- Buenos Aires state of mind – футбол, парти, танго и пържоли –

      Буенос Айрес е преди всичко състояние на духа. Огромен, красив, богат, беден, надут, мръсен и безркайно пленяващ. Буенос Айрес е един от най-космополитните градове на света с близо 13 млн жители, преселници предимно от Испания и Италия, но също и поляци, араби, евреи, германци, французи, ирландци, холандци, гърци, португалци, норвежци, руснаци, шведи, японци, хървати, британци... В днешно време прииждат вълни от китайци, румънци и украинци, както и имигранти от други южноамерикански страни - Боливия, Парагвай, Чили и Перу . Буенос Айрес е най-големият испаноговорящ град в света и е също така културна столица на бившите испански колонии на континента. Прилича едновременно и на Мадрид и на Ню Йорк. Всичко е огромно, хаотично и чаровно. Егото на аржентинците е пословично и бая вицове има на тази тема. Любимият ми: вървят баща и син аржентинци, синът дърпа ръката на баща си и му казва „тате, тате, искам един ден да стана като тебе, тате.” Бащата се усмихнал доволно „разбира се сине, ти имаш толкова красив и умен баща”, синът поклатил глава „не, тате, искам да бъда като теб един ден, за да имам един такъв красив и умен син като мен.” Когато обаче човек стъпи за първи път в Буенос Айрес няма начин да не остане впечатлен и завинаги запленен от аржентинската столица.

Голям и красив.

         В Буенос Айрес умахме уговорка да останем у сестрите Хуана и Фернанда от каучсърфинга. Слязохме вечерта късно на автогара Линиерс. Къщата на сестрите трябваше да е някъде наблизо. Намерихме телефон и им се обадихме. Отсреща вдигна някакво момиче, което не разбираше и дума английски. Тъй като и нашият испански не беше кой знае колко по-добър от нейния английски така и не разбрахме как може да стигнем до тях. По успокоителния  тон, с който говореше, можеше да се съди, обаче че не е далече. Жената от телефоните ни каза бегло посоката и ние тръгнахме да търсим адреса разпитвайки хората по улицата. Улиците ми напомняха на Бруклин. Изглеждаше малко страшно, но пък много вълнуващо. Квартала, който търсехме се изписваше Versailles, точно както двореца на Луи XIV и ние наивно питахме къде се намира квартал „Версай”, че даже пробвахме и на по-испански – квартал „Берсай”. Хората ни гледаха недоумяващо. Решихме направо да показваме листчето с адреса, при което ни отговориха с одобрително поклащане на глава и с доброжелателна насмешка. С местния акцент квартала, който търсехме, се произнасяше ”Берсашес”. Признавам си, че не мога да направя голяма разлика между испанския език говорен в Испания и този в Боливия например, но пък след четири дни в Буенос Айрес, аржентинския акцент го долавям на третата дума – толкова е характерен. Криво - ляво вървяхме в правилната посока. В един момент едни хора ни казаха да хванем някакъв си автобус. Добре че не го направихме, защото май се оказа грешно. Вместо това, на Венета и хрумна гениалната идея да пита за адреса в една пицария. Ресторантът естествено доставяше пици по домовете и зад тезгяха висеше огромна карта на околните квартали. С дружни усилия пицарите успяха да открият нашата уличка на картата. Благодарим ви аржентински колеги. Оказа се наистина близо – десетина минути пеша. Тръгнахме по още по-тъмни улички като отвреме-навреме един от разносвачите на пица ни пресрещаше с моторчето си и ни даваше напътствия. Най-накрая открихме уличката, но пък се оказа че номерата на къщите съвсем не са подред. В крайна сметка, по метода на изключването, остана една голяма бяла къща да е тази на сестрите. Осмелихме се да позвъним и бинго! Една женска глава се показа на прозореца и ни махна за „добре дошли” или по скоро за „буенбенидос”. Хуана, по-малката сестра, ни показа набързо стаята, даде ни ключа и се изниза да спи, че утре трябвало да става рано. Имахме на разположение чудна стая. Всички в къщата спяха и ние решихме да вземем по един душ. Венета влезе първа, после дойде мой ред. Изкъпах се набързо и понечих да изляза от ваната и що да видя – кракът ми нагази в дълбока поне пет сантиметра локва. Проследих локвата и с ужас установих че локвата излиза извън вратата на банята. Коридорът пред банята беше целият залят с вода. Водата течеше и под една врата, която за щастие се оказа балконска. Викнах Венета да помага и с помощта на черджето успяхме криво-ляво да пресушим локвата. Ситуацията беше толкова абсурдна, че ни обърна на смях. Хилехме се като тикви и не можехме да спрем. Сестрите сигурно ни мразеха вече. На следващия ден, те се държаха някак дръпнато и решихме, че е заради случката с наводнението. Оказа се, че просто са си такива – дръпнати стари моми, университетски преподавателки. С банята пък проблема бил техен, защото каналът се бил запушил от косите им. Вечерта си направихме обща вечеря със сестрите и още двама португалски каучсърфисти. Третото момиче в къщата, Мириам, живееше на квартира у сестрите и се оказа най-весела измежду тях. Тя беше и момичето, което ни вдигна първия ден. Въпреки че трудно комуникирахме, ние много я обикнахме заради неподправеността и, а и заради това че тя врътна най-вкусните пици, които някога сме яли. В последствие, четейки отзивите за сестрите в каучсърфинг сайта, разбрахме че вечерята с пици е нещо като традиция като всички се изказваха много ласкаво за кулинарните умения на Мириам.

