22 април 2020 г.

- ДА ОТКЛЮЧИШ СВОЯТА ВРАТА -


Интервю с режисьора Никола Петков

ИНТЕРВЮ И СНИМКИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ





 К  ой е Кольо Петков?

Един възрастен човек.

За кое нещо съжалявате най-много, че не сте направили в живота си?

За много неща съжалявам, за съжаление (смее се), едно от които, и може би най-главното е, че в годините на моята младост, понеже живеех на село, нямах възможност да добия сериозно образование. Например да уча езици, да имам достъп до такава среда, в която да се чувствам ученик. Това го усетих когато вече бях студент, но загубеното в първите години много трудно се наваксва. Е, някои неща наваксах, но много останаха ненаваксани.

А за нещо, което сте направили?

Правил съм много глупости (смее се). В младите си години нямах спирачки за постъпки, които не красят човека, не красят поведението му. Да кажем отношението с жените. Много грешки там съм направил. Отношението към образованието ми и други такива най-различни, включително и политически, разбира се.

Съжалявали ли сте някога, че сте избрали да станете театрален режисьор?

Това не (става сериозен), макар че съм имал много критични моменти. Въобще моята биография е много усложнена от средата, в която живяхме и имах много спънки и трудна кариера. Трудно набирах скорост или като набера скорост нещо я пресече и тя падне. Но никога не съм съжалявал, че съм избрал тази професия.

А ако не бяхте режисьор, какъв щяхте да сте?

Понеже съм завършил икономическия институт преди това, щях да бъда или счетоводител или икономист. В най-добрия случай щях да бъда директор на някое малко предприятие в Плевен, защото съм от този край (смее се). Мисля, че животът ми би вървял в съвсем друга посока.

Какво не знаят хората около вас за Кольо Петков?

Аз имам едно такова качество, което не знам откъде идва - сигурно от баща ми. Аз не обичам да споделям своите неуспехи и своите гафове. Както и също не обичам да споделям любовните си истории. Никому не разказвам какви отношения имам или съм имал с дадена дама даже в годините на младостта. Имам някаква затвореност. Не обичам да дърдоря за себе си. Не само, че не обичам да се хваля, е понякога се хваля (смее се), но общо взето съм много сдържан човек в това отношение, но не обичам и да разказвам за своите неусехи. Затова мнозина не ги знаят и мислят, че аз живея така безметежно и понеже имам чувство за хумор и разправям разни лакърдии, те мислят, че съм веселяк, майтапчия, а това всъщност е вярно, но само донякъде.

Три неща, които ви карат да се усмихнете?

Обичам да слушам вицове (смее се). Помня ги и ги разправям. Сега ще ви разкажа един виц, който току-що научих. Двама приятели си говорят и единият пита другия: Колко алкохол трябва да изпиеш, за да покаже дрегера два промила? Другият мисли, мисли и вика: Трябва два дни да не пия, за да покаже два промила.

Обичам да общувам с хора, които са положително настроени. Това ме кара да съм в добро настроение, да приемам общуването с удоволствие. Понеже в своя живот съм имал контанкти с много хора и съм попадал на личности, които ме зареждат с положителни емоции и това ме кара да имам добро настроение. Не съм мърморко и начумерен човек.

Друго, което ме кара да се усмихвам е да чета смешна книга. Например да чета Марк Твен. Да чета Николай Василиевич Гогол. Да чета Алеко Константинов. Тези сатирични произведения също ме карат да се усмихвам.

А три неща, които ви карат да се натъжите?

(Въздиша) Първото е несправедливостта. Не обичам, когато в живота се сблъсквам с несправедливост. Второ, не обичам насилието. Не обичам насилието в отношението между хората. Разбира се и глобалното насилие като войната. Тези неща са ми противни и ги преживявам дълбоко. Също така не обичам да ме лъжат. Винаги предпочитам някой да ми каже в очите: Виж какво, не ми е симпатично твоето поведение или ти не си ми симпатичен. Това даже не ме обижда толкова и го предпочитам пред това някой да ме лъже. Въобще отношения, които не са основани на откровеност, на спонтанност са ми несимпатични.

Кои са били трите момента в живот ви, в които сте били най-щастлив?

Една поредица от моменти имам свързани с моята кариера на театрален режисьор. Театралните успехи, които съм имал отвреме-навреме, ме правят много щастлив, защото чувствам, че съм изпълнил част от своята мечта, че това, над което работя, се блъскам, мъча се, страдам, се е увенало с успех.

