- Чили: Ел сосиализмо булгаро –

   Към  11 вечерта слязохме на международната автогара в Сантяго де Чили. Трябваше да намерим телефон и да се обадим на каучсърф домакините. Около гарата всичко беше затворено в този късен час, но успяхме все пак да намерим уличен телефон. Пуснахме монетата от 100 песос и звъннахме. Звъниме, звъниме, ама никой не ти вдига. Отвреме-навреме само се включваше някакъв автоматичен женски глас, който съобщаваше на испански нещо от сорта на „номерът, който сте избрали е грешен или несъществува”. Работата не миришеше на хубаво. Спряхме някакво момче с молба да пробва той да се обади. Той се оказа много свестен тип и ни каза, че имало голям проблем с мобилната мрежа този ден и сигурно затова не може да се свържем. Питахме го за интернет клуб и той предложи да ни заведе до центъра на града. Помъкна ни към автобусната спирка и скоро се озовахме на автобус тип 306 за Младост. Поискахме да си купим билет, но се оказа че те не се продават просто така. Трябва да си купиш магнитна карта, която после се зарежда от специални автомати. Брей, тия чилийци колко се автоматизирали! Качването ставаше само през първата врата и с дружните усилия на няколко пътника успяхме да се прокараме барабар с чантите над въртящите се бариери вътре в автобуса пред толерантния поглед на шофьора. Момчето се оказа наистина много свястно и ни заведе до един интернет клуб в центъра на града като преди това ни запозна с някакъв негов познат, който работеше в бар. Идеята беше, ако не може да намерим къде да спим, да останем в бара за през нощта. Разрових се из имейлите си и успях да намеря номера на Хорхе – много добър приятел от детинство на мой много добър приятел. По принцип Хорхе беше предложил да ни подслони ама ние не знам защо се отплеснахме по каучсърфинга. Обадих се на Хорхе от интернет клуба и се оказа, че момчето знаело че идваме и ни чакало. Хванахме такси и право у Хорхини. Хорхе говореше много добре английски за разлика от приятелката му Кати, която не отбираше и дума. Тя обаче измисли някакъв начин и успя да направи така че компютъра да казва на английски с роботски глас, това което тя му пишеше на испански. Много се смяхме на находчивостта и. Сигурно това е част от близкото бъдеще.       

    Чилийците наистина са много цивилизовани и най-вече доборнамерени хора. Никъде не сме се чувствали по-безопасно и уютно в Южна Америка отколкото в Сантяго. Тук изкарахме три невероятни дни. Гостоприемството на Хорхе и Кати беше очарователно. Самият град е много модерен и приятен. Хората много ни се радваха като разбираха, че идваме от България. Един засмян чичко на около 50 – 60 години, с който се срещнахме на улицата, размечтано и  въодушевено ни говори за „Ел сосиализмо булгаро”. Обясни ни, че навремето в Чили България била символ на държава, в която цъфтял чуден социализъм. Аз пък помня само, че навремето в квартала ни имаше един Чилийски клуб, изрисуван с някакви революционни сцени. Днес Чили е най-стабилната и просперираща държава в Латинска Америка. Ситуацията обаче на практика не е чак толкова розова. Докато ние бяхме там университетите бяха в стачка, а местните с които говорихме бяха на мнение, че страната е в криза вследствие от дългогодишната либерална икономика, която рязко е разделила обществото на богати и бедни.  Младите са разтревожени от липсата на бъдеще. Истината както винаги е някъде посредата. Интересно е може би да се отбележи, че през 1970 Салвадор Алиенде (Айенде на испански) става първият демократично избран президент марксист в Южна Америка. Крайните реформи, които Алиенде налага, както и някои външноикономически фактори, обаче бързо вкарват страната в тежка икономическа криза. Своята роля за дестабилизация на управлението на Алиенде изиграва и ЦРУ, силно притеснено от открито афишираното му приятелство с Фидел Кастро. На самият Фидел толкова много му харесало в Чили, че първоначално планираното едноседмично посещение през 1971 се проточило и станало едномесечно. Не така обаче стоели отношението на Алиенде с Москва. Другарите там остро го критикували за нежеланието му да използва сила срещу опонентите си. В крайна сметка ситуацията в страната силно деградира и на 11 септември 1973 новоопределеният главнокомандващ на военните сили Генерал Пиночет организира преврат. Президентският дворец „Ла Монеда” е обграден и обстрелван, а самият Алиенде се самоубива с автомата АК-47 личен подарък от Кастро. Според някои той е по-скоро самоубит. Няколко часа преди фаталния си край, по едно от малкото останали незаглушени радиа, Алиенде произнася прочувствена прощална реч. В нея той осъжда предалите го военни и величае обикновения чилийски гражданин като на практика изявява готовността и решителността си да умре (достойната за перото на Шекспир прощална реч).  Охраната на президентския дворец се отбранява яростно, та се налага дори авиацията да се намеси. Красивата „Ла Монеда” е обстрелвана с изтребители. Алиенде дълго време отказва да повярва, че самият Пиночет го е предал. Превратът продължава всичко на всичко само няколко часа – от 7 сутринта докъм 3 следобед. Следват години на военен терор (3000 убити и 1000 все още водещи се за изчезнали), но и на икономическа стабилност подпомогната от Големия Американски брат.  Но да спрем обаче дотук с историята. Президентския дворец днес отново изглежда безупречно, а пред него се издига огромната статуя на... Алиенде.  

Няколко века архитектура в Сантяго

Улична забава в Сантяго

Тримцата с Хорхе. Това в ръцете на дамата посредата е цвете обърнато наопаки.

