- Един слънчев ден –

(разказ за децата, родителите, Лувъра, природата и още нещо) 

         Серж се огледа и избра едно по-сенчесто местенце в градинката на Карусела до Лувъра. Отвори раницата си и извади парчето груб кафяв плат, върху което имаше навик да се изляга. Разпъна го върху меката и леко влажна, добре подстригана и чудно зелена трева. Настани се и се огледа пак. Наслади се на красивата сграда на Лувъра, свидетел на минало величие и безкрайна суета. Пред входа на музея, около изящната стъклена пирамида, се тълпяха поредната порция туристи дошли от всички краища на света. Серж ги взе за част от пейзажа и не им обърна внимание. Имаше нещо, което го човъркаше отвътре и на което бе решил да се посвети. Бръкна в раницата и извади леко измачкана тетрадка. Извади и една химикалка, която отдавна бе останала без капачка. Отвори тетрадката и хвана химикалката. Погледна още един път околните сгради и синьото небе над тях. Вдиша няколко пъти от свежия въздух и се наведе над празните листа :

" Има някои неща, които просто трябва да седнеш и да напишеш. Ако нещо смущава вътрешния ти мир седни и го напиши.  Излей дявола на белия лист.”

Серж бе доволен от написаното. Всеки артист, от каквато и да е област, ще ви каже, че най-трудно е началото на едно произведение. После е лесно, нещата някак следват естествения си ход. Креативната енергия може да погуби човек, ако не намери пролука през която да излезе. Той хвана по-уверено химикалката и с настървение и удоволствие продължи да пише :

„ Трудността да запазиш вътрешния си мир идва от допира с хора. Има хора, които без дори да си дават сметка, се опитват да те изкарат от блаженото чувство, което хиндуистите наричат Нирвана, блянувано и желано, осъзнато или не, от всеки. Това е нещо като контакт на тела с различна температура. От физиката знаем, че при контакт на по-топло с по-студено тяло, по-топлото загрява по-студеното, а по-студеното изстудява по-топлото. Нещо подобно се получава и когато по-тревожен ум срещне по-спокоен и хармоничен. По-тревожният се стреми да отдаде от тревогата си, докато по-спокойният пък се опитва да внуши душевния си конфорт на околните, за да запази своя. Може би най-ярък пример за това са отношенията родител-дете. Децата се раждат необременени, душевно спокойни въпреки многото рев, свободни и пълни с радост и искрена любов към живота и заобикалящия ги свят. Контактът с тях кара родителя да изпитва част от тази наслада към живота. Толкова е често да чуеш от устата на млад родител да казва за детето си, че това е най-хубавото нещо на света... За съжаление обаче влиянието, точно както във физиката, е двупосочно. Неуравновесените, терзаещи се родители внушават тревогата си у децата. Без да го искат, за щастието, което им дават децата, родителите се отплащат с терзания. На радостта от света и свободата те слагат оковите на собствените си лични и социални комплекси. Може би това е най-голямата отговорност, която един родител носи, наред с физическата защита на детето. Не това да задоволи материално детето си, а да го запази от собствената си нестабилност. Това е начина децата да отраснат щастливи, пълноценни, искрено доволни от себе си и от живота. Това е начина човешкият свят да стане по-добър. Колкото по-малко нещастни деца, толкова по-малко бъдещи диктатори, насилници, алчни и душевно неуравновесени хора. Толкова по-малко експлоататори и палачи.”

Серж спря за момент. Не можеше да прецени дали това, което написа беше хубаво или не. Беше сигурен обаче, че сега се чувстваше по-добре и по-лек. Бе изпълнил някакъв дълг. Ах, колко много обичаше живота. Бе влюбен и любовта му излизаше отвъд границите на осезаемото, на това, което обикновено наричаме реалност. Наведе се и продължи да пише. Нова мисъл, наглед нямаща нищо общо с това, което току-що написа му дойде. Той обаче усещаше, че някаква дълбока връзка съществуваше :

„ Човек не може и не трябва да се опитва да доминира природата, защото той е част от природата. Не може да подчиниш нещо, което те превъзхожда, което е отвъд тебе. Единствената възможна алтерналива е хармоничното съжителство. Всеки един човек, индивидуално, сам за себе си, трябва да приеме че е част от това, което го заобикаля, неразделна част, естествено продължение на така наречената природа. Така и тя ще стане част от него. И няма да има нужда да се издигат египетски пирамиди със суетната надежда да не бъдем забравени след смъртта си, защото тогава целият свят ще бъде нашата египетска пирамида.”

Серж прочете отново, това което написа. Отново не можеше да реши то добро ли е или не. Това обаче не го интересуваше особено. Чувстваше се прекрасно, готов да се наслади на поредната доза магически преживявания, която денят щеше да му донесе. Опияняваше се от това, че е жив. Затвори тетрадката и погледна небето. Всичко беше толкова прекрасно.  Излегна се. В този момент почувства, че е гладен. Толкова простичко, а в същото време толкова гениално. Това беше най-невероятното и най-прекрасното чувство. Доказваше му, че жив, че не сънува. Серж се надигна и бръкна в раницата. Извади каквото носеше за обяд и лакомо се нахвърли върху храната. Небето бе все така синьо, градинката на  Карусела все така зелена, Лувърът все така красив, а туристите все така многобройни и жужащи...