Другото нещо, което ме кара да бъда щастлив, това е когато посещавам непознати за мен градове. Например когато посетих Венеция, когато за пръв път бях в Париж, когато за пръв път посетих Брюж. Брюж, това е северната Венеция, много красив град. Също Ленинград се казваше по-рано, сега Санкт Петербург. Това също е един много красив град. Когато бях във Финландия (ентусиазира се) бях много щастлив, защото е безкрайно интересна страна с интересни и добри хора. Във Финландия видях друг начин на живот, различен от нашия, южнашки начин. Този северняшки манталитет ме правеше невероятно щастлив. Не мога да ти опиша колко бях възбуден от това, че виждам един друг начин на живот, който ме вдъхнови.

Трите най-големи изненади и неочаквани обрати, които животът ви е поднасял ?

За един случай се сещам веднага. Аз съм завършил икономическия институт и отидох да работя в моето родно село - Тръстеник, плевенско, в МТС - машинотракторна станция. Работих половин година тази работа, но тя съвсем не отговаряше на моите въжделения, на моите младежки мечти. И изведнъж един ден получавам едно писмо, в което ми се съобщава, че съм назначен за артист в театъра в град Троян. Тогава там имаше общински театър. По време на социализма имаше много театри в много градове и в някои по-малки градчета като Троян, който обаче е много буден град. Така аз изведнъж от диспечер в МТС-то трябва на 18-и август да отида в Троян и да бъда артист. Отивам аз, цялото село ме изпрати да замина за Троян да ставам артист: Нашето момче Кольо ще бъде артист! Отивам в Троян, явявам се в театъра щастлив и осенен от тази внезапно открила се пред мен възможност и изведнъж директорът казва: Не, вие не ми трябвате. Вие сте назначен от предишния директор, който е уволнен. Сега има нов директор и той не ме иска. Аз изведнъж излизам от театъра и се оказвам на улицата. Нито работа, нито артист – пълен крах. После, разбира се, нещата се промениха, но това беше един главоломен момент в моя живот.

Един друг случай имам. Бях в Париж при една позната – Лора Кремен, артистка, наша, българска, която отиде да живее в Париж. Намерих нейния адрес и ѝ се обаждам. Видяхме се, поприказвахме, и тя казва: Имам важна среща, отивам на нея. Спирката на метрото е ей там зад ъгъла. Сбогуваме се. Аз отивам към спирката, но не говоря френски и изведнъж се оказва, че спирката е затворена с решетки. Има стачка и метрото не работи. Аз трябва да се прибера там, където беше спрял нашият автобус, обаче първо съм далече, второ съм неговорящ и трето, нямам представа как да стигна до това място в този голям град. Изпадам в паника как ще се оправя. Това продължава около час, след което обаче, тъй като имам невероятно чувство за ориентиране, си казвам: Трябва да се добера до Сена. И по течението на реката ще разбера в каква посока да вървя. Реката тече в посока запад-изток. Започвам да търся Сена. Намерих я и по брега на Сена вървях, ориентирах се и се оправих. Такива внезапни ситуации, в които се изисква страхотна концентрация човек да излезе от гафа, в който се е оказал.

Трети случай. Сега се сещам за един много интересен случай. Правех една постановка в пловдивския театър. Постановката беше „Опера за три гроша” от Брехт и музика от Курт Вайл и ми трябва музикант, който да ми помогне. Мисля, мисля, и решавам, че този музикант е Милчо Левиев. Отивам при брат му и питам: Милчо къде е? Той: Милчо е в София. Дава ми адреса и аз отивам в София. Звъня на врата и излиза Милчо. Обеснявам му защо съм дошъл, той обаче стои пред мен и не ме кани вътре. На вратата става този разговор. Стои някак много притеснен и не поема това, което му говоря. Той е музикант, а аз му предлагам работа като музикант. Той стои, гледа ме. Много особена ситуация. И изведнъж вика: Я влез вътре. Аз влизам вътре и там сварвам състава на Джаз Фокус 65. Имаше такъв джаз състав и аз ги познавам тези музиканти. Милчо казва: Разкажи това на колегите. И аз разказвам. Те седят в един хол, обаче всички са нацупени, притеснени. Аз викам: Тук нещо съм попаднал не на място. Те: Не, ние сега заминаваме за Швейцария на джаз-фестивал. Не можем. И така, отказаха ми. След време се оказва, че те са се събрали,за да се наговарят как като отидат в Швейцария и да не се върнат. Обаче ги е страх от милицията и точно когато се договарят се звъни на вратата. Явява се един Кольо Петков от Пловдив и те мислят, че съм провокатор. Човек на милицията, който е дошъл да ги провокира и те въобще не знаят как да реагират. Аз също не знам как да реагирам, защото не съм в течение. И така, те заминаха и Милчо не се върна. Замина за Америка, а другите се върнаха. Те ми разказват после: Абе ти дойде точно в момента, в който ние се наговаряме как да емигрираме.