Сантяго видян от хълмчето със статуята

Ел сосиализмо булгаро

Чилийско модерно изкуство

   За съжаление пристигнахме в Чили седмица след националния празник 18 септември и не успяхме да хванем тържествата. За сметка на това пък Хорхе ни заведе на мач – Универсидад де Чиле срещу О’Хигинс. Беше голямо изживяване. Няколко месеца по-късно Универсидад спечелиха Купа Америка, така че може да се каже че видяхме един от най-добрите футболни отбори в Южна Америка на живо. Така наречените „Лос де абахос” се славят като едни от най-колоритните привърженици на света, но все пак нищо не може да се сравни с „хинчадите”  от Бока Жуниорс в Буенос Айрес, за които ще стане дума в следващия пост.

На стадион Сантяго де Чили. Vamos la U!

   Сантяго заедно с предградията има население от 7,2 млн души (в самото Чили живеят около 17 млн). Красив град е и прилича на София по това, че в близост са разположени високи планини. В средата на града се издига хълм превърнат в парк. Гледката от върха на хълма е чудна, а в подножието му се намира бохемски квартал пълен с арт галерии и заведения. Още един плюс за града е, че на около стотина километра се намира океана и красивите Валпарайсо и Виня дел Мар. Успяхме да отидем за няколко часа и да разгледаме Валпарайсо – пристанищен град, който до откриването на Панамския канал през 1914 е бил с голяма важност. Днес, въпреки че официалната столица е Сантяго, чилийския конгрес заседава именно във Валпарайсо. Историческия квартал до пристанището е обявен от Юнеско за световно наследство и е изключително кокетен и живописен и с множество арт галерии и красиви стари сгради. Прилича доста на някои квартали на Лисабон и Порто. Благодарности на Родриго, приятел на Хорхе, за желанието с което ни разведе и показа Валпарайсо.

Ел сосиалиамо булгаро 2. Този път във Валпарайсо

Кон нуестро амиго Родриго

Улично изкуство във Валпарайсо

Прилича на Куба, ама си е пак във Валпарайсо

Закусвалнята на Че Гевара във Валпарайсо.

Това не е много ясно какво беше

   Четирите дни в Чили хвръкнаха бързо бързо и вечерта на четвъртия ден отново се озовахме на автогарата в очакване на автобуса за Мендоса, Аржентина. Планът ни беше да пътуваме за Буенос Айрес, но директните билетите бяха малко скъпички и затова решихме да пробваме с прекачване на Мендоса, голям Аржентински град в близост до границата с Чили. Автобусчето, с което щяхме да минем границата беше малко и хората бяха доста интересни, повечето тип леля и чичко. Имаше една възбудена лелка, която на границата се кротна след като се оказа че пренася контрабандно китайски шалове и часовници в ръчната си чантичка. На сутринта недоспали още по тъмно бяхме в Мендоса и тръгнахме да търсим автобус за Буенос Айрес. Нови интересни и незабравими моменти ни чакаха и в Аржентина, но затова ще стане дума в следващия пост. 

- Голямото пътуване -

            И така, вечерта късно се качихме на автобуса за Ла Пас. Логично се оказа, че в отдалечената от туристическия център международна автогара в Куско, можеш да намериш доста по-евтини билети, отколкото те се продаваха в многобройните туристически агенции около Плаца де Армас. Самото ходене до автогарата си беше интересно преживяване само по себе си. Един път излязал от лъскавия туристически център срещаш истинското лице на Перу. Пътьом минахме и през централния пазар, истинска находка. Горещо се препоръчва на търсачите на силни усещания и на непретенциозните туристи. В средата на този пазар се намира обширна двуетажна сграда тип Халите. По многобройните щандове вътре лелки в силно зацапани бели престилки варяха и продаваха перуански манджи. Имаше и цяла редица щандове за прясно изцедени сокове. Още щом те зърнат, лелките сокоизтисквачки се препират да ти махат и да те канят да си купиш. Конкуренцията между тях е огромна, но изглежда лоялна. Ние така и не се престрашихме да ги опитаме. Споменът за боливийската бактерия беше болезнено пресен и имахме едно наум към уличносготвената храна. Вечерта преди да се качим на автобуса си устроихме импровизирана прощална перуанска вечеря на открито. Приседнахме в градинката на един голям площад (Тупак Амару II май се казваше) и наизвадихме каквото имахме останало за ядене. Приятна компания ни правеха групичките от самодейни млади танцьори и музиканти, които се събираха вечер на този площад. Похвално беше, че по-голямата част танцуваха традиционни танци. Хората си обичаха традициите и си държаха на тях.

В Халите в Куско: ммм, че вкусно.

Хайде лели на пресните сокчета.

            Качихме се на автобуса, който беше кама. „Кама” на испански значи легло и наистина седалките на автобуса се спускаха и ставаха на легло. Бяха удобни, пригодени за дълго пътуване. Този тип автобуси са много разпространени в цяла Южна Америка. Заспахме и рано сутринта на следващия ден бяхме на боливийско-перуанската граница в Дезагуадеро. На границата правеха впречатление многото триколесни велотаксита и не по-малко многобройните чейндж бюра. Бюро всъщност е пресилена дума. Ставаше дума за чички и лелки разпънали масички. На всяка масичка имаше по една голяма елка, а зад масичката чейндж агента доволно потъркваше пачка пари.

