- Buenos Aires state of mind – футбол, парти, танго и пържоли –

      Буенос Айрес е преди всичко състояние на духа. Огромен, красив, богат, беден, надут, мръсен и безркайно пленяващ. Буенос Айрес е един от най-космополитните градове на света с близо 13 млн жители, преселници предимно от Испания и Италия, но също и поляци, араби, евреи, германци, французи, ирландци, холандци, гърци, португалци, норвежци, руснаци, шведи, японци, хървати, британци... В днешно време прииждат вълни от китайци, румънци и украинци, както и имигранти от други южноамерикански страни - Боливия, Парагвай, Чили и Перу . Буенос Айрес е най-големият испаноговорящ град в света и е също така културна столица на бившите испански колонии на континента. Прилича едновременно и на Мадрид и на Ню Йорк. Всичко е огромно, хаотично и чаровно. Егото на аржентинците е пословично и бая вицове има на тази тема. Любимият ми: вървят баща и син аржентинци, синът дърпа ръката на баща си и му казва „тате, тате, искам един ден да стана като тебе, тате.” Бащата се усмихнал доволно „разбира се сине, ти имаш толкова красив и умен баща”, синът поклатил глава „не, тате, искам да бъда като теб един ден, за да имам един такъв красив и умен син като мен.” Когато обаче човек стъпи за първи път в Буенос Айрес няма начин да не остане впечатлен и завинаги запленен от аржентинската столица.

Голям и красив.

         В Буенос Айрес умахме уговорка да останем у сестрите Хуана и Фернанда от каучсърфинга. Слязохме вечерта късно на автогара Линиерс. Къщата на сестрите трябваше да е някъде наблизо. Намерихме телефон и им се обадихме. Отсреща вдигна някакво момиче, което не разбираше и дума английски. Тъй като и нашият испански не беше кой знае колко по-добър от нейния английски така и не разбрахме как може да стигнем до тях. По успокоителния  тон, с който говореше, можеше да се съди, обаче че не е далече. Жената от телефоните ни каза бегло посоката и ние тръгнахме да търсим адреса разпитвайки хората по улицата. Улиците ми напомняха на Бруклин. Изглеждаше малко страшно, но пък много вълнуващо. Квартала, който търсехме се изписваше Versailles, точно както двореца на Луи XIV и ние наивно питахме къде се намира квартал „Версай”, че даже пробвахме и на по-испански – квартал „Берсай”. Хората ни гледаха недоумяващо. Решихме направо да показваме листчето с адреса, при което ни отговориха с одобрително поклащане на глава и с доброжелателна насмешка. С местния акцент квартала, който търсехме, се произнасяше ”Берсашес”. Признавам си, че не мога да направя голяма разлика между испанския език говорен в Испания и този в Боливия например, но пък след четири дни в Буенос Айрес, аржентинския акцент го долавям на третата дума – толкова е характерен. Криво - ляво вървяхме в правилната посока. В един момент едни хора ни казаха да хванем някакъв си автобус. Добре че не го направихме, защото май се оказа грешно. Вместо това, на Венета и хрумна гениалната идея да пита за адреса в една пицария. Ресторантът естествено доставяше пици по домовете и зад тезгяха висеше огромна карта на околните квартали. С дружни усилия пицарите успяха да открият нашата уличка на картата. Благодарим ви аржентински колеги. Оказа се наистина близо – десетина минути пеша. Тръгнахме по още по-тъмни улички като отвреме-навреме един от разносвачите на пица ни пресрещаше с моторчето си и ни даваше напътствия. Най-накрая открихме уличката, но пък се оказа че номерата на къщите съвсем не са подред. В крайна сметка, по метода на изключването, остана една голяма бяла къща да е тази на сестрите. Осмелихме се да позвъним и бинго! Една женска глава се показа на прозореца и ни махна за „добре дошли” или по скоро за „буенбенидос”. Хуана, по-малката сестра, ни показа набързо стаята, даде ни ключа и се изниза да спи, че утре трябвало да става рано. Имахме на разположение чудна стая. Всички в къщата спяха и ние решихме да вземем по един душ. Венета влезе първа, после дойде мой ред. Изкъпах се набързо и понечих да изляза от ваната и що да видя – кракът ми нагази в дълбока поне пет сантиметра локва. Проследих локвата и с ужас установих че локвата излиза извън вратата на банята. Коридорът пред банята беше целият залят с вода. Водата течеше и под една врата, която за щастие се оказа балконска. Викнах Венета да помага и с помощта на черджето успяхме криво-ляво да пресушим локвата. Ситуацията беше толкова абсурдна, че ни обърна на смях. Хилехме се като тикви и не можехме да спрем. Сестрите сигурно ни мразеха вече. На следващия ден, те се държаха някак дръпнато и решихме, че е заради случката с наводнението. Оказа се, че просто са си такива – дръпнати стари моми, университетски преподавателки. С банята пък проблема бил техен, защото каналът се бил запушил от косите им. Вечерта си направихме обща вечеря със сестрите и още двама португалски каучсърфисти. Третото момиче в къщата, Мириам, живееше на квартира у сестрите и се оказа най-весела измежду тях. Тя беше и момичето, което ни вдигна първия ден. Въпреки че трудно комуникирахме, ние много я обикнахме заради неподправеността и, а и заради това че тя врътна най-вкусните пици, които някога сме яли. В последствие, четейки отзивите за сестрите в каучсърфинг сайта, разбрахме че вечерята с пици е нещо като традиция като всички се изказваха много ласкаво за кулинарните умения на Мириам.