Три забавни истории от живота ви?

Една забавна история, за която се сещам от раз. В Москва съм и правя постановка в Театъра на съветската армия. Това се случва по време на социализма. Репетирам и имам един асистент-режисьор – един Саша. Аз съм в салона и както върви репетицията, той идва, поднася ми една чаша вода на масичката и тихо ми казва на ухото: В салона влязоха цензурите. Аз изведнъж се стъписвам. В Русия цензурата е нещо сериозно, не е както тук - така между капките да минеш (смее се). Там такива неща няма. Минават десетина минути, а аз съобразявам как да изляза от тази ситуация. Аз седя на петия ред, салонът е голям, а те някъде назад. Не ги виждам, но знам че са някъде там отзад и са дошли да слушат. Тъй като това е военен театър, тези цензури се оказаха двама полковници. Изведнъж ми светка в главата една мисъл и казвам на Саша: Извикай всички артисти да дойдат на сцената. Идват те на сцената и аз започвам да им обяснявам пиесата: какво се разказва в пиесата, кой какво искал да каже, защо е този конфликт и така нататък. Обяснявам разпалено и максимално убедително, а те стоят на сцената и се чудят защо го говоря това, след като на тях това им е пределно ясно. Това сме го говорили много пъти. Свършвам и идва художественият съвет, на който ще приемат спектакъла. Там се изказват артисти, обаче говорят за периферийни въпроси. За главното нито казват да, нито казват не. Аз се чудя защо тези не казват дали им харесва или не. Ако не им харесва, да кажат. Обаче се оказва, че те чакат цензурата да се изкаже първо. В един момент единият от полковниците става. Започва да говори и чувам думите, които аз казах пред артистите, с които им обеснявах пиесата. Той започва да обеснява, това, което аз съм обеснил (смее се). Тогава си направи извода, че е много важно да обясниш на цензурата, защото човекът е полковник, КГБ. Неговата работа не е да знае театъра и да разбира пиесите. Трябва да му се обясни.

Друг един смешен случай имам. Преди да следвам във ВИТИЗ, вече казах, че бях в Троян артист, а след това в град Провадия. Това е едно малко градче до Варна и там имаше общински театър. Там играем една пиеса – „Празника на фенерите” от Източна Германия. Един от артистите, Владко Николов, се разболява. Директорът ме извиква и ми казва: Ето ти пиесата и до довечера трябва да научиш ролята. Ролята беше на един японец. Имаме представление в с. Игнатиево и не може да се отложи, защото е откупено, някакъв празник има и така нататък. Аз сядам вкъщи, уча пиесата и имам седем картини. Научавам първите четири. Бързо ги научих, обаче дойде време да тръгваме. В автобуса, пътувайки за селото, чета, но нищо не помня, защото има много хора. Шумно е и не мога да запомня. Отиваме там и започваме да репетираме на сцената. Репетираме първите четири картини, които минават добре, обаче остават още три. Време няма, публиката дойде и представлението започва. Суфльорката и помощник-режисьорът ме успокояват: Спокойно, ние ще ти суфлираме. Ти слушаш какво ти казваме и ще се оправим. Изигравам значи първите четири картини, всичко минава добре. Идва петата. Излизам, те ми суфлират. Аз чувам какво ми суфлират, но не го разбирам, защото не го знам, не съм го научил. Мълча, а те и двамата суфлират и то високо. И тогава от първия ред се обажда един зрител: Няма смисъл да го казваш. Ние вече го чухме. (смее се) Аз обаче, както до този момент съм бил скован от страх, като го чувам това изречение, у мен се активира някакъв център. Аз се обръщам към него, той седи на първия ред – един възрастен мъж – и най-спокойно му казвам: Винаги заслужава да се каже това, което трябва да се каже. Той вика: Е, браво, момче! Стана диалог и нататък аз започвам да чувам какво ми суфлират и така изкарвам пиесата. От една такава заключена ситуация се измъкнах. Беше голяма смехория.