Първо трябваше да изчакаме опашката да ни бият печат, че напускаме Перу. Следваше опашката за печат за влизане в Боливия. Тук преживяхме минидрама, която не мина и без сълзи. Туристическите визи за Боливия, които имахме важаха за 30 дни. Дотук добре, но пък незнайно защо визите важаха само за еднократно влизане в Боливия. Всъщност ние знаехме за това. На излизане от страната преди седмица през съседен граничен пункт, полицаят бе поискал от Венета да плати 100 боливианоса (12€), за да и сложи шарената виза  на временно пребиваващ  чужденец в Боливия. По този начин, ако решим да се върнем в Боливия нямало да има проблем. Е да, ама не. На гордата притежателка на боливийска карта за пребиваване и беше отказано достъп. Невъзмутим полицай ни каза, че тази виза е грешка и трябва да заплатим по 360 боливианоса (40€) за нови туристически визи. За двама човека това бяха немалко пари, пък и закъснявахме с времето по плана, така че решихме да заобиколим Боливия и да тръгнем директно за Чили. Свалихме раниците от автобуса, който бързаше да потегли по своя маршрут. Ние поне имахме шанс. Няколко минути по-късно засякохме хора от нашия рейс, на които багажът им беше останал вътре. Макар и без печат, влязохме замалко на боливийска територия колкото да си похарчим де що бяха останали боливианоси. Хапнахме набързо, поуспокоихме се и се върнахме в Перу. Решихме да търсим автобус за Арекипа, най-големият град в Южно Перу, и оттам транспорт закъм Чилето. Вече се бяхме съвзели от неприятната случка и дори го обърнахме на шеги. За да е шоуто пълно, решихме да хванем до автогарата едно от велотакситата на границата. Велотакситата представляваха колела, на които вместо предни гуми бяха прикрепени скамейки, достатъчни да седнат двама души. На едно баирче велотаксиджията слезе, запъхтян от нанагорнището, и ни добута до автогарата. Ние искахме да слезем и да му помогнем, ама човекът не даде. За наш късмет автобус за Арекипа точно се канеше да потегли. Още несъвзели се от случката, вместо за Ла Пас се оказахме на автобуса за Арекипа. По спомени на картата разстоянието не изглеждаше голямо. На практика се оказа, че ни трябват около десетина часа да го вземем. Най-голямата атракция по-време на пътуването беше недобре закаченият телевизорът, който заплашваше да падне на главата на някой пътник. На веещият се телевизор се извъртяха всичките пет серии на Resident Evil с Мила Йовович.

На велотакси, засмени и доволни. Малко преди това бяхме на другия полюс.

Привечер стигнахме в Арекипа и веднага взехме билети за граничния град Тикна. Автобусът тръгваше след два часа и използвахме времето, за да се поразкършим малко и да се поразходим около автогарата. Приятно впечатление правеха хората. Не знам дали беше поради близостта на Чили, но хората тук изглеждаха много учтиви и добронамерени. Определено следващия път трябва да поостанем повечко тука, още повече в близост се намира и огромен живописен каньон – Колка, който със сигурност си заслужава да се разгледа.

Автобусът пристигна в Тикна към 4 през нощта и шофьорът ни позволи да останем да поспим в рейса. Към 6 затръгваха автобусите за Арика, най-близкия град оттатък границата. Спазарихме две места в едно старо автобусче тип текезесарско и заедно с цяла тумба местни, че и един музикант, се понесохме към границата. Растителността рязко се беше променила. Всъщност, тя почти липсваше – бяхме на входната врата на Атакама, най-сухата пустиня на земята. Пейзажът беше сюрреалистичен и се натрапваше чувството на дежа вю. В някой преден живот сигурно сме били извънземни обитаващи безводна планета или пък спомените идваха от филми като Лудия Макс и Кин-дза-дза...

Чилийската граница беше чиста и спретната, пък и не ни чакаха неприятни изненади. Изненада имаше, но тя беше по-скоро приятна. Въпреки че на картата Чили се намира горе-долу точно под Перу,  времето тук беше с два часа по-назад. Да се чуди човек точно как да ги прокарвали тези часови пояси. Спечелили два часа, рано рано пристигнахме в Арика. Тук ни чакаше още една приятна изненада. Въпреки че е заобиколено от пустиня, Арика е страхотно двестахилядно сърфистко градче на брега на Тихия океан. Палми, слънце и лежерно тихоокеанско настроение царяха в Ариката. Имахме почти цял ден пред нас, за да го разгледаме и се възполвахме максимално. Топнахме си дори краката в океана. Чувствахме се завърнали се в добре познатата цивилизация след двете седмици в по-екстремалните Боливия и Перу. Може би просто се чувствахме по-малко чужденци. За отбелязване е старата митница строена от Гюстаф Айфел (същият строил Айфеловата кула), превърната днес в галерия за съвременно изкуство, както и рибния пазар – рай за любителите на риба и морски дарове. Купихме си кутия с някаква екзотична морска салата от мини октоподи и подобни, която излапахме на мига, най-вече аз. За отбелязване е и сладоледа, който се продава в най-големите кофички в света, който също лакомо изядохме, най-вече Венета. Късно следобяд хванахме поредния автобус, този за Сантяго, столицата на Чили. 30-часов преход ни деляха от може би най-модерния град в Южна Америка. Пътят пресичаше Атакама и гледката особено по залез слънце беше необикновено впечатляваща. Сивокафяв пясък прорязан тук-таме от следи от вериги и нищо друго докъдето стига поглед. Пресъхнали долини на реки, хълмчета, дюнички и тук таме стръкчета трева. Гледката навява постапокалиптични мисли. Автобусът беше семи-кама и се обслужваше от педантичен, но симпатичен стюард. Той дори ни направи забележка, когато ни видя да си събуваме обувките. Сакън да не миришело. Представям си на какво щяха да приличат краката ни, ако не си бяхме събули тайно обувките през нощта. Този транспустинен иконом сгъваше с изумяваща прилежност одеалата, които пътниците зарязваха на слизане. През нощта спряхме на някакъв митнически пункт насред пустинята. Тук е може би момента да кажа, че единствената страна в Южна Америка, в която ни искаха виза бе Боливия.

