- Танцувайте, танцувайте, иначе сме изгубени –

Има хора, за които всички около теб говорят. Всички изглеждат заинтересувани от него било от личен интерес, било за да следват модата.  Отвсякъде си затрупан с информация за този човек. Това те кара измамно да го чувстваш много познат и в същото време отблъскват интереса ти от него...

Такъв човек за мен бе Пина Бауш. По време на студентските ми години в университета Париж VIII в предградието Сан Дени името на Пина Бауш бе навсякъде. Голяма част от колегите ми от Театралния департамент бяха повлияни от нея и имитираха с различен успех нейните танц-театрални хореографии. Имаше и такива, които успяваха да добавят свой оригинален почерк в този жанр, но винаги повлияни в огромна степен от Пина Бауш. Да се сдобиеш с билет за някой от многобройните гастроли в Париж на Танцтеатер Вундертал, трупата на Пина Бауш, беше равно на подвиг...

Така и не успях да го извърша. Вместо това се интересувах и гледах доста по-ъндърграунд спектаклите на японските буто-танцьори (думата пърформър май по-точно ги описва). Тези спектакли бяха не по-малко разтърсващи, но пък не бяха на мода и билети се намираха по-лесно...

Е, дойде най-накрая момента и аз да успея да видя и усетя хореографиите на Пина Бауш. Благодарение на Вим Вендерс широката публика по цят свят може да се запознае с изключителната работа на германската хореографка. Помня изключително ясно кога и как за пръв път видях афиш за предстоящата премиера на филма. Преди около месец, в един от първите слънчеви дни на идващата пролет, на път за работа с колелото, на пилона за афиши на тротоара граничещ със Сена зърнах червеникавия афиш. „Пина”, „3D”, „Вим Вендерс”, „6 април”. Само тези надписи успях да видя, но те бяха достатъчни. Всеки един измежду първите три поотделно би могъл да събуди огромен интерес у мен. Развълнуван предвкусвах удоволствието, което този филм щеше да ми достави...

Не останах излъган в очакванията си. Немският кино поет бе намерил точния начин да пресъздаде на кинолента духа на спектаклите и творческите търсения на Пина Бауш и нейните танцьори. „Пина” е изключително въздействаща емоционално и интелектуално полу-документална кинопоема. Типично по немски : минималистично, с невероятно изпипване на детайла и безкрайно хармонично, точно какъвто е и духа на хореографиите на Пина Бауш. Творческата интуиция на Вим Вендерс за избора на места за заснемане на отделните фрагменти е това, с което той наистина допълва и се вписва в естетиката на танците на Пина Бауш. Артистичният му гении правилно е достигнал до извода, че 3D е удачната технология за заснемането на жив спектакъл. Идеята му хрумва през 2007, когато на кинофестивала в Кан гледа 3D прожекция на концерт на U2 („U2-3D”). Като човек, който се занимава с театър, 3D киното винаги ме е вълнувало, защото то  доближава киното до театъра. В „Пина” обаче близостта на киното и „живия” спектакъл никога не са били толкова близки. Вим Вендерс не просто прави филм за Пина Бауш, той е неин достоен артистичен партньор. „Пина” е не само един от първите европейски 3D филми, но със сигурност е първия авторски, концептуален 3D филм в света изобщо...

Пина Бауш напусна внезапно този свят през юни 2009, само пет дни след като и бе открита необичайна ракова форма. Творческата енергия и креативност, както и желанието за работа на тази необикновена жена обаче ще останат вечни. Вим Вендерс ги направи такива. „Пина” е кино шедьовър, чрез който връзката с нея винаги ще съществува.

- Кой по дяволите е Фабрис Яиауи –

   

        От известно време насам из парижкото метро се срещат плакати и стикери като този тук. Текстът е кратък и красноречив : 

ТОЗИ МЪЖ Е АКТЬОР

ТОЙ ИСКА ДА ИГРАЕ

ПРОБВАЙТЕ ГО

         Името му е Фабрис Яиауи и според собствените му думи досега е разлепил над 15 000 плаката и 5 000 стикера. Освен в Париж, те могат да бъдат забелязани и в Лондон, Ню Йорк, Кан, Рим и още десетина други града. Наскоро тези плакати малко смениха текста и понастоящем рекламират документалния филм посветен на Фабрис, който може да бъде гледан по dailymotion. Какво е подтикнало този млад актьор да избере този необичаен начин, за да търсене на продуценти, режисьори и директори на кастинги? Според Фабрис браншът е претрупан и задръстен и кампанията му е шанс да бъде забелязан. За него това е чисто и просто маркетингов метод да наложи нов продукт. В случая сам себе си. Идеята е взел от таг и графити движението. Самият той е близък до парижките хип-хоп и графити среди или поне до тези от тях, които той определя като истински.

        Опитът на Фабрис да проникне в една система, в която, според неговите думи, решаващи са връзките и познанствата сам по себе си е своебразна форма на улично изкуство. Това не е просто реклама, изполваща партизански методи, защото целта на Фабрис е само да му бъде даден шанс да прави нещо, което то смята, че може да прави добре и с огромно желание. Кампанията в същото време носи и белезите на улично изкуство, критикуващо обществени явления, защото изобличава затвореността и двуличността на кастинг системата за набиране на актьори във Франция.

        Постоянството и находчивостта, с която Фабрис Яиауи опитва да постигне целта си ме карат да мисля, че рано или късно той ще получи своя голям шанс. Въпреки че в Париж откриването на таланти става по-бавно, отколкото в Ню Йорк, Лос Анджелис или Лондон, шанс все пак има. А дотогава Фабрис моли само за едно, да споменавате около вас за него и за необикновения му начин да търси роли.