Сещате ли се за още някоя?

Имам една такава история. В театъра дойде Тодор Живков. Тодор Живков обичаше да ходи на театър и беше поканен от режисьорката на пиесата „Укротяване на опърничавата”. Режисьорката се казваше Надя Сейкова и беше близка с него. Съобщават ни, че довечера той ще бъде на спектакъла. Веднага идват хората от охраната. Имаше си такава специална служба. Те веднага се разпореждат кой къде да седи, кой да поднесе цветя и така натататък. Всичко е в техни ръце, ние само стоим настрани и гледаме. Той идва човека. Беше вече възрастен. Идва, гледа спектакъла и след него пожела да се види с артистите. Срещу него стои Венци Кисьов, артист от „Сълза и смях” и той се обръща към него и му казва: Йоско. Бърка Венци с Йоско Сърчаджиев. Човекът е възрастен, не е длъжен да познава всички артисти, а може и да му е заприличал на него. Все едно, започва да му говори на Венци като на Йоско. И започва да му говори за брат му, Богдан Сърчаджиев, как се бил скарал с него за някаква пиеса, но се оказало по-късно, че не Богдан бил виновен, а Николай Хайтов. И Живков казва на Венци: Предай на брат ти, че му се извинявам. Всички присъстващи обаче сме сконфузени и мълчим, защото има гаф. Ама и Венци не казва, че не е Йоско, и слуша човекът. Там са още Георги Йорданов, министъра, Ангел Балевски и други, които го придружават. Те също си мълчат. Никой не смее да коригира шефа. На сутринта трима колеги ме питат как е минало снощи и аз им казвам как е минало. Казвам им и случката с Венци. Минават две седмици и аз се връщам от киноцентъра с колата и виждам един свой състудент от икономическия институт Васил Узунов стои на тротоара. Спирам колата до него, отварям прозореца и му казвам да се качва. Не бяхме се виждали 10-12 години и много му се зарадвах. Той пита къде работя. Казвам му, че съм директор на театъра „Сълза и смях”. А ти къде работиш? Аз работя в Държавна сигурност. А така. Къде да те закарам? В МВР. Закарвам го пред МВР-то, а аз отивам в театъра. След още 2-3 седмици звъни телефона. Вдигам: Кой е? Васил Узунов. А, здрасти, здрасти! Зарадвах се. Има ли хора в стаята? Не, няма, сам съм. Виж какво, получи се един донос против теб, че си се подигравал с Тодор Живков, който бил в театъра и си разправял вицове за него. Ужасно се притесних. Няма такива работи. И му разказвам това, което сега ти разказах. Той казва, че било описано по-другояче, че съм се бил подигравал и едва ли не съм се гаврил с него. Такова нещо аз не съм си позволявал. Най-малко първо съм страхлив и второ той е възрастен човек и не мога да се подигравам на един възрастен човек, че е сбъркал двама души. Това не е за подигравка. Аз се уплаших: Какво да направя сега? Да дойда при вас да обесня на вашия генерал каква е истината? Как ще идваш, бе?! Ти си луд човек! Как ще им казваш? Те така ще разберат, че някой те е информирал. Стой си там и си налягай парцалите. Аз съвсем се вдървих. Затворих телефона и след около една седмица той отново звъни: Получи се нов донос. Айде, стига бе, какво става? Същото е написано, обаче още по-злобно. Анонимно е, няма подпис. На същата машина, в същия стил. Човекът значи е същият. Ама вие вярвате ли на анонимни доноси? Как може такива работи да пишат. Не вярваме, ама ги слагаме в една папка. (смее се) Свърши тази история, а аз продължавам да се мъча да се сетя кои бяха тези трима, на които го разказах. Защото аз само на трима души го бях разказал, тези които ме питаха на следващия ден. Сещам се за двама кои бяха, а третия и до ден днешен не си спомням кой беше. Дали те са написали тези доноси или някой друг никога не узнах, ама голямо треперене беше. Мама му стара, тези ще ме гепят тука. Не мога да се оправя след това. (смее се)

Три ваши страсти?