        В Буенос Айрес има много неща, които си заслужава да се видят и ние успяхме да видим не малка част от тях. Градът е процъфтявал в края на XIX и началото на XX век и може би поради това разхождайки се из централните улици, човек има чувството, че се е върнал век назад. Барове, сгради, улици, местростанции – всичко изглежда като декор на черно-бял гангстерски филм. Интересно е да се отбележи, че в града има огромни паркове и тези паркове гъмжат от хора, които спортуват. Аржентинците определено са най-спортната нация, която съм срещал. Градските автобуси в Буенос Айрес приличат на маршрутките в Ла Пас по това, че е практически невъзможно да видиш две еднакви. Всички до един са украсени кичозно, в някакво подобие на стил нео-Луи XIV.  Седмица преди да пристигнем, по случайност гледахме по една боливийска телевизия как градски автобус бива премаван от влак в Буенос Айрес, опитвайки се да мине под спускащата се бариера.  За щастие нашият опит в придвижването с градския транспорт мина безпроблемно и дори е интересно да се спомене, че билетчетата са два пъти по-евтини от тези в София.

Рейс номер 29.

Розовата къща, известна още като Аржентинския парламент.

Стара сграда обитавана от духове.

       Една от вечерите успяхме дори да отидем на дискотека – за пръв път откакто бяхме стъпили на континента. Дискотеката беше в Палермо, най-големият и интересен откъм нощен живот квартал в Буенос Айрес. Отидохме към един през нощта, но всичко беше толкова вяло и убито, та решихме че явно не сме попаднали на правилното място. Беше събота вечер. Неусетно обаче клубът започна да се пълни и към два и половина вече течеше такъв купон, че човек трудно можеше да остане равнодушен към случващото се. Явно аржентинците хич не обичаха да си дават зор. Навсякъде по стените имаше надписи, че пушенето е строго забранено. Това обаче явно беше само пожелателно, защото навсякъде около нас се пушеше и то не само тютюн. На сутринта в автобуса за вкъщи гледката беше забавна. Половината хора се връщаха от парти, докато другата половина отиваха на работа. Някои дори правеха впречатление, че отиваха на работа директно от дискотеката. Венета стана след два часа да правят палачинки, аз пък спах тъкмо докато те станаха готови.

Това метално цвете се затваря всяка вечер и се отваря рано сутрин.

