАЙТЕ ГО

         Името му е Фабрис Яиауи и според собствените му думи досега е разлепил над 15 000 плаката и 5 000 стикера. Освен в Париж, те могат да бъдат забелязани и в Лондон, Ню Йорк, Кан, Рим и още десетина други града. Наскоро тези плакати малко смениха текста и понастоящем рекламират документалния филм посветен на Фабрис, който може да бъде гледан по dailymotion. Какво е подтикнало този млад актьор да избере този необичаен начин, за да търсене на продуценти, режисьори и директори на кастинги? Според Фабрис браншът е претрупан и задръстен и кампанията му е шанс да бъде забелязан. За него това е чисто и просто маркетингов метод да наложи нов продукт. В случая сам себе си. Идеята е взел от таг и графити движението. Самият той е близък до парижките хип-хоп и графити среди или поне до тези от тях, които той определя като истински.

        Опитът на Фабрис да проникне в една система, в която, според неговите думи, решаващи са връзките и познанствата сам по себе си е своебразна форма на улично изкуство. Това не е просто реклама, изполваща партизански методи, защото целта на Фабрис е само да му бъде даден шанс да прави нещо, което то смята, че може да прави добре и с огромно желание. Кампанията в същото време носи и белезите на улично изкуство, критикуващо обществени явления, защото изобличава затвореността и двуличността на кастинг системата за набиране на актьори във Франция.

        Постоянството и находчивостта, с която Фабрис Яиауи опитва да постигне целта си ме карат да мисля, че рано или късно той ще получи своя голям шанс. Въпреки че в Париж откриването на таланти става по-бавно, отколкото в Ню Йорк, Лос Анджелис или Лондон, шанс все пак има. А дотогава Фабрис моли само за едно, да споменавате около вас за него и за необикновения му начин да търси роли.

 

- Карнавалът във Венеция -

Странен град представлява Венеция днес. Построен сякаш направо върху водата, прорязан от многобройни канали, векове наред градът е бил столица на империя, която умело се е възполвала от географското си разположение между двете части на Римската империя – Рим и Византия, а по-късно между Османската и Западноевропейските империи. Сицилия плаща на кръстоносците от IV кръстоносен поход за разграбването на Константинопол през 1204, а век по-късно разгромява другата италиянска морска империя, Генуа, и по този начин си осигурява търговския монопол над източното средиземноморие. За добрите отношения с Османската империя свидетелтва факта, че първият печатан Коран е издаден във Венеция в началото на XVI век. Откриването на нови търговски пътища коства залезът на империя през XVIII век. Край на агонията слага Наполеон през 1797, които обсажда града, принуждава Дожа (Дука) на Венеция да абдикира и подарява града на австрийците, свирепи врагове на островния град. Залезът на империята е съпроводен с щедро пилеене на богатствата и. XVIII век е изпълнен със скъпоплатени декадентски  забавления, чиято дързост смайва чужденеца. Карнавалът е едно от тези  забавления. Карнавалът във Венеция е всъщност майка и баща на всички други карнавали по света. Първите документирани упоменавания за карнавала са от 1094. Идеята бързо се разпространява из Европа, а в по-нови времена и по други континенти (безспорно днес най-пищният и най-известен е този в Рио де Жанейро, Бразилия). Носенето на маски осигурява анонимност и е повод за преобръщане на социалната система и уникална възможност за директен контакт на хора от различни класи на обществото. Традицията на маските идва от празниците в чест на бог Сатурн, бог на земеделието и плодородието, в Римската империя. По време на тези чествания, на робите е било разрешено да стоят на една маса с домакините. За да не бъде помрачено веселието от класови предрасъдъци, всички на масата криели лицата ти с маски.