Вечерта късно, след тридневно почти непрекъснато пътуване, пристигнахме на автогарата в Сантяго и по план трябваше да се свържем с каучсърф домакините ни. И тук не мина без неприятни изненади, но пък в крайна сметка нещата както винаги се наредиха прекрасно и всичко завърши по най-добрия начин. 

Buenvenido en Arica. Дисциплината сърфиране на сухо сред палми.

Митницата строена от Айфел.

Тихия океан с чилийската риболовна флота в далечината.

На Луната.

Това някога е била плодородна долина на река.

Спомени от бъдещето.

Обещаното видео от карането на Фитипалди. На 51-та секунда се вижда за какво точно става дума.

- До Мачу Пикчу и назад –

Мачу Пикчу е безспорно иконата на инкската цивилизация по света. Името буквално означава „Старият Връх” и обозначава всъщност върха до историческото селище, по който то е наречено след откриването му. Градчето е построено през XVв. по инициатива на вече познатия Пачакютек, но изпада в забвение след завладяването на империята от испанците. Смята се, че епидемията от дребна шарка е допоринесла за бързото му обезлюдяване и запустяване. Повторното откриване на Мачу Пикчу се приема, че е станало преди точно 101 години от американския изследовател Хайрам Бингъм, тръгнал да търси тайното селище Викабамба, където последните инки се били оттеглили и откъдето атакували испанските конквистадори. Мистър Бингъм от Йелския университет не открил този таен град, но пък намерил това, което днес е известно като Мачу Пикчу. Мястото му било показано от местно момче, а в останките на селището, той заварил да си живеят двойка перуанци, укрили се там от данъчните власти. Популярна е идеята, че селището е било с голямо религиозен център, заради фината изработка на храмовете.

Мачу Пикчу е разположен над завой на реката Урубамба, която на практика заобикаля от три страни планината, издигаща се стръмно нагоре на около 500 м над реката. Селцето е подсигурено с водни извори и терасовидно оформените земеделски терени, по които и до ден днешен си пасат лами, могат да одсигурят достатъчно храна на обитателите му. Самото селище е разположено в седловината между два върха: вече споменатия Мачу Пикчу и Уайна Пикчу („Младият Връх”). Жилищната част на селището и разделена на три участъка: светилищен, народен и участък, където са живеели духовниците и благородниците. За съжаление обаче на посетителите на Мачу Пикчу, огромна част от предметите намерени от Бингъм при откриването на селището се намират на няколко хиляди километра оттам – в Бостън, в Йелския университет, откъдето упорито отказват да ги върнат на Перу.

Днес Мачу Пикчу се смята за сериозно заплашен обект, поради огромния туристически интерес. Въведен е дневен лимит от 4000 посетителя и само 700 са късметлиите, на които е разрешено да се покачат на отсрещния Уайна Пикчу, за да зърнат селището и оттам.

Минибусчето ни взе рано сутринта от централния площад в Куско и се отправихме към Хидроелектрическата централа, откъдето до Мачу Пикчу ни деляха 2-3 часа пеш. Освен нас в микробуса имаше един финландец - програмист, на който мисията му беше да опита всички бири по света и да ги опише на сайта си, двойка млади испанци, които гледаха да не се набиват много много на очи сигурно уплашени от отмъщението на инките, и симпатично семейство турци, живеещи в Австралия, дошли на почивка с двете си дъщери. Шосето разкриваше чудните планински пейзажи на Перуанските Анди. Мисля си, че следващия път ще е по-интересно да ги минем пеш тези стотина километра от Куско до Мачу Пикчу. Пътят минаваше през различни градчета по река Урубамба, пълни с инкски останки. В един момент обаче градчетата свършиха и пътят започна да катери към високия може би 5000 м.н.в. планински проход, през който трябваше да минем. Оттатък този проход ни очакваше тотално различен климатичен пояс и растителност – тропическия. В началото спирахме по крайпътни заведения и срещахме и други бусчета тръгнали по нашия маршрут. Повечето носеха планински велосипеди на покривите си. В един момент видяхме как една група слезе от микробуса си, яхна колелата и се отправи в мъглата надолу към Мачу Пикчу. Може би пък следващия път да опитаме и това.

Шофьорът на минибуса бе на видимо не повече от 20 години и хобито му бяха планинските ралита, както успяхме да установим. Тук е момента да кажа, че от Куско до Мачу Пикчу няма прокаран директен път, но пък има влак. Този влак монополист свързващ Куско с Акуас Калиентес, курортното градче в подножието на Мачу Пикчу, е безумно скъп, точно като за балами туристи. Алтернатива обаче има, както винаги. С кола, по заобиколен път, се стига до вече споменатото Хидроелектрико, разположено от другата страна на Мачу Пикчу. Оттам пак има влак, пак скъп, до Акуас Калиентес, но пък пеша е не повече от два часа. Организирано пътуване с микробус излиза три пъти по-евтино, три пъти по-дълго като време и трийсет пъти по-пълно с адреналин. Това мисля предреши въпроса как да стигнем до Мачуту.

