20 март 2012 г.

- Голямото пътуване -





            И така, вечерта късно се качихме на автобуса за Ла Пас. Логично се оказа, че в отдалечената от туристическия център международна автогара в Куско, можеш да намериш доста по-евтини билети, отколкото те се продаваха в многобройните туристически агенции около Плаца де Армас. Самото ходене до автогарата си беше интересно преживяване само по себе си. Един път излязал от лъскавия туристически център срещаш истинското лице на Перу. Пътьом минахме и през централния пазар, истинска находка. Горещо се препоръчва на търсачите на силни усещания и на непретенциозните туристи. В средата на този пазар се намира обширна двуетажна сграда тип Халите. По многобройните щандове вътре лелки в силно зацапани бели престилки варяха и продаваха перуански манджи. Имаше и цяла редица щандове за прясно изцедени сокове. Още щом те зърнат, лелките сокоизтисквачки се препират да ти махат и да те канят да си купиш. Конкуренцията между тях е огромна, но изглежда лоялна. Ние така и не се престрашихме да ги опитаме. Споменът за боливийската бактерия беше болезнено пресен и имахме едно наум към уличносготвената храна. Вечерта преди да се качим на автобуса си устроихме импровизирана прощална перуанска вечеря на открито. Приседнахме в градинката на един голям площад (Тупак Амару II май се казваше) и наизвадихме каквото имахме останало за ядене. Приятна компания ни правеха групичките от самодейни млади танцьори и музиканти, които се събираха вечер на този площад. Похвално беше, че по-голямата част танцуваха традиционни танци. Хората си обичаха традициите и си държаха на тях.




В Халите в Куско: ммм, че вкусно.




Хайде лели на пресните сокчета.



            Качихме се на автобуса, който беше кама. „Кама” на испански значи легло и наистина седалките на автобуса се спускаха и ставаха на легло. Бяха удобни, пригодени за дълго пътуване. Този тип автобуси са много разпространени в цяла Южна Америка. Заспахме и рано сутринта на следващия ден бяхме на боливийско-перуанската граница в Дезагуадеро. На границата правеха впречатление многото триколесни велотаксита и не по-малко многобройните чейндж бюра. Бюро всъщност е пресилена дума. Ставаше дума за чички и лелки разпънали масички. На всяка масичка имаше по една голяма елка, а зад масичката чейндж агента доволно потъркваше пачка пари.
Първо трябваше да изчакаме опашката да ни бият печат, че напускаме Перу. Следваше опашката за печат за влизане в Боливия. Тук преживяхме минидрама, която не мина и без сълзи. Туристическите визи за Боливия, които имахме важаха за 30 дни. Дотук добре, но пък незнайно защо визите важаха само за еднократно влизане в Боливия. Всъщност ние знаехме за това. На излизане от страната преди седмица през съседен граничен пункт, полицаят бе поискал от Венета да плати 100 боливианоса (12€), за да и сложи шарената виза  на временно пребиваващ  чужденец в Боливия. По този начин, ако решим да се върнем в Боливия нямало да има проблем. Е да, ама не. На гордата притежателка на боливийска карта за пребиваване и беше отказано достъп. Невъзмутим полицай ни каза, че тази виза е грешка и трябва да заплатим по 360 боливианоса (40€) за нови туристически визи. За двама човека това бяха немалко пари, пък и закъснявахме с времето по плана, така че решихме да заобиколим Боливия и да тръгнем директно за Чили. Свалихме раниците от автобуса, който бързаше да потегли по своя маршрут. Ние поне имахме шанс. Няколко минути по-късно засякохме хора от нашия рейс, на които багажът им беше останал вътре. Макар и без печат, влязохме замалко на боливийска територия колкото да си похарчим де що бяха останали боливианоси. Хапнахме набързо, поуспокоихме се и се върнахме в Перу. Решихме да търсим автобус за Арекипа, най-големият град в Южно Перу, и оттам транспорт закъм Чилето. Вече се бяхме съвзели от неприятната случка и дори го обърнахме на шеги. За да е шоуто пълно, решихме да хванем до автогарата едно от велотакситата на границата. Велотакситата представляваха колела, на които вместо предни гуми бяха прикрепени скамейки, достатъчни да седнат двама души. На едно баирче велотаксиджията слезе, запъхтян от нанагорнището, и ни добута до автогарата. Ние искахме да слезем и да му помогнем, ама човекът не даде. За наш късмет автобус за Арекипа точно се канеше да потегли. Още несъвзели се от случката, вместо за Ла Пас се оказахме на автобуса за Арекипа. По спомени на картата разстоянието не изглеждаше голямо. На практика се оказа, че ни трябват около десетина часа да го вземем. Най-голямата атракция по-време на пътуването беше недобре закаченият телевизорът, който заплашваше да падне на главата на някой пътник. На веещият се телевизор се извъртяха всичките пет серии на Resident Evil с Мила Йовович.