Карнавалът във Венеция залязва със залязвянето на Венецианската империя. През 1979 година обаче, той започва своя втори живот. Днес карнавалът има две лица. Едното е това на организираните от кметството официални събития, които привличат по-богатите туристи. Всъщност имайки предвид цените на хотелите и наемите по време на карнавала, по-голямата част от туристите са от по-заможната средна и от висшата класа на обществото. Тези събития (конкурс за най-добър карнавален костюм например) се състоят на централния площад Сан Марко. Като цяло костюмите са пищни, но в повечето случаи предвидими и туристите умират са ги щракат със скъпоструващите си апарати. Стана ми забавно когато видях как един дебеличък чичко боравеше със своя, който струваше може би 2000€. Снимките, които той правеше, можеха спокойно да бъдат направени и на апарат за 100€. Който има пари да ги пилее. Живеем в общество, в което хората предпочитат да се дефинират с това какво и как консумират, а не с това какви ценности изповядват. Този чичко сигурно се беше возил и на традиционна венецианска гондола, разходката, с която излиза доста скъпа, особено за туристи. Местните имат странна форма на протекционизъм, някои услуги и стоки са в пъти по-скъпи за туристите, отколко за местните.

Другото лице на карнавала може да се види предимно петък и събота вечер по лабиринтените улички и площадчета на Венеция. Вехтите, бавно разпадащи се сгради–фантоми, символ на величието на някогашната империя са чуден декор а ла Питър Брук на уличната фиеста. Студенти от местните университети, техни приятели, дошли им на гости и многобройни предимно млади хора, избрали по-поносимите откъм цени къмпимзи и хостели в съседните Местре и Кампалто се изсипват, маскирани по оригинален и творчески начин : като шахматни фигури, разпъващи си сами шахматното поле, направено от черно-бял чаршаф, като фолксваген, като изпражнения подаващи се от тоалетната чиния... Цялото това разнообразие от чудни самоделни костюми е придружено от много добро настроение по италиянски. На площадче близо до моста Риалто, най-известния мост над Канале Гранде, имаше техно парти. В дъното на площадчето пък млади италиянци се бяха скупчили пред телевизор, гледайки съсредоточено поредната доза скучно катеначо в изпълнение на Милан и Ювентус. В непосредствена близост, пред много стара и не по-малко странна църква, група младежи вдигаха невероятен шум на барабани и други ударни инструменти. Под ритмите на джамбурето полугол дългокос огнеиграч се изявяваше пред погледите на възхитени момичета. Под навеса на опразнения рибен пазар италиянска ска група, облечена стил Бийч Бойз от 60-те, забиваше нелошите си, пълни с настроение парчета. Тук-таме някой попрекалил с алкохола, а сигурно и с нещо друго, биваше свестяван от местната бърза помощ... Определено това лице на фестивала ми допадна повече с неподправения си чар и невероятно количество позитивна енергия.

Ако сте решили да посетите този уникален град, построен върху стотина мини-островчета свързани помежду си с поне толкова мини-мостчета, ако сте решили да се потопите в странната романтика, лъхаща от наглед мъртвите старинни сгради, то определено го направете по време на Венецианския карнавал. Интересните изживявания и срещи с любопитни хора ще си заслужават немалката сума, която така или иначе ще трябва да отделите за да посетите Венеция.

Още снимки от Карнавалa
Още снимки от Венеция

- Шествието на Дракона –

   


   На 3 февруари за китайците настъпи годината на Заека. В Китай официално се използва Грегорианския календар, въведен за удобство някъде в началото на XXв. Много важни празници обаче продължават да следват традиционния календар. Китайската нова година известна още като Пролетния фестивал е един от тях. Най-общо китайския календар следва 12 годишен цикъл като всяка една от дванадесетте години носи името на различно животно. Интересно е например, че прабългарите са имали сходен календар и че животните с малки изключение са същите. Месеците от годината според китайския календар пък са кръстени на цветя или дървета, които цъфтят през дадения месец (месеца на лотуса, месеца на прасковата и т.н. )