 

- Карнавалът във Венеция -

Странен град представлява Венеция днес. Построен сякаш направо върху водата, прорязан от многобройни канали, векове наред градът е бил столица на империя, която умело се е възполвала от географското си разположение между двете части на Римската империя – Рим и Византия, а по-късно между Османската и Западноевропейските империи. Сицилия плаща на кръстоносците от IV кръстоносен поход за разграбването на Константинопол през 1204, а век по-късно разгромява другата италиянска морска империя, Генуа, и по този начин си осигурява търговския монопол над източното средиземноморие. За добрите отношения с Османската империя свидетелтва факта, че първият печатан Коран е издаден във Венеция в началото на XVI век. Откриването на нови търговски пътища коства залезът на империя през XVIII век. Край на агонията слага Наполеон през 1797, които обсажда града, принуждава Дожа (Дука) на Венеция да абдикира и подарява града на австрийците, свирепи врагове на островния град. Залезът на империята е съпроводен с щедро пилеене на богатствата и. XVIII век е изпълнен със скъпоплатени декадентски  забавления, чиято дързост смайва чужденеца. Карнавалът е едно от тези  забавления. Карнавалът във Венеция е всъщност майка и баща на всички други карнавали по света. Първите документирани упоменавания за карнавала са от 1094. Идеята бързо се разпространява из Европа, а в по-нови времена и по други континенти (безспорно днес най-пищният и най-известен е този в Рио де Жанейро, Бразилия). Носенето на маски осигурява анонимност и е повод за преобръщане на социалната система и уникална възможност за директен контакт на хора от различни класи на обществото. Традицията на маските идва от празниците в чест на бог Сатурн, бог на земеделието и плодородието, в Римската империя. По време на тези чествания, на робите е било разрешено да стоят на една маса с домакините. За да не бъде помрачено веселието от класови предрасъдъци, всички на масата криели лицата ти с маски.

Карнавалът във Венеция залязва със залязвянето на Венецианската империя. През 1979 година обаче, той започва своя втори живот. Днес карнавалът има две лица. Едното е това на организираните от кметството официални събития, които привличат по-богатите туристи. Всъщност имайки предвид цените на хотелите и наемите по време на карнавала, по-голямата част от туристите са от по-заможната средна и от висшата класа на обществото. Тези събития (конкурс за най-добър карнавален костюм например) се състоят на централния площад Сан Марко. Като цяло костюмите са пищни, но в повечето случаи предвидими и туристите умират са ги щракат със скъпоструващите си апарати. Стана ми забавно когато видях как един дебеличък чичко боравеше със своя, който струваше може би 2000€. Снимките, които той правеше, можеха спокойно да бъдат направени и на апарат за 100€. Който има пари да ги пилее. Живеем в общество, в което хората предпочитат да се дефинират с това какво и как консумират, а не с това какви ценности изповядват. Този чичко сигурно се беше возил и на традиционна венецианска гондола, разходката, с която излиза доста скъпа, особено за туристи. Местните имат странна форма на протекционизъм, някои услуги и стоки са в пъти по-скъпи за туристите, отколко за местните.

Другото лице на карнавала може да се види предимно петък и събота вечер по лабиринтените улички и площадчета на Венеция. Вехтите, бавно разпадащи се сгради–фантоми, символ на величието на някогашната империя са чуден декор а ла Питър Брук на уличната фиеста. Студенти от местните университети, техни приятели, дошли им на гости и многобройни предимно млади хора, избрали по-поносимите откъм цени къмпимзи и хостели в съседните Местре и Кампалто се изсипват, маскирани по оригинален и творчески начин : като шахматни фигури, разпъващи си сами шахматното поле, направено от черно-бял чаршаф, като фолксваген, като изпражнения подаващи се от тоалетната чиния... Цялото това разнообразие от чудни самоделни костюми е придружено от много добро настроение по италиянски. На площадче близо до моста Риалто, най-известния мост над Канале Гранде, имаше техно парти. В дъното на площадчето пък млади италиянци се бяха скупчили пред телевизор, гледайки съсредоточено поредната доза скучно катеначо в изпълнение на Милан и Ювентус. В непосредствена близост, пред много стара и не по-малко странна църква, група младежи вдигаха невероятен шум на барабани и други ударни инструменти. Под ритмите на джамбурето полугол дългокос огнеиграч се изявяваше пред погледите на възхитени момичета. Под навеса на опразнения рибен пазар италиянска ска група, облечена стил Бийч Бойз от 60-те, забиваше нелошите си, пълни с настроение парчета. Тук-таме някой попрекалил с алкохола, а сигурно и с нещо друго, биваше свестяван от местната бърза помощ... Определено това лице на фестивала ми допадна повече с неподправения си чар и невероятно количество позитивна енергия.

Ако сте решили да посетите този уникален град, построен върху стотина мини-островчета свързани помежду си с поне толкова мини-мостчета, ако сте решили да се потопите в странната романтика, лъхаща от наглед мъртвите старинни сгради, то определено го направете по време на Венецианския карнавал. Интересните изживявания и срещи с любопитни хора ще си заслужават немалката сума, която така или иначе ще трябва да отделите за да посетите Венеция.