       Когато човек пристигне в Аржентина, едно от нещата които трябва да опита е местното барбекю. Аржентина и Уругвай са в остър спор чии крави са по-вкусни като ние с ръка на сърцето може да им присъдим реми. Из пампасите, гаучосите - аржентинската версия на каубоите – отглеждат в абсолютно диви условия наистина вкусни мръвки. В Буенос Айрес голям кеф е да се поразходиш по крайбрежната улица до доковете, да седнеш на някоя от многобройните „парижи” и да хапнеш един огромен сандвич с пържола с безброй сосове и гарнитури. „Парижите” са си най-обикновени караванки с църкащи на скара меса и с наредени около тях пласмасови маси и столове.  Непретенциозно, но пък адски вкусно.  

         Канехме се да отидем на мач на Велес, защото стадионът им беше на две крачки от къщата на сестрите, но се оказа че в последния ден от престоя ни има и мач на Бока Хуниорс (местните май му казват Жуниорс). Не ни трябваше много да го мислим. Два дни преди мача минахме пред стадиона и видяхме как агитката набиваше посред нощ тъпаните. Носеше се усещането за интересно и вълнуващо преживяване и вече нищо не можеше да ни спре. Бяхме решени да влезем на стадиона и да гледаме мача. Оказа се, че е много трудно да се намери билет за мач на Бока. Всъщност, те билети май така и не се и продаваха, защото целият стадион бе разпродаден с абонаментни карти още преди началото на сезона.

Феновете репетират за дербито с Тигре.

       Купихме си билет за нощния ферибот до Монтевидео, които пътуваше ведага след мача. Само такъв транспорт не бяхме май използвали досега по време на това пътуване. Очакваше ни преинтересен последен ден в Буенос Айрес. Разходката из Каминито, кварталът на артистите,  из Сан Телмо,  люлката на тангото, както и премеждията на мача на „Ла Бомбониера”, както галено е наричан стадиона на Бока, обаче заслужават да бъдат описани отделно. 

- Голямото пътуване -

            И така, вечерта късно се качихме на автобуса за Ла Пас. Логично се оказа, че в отдалечената от туристическия център международна автогара в Куско, можеш да намериш доста по-евтини билети, отколкото те се продаваха в многобройните туристически агенции около Плаца де Армас. Самото ходене до автогарата си беше интересно преживяване само по себе си. Един път излязал от лъскавия туристически център срещаш истинското лице на Перу. Пътьом минахме и през централния пазар, истинска находка. Горещо се препоръчва на търсачите на силни усещания и на непретенциозните туристи. В средата на този пазар се намира обширна двуетажна сграда тип Халите. По многобройните щандове вътре лелки в силно зацапани бели престилки варяха и продаваха перуански манджи. Имаше и цяла редица щандове за прясно изцедени сокове. Още щом те зърнат, лелките сокоизтисквачки се препират да ти махат и да те канят да си купиш. Конкуренцията между тях е огромна, но изглежда лоялна. Ние така и не се престрашихме да ги опитаме. Споменът за боливийската бактерия беше болезнено пресен и имахме едно наум към уличносготвената храна. Вечерта преди да се качим на автобуса си устроихме импровизирана прощална перуанска вечеря на открито. Приседнахме в градинката на един голям площад (Тупак Амару II май се казваше) и наизвадихме каквото имахме останало за ядене. Приятна компания ни правеха групичките от самодейни млади танцьори и музиканти, които се събираха вечер на този площад. Похвално беше, че по-голямата част танцуваха традиционни танци. Хората си обичаха традициите и си държаха на тях.

В Халите в Куско: ммм, че вкусно.

Хайде лели на пресните сокчета.

            Качихме се на автобуса, който беше кама. „Кама” на испански значи легло и наистина седалките на автобуса се спускаха и ставаха на легло. Бяха удобни, пригодени за дълго пътуване. Този тип автобуси са много разпространени в цяла Южна Америка. Заспахме и рано сутринта на следващия ден бяхме на боливийско-перуанската граница в Дезагуадеро. На границата правеха впречатление многото триколесни велотаксита и не по-малко многобройните чейндж бюра. Бюро всъщност е пресилена дума. Ставаше дума за чички и лелки разпънали масички. На всяка масичка имаше по една голяма елка, а зад масичката чейндж агента доволно потъркваше пачка пари.