Първата ми страст е театъра. Втората ми страст са жените и третата е това да разправям вицове.

Кое е най-голямото приключение или авантюра в живота ви?

Не знам дали е най-голямата, но сега се сещам за една такава авантюра, която граничи с глупост. Войник съм в Кърджали, в танковия полк. Беше лятно време и един мой приятел, войник като мен, ми казва, че довечера в града ще гостува ансамбъл за народни песни и танци от Ямбол. Той има гадже в този ансамбъл и ако искам да избягаме вечерта от казармата и да идем на концерта. Хем той ще види гаджето, хем мен ще ме запознае или с някоя певица или с някоя танцорка от ансамбъла и ще стане чакалъка, ще стане заварка. Чакаме. Вечеряме, а то лятно време и късно се мръква. Как да избягаме от казармата? Тя е обградена с бодлива тел и има КТП, откъде се минава и един друг изход, който е само за автомобили и за танковете. Това е танков полк и има специален, широк портал, откъдето да минават танковете. Ние събличаме военните дрехи. По гащета и с цивилните ни дрехи свити на топка се промушваме през телената ограда. Излизаме навън от казармата, обличаме цивилните дрехи и отиваме на концерта да търсим въпросните певици и танцьорки. Ние се въртим отзад, а те са на сцената. Нямаме контакт с тях и викаме: Айде да влезем в салона. Влизаме в салона, а там е пълно и има правостоящи. Беше май лятно кино, защото беше открито. Влизаме, а входът е срещу първия ред, на който седи публиката. Влизаме ние двамата, остригани като войници, обаче цивилно облечени. Влизаме и насреща на първия ред с жена си седи командира на полка, който е срещу нас и като ни види веднага ще ни познае. Виждаме го и в същия момент мигновено се обръщаме и офейкваме. Бягаме и отиваме в казармата. Понеже е тъмно, за да не се одерем на бодливата тел, решаваме да минем през този КТП – контролен транспортен пункт. Решаваме да минем оттам като се надяваме, че понеже вече е тъмно, войникът, който е там ще ни пусне. Колега е. Отиваме и тъкмо минаваме бариетата и, бам, изкача дежурния по полк, един майор, голям мръсник! Ей, вие какви сте, бе?! А ние сме цивилни. Къде отивате? Горе ръцете! Стой! И вади пистолета. Чакай бе, стой. Ние сме войници. Какви войници сте вие, бе?! Как какви, тук, в първа рота. Ма как така?! Откъде идвате?! Арестувам ви! Хубаво, арестувай ни, само спокойно (смее се). То една такава нелепа, идиотска ситуация. Той ни вкара в помещението и започва да ни разпитва. Ние си признахме къде сме ходили и какво сме правили. Той обаче, така както го знаехме, че е много строг и мръсен, изведнъж се омилостиви над нас и вика: Абе, вие сте големи глупаци. Елате тука, кажете, че искате да идете при гаджета. Аз ще ви пусна. Къде сте тръгнали да пълзите под телената ограда? (смее се)

На кого сте благодарен и защо?


Благодарен съм първо на своите родители. Те бяха обикновени селяни, работеха в ТКЗС-то. Това означава Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Земята на селяните беше събрана заедно и те я обработват. Моите родители работеха там. Те бяха хора, които нямат особени културни интереси, но знаят, че ученият човек е полезен първо на себе си, а и на околните. Те ценяха учеността и ме подкрепяха при всеки случай, когато искам нещо да направя. Примерно: да отида да следвам, пък после следвах един път, а после втори път, трети път... Дълго следвах и те бедните бяха с много скромни финансови възможности, но никога не ми казаха: Спри. Стига. Благодарен съм за това, защото те не ме спираха. Така аз успях да постигна това, което съм постигнал: да стана артист, да стана режисьор, да се занимавам с работата, която ми харесва.

Други хора, на които съм благодарен, това са моите учители във ВИТИЗ. Там бяха много смислени и добри хора – Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и главно Боян Дановски, който ми е професор по режисура.

Има и много други хора, на които съм приятелски задължен. Аз много ценя приятелството. Ценя това да имам приятели. Да бъда приятел на някого и той да ми е приятел. Стремя се към това и го постигам. Аз имам близки хора, които са много на брой. Имам тази дарба да завъртам около себе си приятели.