И така, бъдещата звезда на перуанската рали федерация ни караше като за последно. Нагоре до прохода, отвъд който лежаха тропиците, шофьорът даваше яко газ. След прохода, надолу, пак газ, ама и спирачки. В един момент той спря да полее с маркуч съскащите спирачки, а ние седнахме да отпочинем от изживяното с идеята, че вече сме близо и че най-лошото вече е минало. Къде ти,  след няколкочасово каране по новостроящ се път, ние в крайна сметка стигнахме до участъка, където асфалтиран път нямаше. Това обаче хич не трогна младия Шумахер. Настъпил здраво педала на газта той надуваше клаксон преди всеки завой, предупреждаващ евентуални идващи насреща автомобили. Нашата маршрутка летеше по каменистия път, разположен над 200 метрова почти отвесна пропаст. Отляво пропаст, отдясно – отвесна стена нагоре. Нито мантинела, нито някаква осигурителна зона не деляха този път от стръмните склонове на реката долу. На моменти, цели реки спускащи се отгоре си минаваха през пътя като явно от икономия на средства перуанските стоителни инженери не бяха предвидили тръби, които да отвеждат потоците под шосето. Нашата маршрутка-амфибия храбро цепеше тропическите реки вещо управлявана от непотрепващия ни шофьор. Ние бяхме толкова шашнати от това неочаквано силно изживяване, че се заливахме от смях като за последно. Турците зад нас също се смееха и ахкаха, но на моменти ми се стори че го обръщаха на плач. Кулминацията настъпи, когато на един завой буквално пропадналия в реката път беше заменен от две греди широки не повече от половин метър.  Мама туркиня изпищя някаква неразбираема молитва, ние затаихме дъх, а нетрепващия Фитипалди форсира и с газ мина по гредите. Е тук вече го признахме.

Фитипалди охладява спирачната система на болида си

Един от най-леките участъци на ралито Куско-Ходроелектрико

  Спряхме да хапнем в някакво селце и след половин час чудни гледки вече бяхме на Хидроелектрикото. Тук другите хора в микробуса срещнаха първите проблеми. Ние бяхме платили само за транспорта, а те имаха някаква ол-инклузив програма, в която някакви перуански пишман туроператори си ги подхвърляха при нулева координация. Следваха многобрайни телефонни разговори, за да се установи дали в програмата им са включени или не билетите за влака до Акуас Калиентес. Ние обаче ги оставихме да си се оправят и си хванахме пеш из перуанската джунгла. Тук за пръв път видях диви банани и авокадо. Да ходиш из тези диви планински местности с усещането за близостта на Мачу Пикчу е неописуемо. В един момент заваля дъжд, но не беше проливен.

Вече по тъмно стигнахме в Акуас Калиентес и набързо спазарихме евтино една голяма хотелска стая, която иначе беше за 6 човека. Вечер явно собствениците приемат всякакви оферти от страх да не им останат празни хотелите. Самото Акуас Калиентес е туристическо селце пълно с хотели, развило се благодарение на близостта си до Мачу Пикчу. След като разтоварихме раничките (големите раници ги бяхме оставили на съхванение в хостела в Куско), излязохме да се разходим. И що да видим, в един ресторант нашите другари от микробуса - финландеца, двойката испанци и турското семейство – седяха умърлушени и чакаха някойси да дойде да ги настани в хотела. Този някойси обаче вече два часа го нямаше. С Венета мислено се поздравихме, за това че се държим далеч от всякаква туроператорска паплач. Легнахме си рано и на сутринта станахме в 4:30 с идеята да хванем изгрева от над Мачу Пикчу. Тук отново бойкотирахме скъпите автобуси до Мачу Пикчу и се заизкачвахме по стръмната пътека придружени от един канадски индиец, който беше решил в чест на Мачу Пикчу да се натъпче с де що дрога има. Той обаче беше добра душа и дори му направихме снимка на фона на мъгливия сутрешен планински пейзаж, която той щеше да изпрати на мама индийка във Ванкувър. Той така се беше олендзил на снимката, че мамата сигурно се е разтопила от щастие като я е видяла.

Към 6:30 вече бяхме на опашката за влизане в Мачу Пикчу. Преди това, докато се изкачвахме, зърнахме терасите, представляващи земеделския участък на селището. Нищо обаче не може да се сравни с първия поглед към Мачу Пикчу по изгрев слънце. Околният живописен планински пейзаж и необикновеното разположение на селището с право се считат  за едно от чудесата на света. В този момент се чувстваш част от друг, по-нереален (или пък по-реален) свят.

Не на капиталистите монополисти

За който не е виждал тропическа гора прорязана от жп линия

Сутрин преди изгрев слънце на път за Мачу Пикчу

Мачуту по изгрев слънце

Мистър Бингъм от Йелския университет

Местен водач, разкрил останките от селището на Мистър Бингъм

От този ъгъл ми прилича на лего

Инка тоалетни

Разгледахме останките от селищато като се прилепяхме ту към английско, ту към френско говорящи гидове, които се надпреварваха да разказват свободни интерпретации за града и жителите ми. По обед си спретнахме си импровизиран обяд със сандвичи на една странична затънтена тераска с чуден изглед. В ранния следобед огрян от слънце поехме надолу към Хидроелектрико, където ни чакаха Шумахер и микробуса му, за да ни откарат обратно в Куско. Слизането беше много приятно и по-бързо от предвиденото и дори си се позабавлявахме да брулим авокада докато чакахме влака с останалите членове на групата. Пътьом си купихме от една жена и опитахме плодовете на страстта. Много са странни. Навръщане в минибуса се качиха и някакви шумни и нахакани американски младежи, които обаче бяха бързо охладени и усмирени от карането на Шумахер. Вечерта по тъмно стихнахме в Куско и се настанихме в нашия си хостел. Бяхме се заръчали да ядем пица, ако оживеем и в едно много уютно ресторантче хапнахме една от най-вкусните пици на света.

На другия ден доразгледахме Куско, изхарчихме де що имахме останали солеси (аз си купих шах инки срещу испанци, а Венета андийски кръст) и вечерта се качихме на автобуса за Ла Пас. Идеята ни бе да се върнем в Боливия и да разгледаме Сукре, административната столица, и нереално бялата солна пустиня Уюни, на границата с Чили. Не било писано да стане обаче точно така. Разни обстоятелства промениха плана ни.       

