- В сърцето на империята на слънцето, Куско -

„ Заварихме тези кралства толкова добре подредени и така наречените Инки ги управляваха по толкова мъдър начин, че никъде не срещнахме крадец, порочен човек, прелюбодейка, нито лоша жена беше допускана сред тях, нито пък неморален човек. Мъжете имаха честни и полезни професии. Земите, горите, мините, пасбищата, къщите и всякакъв тип продукти бяха регламентирани и разпределени по такъв начин, че всеки знаеше какво е негово без никой друг да го заграбва или окупира и съдебни дела в това отношение нямаше... Мотивите, които ме задължават да споделя това са да очистя съвестта си, тъй като се смятам за виновен. Ние разрушихме чрез нашия зъл пример народа, който се радваше на такова управление. Те бяха до такава степен далеч от мисълта да извършат престъпление или злоупотреба, както мъжете така и жените, че индианец, който държеше златно и сребърно имане за 100 000 песоса в къщата си, я оставяша отворена, поставяйки само малка дървена пръчка срещу вратата като известие, че стопанинът е излязъл. По този начин, според техния обичай, никой не би могъл да влезе и да вземе нещо оттам. Когато те видяха, че слагаме катинари и ключалки на вратите ни, те помислиха че това е от страх, че те могат да ни убият, а не че някой би влязъл и откраднал чужда собственост. Ето защо, когато те откриха, че ние имахме крадци между нас и мъже, които искаха да направят дъщерите им грешници, те ни презряха. ”

Дон Манчио Сера де Легизамо, 1589 г.

                Дон Манчио, един от първите конквистадори на Южна Америка, пише тези думи като увод на завещанието си. Сигурно е имал право. Природата в района на Андите е толкова красива, че човек лесно може да си представи една извисила се духовно цивилизация, която да живее в хармония с нея. Усещане за тази хармония може да се долови в традиционната музика на хората от региона. За съжаление обаче, инкската цивилизация е останала в миналото и днешните перуанци наред с презрението към европейците са прихванали и техните пороци. Духовната извисеност на инките до голяма степен се е изпарила и у днешните перуанци се е превърнала в повечето случаи в някаква глупава шовинистична гордост без реално съвременно покритие. В това отношение сходството с някои балкански нации е голямо.

                И така, да продължим по пътя на нашето пътешествие. След като Карла ни качи на автобуса за Куско, ние прилегнахме в седалките и се залюбувахме на перуанското слънце и красивите природни картини, тук-таме разнообразени с инкски останки. След има-няма два часа автобусът спря на автогарата в Куско и ние тръгнахме да търсим хостела с чудна гледка към града, който нашия приятел немец колоездач ни беше препоръчал. Тук е момента да кажа, че couchsurfing-а хич, ама хич не върви в Куско. Най-много някой да ти отговори, че у тях не ставало, ама братовчед му имал хостел, където било евтино. С питане успяхме да стигнем до Плаца де Армас, централния площад на Куско. Всъщност, централният площад на почти всеки голям град завладян от испанците в Южна Америка се нарича Плаца де Армас, явно конквистадорите особено са тачили оръжията си. На тези площади са ставали и публичните екзекуции. Тупак Амару II, не рап певеца, а местния бунтовнически лидер от XVIII в е безцеремонно разчекнат с коне от испанците на площада в Куско след като е бил принуден първо да гледа вързан избиването на всичките му роднини. Въпросният Тупак Амару е роден в Тинта, селцето на Карла, и тя е особено горда с това.

Площадът е иначе много красив, заобиколен от няколко катедрали и други стари постройки, който днес са скъпи ресторанти, банки, хотели и Макдоналд’с. Куско е била столицата на инкската империя и някога тук са били дворците и храмовете на Инките. Испанците като примерни колонизатори, варварски са разрушили всичко и на тяхно място са построили своите си църкви и дворци. Седяхме и се полюбувахме на гледката около минута, времето нужно на местно хлапе да ни набележи и да се придвижи до нас. Последва следния разговор:

-          - Амиго, от къде си? – дружелюбно запитване.

-          - От България. – дружелюбно отговаряне.

-          - Дай един солес. – безцеремонно нахално.

-          - Нямам. – все още дружелюбно.

-          - Дай един солес. – безцеремонно, с тон на милиционер.

-          - Остави ни на мира. – отчаяно недружелюбно. 

     Отказахме да платим таксата за добре дошли в Куско (солес е местната валута, в случай че не сте се сетили) и любували се – недолюбували на гледката, вдигнахме раниците и тръгнахме да търсим хостела, който трябваше да е наблизо. Такива бяха голяма част от местните. Туристите са третирани като дойни крави, които вкупом бяха държани за виновни за греховете на испанците. Някои от туристите впрочем си и заслужават такова отношение. По такива световноизвестни туристически „цели” щъкат някаква особено досадна средна класа от по-богатите страни, заради които цените са високи и от които на местните им е писнало. В случката с детето, може пък и ние да бяхме недотам недружелюбни: споменът за Сикуени беше жив, а и е трудно да останеш дружелюбен, когато в стомаха ти бушува боливийска бактерия. Само след два дни многобройните хора, които нахално те спират на улицата в опит да ти продадат или измолят нещо спират да ти правят впечатление и стават част от общата картина.

Катедралата на Куско в която така и не успяхме да влезем.

