16 септември 2012 г.

- Някои неща за Уругвай, които може би не знаете -







И така, след едно горещо лято, през което хич не беше настроение за писане, нека се върнем към нашето пътуване или по-скоро към края му. Пътуването ни завърши там, откъдето и започна - в Бразилия. Тъй като вече писахме надълго и нашироко за страната на кариоките, тук ще стане дума за Уругвай, една толкова известна и също толкова непозната държава.
Уругвай е втората най-малка суверенна държава по площ в Южна Америка (след Суринам) и третата с най-малко население (само Суринам и Гвиана имат по-малко жители). Повечето хора биха се изненадали да узнаят, че едва 3,3 млн човека имат честа да се наричат уругвайци. От тях около 1,8 млн, или повече от половината, живеят в столицата Монтевидео. Остава загадка как такава малка нация е успяла  два пъти да спечели световното по футбол и цели петнайсет пъти купата на Южна Америка (абсолютен рекорд!), което при съперничеството на такива съседи като Бразилия и Аржентина си е наистина изумително постижение. Освен с футболните си подвизи, Уругвай е известна и с това, че е най-богатата страна в Южна Америка спрямо броя на жителите си. Както ни споделиха самите местни, страната често е наричана Швейцария на Южна Америка. Богатството на Уругвай идва най-вече от отглеждането на говеда. Говедата се отглеждат в почти диви условия от „гаучосите” (местния вариант на каубоите), а почти равната територия на страната (най-високият „връх” е висок цели 514 м.н.в.) осигурява идеални условия за това. Стабилната банкова система и царящата демокрация са също така важен фактор за богатството на Уругвай.
Страната често е наричана по-малкия брат на Аржентина. Територията и е била част от Аржентина, после пък я завзели бразилците, някъде там се намесили и англичаните, и накрая за да не се карат двете големи държави за тази територия, се пръкнала държавата Уругвай. Монтевидео и Буенос Айрес са разположени на двата отсрещни бряга на една и съща река – Рио де ла Плата (или Ривър Плейт както е по-известна) – която тук е широка цели 200 км. Двата града са съперничащи си пристанища като въпреки по-малкия размер на Монтевидео, неговото пристанище е по-добре устроено. Съперничеството се е пренесло и на културните и футболни терени. Двата града са в спор къде именно се е зародило тангото. Най-достоверна от гледна точка на безпристрасния наблюдател изглежда версията, че танцът е резултат от културните традиции и новости в целия регион на Рио де ла Плата. За футболните подвизи на „джуджето” Уругвай стана дума, но е интересно да се добави, че двата най-големи клуба в страната – Пенярол и Насионал (и двата естествено от Монтевидео) – са двете най-наложили се търговски марки в столицата, а нищо чудно и в цялата страна. Буквално на всяка крачка човек се сблъсква с всевъзможни сувенири носещо марката и цветовете им. И двата отбора са печелили по три пъти междуконтиненталната купа, а износът на футболисти към Европа сигурно е сериозно перо в бюджета на страната.
В Уругвай останахме всичко на всичко три дни. Бяхме на гости на Диего, Лю и малката Емма. За по-евтино, а и по-вълнуващо, взехме нощния ферибот от Буенос Айрес  не директно до Монтевидео, а до по-близкия Колония дел Сакраменто . Оттам директно се качихме на автобус до Монтевидео, където сутринта Диего и Емма ни чакаха на автогарата. Веднага прави впечатление, че цените бяха по-високи от Аржентина. Може би само Сао Пауло е по-скъп от Монтевидео на континента. Най-масовият навик на уругвайците е да пият мате. Матето е нещо като чай, с което уругвайците се наливат буквално на всяка крачка. За целта всеки втори на улицата е гушнал термос, от който е щръкнала метална сламка.  Ние някакси не можахме да го оценим това мате – на вкус не беше нищо особено. Сигурно изпускахме нещо съществено около консумирането му, което го правеше така популярно. Може и да беше защото си нямахме термус и оттам пропадаше целия ритуал, около пиенето му.
В Монтевидео не случихме на хубаво време и може би затова градът не ни впечатли особено. Диего ни разходи с кола по дългата 13 (!) км плажна ивица на града като правеше впечатление червения цвят на водата. От архитектурата единственото нещо, което впечатли такива неразбирачи като нас, беше Паласио Салво, която има своя брат в Буенос Айрес. Интересната сграда е висока точно сто метра и десетилетия след построяването си през 1928 е продължавала да се слави като най-високата в цяла Южна Америка. Друго интересно нещо е, че на всеки час желаещите могат да се качат на високата сграда на кметството на Монтевидео и оттам да се полюбуват на панорамата на града.  Беше красиво, въпреки лошото време. Една от вечерите купихме огромен къс месо, който изпекохме на скара в камината на къщата с Лю и Диего. Беше много сочно и вкусно и с право уругвайските теленца си заслужават световната слава. Може би тук е момента да спомена един интересен факт, който ни направи впечатление. С Лю и Диего се запознахме преди няколко години в един хостел в Прага. Двамата се познаваха от Щатите, където бяха учили заедно. Лю е уругвайка, а Диего – колумбиец. След европейската им обиколка, двамата се заселили в къщата на Лю в Монтевидео. Впоследствие им се родила Емма и така. Интересното беше, че докато се разхождахме с Диего из Монтевидео, той навсякъде бе разпознат като чужденец. И в Колумбия и в Уругвай се говори испански, но явно акцента или пък специфични думи веднага го издаваха, въпреки няколкото години изкарани тук. Тъй като ние с Венета очевидно бяхме чужденци, то и Диего бе лесно причислен към нашата експедиция. Местните правеха впечатление на културни хора. По улиците като във всеки голям град се шляеха разни странни индивиди.




