28 ноември 2017 г.

- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ #2 -


ЧАСТ ВТОРА: ЮЖНИЯТ ОСТРОВ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Протокът Кук
Езерото Уакатипу, край което е построен Куинстаун
Дивото бушуващо Тасманово море



 Ф  ериботът пресече протока Кук, делящ Северния и Южния остров, и се насочи към Пиктън. Появиха се множество острови и фиорди. Пътуването с ферибот беше достойно въведение към красотите на Южния остров, за които бях слушал много пъти. Южният e по-големия от двата основни острова, изграждащи Нова Зеландия, но въпреки това е по-слабо населен. На него живеят едва около един милион души.

Крайстчърч
Частна колекция от седефени миди
дарена на музея в Крайстчърч
От малкото пристанище се отправих директно към Крайстчърч, най-големия град на острова. Пътят минаваше по брега на Тихия океан. Селищата бяха малки и нарядко. Следобед ме качи един човек от Тонга, който отиваше в Крайстчърч и така привечер пристигнах в града. Крайстчърч е неформална столица на острова, но изглеждаше ужасно. През 2011 г. силно земетресение разрушава част от града. Жетвите са близо 200. Новозеландците бяха решени да препостроят града наново, но работите бяха далеч от приключили. 

"Южният е по-големият основен остров, но въпреки това е по-слабо населен"

В Крайстчърч останах няколко дни на гости на една тайландско-новозеландска двойка или казано накратко: тай киви. Новозеландците са наричани „кивита“ и това съвсем не е обиден израз. Често самите те гальовно се наричат така по между си. Изразът идва не от популярния в цял свят плод, а от името на птица. Кивито е птица, която е уникална за Нова Зеландия и не се среща никъде другаде по света. Тя е безкрила и днес се среща само в специални резервати. Страната е голям производител и на плода киви. Първоначално той е внесен тук от Северен Китай. Наричали са го просто китайска ябълка. Когато новозеландците започват да го изнасят в Щатите, американците търсят търговско име на плода. Решават да го кръстят киви, защото хем прилича на птицата киви, хем и двете идват от Нова Зеландия.
Картонената катедрала в
Крайстчърч
   В полуразрушения Крайсчърч все пак имаше няколко интересни за разглеждане неща. Градският музей бе много добре подреден като най-интересната изложба бе тази за Антарктическите експедиции. Близостта на Нова Зеландия до Антарктида я е превърнала в една от основните бази за покоряването на ледения континент в края на XIX и началото на XX в. Именно Крайстчърч е бил отправна точка на злополучната експедиция на англичанина Робърт Скот за покоряването на Южния полюс. Изложбата в музея разказва за драматичната съдба на експедицията: след много трудности и лоши стечения на обстоятелствата петимата членове на експедицията все пак успяват да достигнат през януари 1912 г. до Южния полюс. Там обаче ги очаквала неприятна изненада: експедицията на Роалд Амудсен ги е изпреварила с месец и на полюса се веел норвежки флаг. На връщане изтощената група на Скот е блокирана от снежна буря и всички умират замръзнали.
   Картонената катедрала е друга интересна сграда в града. По време на споменатото силно земетресение старата англиканска катедрала е разрушена. Местната управа кани японски архитект с опит в строежа на сгради след бедствия. Той предлага да издигне временна катедрала от картон, която да замени старата. Днес Картонената катедрала е най-емблематичната сграда на Крайсчърч.