        В Буенос Айрес има много неща, които си заслужава да се видят и ние успяхме да видим не малка част от тях. Градът е процъфтявал в края на XIX и началото на XX век и може би поради това разхождайки се из централните улици, човек има чувството, че се е върнал век назад. Барове, сгради, улици, местростанции – всичко изглежда като декор на черно-бял гангстерски филм. Интересно е да се отбележи, че в града има огромни паркове и тези паркове гъмжат от хора, които спортуват. Аржентинците определено са най-спортната нация, която съм срещал. Градските автобуси в Буенос Айрес приличат на маршрутките в Ла Пас по това, че е практически невъзможно да видиш две еднакви. Всички до един са украсени кичозно, в някакво подобие на стил нео-Луи XIV.  Седмица преди да пристигнем, по случайност гледахме по една боливийска телевизия как градски автобус бива премаван от влак в Буенос Айрес, опитвайки се да мине под спускащата се бариера.  За щастие нашият опит в придвижването с градския транспорт мина безпроблемно и дори е интересно да се спомене, че билетчетата са два пъти по-евтини от тези в София.

Рейс номер 29.

Розовата къща, известна още като Аржентинския парламент.

Стара сграда обитавана от духове.

       Една от вечерите успяхме дори да отидем на дискотека – за пръв път откакто бяхме стъпили на континента. Дискотеката беше в Палермо, най-големият и интересен откъм нощен живот квартал в Буенос Айрес. Отидохме към един през нощта, но всичко беше толкова вяло и убито, та решихме че явно не сме попаднали на правилното място. Беше събота вечер. Неусетно обаче клубът започна да се пълни и към два и половина вече течеше такъв купон, че човек трудно можеше да остане равнодушен към случващото се. Явно аржентинците хич не обичаха да си дават зор. Навсякъде по стените имаше надписи, че пушенето е строго забранено. Това обаче явно беше само пожелателно, защото навсякъде около нас се пушеше и то не само тютюн. На сутринта в автобуса за вкъщи гледката беше забавна. Половината хора се връщаха от парти, докато другата половина отиваха на работа. Някои дори правеха впречатление, че отиваха на работа директно от дискотеката. Венета стана след два часа да правят палачинки, аз пък спах тъкмо докато те станаха готови.

Това метално цвете се затваря всяка вечер и се отваря рано сутрин.

       Когато човек пристигне в Аржентина, едно от нещата които трябва да опита е местното барбекю. Аржентина и Уругвай са в остър спор чии крави са по-вкусни като ние с ръка на сърцето може да им присъдим реми. Из пампасите, гаучосите - аржентинската версия на каубоите – отглеждат в абсолютно диви условия наистина вкусни мръвки. В Буенос Айрес голям кеф е да се поразходиш по крайбрежната улица до доковете, да седнеш на някоя от многобройните „парижи” и да хапнеш един огромен сандвич с пържола с безброй сосове и гарнитури. „Парижите” са си най-обикновени караванки с църкащи на скара меса и с наредени около тях пласмасови маси и столове.  Непретенциозно, но пък адски вкусно.  

         Канехме се да отидем на мач на Велес, защото стадионът им беше на две крачки от къщата на сестрите, но се оказа че в последния ден от престоя ни има и мач на Бока Хуниорс (местните май му казват Жуниорс). Не ни трябваше много да го мислим. Два дни преди мача минахме пред стадиона и видяхме как агитката набиваше посред нощ тъпаните. Носеше се усещането за интересно и вълнуващо преживяване и вече нищо не можеше да ни спре. Бяхме решени да влезем на стадиона и да гледаме мача. Оказа се, че е много трудно да се намери билет за мач на Бока. Всъщност, те билети май така и не се и продаваха, защото целият стадион бе разпродаден с абонаментни карти още преди началото на сезона.