- Империята на четирите провинции –

 

     Преди да опиша пътуването ни до Мачу Пикчу, реших че ще е добре да се направи кратко описание на епохата и цивилизацията построила този чуден град. Цивилизацията позната като Инка, всъщност на местния език кечуа се е наричала Тауантинсую, което преведено означава Обединените четири провинции. Тя се е зародила през XIIIв. в планинските райони на днешно Перу. Трябва да се отбележи, че тази цивилизация не се е пръкнала просто ей така от нищото. Тя е наследник на многобройни други цивилизации, населявали региона, за които обаче се знае малко поради липсата на писмени документи. Столица на империята, както стана дума, е била Куско, който навремето се е намирал горе-долу в средата и. В разцвета си тя се е разпростирала на териториите на Перу, големи части от Боливия и Еквадор и по-малки части от Чили, Аржентина и Колумбия. Върховен бог на инките бил Инти, богът-слънце, и те считали своя владетел Сапа Инка за дете на този бог. Самият термин „инка“ на езика кечуа означава водач, господар. Испанците така харесали тази дума, че с нея започнали да наричат всички поданици на империята, че и самата империя даже. Тъй и тъй стана дума за термини и значения, интересно ще е да се отбележи, че „мама“ на кечуа си е мама и андийската богиня Пачамама означава „майка земя“. Още по-интересно пък, името на легендарния инка Пачакютек означава „земеразтърсител“ като кютек явно е международен термин още от онова време със сходен смисъл в различните езици. Този легендарен Пачакютек успял къде миролюбиво, къде с кютек да присъедини огромни територии към своята империя. Единствено на юг неговият устрем бил спрян от войнствените мапуче. Пачакютек се смята и за строител на Мачу Пикчу, което е било нещо като негова лятна резиденция. Самата инкска империя представлявала смесица от народи, култури и езици. Единственото нещо, което ги обединявало било плащането на данък на инката.

     Инкската империя процъфтявала и сигурно щяла още дълго да пребъде, ако един ден през 1526 испанските конквистадори водени от Писаро и братята му не достигнали земите и. Четири години по-късно, те получили официално одобрение от испанския крал да колонизират очевидно богатите територии. Самите инки никой не ги питал. Писаро бил обявен за губернатор и капитан на Нова Кастилия, както вече се наричала новооткритата земя. По това време в Инкаската империя бушували гражданска война между два престолонаследника, както и епидемия от смъртоносната дребна шарка, неволно пренесена от испанците, и това доста улеснило колонизаторите. Писаро успял да завладее империята, разгромявайки архаичните и войски, с има-няма 168 войника, 27 коня и едно оръдие като голяма помощ му оказали и местни лидери, недоволни от управлението на инките. След като двата враждуващи братя били елиминирани (единият убит, другият екзекутиран в обвинение за убийството му) според поговорката „двама се карат, трети печели“, испанците възкачили на трона трети брат от инкската фамилия с идеята той да е кукла на конци за техните интереси. Самите испанци обаче в един момент се скарали от алчност по новозавладените територии и този трети брат използвал случая и се разбунтувал и дори успял да си отвоюва Куско. Не за дълго обаче. След като бил прогонен от Куско, този инкски владетел се скрил в близката планина Викибамба, откъдето редовно атакувал испанците. През 1572 испанците успяли най-накрая да сломят всякаква съпротива и последният инкски владетел Тупак Амару бил пленен и обезглавен. Испанската колонизаторска политика била чудовищно жестока. Те заличили до голяма степен местната култура и буквално поробили местното население. Всяко семейство било длъжно да праща свой член в някоя от златните и сребърни мини като най-голямата от тях била Потоси в днешна Боливия. Опустошителното дело на испанците било довършено от дребната шарка и други болести пренесени от Европа.

     Интересни характеристики на инската цивилизация била липсата на пари и писменост (изполвало се кипу – плетена форма на записване). Инките не познавали и желязото, стоманата и колелото. Всъщност колелото било познато, но то било използвано само в детските играчки. На никой не му хрумнало да го изполва в каруца.

     Основните морални ценности, проповядвани от религията, били Ama suwa, ama llulla, ama guella или иначе казано: не кради, не лъжи, не мързелувай. Изкуството пък, което инките най-добре владеели било архитектурата. Най-характерната нейна черта е невероятно фината полировка на камъните, която позволява плътното им прилягане един в друг без помощта на цимент. Вземете един много добре изработен и изрязан пъзел, е нещо такова представлява инкската архитектура, само че три измерна. Това безциментово строителство си има и своето обеснение: то е по устойчиво на земетресения, а този регион е силно земетръсен. Може да се предполага и че инките са изработвали чудни предмети от злато и сребро, но испанците ги претопили почти всички. Инките също така били напреднали в медицината и по-специално в мозъчната хирургия.

       След това кратко въведение мисля в инкската цивилизация, че е време да се впуснем към Мачу Пикчуту.

 
 

- В сърцето на империята на слънцето, Куско -

„ Заварихме тези кралства толкова добре подредени и така наречените Инки ги управляваха по толкова мъдър начин, че никъде не срещнахме крадец, порочен човек, прелюбодейка, нито лоша жена беше допускана сред тях, нито пък неморален човек. Мъжете имаха честни и полезни професии. Земите, горите, мините, пасбищата, къщите и всякакъв тип продукти бяха регламентирани и разпределени по такъв начин, че всеки знаеше какво е негово без никой друг да го заграбва или окупира и съдебни дела в това отношение нямаше... Мотивите, които ме задължават да споделя това са да очистя съвестта си, тъй като се смятам за виновен. Ние разрушихме чрез нашия зъл пример народа, който се радваше на такова управление. Те бяха до такава степен далеч от мисълта да извършат престъпление или злоупотреба, както мъжете така и жените, че индианец, който държеше златно и сребърно имане за 100 000 песоса в къщата си, я оставяша отворена, поставяйки само малка дървена пръчка срещу вратата като известие, че стопанинът е излязъл. По този начин, според техния обичай, никой не би могъл да влезе и да вземе нещо оттам. Когато те видяха, че слагаме катинари и ключалки на вратите ни, те помислиха че това е от страх, че те могат да ни убият, а не че някой би влязъл и откраднал чужда собственост. Ето защо, когато те откриха, че ние имахме крадци между нас и мъже, които искаха да направят дъщерите им грешници, те ни презряха. ”

Дон Манчио Сера де Легизамо, 1589 г.

