25 юли 2011 г.

- Дзен или изкуството да бъдеш тук и сега -


Ако тръгнете да търсите далеч от себе си приятел, 
надявайки се че той ще ви освободи, вие няма нищо 
никога и никой да намерите, защото единствено 
разпознавайки вашият вътрешен приятел, вашия 
собствен дух, ще достигнете до избавлението.*




„ Бъдете тук и сега. Нищо друго няма значение. Тук и сега, в това именно доджо, в този именно момент.”
 
Лекият, излизащ без каквото и да е усилие глас на Учителя идваше откъм гърба ми.

„ Вкарайте енергия в тялото си. Не бъдете отпуснати като сак с картофи. Дишайте.”

Бялата стена пред мен отдавна беше престанала да ме интересува. Отвреме – навреме само вниманието ми привличаха грапавинките по боята оставени от мечето, с която я бяха нанасяли. Въображението ми откриваше странни лица и гротесни фигурки изобразени от точиците, чертичките и завъртулките в бялата боя.

„Издишайте бавно. Забравете всичко останало. Вие сте само дишане.”

Гласът спокойно нареждаше. Усещах другите посетители на доджото около мен, но това беше усещане отвъд сетивата. Някакво странно усещане за свързаност с другите, за отвореност на сетивата. Доджото дишаше чрез телата и духа на хората в него.

„Оставете мисълта ви свободно да тече. Не я спирайте по никакъв начин. Не се опитвайте да я контролирате или насочвате. Наблюдавайте я отстрани.

Вече бях престанал да обръщам внимание на грапавините по бялата боя. Мислите ми течаха спокойно и свободно, необоспокоявани от нищо, освен може би от шума на метлата, с която някой метеше двора. Ето значи къде била свободата. Просто излез от клетката на контролираното  рационално мислене, което нечии болен мозък е въвел като социална норма и в което се опитват да те форматират още от първи клас в училище. Бъди просто себе си. Тук и сега.

Минималистичният плътен звук на японски тъпан изпълни пространството. Това бе сигнал за край на сесията. Почти нереалната или по-скоро дошла от друга, паралелна реалност, картина на хора облечени в черни кимона, стоящи неподвижно, с кръстосани крака, и наредени в странен геометричен ред срещу белите стени на дожото се раздвижи. Магията се разтвори в околното пространство. Замениха я ежедневните разговори и поведение. Отвън на улицата, в дъждовния парижки следобед, остана обаче част от свръхреалното чувството. Усещането че ти, не някой друг, а именно ти, живееш тук и сега.







Дзен не е нито теория, нито идея. Това не е интелектуално познание, а преди всичко практика : зазен.
Седнал върху кръгла възглавничка, с кръстосани крака, така че колената да опират в пода. Тазът напред, гърбът изправен, вратът изопнат, брадичката навътре, рамената отпуснати. Палците, докосващи се хоризонтално, очите полу-затворени. Дишането е спокойно, издишането дълго.
Учителят Дешимару, който емигрира във Франция през 1967 въвежда дзен-практиката в страната, позната дотогава на малцина интелектуалци. Той я дешифрира по следния начин: Зазен няма за цел да ви открехне някакво специално състояние на съзнанието, а напротив – да ви помогне да намерите нормалното, естествено състояние на вашето тяло и дух, същността на буда. Нормалното състояние, такова каквото Дешимару го проповядва, е на широк, свободен дух, отвъд категориите, който не изпитва страх, дух, който не е пуснал корени в нищо.
Първоизточник на дзен е опита на Буда, който се предава от учител на ученик през вековете. Преди две хиляди и петстотин години, в днешна Индия, Шакиамуни, принц на малко непалско кралство, става Буда (буквално Пробуден, Озарен) след дълго търсене на избавление от вътрешните си терзания практикувайки мълчаливото стоене зазен.
Всичко това звучи може би малко мистериозно, но всъщност става дума за много конкретно усещане на единение на тялото с духа. Свидетелство за физическата сила на тази практика са азиатските бойни изкуства. Една демонстрация на  сякаш вечно усмихнатите монаси от манастира Шаолин е достатъчна да убеди скептиците. В балканската литература буда наднича от книгите на Никос Казандзакис. 


из Сутрата на Пътят