На Юг
Мостът Kауарау, мястото където за
пръв път започват да се практикуват
бънджи-скоковете
След няколко дни се отправих на юг. Мръкваше се, а аз все още бях поне на стотина километра от Дънийдън, където имах намерение да остана няколко дни. Вече се бях примирил, че ще спя до пътя, когато най-накрая една кола спря. Вътре бяха маори с детето си, които за щастие отиваха в моята крайна цел. Дънийдън е гаелическото име на шотландската столица Единбург. Това съвсем не беше случайност. Градът е основан от шотландски пресбитерианци, пристигнали тук в средата на XIX в. с желанието да изградят утопично селище. Сред градовете, които посетих в Нова Зеландия, Дънийдън беше с най-красивата архитектура. Градът е известен с това, че тук през 1869 г. е основан първия университет в страната. Голяма част от населението му днес са студенти, което съчетано с изяществото му го правеха прекрасно място за живеене. Останах за уикенда и съботата се случи да е особено интересна. Сутринта отидох да разгледам традиционния пазар на фермерите, който се намираше до старата железопътна гара от Викторианската епоха. Гарата се славеше като втората най-снимана сграда в южното полукълбо, след операта в Сидни, разбира се. Сергиите бяха пълни с вкусни неща, от които можеш да опиташ. Музиканти свиреха в тълпата, а в съседната градинка клуб по японските тъпани тайко правеше демонстрация. По-късно бях канен на обедно парти, където всеки носеше нещо традиционно за хапване. Всички гости се оказаха индонезийци и храната беше много вкусна. Яденето беше изсипано на масата и всеки можеше да си взима каквото поиска. След хапването домакинът, учител по музика, извади една малка китарка укулеле и се започна едно пеене…


Железопътната гара в Дънийдън, втората най-снимана
сграда в Южното полукълбо
Гарата продължава да функционира и до днес
Шотландското наследство на Дънийдън. Тук се намира и
най-стръмната улица в света
Да посвирим заедно!
Литълтън

Спортни страсти
Вечерта беше гвоздеят на програмата за деня. "Ол Блекс", националният отбор по ръгби и гордостта на Нова Зеландия, играеха приятелски мач срещу англичаните на стадиона в Дънийдън. Ръгбито е не просто най-популярния спорт в страната, то е национална религия. В него най-нагледно се демонстрира успешното съжителство между маорите и европейските заселници, дало съвременния облик на Нова Зеландия. Целият град беше украсен в черно и бяло, цветовете на "Ол Блекс". Настроението беше приповдигнато. Пробвах да си купя билет, но се оказаха разпродадени. Гледах мача на голям телевизор в центъра на града. Англичаните доста се съпротивляваха, но накрая загубиха с една точка.
   От Дънийдън се отправих към Куинстаун, ски-столицата на Нова Зеландия. По път спряхме на моста Каварау, където за пръв път в света започват да се организират бънджи-скокове. Нова Зеландия се слави като страна на екстремни спортове и много от тях са родени тук. Куинстаун е малък град на брега на живописно езеро, оградено от остри заснежени върхове. Градът изглеждаше прекалено туристически и реших да не се задържам много в него. Бях се спуснал почти до южния край на острова. Направих нещо като обратен завой и тръгнах на север по западното крайбрежие. Оттук насетне наистина разбрах защо Южният остров е смятан за изключително красив. По протежението на западния бряг се простират Южните Алпи, високи около 4000 м. Те изобилстваха от езера и ледници и стръмно се спускаха в дивото Тасманово море. На юг, в района на Милфорд Саунд, те се превръщаха във фиорди и острови. В следващите няколко дни видях едни от най-красивите и диви картини в живота си. Този регион е изключително слабо населен и само тук-таме се срещаха малки селца.
   Голяма част от пътя го пропътувах с Винс и Жан, французи, които си бяха купили кола, за да могат да обикалят на воля страната. Малко след като ме качиха се изсипа голям порой, който не спря през целия ден. Спряхме да разгледаме ледника Франц Йосиф. Последните години той се отдръпва все повече и повече и доста повървяхме в дъжда, докато го стигнем. 
   Вечерта спряхме в един хостел. На двора му имаше голямо горещо джакузи. Това беше идеалното лекарство срещу студения дъжд, който ни валя през деня. Киснахме се дълго в горещата вода. На следващия ден продължи да вали. Винс и Жан ме свалиха в Рапахое, селце на брега на дивото море. В Рапахое останах у едно семейство. Уил, бащата, беше напуснал преди повече от 40 години родния Манчестър, и заедно с жена си и четирите си деца живееха в този слабо населен регион. Излязох да се разходя. Къщата се намираше на пет минути от морето, което бушуваше в дъждовния следобед. Вървях по брега и снимах. Сред вълните и скалите се виждаха група сърфисти. 
   Вечеряхме заедно със семейството. Беше простичко и вкусно. Както се изрази Уил, „Ние не сме богати, но живеем добре”. Поговорихме си доста. Човек имаше какво да научи от него. Останах да спя у тях и на сутринта тръгнах рано. Семейството още спеше. Само Уил се беше събудил и си махнахме за довиждане. Исках да стигна преди залез до парка "Абел Тасман". Оказа се лесно. Пристигнах още следобед в парка. Тук ме очакваше прекрасно слънчево време. Това едва ли е изненада – паркът "Абел Тасман" е известен като района с най-много слънчеви дни в годината в цяла Нова Зеландия. Кръстен е на първия европеец зърнал бреговете на страната. 