На велотакси, засмени и доволни. Малко преди това бяхме на другия полюс.



Привечер стигнахме в Арекипа и веднага взехме билети за граничния град Тикна. Автобусът тръгваше след два часа и използвахме времето, за да се поразкършим малко и да се поразходим около автогарата. Приятно впечатление правеха хората. Не знам дали беше поради близостта на Чили, но хората тук изглеждаха много учтиви и добронамерени. Определено следващия път трябва да поостанем повечко тука, още повече в близост се намира и огромен живописен каньон – Колка, който със сигурност си заслужава да се разгледа.
Автобусът пристигна в Тикна към 4 през нощта и шофьорът ни позволи да останем да поспим в рейса. Към 6 затръгваха автобусите за Арика, най-близкия град оттатък границата. Спазарихме две места в едно старо автобусче тип текезесарско и заедно с цяла тумба местни, че и един музикант, се понесохме към границата. Растителността рязко се беше променила. Всъщност, тя почти липсваше – бяхме на входната врата на Атакама, най-сухата пустиня на земята. Пейзажът беше сюрреалистичен и се натрапваше чувството на дежа вю. В някой преден живот сигурно сме били извънземни обитаващи безводна планета или пък спомените идваха от филми като Лудия Макс и Кин-дза-дза...
Чилийската граница беше чиста и спретната, пък и не ни чакаха неприятни изненади. Изненада имаше, но тя беше по-скоро приятна. Въпреки че на картата Чили се намира горе-долу точно под Перу,  времето тук беше с два часа по-назад. Да се чуди човек точно как да ги прокарвали тези часови пояси. Спечелили два часа, рано рано пристигнахме в Арика. Тук ни чакаше още една приятна изненада. Въпреки че е заобиколено от пустиня, Арика е страхотно двестахилядно сърфистко градче на брега на Тихия океан. Палми, слънце и лежерно тихоокеанско настроение царяха в Ариката. Имахме почти цял ден пред нас, за да го разгледаме и се възполвахме максимално. Топнахме си дори краката в океана. Чувствахме се завърнали се в добре познатата цивилизация след двете седмици в по-екстремалните Боливия и Перу. Може би просто се чувствахме по-малко чужденци. За отбелязване е старата митница строена от Гюстаф Айфел (същият строил Айфеловата кула), превърната днес в галерия за съвременно изкуство, както и рибния пазар – рай за любителите на риба и морски дарове. Купихме си кутия с някаква екзотична морска салата от мини октоподи и подобни, която излапахме на мига, най-вече аз. За отбелязване е и сладоледа, който се продава в най-големите кофички в света, който също лакомо изядохме, най-вече Венета. Късно следобяд хванахме поредния автобус, този за Сантяго, столицата на Чили. 30-часов преход ни деляха от може би най-модерния град в Южна Америка. Пътят пресичаше Атакама и гледката особено по залез слънце беше необикновено впечатляваща. Сивокафяв пясък прорязан тук-таме от следи от вериги и нищо друго докъдето стига поглед. Пресъхнали долини на реки, хълмчета, дюнички и тук таме стръкчета трева. Гледката навява постапокалиптични мисли. Автобусът беше семи-кама и се обслужваше от педантичен, но симпатичен стюард. Той дори ни направи забележка, когато ни видя да си събуваме обувките. Сакън да не миришело. Представям си на какво щяха да приличат краката ни, ако не си бяхме събули тайно обувките през нощта. Този транспустинен иконом сгъваше с изумяваща прилежност одеалата, които пътниците зарязваха на слизане. През нощта спряхме на някакъв митнически пункт насред пустинята. Тук е може би момента да кажа, че единствената страна в Южна Америка, в която ни искаха виза бе Боливия.
Вечерта късно, след тридневно почти непрекъснато пътуване, пристигнахме на автогарата в Сантяго и по план трябваше да се свържем с каучсърф домакините ни. И тук не мина без неприятни изненади, но пък в крайна сметка нещата както винаги се наредиха прекрасно и всичко завърши по най-добрия начин. 




Buenvenido en Arica. Дисциплината сърфиране на сухо сред палми.



Митницата строена от Айфел.




Тихия океан с чилийската риболовна флота в далечината.




На Луната.




Това някога е била плодородна долина на река.




Спомени от бъдещето.




Обещаното видео от карането на Фитипалди. На 51-та секунда се вижда за какво точно става дума.





Няма коментари:

Публикуване на коментар