Още снимки от Карнавалa
Още снимки от Венеция

- Шествието на Дракона –

   


   На 3 февруари за китайците настъпи годината на Заека. В Китай официално се използва Грегорианския календар, въведен за удобство някъде в началото на XXв. Много важни празници обаче продължават да следват традиционния календар. Китайската нова година известна още като Пролетния фестивал е един от тях. Най-общо китайския календар следва 12 годишен цикъл като всяка една от дванадесетте години носи името на различно животно. Интересно е например, че прабългарите са имали сходен календар и че животните с малки изключение са същите. Месеците от годината според китайския календар пък са кръстени на цветя или дървета, които цъфтят през дадения месец (месеца на лотуса, месеца на прасковата и т.н. )

   Китайската нова година или Пролетният фестивал е най-важния традиционнен празник за китайците. Фестивалът продължава 15 дни и е честван подобаващо пищно от китайците навсякъде по света. Неизменна част от фестивала са танцът на дракона и танцът на лъва. Според легендите в първия ден от новата година митичното чудовище Нян идва, за да опустоши реколтата и изяде децата. Нян идва въплатил се като лъв и танцът на лъва илюстрира неговото идване. Самият танц се изпълнява от двама човека маскирани като лъв. Единият участник представлява предницата и главата на лъва, другият – задницата. Костюмите са изключително пъстри и интересни. Танцът е физически и хореографски труден за изпълнение и включва елементи от традиционните китайски бойни изкуства. За танц, който се играе само няколко дни, танцьорите би трябвало да се подготвят с месеци, за да добият нужната техника и координираност на движенията. Танцът е съпроводен с характерна хипнотична музика изпълнявана с различни чинели и тъпани. За да умилостивят Нян, хората му приготвят храна. Вярва се, че ако чудовището се нахрани, то няма да посегне на собствеността и на самите собственици. В Париж този танц се изпълнява пред всеки ресторант, кафе или магазин собственост на китайци. Тук обаче единствената храна, която видях да дават на пищно украсеното чудовище бяха листа от маруля, което то акробатично изяждаше. Сигурно е някаква месна парижка диета.

    Китайците обичат пукотевицата и огромно количество пиратки съпровождат празниците за новата година. Най-често пиратките са навързани със стотици и са окачени по дървета и стълбове. Запалването им предизвиква невероятна пукотевица и пушек, съпроводени с възбуждаща миризма на изгорял барут. Пукотевицата има за цел да прогони далеч злите духове и да спука по-нежните тъпанчета.

    В Париж кулминацията на празненствата по случай новата година беше шествието на Дракона. Шествието традиционно мина в неделния следобед по големите улици на 13^и  арондисмон, кварталът с най-много китайци в Париж. Шествието на Дракона представлява невероятна смесица от цветове, ритми и миризма на барут и ароматни пръчици. Неизменна негова част е танцът на дракона, при който фигурата на дракон е движена ловко чрез пръти от многобройни участници. Често танцът изобразява схватка между два дракона и в такива моменти трябва много да внимаваш някои прът да не ти отнесе главата.

     В шествието на Дракона в Париж, освен традиционните китайски танци, демонстрации на кунг-фу и тай-чи и теглени статуи на Буда, които заплашват да сгазят някои зазяпан зрител,  участват и многобройни колоритни групи за улични тържества от Карибския регион. Групите от Гваделупа, Мартиника и другите Антилски острови представляват невероятна смес от предизвикателни танци на привлекателни  предимно тъмнокожи красавици и сложна и гръмка перкусия изпълнявана от потни юначаги. Значителен интерес предизвикваше и групичката от около десетина сексапилно облечени като зайчета дългокраки активистки, които протестираха в защита на правата на животните...

     Блъсканицата и зарядът на събития като шествието на Дракона разчупват и дават живот на иначе все по-обуржоазяващия се Париж. Освен че зарежда с огромно количество позитивна енергия, чувството, което остава след търканицата на парада е на любов и симпатия към другите хора.

     Честита нова година на Заека !

    Емиграцията на китайци в Париж започва след Първата световна война. По време на войната на фронта липсва евтина работна ръка и френската държава организира бюра за наемане на работници в големи градове предимно в Северен Китай. След края на войната част от 35 000 китайски работници остават трайно да живеят във Франция. Някои от тях са наети от големи френски машиностроителни компании, други се насочват към сектора на услугите. Първият китайски квартал в Париж се оформя около Лионската гара. Близостта на голямата железопътна артерия и евтините цени на наема са основната причина за обособяването му в тази част на града. Днес китайците в Париж са групирани в два квартала : около Пляс Д’Итали в 13^и арондисмон и в Белвил, в северната част на града. Понастоящем във Франция живеят около 700 000 китайци (повече от всяка друга държава в Европа), 80% от които в Парижкия мегапол.

- Графитите, изкуство или вандализъм –

   

   

   Ако си мислите, че шарените закачливи надписи по стени, огради, мостове, надлези, влакове и камиони са съвременно явление, то сте в голяма заблуда. Запазени примери от графити има още от времето на Древна Елада и Римската Империя. Самата дума графити идва от италианското graffiato, която буквално и много показателно означава надраскан. Съвременното графити изкуство се ражда в Ню Йорк през 70^те години на миналия век. Явлението се свързва с хип-хоп движението и е част от него. Основен обект за изява на графити артистите по онова време са вагоните на запуснатото нюйоркско метро. Тези артисти изписват чисто и просто имената си или по-скоро артистични си псевдоними по интересен, оригинален и цветен начин. Ако искате да научите повече за тези автентични нюйоркски артисти както и за реакцията на обществото към техните творби, гледайте документалния филм Style Wars, в който са представени някои от най-известните от тях. В Европа графитите стават по-широко известни в началото на 80^те. Горе-долу по същото време в Париж се заражда един негов подтип – шаблонното графити изкуство. При него артистът предварително приготвя и изрязва шаблона с желаната форма, върху която после нанася боята със спрей.  Най-известен представител на този жанр е французина Blek le Rat. Негов наследник е англичанина от Бристол Banksy, който е може би най-известния графити артист в момента, ако не в света, то поне в Европа (Exit Through the Gift Shop е безценен филм, който разказва за творчеството на Banksy и подобни на него артисти)