"НОВОЗЕЛАНДЦИТЕ СА НАРИЧАНИ "КИВИТА" И ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ОБИДЕН ИЗРАЗ. ЧЕСТО ТЕ САМИТЕ СЕ НАРИЧАТ ТАКА ПОМЕЖДУ СИ"

   През 1642 г. холандският мореплавател Абел Тасман достига до Нова Зеландия и то именно в тази част. Първите му контакти с маорите не са много сполучливи и завършват с няколко жертви и от двете страни. Най-яркият спомен за холандските „откриватели“ на острова днес е името на държавата. Зеландия е името на провинция в Нидерландия. Ще минат повече от 120 години, преди на острова да стъпи втора група европейци. Това са хората от експедицията на британеца Джеймс Кук, която картографира крайбрежието и полага основите на по-нататъшната британска колонизация на Нова Зеландия.

Неземна красота
С наближаването на залеза небето започна да придобива много интересни цветове. Всеки десет минути то се променяше в интересни розови и оранжеви цветове. Къмпингувах на едно хубаво местенце близо до входа на парка. Междувременно бях намерил евтини билети от Крайстчърч за Окланд, откъде имах полет обратно за Австралия. На сутринта се разходих отново из парка и по обяд тръгнах в посока Крайстчърч. 
   Направих спирка в Нелсън, красив и слънчев град на северния бряг на острова, който много ми допадна. На сутринта на автостоп ме взе една жена, която отиваше директно в Крайстчърч. По пътя спряхме до един водопад. Във вирчето под водопада колония от моржове бе изградила детската си градина. Десетки мъничета си играеха на воля. Местни доброволци пазеха туристите да не ги притесняват много-много. Навремето прокарвали път до водопада и открили тази колония. Предприемачи искаха да разработят мястото, но за щастие то все още беше в диво състояние. На следващия ден отидох на съботния пазар на фермерите в Литълтън. То е градче, пристанище на Крайстчърч, и доста по-живописно от него. Пазарът приличаше на този в Дънийдън. Отново сергии с вкусотии, от които можеш да опиташ. Имаше и група, която свиреха кубинска салса. Вечерта се отправих към летището. Полетът беше ранен и спах там.
   Оставаха ми едва няколко дни в Нова Зеландия и реших да ги използвам, за да си почина и да поразгледам по-добре Окланд. Този път случих на слънчево време и три дни се излежавах по паркове. Последния ден се качих на връх Маунт Идън, откъдето се виждаше целия град. Островът тук е широк едва десетина километра и от върха можеше да се види на запад Тасманово море, а на изток – Тихия океан. Маунт Идън беше вулкански конус с огромна дълбока дупка по средата. Дочаках залеза тук. На връщане се отбих на традиционния азиатски пазар. Освен многото хора от островите в Тихия океан, в Окланд живееха и много азиатци. Пазарът беше пълен с вкусни за хапване неща от цяла Южна и Югоизточна Азия.
   Така неусетно наближи момента, в който трябваше да се сбогуваме с Нова Зеландия. На тръгване реших да не рискувам с автостоп и да хвана влак до един близък до летището град. На гарата едно момче ме дочу да питам къде спира автобуса за летището. Предложи да ме хвърли дотам с колата, въпреки че отиваше в обратна посока. Ех, тези кивита! Така се разделихме след близо месец запознанство с Аотеароа*, често наричан Раят на земята...


