Португалците са странни хора и нямат нищо общо с жителите на другите западноевропейски страни. Шотландецът Пол ми ги описа като страшно неорганизирани, хаотични, но много гостоприемни хора. Той живее от петнадесетина години в Порто и кара един от петте туристически ретро трамвая в града. Чудак беше този Пол, говореше пет-шест езика и имаше две хобита : първото беше стари трамваи (говореше ми за трамваите в София !) а второто беше да качва безплатно чужденци в трамвая си и да им обеснява нашироко за забележителностите на Порто и да ги интегрира към местната култура. Най-добрият му приятел, който учудващо споделяше неговите хобита, беше полякът Ернест, който по принцип живее в Ротердам и говори почти неразбираем за мен английски...
Когато бях малък смятах, че името на държавата Португалия идва от портокал. Това обаче се оказа, че не е така. Не плодът портокал, а именно град Порто е дал името на държавата. По времето на Римската империя градът е наричан Портус Кале (Пристанище Кале). Името впоследствие се трансформира на Португалия и става нарицателно за цялата област. Думата портокал, срещаща се в някои балкански и азиатски езици пък чисто и просто идва от държавата Португалия, откъдето плодът традиционно е бил внасян.
Португалия е най-бедната страна от старите членки на Европейския съюз. Значението на страната обаче остава голямо, имайки предвид че португалският език е говорен от 260 милиона души по света (петият по разпространеност език в света). Икономическата криза в страната в следствие на войната с бившите колонии (1961 - 1974) е принудила много португалци да емигрират в по-богатите западноевропейски държави. Във Франция например, по официални данни живеят 800 000 португалци като това ги прави второто по брой малцинство с страната след алжирците.
Порто е втория по големина град в Португалия след столицата Лисабон (Лишбоа на португалски). Има около 220 000 жители, но този брой нараства на 1 300 000, ако се вземат в предвид съседните на Порто населени места. Порто е известен като града на седемте моста. Тези живописни мостове минават над река Доуро и свързват Порто със съдедния град Гая. Най-прекрасната гледка към Порто се открива именно от парка, разположен на най-високата точка на Гая. Гледката е рядко красива.
В Порто сякаш времето е спряло. В Рибейра, историческия център на града, годината е 1610. Слънцето огрява пъстроцветни, поочукани, тук-таме с изпочупени прозорци сгради. Тесни криволичещи улички и многобройни вехти църкви, облицовани със син порцелан, напомнят за времето, когато страната е била колониална сила. Във въздуха витае усещане за фадо музика. Пуснете си някои албум на Мадредеуш и ще усетите носталгично, романтично, безгрижно слънчевата атмосфера на Рибейра.
На отсрещния бряг на реката са разположение една над друга многобройните изби където отлежава известното вино Порто, което (ай, каква изненада) също е кръстено на града. Оттук традиционно, то се товари на кораби и се отправя по цял свят. Портото е подсилено, подсладено вино и любопитните туристи могат да го опитат придружено с вкусен обяд направо в избите до реката. Португаската храна, освен вкусна, е изобилна и най-важното : с много месо.
Португалците изглеждат спокойни и безгрижни хора. Пол видимо се беше примирил с паркиралите на трамвайните релси коли, чиито собственици не си даваха особен зор да преместят дори пред приближаващия трамвай. Станах свидетел на мила сцена : трамвая на Пол изчака ни повече, ни по-малко от 5 минути докато стопанина на паркирала на релсите кола, разтовари кашоните с вино в нея. За отплата, собственика на колата тикна бутилка вино през прозореца на трамвая в ръцете на Пол, която той незнайно защо не прие. Португалците имат и друг странен навик : да пресичат без да се оглеждат. Шофьорите на колите обаче изглежда хич не се притесняваха и внимаваха като нито веднъж не чух някой да надуе клаксона нервно. Никой и не беше сгазен, поне не пред очите ми.
Интересно беше, че къпещите се в слънце улици и сгради на стария Порто удивително приличаха на улиците и къщите на София, такава каквато я помня от моето ранно детство. Естествено това беше измамно, реално тези прилики не съществуваха. Интересно е понякога до каква степен човешкото подсъзнание има свойството да изкривява реалността с течение на времето. Единствената реална прилика между София от средата на 80те и Порто е може би слънцето. В моето детство, незнайно защо, всичко е облято в слънце, точно както улиците на Рибейра. Може би пък детските спомени на всички хора са слънчеви...
Това беше моето първо пътуване до Португалия, но както Пол усмихнато и пророчески отбеляза „със сигурност няма да е последното”. Парченце рай, с дъх на фадо, е бил само на два часа от сивия, забързан, надменен и ужасно скъп Париж.