   Спорът дали рисуването на графити е улична форма на изкуство или чисто и просто акт на вандализъм е стар колкото самото графити изкуство. В повечето страни да нарисуваш нещо върху движимата или недвижима собственост на някой без съгласието му е наказуемо престъпление. Същото важи и когато собствеността е обществена. В такъв случай подразбиращо е, че рисувачите на графити не просто рисуват, те изразяват някакво отношение към обществото и правилата на които то е подчинено. Вандализмът по дефиниция е престъпление, което се изразява в рушене или в повреждане на частна или обществена собственост. Вандалите били източногерманско племе, опустошило и разграбило красивия и величествен Рим през 455 година. Дали обаче графити художниците имат за цел да опустошават? Сигурно има и такива, но за повечето това е начин да се изразят публично и то по градивен начин. Няма спор, че голяма част от графитите по света са много добре естетически издържани и психологически въздействащи, което е достатъчно да бъдат включени в графата „изкуство”. Фактът обаче, че рисуването им е незаконно и е свързано с известен риск ги правят малък акт на гражданско неподчинение. Докато някои изразяват своето мнение и несъгласие с обществените правила като трошат и палят магазини, коли, банки, макдоналдси и подобните им , графити майсторите изразяват своето мнение по мирен начин. От друга страна, ако рисуването на графити е акт на несъгласие с начина по който обществото е организирано, заличаването им от страна на ръководните органи на това общество, не е нищо друго освен бягство от проблемите и репресия на обществено мнение. Да  хвърлиш милиони долари или евро, за да изтриеш графитите,  би дало доста спорния ефект на подреденост на даден град, но в никакъв случай не би решило проблемите, които тласкат млади и талантливи хора да грабват цветните спрейове. В повечето случаи зад добре поддържана фасада се намира къщата на ужасите.

   Понастоящен, за добро или лошо, графити изкуството, както и цялата хип-хоп култура са в голяма степен комерсиализирани, т.е. интегрирани в консуматорското общество. Големи фирми като Coca Cola, McDonald’s, Toyota, Nike, Adidas, Lamborghini наемат графити майстори в рекламните си отдели, някои пък като IBM и Sony директно изполват графити като начин за рекламиране. Графити артисти излагат и продават творбите си в галерии, други работят за известни марки за градско и скейт облекло : DS shoes, Rebel 8 Osiris, Circa.

  Въпреки тази комерсиализация, графитите остават най-достъпната и следователно най-демократична форма на творческа изява или политическо мнение. По наличието на графити и на улично изкуство като цяло може да се прецени истинската творческа енергия, която даден град притежава, а също така и да се добие представа за скритите или явни социални конфликти, които тлеят в него. Днес най-активен център на улично изкуство е Сан Пауло в Бразилия. Много хора сравняват енергията, която този град носи днес, с енергията на Ню Йорк от 70^те.

шаблонен графит от Banksy

- Да купиш колело от Пазара на Бълхите -

                Пазарът на Бълхите е френския вариант на Битака. В Париж има цели три такива пазара като най-големия и най-стария е този в Сант-Уан. Сант-Уан има статут на отделен град, макар че практически е естествено продължение на Париж на север. Намира се близо до новия национален стадион Стад дьо Франс. Пазарът на Бълхите в Сант-Уан се формира още през XVII век, когато хора започват да продават организирано стари дрехи и всякакви предмети за бита втора ръка на открито. Повечето дрехи били проядени от молци и гъмжели от бълхи и оттам дошло името му, което после станало нарицателно за този тип пазари.

                Пазарът в Сант-Уан е един от най-големите в света и безкрайната върволица от сергии е една от туристическите атракции на френската столица. Тук с умиление се сещам как преди 20-ина години, малко след падането на комунистическия режим, на път за Битака в София упътих група германски тийнейджъри как да стигнат до него. Нищо чудно и той да е имал славата на турстическа атракция сред западниевропейските младежи.

                В Сант-Уан могат да се намерят абсолютно всякакви дрехи, обувки, играчки, антикварни предмети, както и всякакви други нови или втора ръка джунджурийки за бита. Пазарът най-общо може да се раздели на три части : най-луксозната представлява покрито хале с многобройни щандове, отрупани с антикварни стоки, по-надолу в йерархията следват безкрайните улички и площадчета със сергии на открито, които търговците наемат с договори за 3, 6 или 9 години. Третата част, тази на нелегалните търговци, се състои от разгънати на земята одеяла, върху които продавачите набързо са разхвърляли най-небивали предмети, накои от които крадени. Част от тези предмети са в толкова окаяно и мръсно състояние, че си задаваш логичния въпрос дали продавачите им не са чисто и просто ограбили някоя кофа за буклук. Самите пък продавачи идват от цял свят като преобладават тези родени в бившите френски колонии. Те говорят на всякакви езици, но си приличат по едно нещо : по преценяващия поглед, с когото оглеждат всеки, който се доближи до сергията им. Почти никъде няма цени. Цената е по-договаряне, а договарянето си е цяло изкуство. Най-много може да смъкнеш от цената на крадените предмети като колелата например. Около входа на пазара гъмжи от велосипеди, някои опряни и набързо завързани за някое дърво или парапет, други пък бутани или подпирани от продавачите си. Тъй като наоколо е пълно с униформени и цивилни полицаи, много често продавачите на колела ще отрекат че ги продават. Те трябва да са сигурни първо, че ти не си цивилен полицаи и второ, че наоколо няма униформени, за да склонят да започнат преговори. Ако умееш да се пазариш, можеш да смъкнеш поне двойно начално обявената цена. Повечето западноевропейци не умеят, не им е в културата. Те са в плен на идеята, че цените, както всички други социални уговорки, са строго регламентирани законово. В магазините в Европа е изключено да липсва цена на стоката, но в Маракеш например в доста луксозни магазини на главната търговска улица (еквивалент например на Витошка или Шанз-Елизе) цени липсват, т.е. цената е според клиента и пазаренето разрешено. В това, а и в други отношения, Пазарът на Бълхите в Сант-Уан е културно по-близо до Северна Африка, отколкото до Европа. Тук цари античния търговски закон на непосредствената договорка между продавача и купувача. В нашия случай с колелото, при положение че то е крадено и че продавачът няма разходи като наем, ток, вода, заплата и данък, то той търгува само риска и инвестираното време. Ето защо цените са толкова плаващи.