* Аотеароа е най-широко познатото и прието маорско наименование на Нова Зеландия.

Статията е публикувана в декемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.



2 ноември 2017 г.

- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ -


ЧАСТ ПЪРВА: СЕВЕРНИЯТ ОСТРОВ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Ветровитият и облачен Уинди Уели


 П ристигнах късно през нощта на летището в Окланд, най-големият град в Нова Зеландия. Легнах на няколко седалки до един събрат японец, за да дочакам сутринта. Събуди ме оживена азиатска реч. Беше се съмнало. Тръгнах пеш в посока града.

Окланд
На първия разклон реших да опитам да спра някоя кола до Окланд. След малко усилията ми дадоха резултат. Шофьорът беше от Тонга, островна държава в Тихия океан, и живееше в Окланд от десетина години. Градът изглеждаше доста по-малък от Австралийските Сидни и Мелбърн и въпреки това беше огромен за стандартите на Нова Зеландия. В него живееха около една трета от 4,5- милионното населения на страната. Някои тихоокеански островни нации като островите Кук, Ниуе и Токелау имаха повече население в Окланд, отколкото в родните си места. Градът се намира на северния край на Северния остров. Нова Зеландия се състои от два големи острова – Северният и Южният – и многобройни малки островчета. Общата територия е около 2,5 по-голяма от тази на България.
   Останах няколко дни в Окланд. Бях при едно семейство майка и дъщеря, които се бяха доста увлекли по готическата мода. Дъщерята беше облечена в черни дрехи с нарисувани кости. На рамото си носеше домашния любимец – бял плъх с червени очи – и заедно с приятеля си играеха по цял ден на компютърни игри, в които главни действащи лица бяха вещици. Една сутрин те хванаха на път за някаква средновековна битка-игра, а аз се отправих към Роторуа, малък град на около три часа на юг от Окланд.
   Пътуването на автостоп в Нова Зеландия се оказа много лесно и приятно. На излизане от Окланд ме взе възрастна двойка. Те ме оставиха след около час на един разклон. Преди да се разделим, ми дадоха телефона си и заръчаха, преди да отлетя от Окланд да остана да спя у тях. На сутринта щели да ме закарат до летището.

Роторуа
Вече се смрачаваше, а аз все още бях на около стотина километра от Роторуа. Очертаваше се да нощувам край пътя, когато една кола спря. Бяха млада двойка с малко дете и отиваха точно там, където и аз. Бащата беше от Фиджи, а майката от Самоа и бяха много възбудени и радостни. За пръв път качваха някого на автостоп и сигурно за пръв път срещаха някого от България. Аз също откровено се радвах, защото за пръв път виждах хора и от Фиджи и от Самоа, а и нямаше да се налага да спя край пътя. Стовариха ме до един Макдоналдс и тръгнах да обикалям из нощна Роторуа в търсене на удобно за спане местенце. Веднага ми направи впечатление миризмата на сяра, която се носеше във въздуха. Стигнах до малко езерце, от което се вдигаше пушек. Малко по-нататък имаше къщи и земята около тях също пушеше. Беше като в приказка.