Феновете репетират за дербито с Тигре.

       Купихме си билет за нощния ферибот до Монтевидео, които пътуваше ведага след мача. Само такъв транспорт не бяхме май използвали досега по време на това пътуване. Очакваше ни преинтересен последен ден в Буенос Айрес. Разходката из Каминито, кварталът на артистите,  из Сан Телмо,  люлката на тангото, както и премеждията на мача на „Ла Бомбониера”, както галено е наричан стадиона на Бока, обаче заслужават да бъдат описани отделно. 

- Чили: Ел сосиализмо булгаро –

   Към  11 вечерта слязохме на международната автогара в Сантяго де Чили. Трябваше да намерим телефон и да се обадим на каучсърф домакините. Около гарата всичко беше затворено в този късен час, но успяхме все пак да намерим уличен телефон. Пуснахме монетата от 100 песос и звъннахме. Звъниме, звъниме, ама никой не ти вдига. Отвреме-навреме само се включваше някакъв автоматичен женски глас, който съобщаваше на испански нещо от сорта на „номерът, който сте избрали е грешен или несъществува”. Работата не миришеше на хубаво. Спряхме някакво момче с молба да пробва той да се обади. Той се оказа много свестен тип и ни каза, че имало голям проблем с мобилната мрежа този ден и сигурно затова не може да се свържем. Питахме го за интернет клуб и той предложи да ни заведе до центъра на града. Помъкна ни към автобусната спирка и скоро се озовахме на автобус тип 306 за Младост. Поискахме да си купим билет, но се оказа че те не се продават просто така. Трябва да си купиш магнитна карта, която после се зарежда от специални автомати. Брей, тия чилийци колко се автоматизирали! Качването ставаше само през първата врата и с дружните усилия на няколко пътника успяхме да се прокараме барабар с чантите над въртящите се бариери вътре в автобуса пред толерантния поглед на шофьора. Момчето се оказа наистина много свястно и ни заведе до един интернет клуб в центъра на града като преди това ни запозна с някакъв негов познат, който работеше в бар. Идеята беше, ако не може да намерим къде да спим, да останем в бара за през нощта. Разрових се из имейлите си и успях да намеря номера на Хорхе – много добър приятел от детинство на мой много добър приятел. По принцип Хорхе беше предложил да ни подслони ама ние не знам защо се отплеснахме по каучсърфинга. Обадих се на Хорхе от интернет клуба и се оказа, че момчето знаело че идваме и ни чакало. Хванахме такси и право у Хорхини. Хорхе говореше много добре английски за разлика от приятелката му Кати, която не отбираше и дума. Тя обаче измисли някакъв начин и успя да направи така че компютъра да казва на английски с роботски глас, това което тя му пишеше на испански. Много се смяхме на находчивостта и. Сигурно това е част от близкото бъдеще.       

    Чилийците наистина са много цивилизовани и най-вече доборнамерени хора. Никъде не сме се чувствали по-безопасно и уютно в Южна Америка отколкото в Сантяго. Тук изкарахме три невероятни дни. Гостоприемството на Хорхе и Кати беше очарователно. Самият град е много модерен и приятен. Хората много ни се радваха като разбираха, че идваме от България. Един засмян чичко на около 50 – 60 години, с който се срещнахме на улицата, размечтано и  въодушевено ни говори за „Ел сосиализмо булгаро”. Обясни ни, че навремето в Чили България била символ на държава, в която цъфтял чуден социализъм. Аз пък помня само, че навремето в квартала ни имаше един Чилийски клуб, изрисуван с някакви революционни сцени. Днес Чили е най-стабилната и просперираща държава в Латинска Америка. Ситуацията обаче на практика не е чак толкова розова. Докато ние бяхме там университетите бяха в стачка, а местните с които говорихме бяха на мнение, че страната е в криза вследствие от дългогодишната либерална икономика, която рязко е разделила обществото на богати и бедни.  Младите са разтревожени от липсата на бъдеще. Истината както винаги е някъде посредата. Интересно е може би да се отбележи, че през 1970 Салвадор Алиенде (Айенде на испански) става първият демократично избран президент марксист в Южна Америка. Крайните реформи, които Алиенде налага, както и някои външноикономически фактори, обаче бързо вкарват страната в тежка икономическа криза. Своята роля за дестабилизация на управлението на Алиенде изиграва и ЦРУ, силно притеснено от открито афишираното му приятелство с Фидел Кастро. На самият Фидел толкова много му харесало в Чили, че първоначално планираното едноседмично посещение през 1971 се проточило и станало едномесечно. Не така обаче стоели отношението на Алиенде с Москва. Другарите там остро го критикували за нежеланието му да използва сила срещу опонентите си. В крайна сметка ситуацията в страната силно деградира и на 11 септември 1973 новоопределеният главнокомандващ на военните сили Генерал Пиночет организира преврат. Президентският дворец „Ла Монеда” е обграден и обстрелван, а самият Алиенде се самоубива с автомата АК-47 личен подарък от Кастро. Според някои той е по-скоро самоубит. Няколко часа преди фаталния си край, по едно от малкото останали незаглушени радиа, Алиенде произнася прочувствена прощална реч. В нея той осъжда предалите го военни и величае обикновения чилийски гражданин като на практика изявява готовността и решителността си да умре (достойната за перото на Шекспир прощална реч).  Охраната на президентския дворец се отбранява яростно, та се налага дори авиацията да се намеси. Красивата „Ла Монеда” е обстрелвана с изтребители. Алиенде дълго време отказва да повярва, че самият Пиночет го е предал. Превратът продължава всичко на всичко само няколко часа – от 7 сутринта докъм 3 следобед. Следват години на военен терор (3000 убити и 1000 все още водещи се за изчезнали), но и на икономическа стабилност подпомогната от Големия Американски брат.  Но да спрем обаче дотук с историята. Президентския дворец днес отново изглежда безупречно, а пред него се издига огромната статуя на... Алиенде.  