                И накрая един ценен съвет. Ако самият вие сте новобранец в свободното договаряне на цената или, иначе казано, в пазаренето, намерете някои приятел, който ги разбира тези неща. Това от една страна ще ви спести пари, а от друга ще ви научи как да подхванете следващия път нещата. 

- Wikileaks и защо демокрацията има нужда от нея -

Чувствах, че като Американски гражданин, като отговорен гражданин, аз не бих могъл да продължавам да ставам съучастник в прикриването на тази информация от Американското общество. Аз го направих с ясното съзнание за риска, който поемам и съм готов да поема всички последствия на това ми решение.

Даниел Елсберг

                От около месец насам Wikileaks е голям център на обществено внимание. Причините са две : първо, заради публикуването на сайта на 250 хил. секретни съобщения, които американските посолства по света изпращат по между си и към Вашингтон и, второ, поради последвалото арестуване в Лондон на Джулиан Асанж, шефа на Wikileaks, обвинен в изнасилване.

                Wikileaks е подложена на тежки удари. Финансирането на сайта, което се осъществява на чрез дарения, е на практика блокирано. Група хакери, нямащи нищо общо с Wikileaks, от своя страна пък са предприели операция „Payback” (Отплата). Тя цели блокирането на сайтовете на финансовите гиганти Visa, MasterCard, PayPal и Amazon, които бързо-бързо, един след друг, блокираха дарения към сметките на Wikileaks след като стана известно намерението на сайта да публикува въпросните секретни бележки. Атаките срещу Wikileaks са яростни, но сайтът продължава да публикува ежедневно порции от тези бележки. Това е възможно благодарени на доброволци, които копират информацията и я разпространяват чрез своите сървъри (над  1600). По този начин заглушаването на потока секретна информация практически не може да бъде спрян.

                Но накво всъщност е Wikileaks ? Според създателите му това е медийна организация с идеална цел, чиято мисия е да прави обществено достояние важни новини и информация. Wikileaks осигурява новаторски, сигурен и анонимен начин за доставяне на информация от независими източници по света. Wikileaks публикува материали с етическо, политическо и историческо значение като запазва анонимността на своите източници и по този начин осигурява начини за разкриването на прикрити и цензурирани несправедливости. Накратко, Wikileaks публикува информация, която  анонимни хора осигуряват в името на демокрацията. Същата тази информация би могла да се изтъргува скъпо и прескъпо на заинтересувани секретни служби или медийни корпорации. Вместо това, хора с достъп до тази информация я предоставят безвъзмезно в името на идеята за демократично общество.

                Съединените Щати, въпреки огромните критики и слабости, са демократична страна. А те са такава страна защото в нея живеят хора с такъв тип мислене. Хора, които рискуват много за да направят обществено достояние информацията за тъмните машинации в управлението на собствената им страна. Публикуването на тази информация подобрява прозрачността в управлението, а тази прозрачност създава по-добро общество. По-добър обществен контрол води до намаляване на корупцията и по-голяма демократичност на всички обществени институции : правителство, корпорации и всякакви други обществени организации.

                Американците имат традиции в демокрацията и в пазенето и, въпреки огромната мощ на мултинационалните корпорации, които се борят да дърпат конците на управлението. След пускането на атомните бомби над Япония в края на Втората световна война, именно американски учени предават безвъзмезно плановете за построяването на оръжието на тогавашния Съветски Съюз. Правят го от страх Америка да не се превърне в нова Нациска Германия, тъй като монополното притежаване на ядрено оръжие би изкушило големите американски корпорации да го използват за прокарване на своите икономически интереси. През 1971 пък военният анализатор Даниел Елсберг предава документи изобличаващи в лъжа Правителството относно войната във Виетнам на The New York Times, The Washington Post и още 17 други американски вестника. Тези документи показват, че Правителството и Президента са знаели, че войната най-вероятно няма да бъде спечелена и че продължаването и ще струва много повече човешки загуби, отколкото някога е било обявявано публично, но те умишлено са крили тази информация и дори лъгали пред Конгреса и обществото.

 Историята на Даниел Елсберг е с щастлив край : през 1973 Върховният Съд на Съединените Американски Щати го оправдава. Елсберг е жив и до днес и продължава да се бори за по-прозрачно и по-демократично управление. Дали обаче австралийският гражданин Джулиан Асанж ще има същия късмет ? Това ще стане известно в близките месеци, а дотогава можем спокойно да се ровим из свръхсекретните документи публикувани в Wikileaks и да научаваме любопитни факти от задкулисните игри на американското правителство по света, които уверявам ви са много, много интересни.

- Порто, раят не е чак толкова далеч –

 Португалците са странни хора и нямат нищо общо с жителите на другите западноевропейски страни. Шотландецът Пол ми ги описа като страшно неорганизирани, хаотични, но много гостоприемни хора. Той живее от петнадесетина години в Порто и кара един от петте туристически ретро трамвая в града. Чудак беше този Пол, говореше пет-шест езика и имаше две хобита : първото беше стари трамваи (говореше ми за трамваите в София !) а второто беше да качва безплатно чужденци в трамвая си и да им обеснява нашироко за забележителностите на Порто и да ги интегрира към местната култура. Най-добрият му приятел, който учудващо споделяше неговите хобита, беше полякът Ернест, който по принцип живее в Ротердам и говори почти неразбираем за мен английски...

 Когато бях малък смятах, че името на държавата Португалия идва от портокал. Това обаче се оказа, че не е така. Не плодът портокал, а именно град Порто е дал името на държавата. По времето на Римската империя градът е наричан Портус Кале (Пристанище Кале). Името впоследствие се трансформира на Португалия и става нарицателно за цялата област. Думата портокал, срещаща се в някои балкански и азиатски езици пък чисто и просто идва от държавата Португалия, откъдето плодът традиционно е бил внасян.