Първо трябваше да изчакаме опашката да ни бият печат, че напускаме Перу. Следваше опашката за печат за влизане в Боливия. Тук преживяхме минидрама, която не мина и без сълзи. Туристическите визи за Боливия, които имахме важаха за 30 дни. Дотук добре, но пък незнайно защо визите важаха само за еднократно влизане в Боливия. Всъщност ние знаехме за това. На излизане от страната преди седмица през съседен граничен пункт, полицаят бе поискал от Венета да плати 100 боливианоса (12€), за да и сложи шарената виза  на временно пребиваващ  чужденец в Боливия. По този начин, ако решим да се върнем в Боливия нямало да има проблем. Е да, ама не. На гордата притежателка на боливийска карта за пребиваване и беше отказано достъп. Невъзмутим полицай ни каза, че тази виза е грешка и трябва да заплатим по 360 боливианоса (40€) за нови туристически визи. За двама човека това бяха немалко пари, пък и закъснявахме с времето по плана, така че решихме да заобиколим Боливия и да тръгнем директно за Чили. Свалихме раниците от автобуса, който бързаше да потегли по своя маршрут. Ние поне имахме шанс. Няколко минути по-късно засякохме хора от нашия рейс, на които багажът им беше останал вътре. Макар и без печат, влязохме замалко на боливийска територия колкото да си похарчим де що бяха останали боливианоси. Хапнахме набързо, поуспокоихме се и се върнахме в Перу. Решихме да търсим автобус за Арекипа, най-големият град в Южно Перу, и оттам транспорт закъм Чилето. Вече се бяхме съвзели от неприятната случка и дори го обърнахме на шеги. За да е шоуто пълно, решихме да хванем до автогарата едно от велотакситата на границата. Велотакситата представляваха колела, на които вместо предни гуми бяха прикрепени скамейки, достатъчни да седнат двама души. На едно баирче велотаксиджията слезе, запъхтян от нанагорнището, и ни добута до автогарата. Ние искахме да слезем и да му помогнем, ама човекът не даде. За наш късмет автобус за Арекипа точно се канеше да потегли. Още несъвзели се от случката, вместо за Ла Пас се оказахме на автобуса за Арекипа. По спомени на картата разстоянието не изглеждаше голямо. На практика се оказа, че ни трябват около десетина часа да го вземем. Най-голямата атракция по-време на пътуването беше недобре закаченият телевизорът, който заплашваше да падне на главата на някой пътник. На веещият се телевизор се извъртяха всичките пет серии на Resident Evil с Мила Йовович.

На велотакси, засмени и доволни. Малко преди това бяхме на другия полюс.

Привечер стигнахме в Арекипа и веднага взехме билети за граничния град Тикна. Автобусът тръгваше след два часа и използвахме времето, за да се поразкършим малко и да се поразходим около автогарата. Приятно впечатление правеха хората. Не знам дали беше поради близостта на Чили, но хората тук изглеждаха много учтиви и добронамерени. Определено следващия път трябва да поостанем повечко тука, още повече в близост се намира и огромен живописен каньон – Колка, който със сигурност си заслужава да се разгледа.

Автобусът пристигна в Тикна към 4 през нощта и шофьорът ни позволи да останем да поспим в рейса. Към 6 затръгваха автобусите за Арика, най-близкия град оттатък границата. Спазарихме две места в едно старо автобусче тип текезесарско и заедно с цяла тумба местни, че и един музикант, се понесохме към границата. Растителността рязко се беше променила. Всъщност, тя почти липсваше – бяхме на входната врата на Атакама, най-сухата пустиня на земята. Пейзажът беше сюрреалистичен и се натрапваше чувството на дежа вю. В някой преден живот сигурно сме били извънземни обитаващи безводна планета или пък спомените идваха от филми като Лудия Макс и Кин-дза-дза...