"НОВА ЗЕЛАНДИЯ СЕ СЪСТОИ ОТ ДВА ГОЛЕМИ ОСТРОВА - СЕВЕРНИЯТ И ЮЖНИЯТ - И МНОГОБРОЙНИ МАЛКИ ОСТРОВЧЕТА"

   Припомних си, че „Властелинът на пръстените“ беше сниман в Нова Зеландия. Режисьорът Питър Джаксън е новозеландец и трилогията е снимана на различни локации в Нова Зеландия.
   Разхождайки се около мистериозните пушещи къщи, дочух красиво хорово пеене. Идваше от една по-голяма къща. Надникнах в двора ѝ и видях една широка пейка. Излегнах се на нея и се загледах към звездното небе. Песните приличаха на госпъл, но някак далечни и мистериозни. След известно време хората спряха да пеят и излязоха на двора. Попитах едно момиче каква беше тази музика. „Маорска“, отговори с доза гордост тя. Едва тогава се вгледах по-внимателно в лицата на хората и забелязах, че те бяха маори – коренното население на страната. Какво посрещане ми беше устроила Роторуа!
   Повървах още малко из градчето, а в ушите ми все така звучеше дълбоката и извисяваща музика на маорския хор. Стигнах до една църква, а до нея имаше гробище. Гробището беше отворено. Оказа се мемориал на загинали войници маори по време на Втората световна война. Страховити дървени статуи пазеха духовете им. Накрая на гробището имаше нещо като навес и реших там да изкарам нощта. Нова приятна изненада: когато легнах на земята установих, че тя беше топла! Това беше добре дошло, тъй като през нощта времето много застудя.
   Роторуа беше построена върху гореща геотермална точка, и това обяснява топлата земя и термалните води. На следващия ден се разходих из хидротермалния парк, където бликаха естествени горещи гейзери. Нова Зеландия лежи на границата на две тектонски плочи – Тихоокеанската и Индо-австралийската, което я превръща в много активна геотектонска зона с всичките придружаващи я феномени. Страната изобилства от действащи вулкани, земетресения, гейзери и топли минерални води.

Хака
Рано на сутринта около църквата и мемориала настъпи неочаквано оживление. Открих, че сме на брега на голямо езеро – езерото Роротуа, около което е изграден града. Разходих се. Оказа се, че кварталът с пушещите къщи от предната вечер е маорско селище. Къщата, от която се бяха носили маорските песни, пък беше културен център и в двора ѝ сега маорски момчета се упражняваха в танца хака. Хаката е традиционен военен танц, който придобива световна популярност около националния отбор по ръгби на Нова Зеландия. Те са многократни световни шампиони и преди всеки свой мач изпълняват този танц. За това до каква степен ръгбито е част от местната култура ще стане въпрос малко по-нататък.
   Хвърлих един поглед към гробницата на маорските войни и що да видя?! В гробницата се бяха наредили военни и свиреше военна музика. Приличаше на много официална церемония. Ами да! Датата беше 6-и юни, годишнина от Десанта в Нормандия. Голяма част от загиналите войници трябва да са били убити по време на тази касапница. Това беше и причината за неочакваното оживление в гробището, което ме беше събудило рано-рано сутринта.
   Прекарах целия ден в Роторуа и на другия ден продължих на юг към Таупо. Таупо е най-голямото езеро в Нова Зеландия и подобно на Роторуа до него има изграден малък град. Езерото се е образувало в калдерата на вулкан изригнал преди 26 000 години. Зад езерото се виждаха върховете на Тонгариро, истински действащ и пушещ вулкан. Гледката на езерото с извисяващия се зад нея активен вулкан бе достойна за „Властелинът на пръстените“. И наистина: Тонгариро и съседните вулкани играят във филма ролята на огнената планина Ородруин. Край Таупо също имаше горещи извори. Разхождайки се около близката река, видях един голям естествен извор, в който се киснеха хора. Издигаше се пара, което подсказваше, че водата е топла. Не чаках покана, облякох си банските и се потопих при тях. След две студени нощи удоволствието беше огромно. Потопен в топлата вода оглеждах пейзажа наоколо. Точно така би трябвало да изглежда страната на хобитата, само където не успявах да открия къде бяха къщите им…