Португалия е най-бедната страна от старите членки на Европейския съюз. Значението на страната обаче остава голямо, имайки предвид че португалският език е говорен от 260 милиона души по света (петият по разпространеност език в света). Икономическата криза в страната в следствие на войната с бившите колонии (1961 - 1974) е принудила много португалци да емигрират в по-богатите западноевропейски държави. Във Франция например, по официални данни живеят 800 000 португалци като това ги прави второто по брой малцинство с страната след алжирците.

Порто е втория по големина град в Португалия след столицата Лисабон (Лишбоа на португалски).  Има около 220 000 жители, но този брой нараства на 1 300 000, ако се вземат в предвид съседните на Порто населени места. Порто е известен като града на седемте моста. Тези живописни мостове минават над река Доуро и свързват Порто със съдедния град Гая. Най-прекрасната гледка към Порто се открива именно от парка, разположен на най-високата точка на Гая. Гледката е рядко красива.

В Порто сякаш времето е спряло. В Рибейра, историческия център на града, годината е 1610. Слънцето огрява пъстроцветни, поочукани, тук-таме с изпочупени прозорци сгради. Тесни криволичещи улички и многобройни вехти църкви, облицовани със син порцелан, напомнят за времето, когато страната е била колониална сила. Във въздуха витае усещане за фадо музика. Пуснете си някои албум на Мадредеуш и ще усетите носталгично, романтично, безгрижно слънчевата атмосфера на Рибейра.

На отсрещния бряг на реката са разположение една над друга многобройните изби където отлежава известното вино Порто, което (ай, каква изненада) също е кръстено на града. Оттук традиционно, то се товари на кораби и се отправя по цял свят. Портото е подсилено, подсладено вино и любопитните туристи могат да го опитат придружено с вкусен обяд направо в избите до реката. Португаската храна, освен вкусна, е изобилна и най-важното : с много месо.

Португалците изглеждат спокойни и безгрижни хора. Пол видимо се беше примирил с паркиралите на трамвайните релси коли, чиито собственици не си даваха особен зор да преместят дори пред приближаващия трамвай. Станах свидетел на мила сцена : трамвая на Пол изчака ни повече, ни по-малко от 5 минути докато стопанина на паркирала на релсите кола, разтовари кашоните с вино в нея. За отплата, собственика на колата тикна бутилка вино през прозореца на трамвая в ръцете на Пол, която той незнайно защо не прие. Португалците имат и друг странен навик : да пресичат без да се оглеждат. Шофьорите на колите обаче изглежда хич не се притесняваха и внимаваха като нито веднъж не чух някой да надуе клаксона нервно. Никой и не беше сгазен, поне не пред очите ми.

Интересно беше, че къпещите се в слънце улици и сгради на стария Порто удивително приличаха на улиците и къщите на София, такава каквато я помня от моето ранно детство. Естествено това беше измамно, реално тези прилики не съществуваха. Интересно е понякога до каква степен човешкото подсъзнание има свойството да изкривява реалността с течение на времето. Единствената реална прилика между София от средата на 80те и Порто е може би слънцето. В моето детство, незнайно защо, всичко е облято в слънце, точно както улиците на Рибейра. Може би пък детските спомени на всички хора са слънчеви...

Това беше моето първо пътуване до Португалия, но както Пол усмихнато и пророчески отбеляза „със сигурност няма да е последното”. Парченце рай, с дъх на фадо, е бил само на два часа от сивия, забързан, надменен и ужасно скъп Париж.

- Оплези се -

  

   Гледам снимката на плезещия се, посивял, симпатично разчорлен Айнщайн. Защо ли се плези геният на физиката? На кого? Не е ли на всички нас, които го взимаме прекалено насериозно? Не ни ли казва демостративно : „Та аз съм още дете !”

   Плези ни се чичко Алберт и сякаш ни подканя и ние да се оплезим. Сигурно част от гениалността му се дължи на това, че макар и поостарял, не е скъсал с детското. Тази връзка е запазила мозъка му от закърняване. Защо тогава и ние да не се оплезим ?! Дори и сами на себе си, пред огледалото. Ако един доказан гении може да го направи, защо и ние да не можем ?! Защо да не запазим частица от детската радост от живота и свързаното с нея открито възприятие на света и хората около нас ?!Това би ни направило да се почувстваме по-доволни и по-щастливи.

   Оплези се. Oплези се на живота. Оплези се на всички тези, които са забравили какво е да се радваш, че живееш...

Алберт Айнщайн (1879 - 1955) е немски физик–теоретик, философ и писател от еврейски произход, работил през голяма част от живота си в Швейцария и Съединените щати. Той е смятан за един от най-влиятелните и известни учени и интелектуалци за всички времена, неговото лице е едно от най-разпознаваните във всички части на земното кълбо, а често е определян и като бащата на съвременната физика. Името на Айнщайн се свързва с популярното уравнение E = mc2 за еквивалентност на маса и енергия. През 1921 година получава Нобелова награда за приноса си към теоретичната физика и особено за откриването на закона за фотоелектричния ефект. През 1999 година американското списаниеТяймго провъзгласява за Личност на столетието, а допитване до най-известните съвременни физици го определя като най-великия физик на всички времена.

- Изповедта на един зоофил -

Рой, американец, 36 годишен, безработен поради инвалидност, за сексуалното си влечение към животни:

Хората използват секса за манипулация и контрол. Хората имат проблеми да те приемат такъв какъвто си, те искат да те променят. Животните не те съдят, те просто обичат и се отдават на любовните наслади без никакъв опит за налагане на каквото и да е влияние.