                Дон Манчио, един от първите конквистадори на Южна Америка, пише тези думи като увод на завещанието си. Сигурно е имал право. Природата в района на Андите е толкова красива, че човек лесно може да си представи една извисила се духовно цивилизация, която да живее в хармония с нея. Усещане за тази хармония може да се долови в традиционната музика на хората от региона. За съжаление обаче, инкската цивилизация е останала в миналото и днешните перуанци наред с презрението към европейците са прихванали и техните пороци. Духовната извисеност на инките до голяма степен се е изпарила и у днешните перуанци се е превърнала в повечето случаи в някаква глупава шовинистична гордост без реално съвременно покритие. В това отношение сходството с някои балкански нации е голямо.

                И така, да продължим по пътя на нашето пътешествие. След като Карла ни качи на автобуса за Куско, ние прилегнахме в седалките и се залюбувахме на перуанското слънце и красивите природни картини, тук-таме разнообразени с инкски останки. След има-няма два часа автобусът спря на автогарата в Куско и ние тръгнахме да търсим хостела с чудна гледка към града, който нашия приятел немец колоездач ни беше препоръчал. Тук е момента да кажа, че couchsurfing-а хич, ама хич не върви в Куско. Най-много някой да ти отговори, че у тях не ставало, ама братовчед му имал хостел, където било евтино. С питане успяхме да стигнем до Плаца де Армас, централния площад на Куско. Всъщност, централният площад на почти всеки голям град завладян от испанците в Южна Америка се нарича Плаца де Армас, явно конквистадорите особено са тачили оръжията си. На тези площади са ставали и публичните екзекуции. Тупак Амару II, не рап певеца, а местния бунтовнически лидер от XVIII в е безцеремонно разчекнат с коне от испанците на площада в Куско след като е бил принуден първо да гледа вързан избиването на всичките му роднини. Въпросният Тупак Амару е роден в Тинта, селцето на Карла, и тя е особено горда с това.

Площадът е иначе много красив, заобиколен от няколко катедрали и други стари постройки, който днес са скъпи ресторанти, банки, хотели и Макдоналд’с. Куско е била столицата на инкската империя и някога тук са били дворците и храмовете на Инките. Испанците като примерни колонизатори, варварски са разрушили всичко и на тяхно място са построили своите си църкви и дворци. Седяхме и се полюбувахме на гледката около минута, времето нужно на местно хлапе да ни набележи и да се придвижи до нас. Последва следния разговор:

-          - Амиго, от къде си? – дружелюбно запитване.

-          - От България. – дружелюбно отговаряне.

-          - Дай един солес. – безцеремонно нахално.

-          - Нямам. – все още дружелюбно.

-          - Дай един солес. – безцеремонно, с тон на милиционер.

-          - Остави ни на мира. – отчаяно недружелюбно. 

     Отказахме да платим таксата за добре дошли в Куско (солес е местната валута, в случай че не сте се сетили) и любували се – недолюбували на гледката, вдигнахме раниците и тръгнахме да търсим хостела, който трябваше да е наблизо. Такива бяха голяма част от местните. Туристите са третирани като дойни крави, които вкупом бяха държани за виновни за греховете на испанците. Някои от туристите впрочем си и заслужават такова отношение. По такива световноизвестни туристически „цели” щъкат някаква особено досадна средна класа от по-богатите страни, заради които цените са високи и от които на местните им е писнало. В случката с детето, може пък и ние да бяхме недотам недружелюбни: споменът за Сикуени беше жив, а и е трудно да останеш дружелюбен, когато в стомаха ти бушува боливийска бактерия. Само след два дни многобройните хора, които нахално те спират на улицата в опит да ти продадат или измолят нещо спират да ти правят впечатление и стават част от общата картина.

Катедралата на Куско в която така и не успяхме да влезем.

                Заизкачвахме се по хълма осеян с хостели. Не успяхме да намерим баш тоя, който търсехме, но намерихме друг, на разумни цени и с чудна стая на терасата на покрива, откъдето се виждаше целия град и околните хълмове. Тоалетната също имаше огромен прозорец и определено влиза в топ 10 на тоалетните с най-красиви гледки в света. Голяма част от този първи ден изкарахме любувайки се на именно тази гледка от тоалетната. От площад наблизо до стаята достигаха звуците на традиционна музика, в която особено се наблягаше на ударните инструменти и на флейтата. След час звуците на андийска флейта, акомпанираната от кечуански тъпани станаха непоносими, а след два – че това е някакво китайско мъчение, което съчетано с разкъсващите болки, трябва търпеливо да се понесе. Музикантите свиреха почти без прекъсване целия ден, та чак до късно вечерта. На другия ден щяхме да разберем каква беше тази неистова еуфория по традиционната музика. Вечерта, така и не успях да се надигна за срещата с Карла. Венетка, която беше вече много по-добре, отиде самичка. Като се върна, каза че в градът цари всенароден купон по случай събота вечер, а може да е имало и още някаква причина. През нощта, пияни гласове пеещи нещо като футболни песни замениха пискливите флейти, явно като последен и много важен етап от Чистилището, където трябваше да си дам сметка и да изкупя греховете си за подобни деяния от не чак толкова далечното минало. 