Езерото в Роторуа
Маорски пазител на духове


Нощно посрещане в Роторуа
 
Бързеите на река Уайкато, най-дългата в Нова Зеландия

Тонгариро
На сутринта тръгнах към Тонгариро. Качи ме един маор. Беше мълчалив и някак особен. Забелязах, че въпреки студеното време, караше бос. Реших, че сигурно му има нещо и мълчаливо се возех. Маорите са полинезийци, които пристигнат в Нова Зеландия преди около 800 години, което прави страната най-късно населената територия на земята. Те пристигат на големи дървени лодки от островите Кук, които се намират на 3000 км североизточно от Нова Зеландия. Това плаване трябва да е било епично. За разлика от Австралия, където първите европейски заселници са били затворници и коренното население от аборигени е подложено на избиване, в Нова Зеландия първоначалните конфронтации между европейци и маори довеждат до подписването през 1840 г. на Договора от Уайтанги. Този договор регламентира отношенията между тях като с него се слага началото на мирното заселване на страната, а маорите стават пълноправни поданици на Британската Империя. Днес маорите са неизменна част от населението на Нова Зеландия, като техният език е обявен за официален за страната. Любопитно е, че маорското име на островите – Аотеароа („дълъг бял облак“) днес също е официално име на държавата.
   Маорът ме остави в подножието на планината. Междувременно времето се беше влошило и изглеждаше сякаш всеки момент ще завали. Планината над мен беше обвита в тъмни облаци. Прецених, че не е най-добрата идея да я катеря в това време. Наоколо беше пустош и нямаше какво особено да се прави, затова реших направо да се отправя към Уелингтън. Скоро след това ме взе един човек, който отиваше директно натам и така вечерта вече бях в красивата столица на Нова Зеландия. Споделих му за босоногия маори, но човекът само махна с ръка и каза, че това е нормално тук. Действително, по-късно видях още много боси хора да се разхождат по улиците и дори в магазините. Те съвсем не бяха само маори.

"ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ" Е СНИМАН В НОВА ЗЕЛАНДИЯ, ОТКЪДЕТО Е РОДОМ И РЕЖИСьОРЪТ ПИТЪР ДЖАКСЪН"

"Уинди Уели"
В Уелингтън останах у едно семейство. Те имаха домашно кино и изгледах трите части на „Властелинът“. Уелингтън е втори по големина град в Нова Зеландия и негова столица. Градът се намира на южния край на Северния остров и се слави с това, че е най-ветровития град в света. Поради това местните галено го наричат „Уинди Уели“. Едно от най-интересните места за посещение в Уелингтън е огромният музей "Те Папа", който, както повечето музеи в страната, е безплатен. В "Те Папа" има изложби, включващи всички аспекти на живота в Нова Зеландия, представени интерактивно и много увлекателно. Разглеждах го два дни и така и не успях да го видя целия. Градът прави впечатление на много приятен за живеене и наскоро е обявен от туристическия гид "Лоуни Планет" за „Най-приятната малка столица на света“.
   След няколко прекрасни дни в чаровния Уелингтън се качих на ферибота и се отправих към Южния остров. Бях чувал, че на юг е още по-красиво и нямах търпение да се отправя нататък. Колко ли по-красиво можеше да е от това, което вече бях видял на Северния остров?
   Очаквайте продължението в следващия брой на сп. BBC ЗНАНИЕ!

Хака тренировка

В маорското селище. Кадър от Роторуа

На пристанището в Уелингтън

Церемония пред "Кошерът", т.е. парламентът в Уелингтън

Статията е публикувана в ноемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.