А ето и отговора на примерната мама Елла на тази изповед, под формата на виц:

Do you speak English ? - Yes! - Name? - Abdul al-Rhazib. - Sex? - Three to five times a week. - No, no... I mean male or female? - Yes, male, female, sometimes camel. - Holy cow! - Yes, cow, sheep, animals in general. - But isn't that hostile? - Horse style, doggy style, any style! - Oh dear! - No, no! Deer run too fast..

- Шоуто трябва да продължи -

    
     Днес в Sorbonne Nouvelle трябваше да се играе „Le Songe”. Днес „Le Songe” няма да се играе в Sorbonne Nouvelle. Тежко е. Ужасно тежко е. Разочарованието е огромно. Особено когато знаеш, че си направил всичко което зависи от теб. Несправедливо е, когато трудът, усилията и любовта ти зависят от липсващата добра воля на този или онзи чиновник. Най-лесно е когато имаш власт да забраняваш. При други обстоятелства тези хора разстрелват. По същия начин. Без да им мигне окото. Не знам как после успяват да задушат крещящата си съвест тези хора, как спят, как обичат децата си. Впрочем не ме и интересува. Ако има нещо, което ще погуби човечеството това е прагматизма.

     Има един гениален певец. Макат и гей. Неизлечимо болен от СПИН той изпя може би най-хубавата си песен. Казват, че преди да умрат лебедите пеят невероятно красиво. „Шоуто трябва да продължи” беше лебедовата песен на Фреди Меркюри. Да, шоуто трябва да продължи. Когато си се посветил на нещо, трябва да го отстояваш. До последно. Даже и когато си вече пътник, както беше Фреди Меркюри.

     Шоуто трябва да продължи и шоуто ще продължи. Без значение къде и как. Ще продължи, защото хората имат нужда от него. Някой трябва да пази мечтите на хората. Или поне споменът за тях. А чиновниците бюрократи ще си умират нещастни, терзани от собсвения си прагматизъм, лишени от любов. Жалко само за децата им.

Empty spaces - what are we living for?

Abandoned places - I guess we know the score..

On and on!

Does anybody know what we are looking for?

Another hero - another mindless crime.

Behind the curtain, in the pantomime.

Hold the line!

Does anybody want to take it anymore?

The Show must go on!

The Show must go on!Yeah!

Inside my heart is breaking,

My make-up may be flaking,

But my smile, still, stays on!

Whatever happens, I'll leave it all to chance.

Another heartache - another failed romance.

On and on...

Does anybody know what we are living for?

I guess i'm learning

I must be warmer now..

I'll soon be turning, round the corner now.

Outside the dawn is breaking,

But inside in the dark I'm aching to be free!

The Show must go on!

The Show must go on! Yeah,yeah!

Ooh! Inside my heart is breaking!

My make-up may be flaking...

But my smile, still, stays on!

Yeah! oh oh oh

My soul is painted like the wings of butterflies,

Fairy tales of yesterday, will grow but never die,

I can fly, my friends!

The Show must go on! Yeah!

The Show must go on!

I'll face it with a grin!

I'm never giving in!

On with the show!

I'll top the bill!

I'll overkill!

I have to find the will to carry on!

On with the,

On with the show!

The Show must go on.

- За мутрите, ЦСКА и България –

     Доста позитивни неща ми се случиха в личен план напоследък, но навръх Димитровден сядам да напиша мислите, които ме връхлетяха по повод на една наглед не особено важна случка от българската спортно-социална действителност. Става дума за това, че организирана група от 50-ина спортисти практикуващи силови спортове, или така наречени мутри, пребиват един от най-известните привърженици на ЦСКА. Грехът му е, че открито е изразил несъгласието си с политиката водена от собствениците на този футболен клуб. Според очевидци тази група дебаркира с черни джипове и други скъпи коли в Перник, където ЦСКА играе с месния Миньор. Те трябвало да „охраняват” червените привърженици. Групата е оглавявана от Калоян Стоянов, бивш състезател по бокс, който по длъжност е управител на стадиона на ЦСКА. Той е назначен от собствениците на ЦСКА, пернишки бизнесмени, чиито основен бизнес е събирането на буклук. У въпросният господин Калоян Стоянов може да се установят редица тежки психологични отклонения, като например пълна липса на вербален контрол, която без съмнение на моменти прераства във физическа неконтролируемост. Според някои това се дължи на прекомерна употреба на кокаин. Възможно е. По-важно е обаче, че един такъв неуравновесен психически индивид, заедно с цялата си шайка наемни бойци, е платен от собствениците на футболен клуб да бие собствените му привърженици. Мен лично тази случка ме връща в мрачните години от началото на 90-те, когато България бе царството на мутрите и съкращения като ВИС и СИК буквално караха хората да потреперват изпълнени с първичен страх.

     Иска ми се да подчертая, че тази случка ме тревожи първо като български гражданин. Българският паспорт е единственият, който притежавам и макар и да не живея в България, живо ме интересува какво се случва в държавата. Проблемът значи е колкото в собствениците на ЦСКА, които определено нямат понатие от социалните функции на един футболен клуб, толкова и в държавата, която допуска това да се случва.

     Не е ясно какво точно са целели собствениците на „Титан”, когато са купили ЦСКА, но определено да управляваш футболен клуб, не е като да ръководиш фирма за сметосъбиране и сметоизвозване. Съвсем не искам да умаловажавам последното, но все пак е доста различно. Един футболен клуб има привърженици, които са емоционално свързани с него (любопитно е например, че сексуалното желание у привържениците на даден клуб е в пряка зависимост от резултатите му). Освен това всяко човешко общество има нужда от обществени спектакли със състезателен характер. В наше време, футболният мач е един от най-важните, ако не и най-важният, поне на Европейския континент. Тези обществени спектакли осигуряват нуждата от социална комуникация и служат като социален отдушник. Тази функция е добре разбрана във Франция, където например отборът на Пари Сен-Жермен получава субсидии от кметството на Париж, въпреки че е частна собственост. Набива се впечатлението, че управляващите в България обаче въобще не се интересуват от това, в държавата да има спортни спектакли на ниво. Повечето стадионите приличат на кочини, а хора с мутренски манталитет оправляват най-важните спортни институции. Впрочем като цяло, погледнато отстрани, социалната политика на българското правителство се свежда до три основни точки : да осигури евтин алкохол 24h/24h, да потопи българските граждани в ритмите на чалга музиката и съответната култура и да прокара до всеки български дом поне по три порно канала които да работят 24h/24h.