Няколко века архитектура в Сантяго

Улична забава в Сантяго

Тримцата с Хорхе. Това в ръцете на дамата посредата е цвете обърнато наопаки.

Сантяго видян от хълмчето със статуята

Ел сосиализмо булгаро

Чилийско модерно изкуство

   За съжаление пристигнахме в Чили седмица след националния празник 18 септември и не успяхме да хванем тържествата. За сметка на това пък Хорхе ни заведе на мач – Универсидад де Чиле срещу О’Хигинс. Беше голямо изживяване. Няколко месеца по-късно Универсидад спечелиха Купа Америка, така че може да се каже че видяхме един от най-добрите футболни отбори в Южна Америка на живо. Така наречените „Лос де абахос” се славят като едни от най-колоритните привърженици на света, но все пак нищо не може да се сравни с „хинчадите”  от Бока Жуниорс в Буенос Айрес, за които ще стане дума в следващия пост.

На стадион Сантяго де Чили. Vamos la U!

   Сантяго заедно с предградията има население от 7,2 млн души (в самото Чили живеят около 17 млн). Красив град е и прилича на София по това, че в близост са разположени високи планини. В средата на града се издига хълм превърнат в парк. Гледката от върха на хълма е чудна, а в подножието му се намира бохемски квартал пълен с арт галерии и заведения. Още един плюс за града е, че на около стотина километра се намира океана и красивите Валпарайсо и Виня дел Мар. Успяхме да отидем за няколко часа и да разгледаме Валпарайсо – пристанищен град, който до откриването на Панамския канал през 1914 е бил с голяма важност. Днес, въпреки че официалната столица е Сантяго, чилийския конгрес заседава именно във Валпарайсо. Историческия квартал до пристанището е обявен от Юнеско за световно наследство и е изключително кокетен и живописен и с множество арт галерии и красиви стари сгради. Прилича доста на някои квартали на Лисабон и Порто. Благодарности на Родриго, приятел на Хорхе, за желанието с което ни разведе и показа Валпарайсо.

Ел сосиалиамо булгаро 2. Този път във Валпарайсо

Кон нуестро амиго Родриго

Улично изкуство във Валпарайсо

Прилича на Куба, ама си е пак във Валпарайсо

Закусвалнята на Че Гевара във Валпарайсо.

Това не е много ясно какво беше

   Четирите дни в Чили хвръкнаха бързо бързо и вечерта на четвъртия ден отново се озовахме на автогарата в очакване на автобуса за Мендоса, Аржентина. Планът ни беше да пътуваме за Буенос Айрес, но директните билетите бяха малко скъпички и затова решихме да пробваме с прекачване на Мендоса, голям Аржентински град в близост до границата с Чили. Автобусчето, с което щяхме да минем границата беше малко и хората бяха доста интересни, повечето тип леля и чичко. Имаше една възбудена лелка, която на границата се кротна след като се оказа че пренася контрабандно китайски шалове и часовници в ръчната си чантичка. На сутринта недоспали още по тъмно бяхме в Мендоса и тръгнахме да търсим автобус за Буенос Айрес. Нови интересни и незабравими моменти ни чакаха и в Аржентина, но затова ще стане дума в следващия пост.