Чилийската граница беше чиста и спретната, пък и не ни чакаха неприятни изненади. Изненада имаше, но тя беше по-скоро приятна. Въпреки че на картата Чили се намира горе-долу точно под Перу,  времето тук беше с два часа по-назад. Да се чуди човек точно как да ги прокарвали тези часови пояси. Спечелили два часа, рано рано пристигнахме в Арика. Тук ни чакаше още една приятна изненада. Въпреки че е заобиколено от пустиня, Арика е страхотно двестахилядно сърфистко градче на брега на Тихия океан. Палми, слънце и лежерно тихоокеанско настроение царяха в Ариката. Имахме почти цял ден пред нас, за да го разгледаме и се възполвахме максимално. Топнахме си дори краката в океана. Чувствахме се завърнали се в добре познатата цивилизация след двете седмици в по-екстремалните Боливия и Перу. Може би просто се чувствахме по-малко чужденци. За отбелязване е старата митница строена от Гюстаф Айфел (същият строил Айфеловата кула), превърната днес в галерия за съвременно изкуство, както и рибния пазар – рай за любителите на риба и морски дарове. Купихме си кутия с някаква екзотична морска салата от мини октоподи и подобни, която излапахме на мига, най-вече аз. За отбелязване е и сладоледа, който се продава в най-големите кофички в света, който също лакомо изядохме, най-вече Венета. Късно следобяд хванахме поредния автобус, този за Сантяго, столицата на Чили. 30-часов преход ни деляха от може би най-модерния град в Южна Америка. Пътят пресичаше Атакама и гледката особено по залез слънце беше необикновено впечатляваща. Сивокафяв пясък прорязан тук-таме от следи от вериги и нищо друго докъдето стига поглед. Пресъхнали долини на реки, хълмчета, дюнички и тук таме стръкчета трева. Гледката навява постапокалиптични мисли. Автобусът беше семи-кама и се обслужваше от педантичен, но симпатичен стюард. Той дори ни направи забележка, когато ни видя да си събуваме обувките. Сакън да не миришело. Представям си на какво щяха да приличат краката ни, ако не си бяхме събули тайно обувките през нощта. Този транспустинен иконом сгъваше с изумяваща прилежност одеалата, които пътниците зарязваха на слизане. През нощта спряхме на някакъв митнически пункт насред пустинята. Тук е може би момента да кажа, че единствената страна в Южна Америка, в която ни искаха виза бе Боливия.

Вечерта късно, след тридневно почти непрекъснато пътуване, пристигнахме на автогарата в Сантяго и по план трябваше да се свържем с каучсърф домакините ни. И тук не мина без неприятни изненади, но пък в крайна сметка нещата както винаги се наредиха прекрасно и всичко завърши по най-добрия начин. 

Buenvenido en Arica. Дисциплината сърфиране на сухо сред палми.

Митницата строена от Айфел.

Тихия океан с чилийската риболовна флота в далечината.

На Луната.

Това някога е била плодородна долина на река.

Спомени от бъдещето.

Обещаното видео от карането на Фитипалди. На 51-та секунда се вижда за какво точно става дума.

- Дзен или изкуството да бъдеш тук и сега -

Ако тръгнете да търсите далеч от себе си приятел, 

надявайки се че той ще ви освободи, вие няма нищо 

никога и никой да намерите, защото единствено 

разпознавайки вашият вътрешен приятел, вашия 

собствен дух, ще достигнете до избавлението.*

„ Бъдете тук и сега. Нищо друго няма значение. Тук и сега, в това именно доджо, в този именно момент.”
 

Лекият, излизащ без каквото и да е усилие глас на Учителя идваше откъм гърба ми.

„ Вкарайте енергия в тялото си. Не бъдете отпуснати като сак с картофи. Дишайте.”

Бялата стена пред мен отдавна беше престанала да ме интересува. Отвреме – навреме само вниманието ми привличаха грапавинките по боята оставени от мечето, с която я бяха нанасяли. Въображението ми откриваше странни лица и гротесни фигурки изобразени от точиците, чертичките и завъртулките в бялата боя.

„Издишайте бавно. Забравете всичко останало. Вие сте само дишане.”

Гласът спокойно нареждаше. Усещах другите посетители на доджото около мен, но това беше усещане отвъд сетивата. Някакво странно усещане за свързаност с другите, за отвореност на сетивата. Доджото дишаше чрез телата и духа на хората в него.

„Оставете мисълта ви свободно да тече. Не я спирайте по никакъв начин. Не се опитвайте да я контролирате или насочвате. Наблюдавайте я отстрани.