Изгледът от терасата. Плаца де Армас, в дъното съвременно перуанско оупън-еър изкуство.

Изкачването към хостела. Заради надморската височина (3 700 м) бая се зорихме по тази древна инкска уличка.

                На сутринта съдбата явно решила, че достатъчно ни е наказала, реши да ни направи подарък. По план трябваше да тръгнем тази същата сутрин за Мачу Пикчу, но тъй като не се чувствахме никак добре, решихме да останем и да поразгледаме града. И о, късмет, симпатичните собственици на хостела ни, едни от двайсетината човека говорещи английски в Южна Америка, ни препоръчаха да отидем да гледаме инкската възстановка до останките на крепостта Саксайхуаман. Ето значи защо била тази дъндания предния ден: хората си репетирали явно. Тези възстановки се правят от местните ученици един или два пъти в годината и са нещо, което си заслужава да се види. Ей, извадихме значи късмет. С един удар два заека. Срещу евтиния входен билет видяхме и шоуто и Саксайхуаман. 

Крепостта Саксайхуаман е с форма на глава на пума, 20 000 души са я строили 50 години.

                
      Самото представление продължи четири часа и е трудно да се опише. Беше хем забавно в наивността си, хем впечатляващо с цветовете и хореографията си. Губят ми се определени моменти от спектакъла, но още ме напушва смях като си спомня за него. Действието се състоя на полянката пред останките от крепостта и се развиваше по времето на империята на инките. Над 300 предимно момчета бяха разделени на четири отбора като всеки отбор беше пищно облечен с един основен цвят: червено, зелено, жълто и черно. От страната от която ние седяхме се падна да са червените инки. На подиум седяха главния инка и неговото приближение, играни от местни актьори, и наблюдаваха и приветстваха четирите отбора, които се състезаваха помежду си в различни игри, целящи да докажат мъжките си качества. Група танцьорки на инкски танци запълваше паузите между отделните игри по примера на днешните мажоретки. По съседните хълмове бяха застанали знаменосци, които развяваха шарените знамена на Андите. Над тях пък някой недотам читав режисьорски мозък беше наредил да има деца облечени като черни кондори. Тези кондори четири часа вееха крила застанали на едно място. До подиума с инките имаше традиционен оркестър, на който по неволя присъствахме на генералната репетиция вчера. Самите игри бяха трагикомични. Комични, в наивността с която режисьорът се беше престарал в желанието си да пресъздаде реалистични игри изпитание за силата и издържливостта на момчетата. То не бяха скоци през огнени обръчи, то не бяха премятания по лостове и въжета, то не беше чудо. Публиката, дъвчеща листа от кока и гризяща свински кожички и печена царевица, надигаше бутилки с жълтеникава инка-кола, ахкаше при всяко по-сериозно падане от пет метра в горящ огън или заплитане в огнен обръч, но пък се смееше от душа на по-леките опърляния. Е, и ние се смяхме и ахкахме. Всеки отбор си имаше и носилконосци, които товареха и изнасяха гърчещи се тела до наблизоразположените медицински екипи. Всеки отбор си имаше и нещо като главатари, които биеха с камшик през краката хората от собствения си отбор с нескрита наслада явно с цел да ги настървят и тонизират. В един момент главатарите, по около десетина души от отбор,  се впуснаха един срещу друг и се заформи лют бой с камшици. Накрая на шоуто птици, предполагаемо кондори, внесоха някакво яйце и го поставиха в центъра на полето. От това яйце, за изумление на публиката бързо преминало в шумно одобрение, се излюпи бебе кондор. Някакви други животни искаха да го изядат, но в крайна сметка майка му го спаси. 

Инкските игри в Куско 2012.

Знаменосците с накацалите кондори над тях.

Дисциплините греда и скачане през обръч. При по внимателно вглеждане се вижда как паднали в огъня състезатели са отнасяни на носилка от съотборниците си.

                На няколко пъти по време на спектакъла припръсква дъжд, но предприемчивите продавачи, замениха кожичките с дъждобрани. Един пък, особено хитър, продаваше дискове с филма „Ел Дорадо”. Инкската възстановка до такава степен беше възпламенила националната гордост, че DVD-тата се харчеха като топъл хляб. И аз се изкуших и хвърлих един поглед на дисковете : беше някаква не чак толкова качествена американска продукция.

                След края на шоуто публиката имаше възможност да се снима с инката и да разгледа останките от Саксайхуаман, които изумяват с архитектурната си стойност. Високи до осем метра камъни бяха така издялани и напаснати, че и лист не може да се прокара нежду тях. За архитектурата на инките обаче ще стане по-подробно дума в епизода за нашето пътуване до Мачу Пикчу. 

Великият инка Пачакютек и засмяната му съпруга Мамасита.

Ми някакъв заблуден гринго, който е явно решил че свещенните инкски мумии са сложени там, за да се снимат невежите туристи с тях.

                Развеселени и заредени със страхотната енергия на игрите до края на деня се шляхме из града и разглеждахме разни негови забележителности. Трябва да се отбележи изключително добре подредения Музей на преколумбийското изкуство, където могат да се видят чудни предмети от инките и цивилизациите преди тях населявали земите на днешно Перу. Вечерта вече се чувствахме много по-добре и решихме, че на следващия ден ще атакуваме Мачу Пикчу. От туристическа агенция на Плаца де Армас пазарихме билети за минибусче до Хидроелектрико, разположено на около три часа пеш от Мачу Пикчу. Легнахме уморени и изпълнени с нови впечатления и на сутринта в осем часа се качихме на минибуса, пред който щеше дя се окаже, че бледнеят всякакви влакчета на ужасите и други подобни страховити неща.