Червените води на океана





Кичозния Паласио Силва.





Монтевидео от терасата на кметството




Ти да видиш какво гледат уругвайците по кината




След като едва не се изгубихме с градския транспорт в Монтевидео,  рано на следващата сутрин вече бяхме на автогарата със звучното име Трес Крусес. Оттук хванахме автобус за Рио Бранко, градче на на границата с Бразилия.  Автобусът прекоси целия Уругвай, което си беше доста еднообразно преживяване – навсякъде крави и нито едно по-високо хълмче. В Рио Бранко ни подхванаха разни таксиджии, дебнещи такива като нас, желаещи да бъдат прекарани до отсрещния бразилски град  Жагуарао. Бяхме вече поуморени от пътуването, а и крайната цел беше Куричиба – голям град доста по-насевер в Бразилия, та затова не се съпротивлявахме много на таксиджиите.  Със сигурност, ако се бяхме поразтърсили щяхме да намерим алтернативен транспорт в пъти по-евтин. Таксито ни покара мъничко, мина по един мост над една неособено голяма река и се оказа, че вече сме в Бразилия, град Жагуарао. Никой нито ни спря, нито ни провери на този мост, който явно се явяваше граница между Уругвай и Бразилия. Таксиждията ни попита нещо на испанопортугалски. По-скоро логически, отколкото с разбиране на езика, се досетихме че ни пита дали да ни докара до полицейския участък. Там симпатична мургава бразилска полицайка ни би входните печати и ето ни отново легално в Бразилия. Сега се сещам, че някъде по петминутния път от Рио Бранко до Жагуарао трябва да сме спрели някъде да ни бият и изходните уругвайски печати. Явно е било толкова обикновено събитие, защото нямам никакви спомени. Жагуарао беше малко шарено градче, което определено обикнахме, най-вече заради името му и странното безвремие, което цареше тук. На автогарата се осведомихме за автобусите и сметнахме, че най-добре е да хванем автобус за Порто Алегре, който тръгваше след няколко часа. Купихме си билети и тръгнахме да разглеждаме градчето. Беше приятно, спокойно, а и грейна слънце. Ех, тая слънчева Бразилия! Разходихме се по граничната река и се спряхме в едно ресторантче, където плащаш десет реала и ядеш колкото и каквото поискаш. Собственикът ни се усмихваше и гледаше с любопитство. Заговорихме се, оказа се палестинец. Кажи-речи, наш човек. Стана време за автобуса и се сбогувахме със симпатичния домакин. Вечерта пристигнахме в Порто Алегре. Градът си е бая големичък – 1,5 млн жители, а с предградията те набъбват на 4,4 млн. Тук отново трябваше да хващаме рейс, този път вече директно до Куричиба. Имахме два-три часа време да се поразходим из града и хапнем. Изглеждаше недотам сигурно място, но това май важи за всички по-големи градове в Бразилия. Хапнахме, поразгледахме, поразчупихме се малко. Седнахме и в едно интернет кафе, където момичето на рецепцията говореше рядко добър за континента английски и прояви жив интерес към нас.  Късно вечерта се натоварихме на автобуса за Куричиба, където на сутринта ни посрещна Ана-Луиза. Друга приятелка, която се оказа, че за няколкото месеца през които не се бяхме виждали, е успяла да стане истинска звезда в Бразилия. Песента Oração, в която и тя участва е истински хит в страната и клипът по youtube е гледан вече близо 10,5 млн пъти…





Мостът служещ за граница между Уругвай и Бразлилия. Оттатък е Уругвай





Улична капоейра в Порто Алегре





Свръхмодерният рейс 204 за Дружба-2 в Куричиба.





Тук някъде трябва да завърши нашия разказ за пътуването ни в Южна Америка. За шест седмици успяхме да разгледаме макар и набързо кажи-речи половината континент, да влезем на територията на шест държави и да посетим над двадесет града. Цифрите сами по себе си не могат да дадат съдържанието, с което тези шест седмици бяха изпълнени. Обещахме си следващия път да се върнем поне за шест месеца и да разгледаме по-спокойно останалата част от континента. Рано или късно и на това пътуване ще му дойде времето. Дотогава енергията, чара и красотата на този уникален континент ще останат като част от нас, за да ни напомнят, че има и такива места, където хората и слънцето се усмихват по-често.





Няма коментари:

Публикуване на коментар