Вече бях престанал да обръщам внимание на грапавините по бялата боя. Мислите ми течаха спокойно и свободно, необоспокоявани от нищо, освен може би от шума на метлата, с която някой метеше двора. Ето значи къде била свободата. Просто излез от клетката на контролираното  рационално мислене, което нечии болен мозък е въвел като социална норма и в което се опитват да те форматират още от първи клас в училище. Бъди просто себе си. Тук и сега.

Минималистичният плътен звук на японски тъпан изпълни пространството. Това бе сигнал за край на сесията. Почти нереалната или по-скоро дошла от друга, паралелна реалност, картина на хора облечени в черни кимона, стоящи неподвижно, с кръстосани крака, и наредени в странен геометричен ред срещу белите стени на дожото се раздвижи. Магията се разтвори в околното пространство. Замениха я ежедневните разговори и поведение. Отвън на улицата, в дъждовния парижки следобед, остана обаче част от свръхреалното чувството. Усещането че ти, не някой друг, а именно ти, живееш тук и сега.

Дзен не е нито теория, нито идея. Това не е интелектуално познание, а преди всичко практика : зазен.

Седнал върху кръгла възглавничка, с кръстосани крака, така че колената да опират в пода. Тазът напред, гърбът изправен, вратът изопнат, брадичката навътре, рамената отпуснати. Палците, докосващи се хоризонтално, очите полу-затворени. Дишането е спокойно, издишането дълго.

Учителят Дешимару, който емигрира във Франция през 1967 въвежда дзен-практиката в страната, позната дотогава на малцина интелектуалци. Той я дешифрира по следния начин: Зазен няма за цел да ви открехне някакво специално състояние на съзнанието, а напротив – да ви помогне да намерите нормалното, естествено състояние на вашето тяло и дух, същността на буда. Нормалното състояние, такова каквото Дешимару го проповядва, е на широк, свободен дух, отвъд категориите, който не изпитва страх, дух, който не е пуснал корени в нищо.

Първоизточник на дзен е опита на Буда, който се предава от учител на ученик през вековете. Преди две хиляди и петстотин години, в днешна Индия, Шакиамуни, принц на малко непалско кралство, става Буда (буквално Пробуден, Озарен) след дълго търсене на избавление от вътрешните си терзания практикувайки мълчаливото стоене зазен.

Всичко това звучи може би малко мистериозно, но всъщност става дума за много конкретно усещане на единение на тялото с духа. Свидетелство за физическата сила на тази практика са азиатските бойни изкуства. Една демонстрация на  сякаш вечно усмихнатите монаси от манастира Шаолин е достатъчна да убеди скептиците. В балканската литература буда наднича от книгите на Никос Казандзакис. 

*  из Сутрата на Пътят

- Шоуто трябва да продължи -

    
     Днес в Sorbonne Nouvelle трябваше да се играе „Le Songe”. Днес „Le Songe” няма да се играе в Sorbonne Nouvelle. Тежко е. Ужасно тежко е. Разочарованието е огромно. Особено когато знаеш, че си направил всичко което зависи от теб. Несправедливо е, когато трудът, усилията и любовта ти зависят от липсващата добра воля на този или онзи чиновник. Най-лесно е когато имаш власт да забраняваш. При други обстоятелства тези хора разстрелват. По същия начин. Без да им мигне окото. Не знам как после успяват да задушат крещящата си съвест тези хора, как спят, как обичат децата си. Впрочем не ме и интересува. Ако има нещо, което ще погуби човечеството това е прагматизма.

     Има един гениален певец. Макат и гей. Неизлечимо болен от СПИН той изпя може би най-хубавата си песен. Казват, че преди да умрат лебедите пеят невероятно красиво. „Шоуто трябва да продължи” беше лебедовата песен на Фреди Меркюри. Да, шоуто трябва да продължи. Когато си се посветил на нещо, трябва да го отстояваш. До последно. Даже и когато си вече пътник, както беше Фреди Меркюри.

     Шоуто трябва да продължи и шоуто ще продължи. Без значение къде и как. Ще продължи, защото хората имат нужда от него. Някой трябва да пази мечтите на хората. Или поне споменът за тях. А чиновниците бюрократи ще си умират нещастни, терзани от собсвения си прагматизъм, лишени от любов. Жалко само за децата им.