   Китайската нова година или Пролетният фестивал е най-важния традиционнен празник за китайците. Фестивалът продължава 15 дни и е честван подобаващо пищно от китайците навсякъде по света. Неизменна част от фестивала са танцът на дракона и танцът на лъва. Според легендите в първия ден от новата година митичното чудовище Нян идва, за да опустоши реколтата и изяде децата. Нян идва въплатил се като лъв и танцът на лъва илюстрира неговото идване. Самият танц се изпълнява от двама човека маскирани като лъв. Единият участник представлява предницата и главата на лъва, другият – задницата. Костюмите са изключително пъстри и интересни. Танцът е физически и хореографски труден за изпълнение и включва елементи от традиционните китайски бойни изкуства. За танц, който се играе само няколко дни, танцьорите би трябвало да се подготвят с месеци, за да добият нужната техника и координираност на движенията. Танцът е съпроводен с характерна хипнотична музика изпълнявана с различни чинели и тъпани. За да умилостивят Нян, хората му приготвят храна. Вярва се, че ако чудовището се нахрани, то няма да посегне на собствеността и на самите собственици. В Париж този танц се изпълнява пред всеки ресторант, кафе или магазин собственост на китайци. Тук обаче единствената храна, която видях да дават на пищно украсеното чудовище бяха листа от маруля, което то акробатично изяждаше. Сигурно е някаква месна парижка диета.

    Китайците обичат пукотевицата и огромно количество пиратки съпровождат празниците за новата година. Най-често пиратките са навързани със стотици и са окачени по дървета и стълбове. Запалването им предизвиква невероятна пукотевица и пушек, съпроводени с възбуждаща миризма на изгорял барут. Пукотевицата има за цел да прогони далеч злите духове и да спука по-нежните тъпанчета.

    В Париж кулминацията на празненствата по случай новата година беше шествието на Дракона. Шествието традиционно мина в неделния следобед по големите улици на 13^и  арондисмон, кварталът с най-много китайци в Париж. Шествието на Дракона представлява невероятна смесица от цветове, ритми и миризма на барут и ароматни пръчици. Неизменна негова част е танцът на дракона, при който фигурата на дракон е движена ловко чрез пръти от многобройни участници. Често танцът изобразява схватка между два дракона и в такива моменти трябва много да внимаваш някои прът да не ти отнесе главата.

     В шествието на Дракона в Париж, освен традиционните китайски танци, демонстрации на кунг-фу и тай-чи и теглени статуи на Буда, които заплашват да сгазят някои зазяпан зрител,  участват и многобройни колоритни групи за улични тържества от Карибския регион. Групите от Гваделупа, Мартиника и другите Антилски острови представляват невероятна смес от предизвикателни танци на привлекателни  предимно тъмнокожи красавици и сложна и гръмка перкусия изпълнявана от потни юначаги. Значителен интерес предизвикваше и групичката от около десетина сексапилно облечени като зайчета дългокраки активистки, които протестираха в защита на правата на животните...

     Блъсканицата и зарядът на събития като шествието на Дракона разчупват и дават живот на иначе все по-обуржоазяващия се Париж. Освен че зарежда с огромно количество позитивна енергия, чувството, което остава след търканицата на парада е на любов и симпатия към другите хора.

     Честита нова година на Заека !

    Емиграцията на китайци в Париж започва след Първата световна война. По време на войната на фронта липсва евтина работна ръка и френската държава организира бюра за наемане на работници в големи градове предимно в Северен Китай. След края на войната част от 35 000 китайски работници остават трайно да живеят във Франция. Някои от тях са наети от големи френски машиностроителни компании, други се насочват към сектора на услугите. Първият китайски квартал в Париж се оформя около Лионската гара. Близостта на голямата железопътна артерия и евтините цени на наема са основната причина за обособяването му в тази част на града. Днес китайците в Париж са групирани в два квартала : около Пляс Д’Итали в 13^и арондисмон и в Белвил, в северната част на града. Понастоящем във Франция живеят около 700 000 китайци (повече от всяка друга държава в Европа), 80% от които в Парижкия мегапол.