Кое е най-ценното нещо, което научихте или открихте за театъра през тези години?


Аз съм написал вече две книги за това, което съм научил за театъра (смее се). Много неща открих. Има едно такова особено нещо. Когато се занимаваш с някакво изкуство - театър, кино, живопис, литература - е необходимо някакво предварително образование, някаква подготовка. Без това не може. Но изкуството изисква да отвориш своята врата. Да намериш тази врата, да намериш ключа за нея, и да я отключиш и минеш през нея. Тоест, да намериш своята дума, своята пътечка. Това, което само ти казваш. Това е неповторимостта в изкуството. Ето, ние с теб двамата сме режисьори, и двамата имаме висше образование, и двамата сме българи, обаче аз мисля и правя един вид театър, който, добър-лош, правя го вече 50 години. Имал съм успехи, имал съм неуспехи. Ти обаче правиш съвършено друг театър. Вървиш по друга пътека, твоята си пътека, която няма нищо общо с моята. В изкуството това е ценното. Да намериш пътека, пътя, по който ти ще минеш и тези, които ще гледат твойте спектакли вървят по този път: Ей, виж този как го е открил. Това е тайната на цялата работа.

А най-ценното нещо, което научихте за живота, за хората?


Животът има две нива. Едното ниво е нивото на ежедневното общуване. В дома, в семейството, аз общувам с баща си, с майка си, със сестра си, с леля си, с вуйна си, с роднините си, със съседите и т. н. Това е нивото на ежедневието. Другото ниво е нивото на духовното общуване, духовната близост, духовното родство. Човек намира такива хора, с които той нито е роднина, нито е братовчед, никакъв не е, но е близък. Близък е защото се разбира с тях, имат едни и същи възгледи, вкусове, харесват едно и също нещо. Имат си приказка. Това е другото ниво – нивото на духовната близост, на духовното родство. И двете нива са еднакво важни. Човек трябва да бъде със своите близки коректен, внимателен, уважителен, но без такива духовни приятели, ученици, учители и т.н. животът би бил скучен и неинтересен.

Какъв въпрос бихте си задали сам на себе си?


Една журналистка преди известно време взема интервю от мен и ме попита какво ви даде режисурата. Аз светкавично отговорих: Направи ме мислещ човек. Аз бих се запитал себе си: Ами ако нямах тази възможност да се занимавам с режисура и да стана мислещ човек, какъв щях да бъда? Как щях да живея? Въобще това ми е абсолютно неясно. Ти вече ме попита какъв щях да съм, ако не бях театрален режисьор. Не е въпроса само в професията. Въпросът е какъв живот живееш. Аз не мога да си представя и се питам: Как бих живял, ако не беше този начин на живот, който съм изживял?

Кой е Кольо Петков?


Кольо Петков е един човек, който е извървял много дълъг път, криволичещ, с изкачвания и падания, и вървейки по този път научи неща, които други хора научават било от родители, било от учебни заведения, а той ги научи от собствения си опит. Това непрекъснато усилие да се задържа на повърхността, да не потъна, ме научи да ценя хората, да ценя приятелите, да ценя здравето, да ценя хляба, който ям и който ми е даден. Да открия такива обикновени неща, които правят живота смислен за мен. За другите, други неща правят живота смислен. Преодолявайки тези препятствия, прескачайки ги, се оформи моят профил.

Има ли нещо накрая, което бихте искали да добавите?

Накрая искам да кажа, че ми е много приятно да бъда с теб, защото си позволявам лукса да мисля, че ти си мой ученик. Ако това е вярно, надявам се да е вярно, аз се лаская, че моят живот , моят пример е оказал някакво влияние на Димитър и той върви по своя път, но е тръгнал с моята малка помощ.

Благодаря ви много!




Големият български режисьор Никола Петков е роден преди 85 г. в Тръстеник. Завършва ВИТИЗ през 1964 г. Работи в театрите в Добрич, Сливен, Благоевград, Военния театър, Музикалния, киното, телевизията. Директор е на театър „Сълза и смях” (1988-1989). Има наградата на Съюза на артистите за режисура на „Милионерът” на Й. Йовков (1978-1979) и др. На 27 март тази година той трябваше да получи "Икар" за чест и достойнство. Церемонията е отложена до възстановяване на нормалния обществен живот. Интервюто с него е записано в София през януари 2020 г.




Няма коментари:

Публикуване на коментар