Empty spaces - what are we living for?

Abandoned places - I guess we know the score..

On and on!

Does anybody know what we are looking for?

Another hero - another mindless crime.

Behind the curtain, in the pantomime.

Hold the line!

Does anybody want to take it anymore?

The Show must go on!

The Show must go on!Yeah!

Inside my heart is breaking,

My make-up may be flaking,

But my smile, still, stays on!

Whatever happens, I'll leave it all to chance.

Another heartache - another failed romance.

On and on...

Does anybody know what we are living for?

I guess i'm learning

I must be warmer now..

I'll soon be turning, round the corner now.

Outside the dawn is breaking,

But inside in the dark I'm aching to be free!

The Show must go on!

The Show must go on! Yeah,yeah!

Ooh! Inside my heart is breaking!

My make-up may be flaking...

But my smile, still, stays on!

Yeah! oh oh oh

My soul is painted like the wings of butterflies,

Fairy tales of yesterday, will grow but never die,

I can fly, my friends!

The Show must go on! Yeah!

The Show must go on!

I'll face it with a grin!

I'm never giving in!

On with the show!

I'll top the bill!

I'll overkill!

I have to find the will to carry on!

On with the,

On with the show!

The Show must go on.

- Mea Culpa -

Kyrie eleison

Christe eleison

Je ne dors plus
(The time has come)
Je te désire
(The time has come)
Prends moi, je suis à toi
Mea culpa

Je veux aller au bout des mes fantasmes
Je sais que c'est interdit
Je suis folle, je m'abandonne
Mea culpa

Kyrie eleison

Christe eleison

Je suis là, et ailleurs
Je n'ai plus rien
Je deviens folle, je m'abandonne
Mea culpa

Je ne dors plus
Je te désire
Prends-moi, je suis à toi

Kyrie eleison

Christe eleison

Je suis là, et ailleurs
Je veux tout
Quand tu veux, comme tu veux
Mea culpa

Kyrie eleison

Enigma, "Mea Culpa"

   Mea Culpa е латинска фраза. Означава "моята грешка". Изразът е част от молитвата за изповядване на грехове в Католическата църква. Самата молитва е известна като Confiteor ("Изповядвам се")...

   Да правиш грешки е наистина човешко. В крайна сметка човек се учи от тях. Мъдростта идва по този път. Да грешиш е нормално. Да криеш грешките си обаче е престъпление. Непризнаването им има ефект на бумеранг. Рано или късно възмездието идва...

   Непризнаването на грешките е като прикрит враг, който ти взимаш за искрен приятел. Този неприятел действа като СПИН. Бавно, но сигурно те гризе и довършва. Най-лошото е, че той върши това и с най-близките ти хора. Хората, които обичаш, и които най-вероятно те обичат...

   Баща ми направи своята Mea Culpa късно. Късно, но все пак го направи. Направи го в email и SMSи. Не намери силата да го каже с глас. Направи го половинчато, но все пак го направи. Направи го отчасти, но все пак намери куража...

   Аз направих своята Mea Culpa. Може би късно, но все пак го направих. Направих го очи в очи. Открай-докрай. В един момент едва удържах сълзите си...

   Искам да бъда по-добър баща от баща ми...Искам хората да бъдат по-добри бащи от баща ми...

   Живот, обичам те! ;)))

- (Пре)раждане -

София, градът в който отраснах. Градът, в който опознах мизерията и желанието за промяна. Градът, който ме научи да се боря и на който дължа чувствителността си. Париж, градът който ме шлифова. Град с невероятен културен живот и традиции. На Париж дължа галантността си. Ню Йорк, Градът. Най-великият. Сърцето на съвременния свят. Туптящото и пулсиращо сърце. Мегаполисът. Вавилонът. На него дължа космополитността си и способността да комуникирам с всякакви хора. А по природа иначе съм малко срамежлив... София – Париж - Ню Йорк е пътуване във времето и пространството. Те ми принадлежат и аз им принадлежа.
Приятно четене. Благодаря ви ;))