- Графитите, изкуство или вандализъм –

   

   

   Ако си мислите, че шарените закачливи надписи по стени, огради, мостове, надлези, влакове и камиони са съвременно явление, то сте в голяма заблуда. Запазени примери от графити има още от времето на Древна Елада и Римската Империя. Самата дума графити идва от италианското graffiato, която буквално и много показателно означава надраскан. Съвременното графити изкуство се ражда в Ню Йорк през 70^те години на миналия век. Явлението се свързва с хип-хоп движението и е част от него. Основен обект за изява на графити артистите по онова време са вагоните на запуснатото нюйоркско метро. Тези артисти изписват чисто и просто имената си или по-скоро артистични си псевдоними по интересен, оригинален и цветен начин. Ако искате да научите повече за тези автентични нюйоркски артисти както и за реакцията на обществото към техните творби, гледайте документалния филм Style Wars, в който са представени някои от най-известните от тях. В Европа графитите стават по-широко известни в началото на 80^те. Горе-долу по същото време в Париж се заражда един негов подтип – шаблонното графити изкуство. При него артистът предварително приготвя и изрязва шаблона с желаната форма, върху която после нанася боята със спрей.  Най-известен представител на този жанр е французина Blek le Rat. Негов наследник е англичанина от Бристол Banksy, който е може би най-известния графити артист в момента, ако не в света, то поне в Европа (Exit Through the Gift Shop е безценен филм, който разказва за творчеството на Banksy и подобни на него артисти)

   Спорът дали рисуването на графити е улична форма на изкуство или чисто и просто акт на вандализъм е стар колкото самото графити изкуство. В повечето страни да нарисуваш нещо върху движимата или недвижима собственост на някой без съгласието му е наказуемо престъпление. Същото важи и когато собствеността е обществена. В такъв случай подразбиращо е, че рисувачите на графити не просто рисуват, те изразяват някакво отношение към обществото и правилата на които то е подчинено. Вандализмът по дефиниция е престъпление, което се изразява в рушене или в повреждане на частна или обществена собственост. Вандалите били източногерманско племе, опустошило и разграбило красивия и величествен Рим през 455 година. Дали обаче графити художниците имат за цел да опустошават? Сигурно има и такива, но за повечето това е начин да се изразят публично и то по градивен начин. Няма спор, че голяма част от графитите по света са много добре естетически издържани и психологически въздействащи, което е достатъчно да бъдат включени в графата „изкуство”. Фактът обаче, че рисуването им е незаконно и е свързано с известен риск ги правят малък акт на гражданско неподчинение. Докато някои изразяват своето мнение и несъгласие с обществените правила като трошат и палят магазини, коли, банки, макдоналдси и подобните им , графити майсторите изразяват своето мнение по мирен начин. От друга страна, ако рисуването на графити е акт на несъгласие с начина по който обществото е организирано, заличаването им от страна на ръководните органи на това общество, не е нищо друго освен бягство от проблемите и репресия на обществено мнение. Да  хвърлиш милиони долари или евро, за да изтриеш графитите,  би дало доста спорния ефект на подреденост на даден град, но в никакъв случай не би решило проблемите, които тласкат млади и талантливи хора да грабват цветните спрейове. В повечето случаи зад добре поддържана фасада се намира къщата на ужасите.

   Понастоящен, за добро или лошо, графити изкуството, както и цялата хип-хоп култура са в голяма степен комерсиализирани, т.е. интегрирани в консуматорското общество. Големи фирми като Coca Cola, McDonald’s, Toyota, Nike, Adidas, Lamborghini наемат графити майстори в рекламните си отдели, някои пък като IBM и Sony директно изполват графити като начин за рекламиране. Графити артисти излагат и продават творбите си в галерии, други работят за известни марки за градско и скейт облекло : DS shoes, Rebel 8 Osiris, Circa.

  Въпреки тази комерсиализация, графитите остават най-достъпната и следователно най-демократична форма на творческа изява или политическо мнение. По наличието на графити и на улично изкуство като цяло може да се прецени истинската творческа енергия, която даден град притежава, а също така и да се добие представа за скритите или явни социални конфликти, които тлеят в него. Днес най-активен център на улично изкуство е Сан Пауло в Бразилия. Много хора сравняват енергията, която този град носи днес, с енергията на Ню Йорк от 70^те.

шаблонен графит от Banksy