     Накрая бих искал да се върна на случая с бития привърженик на ЦСКА. Такива наглед маловажни събития са тест доколко в България може да се говори за гражданско общество. А иначе съм оптимист и за България и за ЦСКА. За България, защото като част от Европейския съюз ще бъде принудена да приеме някои общоевропейски човешки ценности, които още са и чужди, а за ЦСКА, просто защото има прекалено много привърженици.

- За суетата или за кризата в ценностната система на французите –

Но който търси само суета,

Изгубва всичко свое във отплата.

От глупост плаща скъпо глупостта,

От простота презира простотата.

(Сонет 125, У.Шекспир, превод В.Свинтила)

      Преди няколко дни една приятелка, българка, шокирана ми сподели, че трийсет и нещо годишният и шеф, икона на френския преуспял мъж : женен за амбициозна и красива жена, с три деца и успешна кариера се чука с някаква нейна колежка. Всички във фирмата знаели за това. Милата ми приятелка беше потресена, не можеше да разбере ситуацията. Невъзможността за разбиране обаче идва от разликата в ценносните системи. Красивата, романтична и леко наивна (или преструваща се на такава) двайсет и нещо годишна българка не можеше да разбере логиката на прагматичния, егоистичен, егоцентричен и със сигурност нещастен триисет и нещо годишен французин. Далече съм от мисълта да съдя когото и да било или да поучавам сух морал. Иска ми се просто да използвам случая и да споделя някои мои наблюдения върху съвременното френско общество.

Кризата в ценностната система на французите днес е огромна. С дълбока убеденост бих заявил, че морални ценности практически липсват. Водеща философия на млади и стари е „se faire plaise” („да си правя кефа”), суетата е изместила изцяло като основна цел в живота усещането за щастие и душевен мир. Френският модел за щастливо семейство, който ни натрапват отвсякъде, е нереална и нереализуема илюзия. Французите са едни от най-нещастните хора в света и високият брой на самоубийства го доказва (160 000 опита годишно, от които 12 000 успешни). На кой не му се е случвало да чака безкрайно дълго метро в Париж поради „тежък инцидент с пътник”, което на простичък език означава, че някой пак се е хвърлил под мотрисата на метрото. На иначе добре организираните служители на Парижкото метро им е нужно известно време за да съберат парчетата човешко тяло и да заличат следите от поредния „тежък инцидент с пътник”...

Причините за тази тежка криза в ценностната система са няколко. Не ги изброявам по ред на важност, просто ги изброявам. Първо е недоверието в компрометиралата се Католическа църква, която е проводник на най-изповядваната религия във Франция. Оттам идва и несериозното отношение, с което се приемат моралните ценности, които тя проповядва. Тези ценности обаче са в доста случаи общочовешки и трансрелигиозни (срещащи се в различни религиозни учения) и не са измислени от католическите проповедници. Фактор е и загубата на национално самосъзнание в името на европейско такова, което французите от глупава горделивост отказват да приемат (Франция е една от най-евроскептичните страни и негативният вот на референдума за европейска конституция през 2005-та го доказва). Тук проблемът е доста по-комплексен и може да говорим за национален комплекс на французите. Френската империя отдавна е само история, изучаването на френски език в нефранкофонски държави е екзотика, и Франция има шанс да се противопостави икономически и военно на САЩ и азиатските страни единствено като част от Европейския съюз. Французинът обаче отказва да приеме тази реалност и живее в някакво изкривено измерение, където крал е Луи XIV, френската революция бушува, а Париж е столица на света. Французинът е петел, който обаче по подобие на щрауса си крие главата в земята, когато му се налага да се сблъска с новите реалности... Този национален комплекс на личностно ниво се изразява в комплексът за собствено величие и оттам към основния порок на французите : суетата. Родители, деца, съпруг, съпруга, роднини и приятели : всички те са функция на този център на вселената, който представлява французина в собствените си очи. Никак не е учудващо тогава той да ги жертва в името на собствената си его и мания за величие, какъвто без съмнение е случая с шефа на моята приятелка. Какво го интересува него, че жена му и децата му имат нужда от любовта му ?! Та нали си плаща на някоя безотговорна и коравосърдечна (в повечето случаи) детегледачка, която да му замести родителските функции ?! Нали си плаща големи данъци за да може родителите му бавно да умират в стерилни старчески домове, които по безупречността на функциониране и нечовечността на условията си най-приличат на еврейските концлагери на Хитлер ?! Нали прави скъпи и безсмислени подаръци на съпругата си, води я един път седмично на ресторант, един път месечно на театър и един път годишно на опера или балет ?! Нали води семейството си за 2 – 3 седмици в годината на някой скъп курорт, плануван понякога година по-рано, защото „цените са по-евтини” ?! Защо тогава този перфектен съпруг и баща да не може да си начеше егото и да опъне също тъй глупавата си и суетна секретарка ?! Това драга ми приятелко е безкрайно логично и простичко. Просто не си навирай главата в земята, ами приеми реалността, в която си попаднала, в суровия и вид. Това ще ти спести много главоболия занапред, ако решиш да си част от френското общество. 

  

 * Аз съм най-красив(а) на света...