                Заизкачвахме се по хълма осеян с хостели. Не успяхме да намерим баш тоя, който търсехме, но намерихме друг, на разумни цени и с чудна стая на терасата на покрива, откъдето се виждаше целия град и околните хълмове. Тоалетната също имаше огромен прозорец и определено влиза в топ 10 на тоалетните с най-красиви гледки в света. Голяма част от този първи ден изкарахме любувайки се на именно тази гледка от тоалетната. От площад наблизо до стаята достигаха звуците на традиционна музика, в която особено се наблягаше на ударните инструменти и на флейтата. След час звуците на андийска флейта, акомпанираната от кечуански тъпани станаха непоносими, а след два – че това е някакво китайско мъчение, което съчетано с разкъсващите болки, трябва търпеливо да се понесе. Музикантите свиреха почти без прекъсване целия ден, та чак до късно вечерта. На другия ден щяхме да разберем каква беше тази неистова еуфория по традиционната музика. Вечерта, така и не успях да се надигна за срещата с Карла. Венетка, която беше вече много по-добре, отиде самичка. Като се върна, каза че в градът цари всенароден купон по случай събота вечер, а може да е имало и още някаква причина. През нощта, пияни гласове пеещи нещо като футболни песни замениха пискливите флейти, явно като последен и много важен етап от Чистилището, където трябваше да си дам сметка и да изкупя греховете си за подобни деяния от не чак толкова далечното минало. 

Изгледът от терасата. Плаца де Армас, в дъното съвременно перуанско оупън-еър изкуство.

Изкачването към хостела. Заради надморската височина (3 700 м) бая се зорихме по тази древна инкска уличка.

                На сутринта съдбата явно решила, че достатъчно ни е наказала, реши да ни направи подарък. По план трябваше да тръгнем тази същата сутрин за Мачу Пикчу, но тъй като не се чувствахме никак добре, решихме да останем и да поразгледаме града. И о, късмет, симпатичните собственици на хостела ни, едни от двайсетината човека говорещи английски в Южна Америка, ни препоръчаха да отидем да гледаме инкската възстановка до останките на крепостта Саксайхуаман. Ето значи защо била тази дъндания предния ден: хората си репетирали явно. Тези възстановки се правят от местните ученици един или два пъти в годината и са нещо, което си заслужава да се види. Ей, извадихме значи късмет. С един удар два заека. Срещу евтиния входен билет видяхме и шоуто и Саксайхуаман. 

Крепостта Саксайхуаман е с форма на глава на пума, 20 000 души са я строили 50 години.

                
      Самото представление продължи четири часа и е трудно да се опише. Беше хем забавно в наивността си, хем впечатляващо с цветовете и хореографията си. Губят ми се определени моменти от спектакъла, но още ме напушва смях като си спомня за него. Действието се състоя на полянката пред останките от крепостта и се развиваше по времето на империята на инките. Над 300 предимно момчета бяха разделени на четири отбора като всеки отбор беше пищно облечен с един основен цвят: червено, зелено, жълто и черно. От страната от която ние седяхме се падна да са червените инки. На подиум седяха главния инка и неговото приближение, играни от местни актьори, и наблюдаваха и приветстваха четирите отбора, които се състезаваха помежду си в различни игри, целящи да докажат мъжките си качества. Група танцьорки на инкски танци запълваше паузите между отделните игри по примера на днешните мажоретки. По съседните хълмове бяха застанали знаменосци, които развяваха шарените знамена на Андите. Над тях пък някой недотам читав режисьорски мозък беше наредил да има деца облечени като черни кондори. Тези кондори четири часа вееха крила застанали на едно място. До подиума с инките имаше традиционен оркестър, на който по неволя присъствахме на генералната репетиция вчера. Самите игри бяха трагикомични. Комични, в наивността с която режисьорът се беше престарал в желанието си да пресъздаде реалистични игри изпитание за силата и издържливостта на момчетата. То не бяха скоци през огнени обръчи, то не бяха премятания по лостове и въжета, то не беше чудо. Публиката, дъвчеща листа от кока и гризяща свински кожички и печена царевица, надигаше бутилки с жълтеникава инка-кола, ахкаше при всяко по-сериозно падане от пет метра в горящ огън или заплитане в огнен обръч, но пък се смееше от душа на по-леките опърляния. Е, и ние се смяхме и ахкахме. Всеки отбор си имаше и носилконосци, които товареха и изнасяха гърчещи се тела до наблизоразположените медицински екипи. Всеки отбор си имаше и нещо като главатари, които биеха с камшик през краката хората от собствения си отбор с нескрита наслада явно с цел да ги настървят и тонизират. В един момент главатарите, по около десетина души от отбор,  се впуснаха един срещу друг и се заформи лют бой с камшици. Накрая на шоуто птици, предполагаемо кондори, внесоха някакво яйце и го поставиха в центъра на полето. От това яйце, за изумление на публиката бързо преминало в шумно одобрение, се излюпи бебе кондор. Някакви други животни искаха да го изядат, но в крайна сметка майка му го спаси. 

Инкските игри в Куско 2012.

Знаменосците с накацалите кондори над тях.

Дисциплините греда и скачане през обръч. При по внимателно вглеждане се вижда как паднали в огъня състезатели са отнасяни на носилка от съотборниците си.

                На няколко пъти по време на спектакъла припръсква дъжд, но предприемчивите продавачи, замениха кожичките с дъждобрани. Един пък, особено хитър, продаваше дискове с филма „Ел Дорадо”. Инкската възстановка до такава степен беше възпламенила националната гордост, че DVD-тата се харчеха като топъл хляб. И аз се изкуших и хвърлих един поглед на дисковете : беше някаква не чак толкова качествена американска продукция.

                След края на шоуто публиката имаше възможност да се снима с инката и да разгледа останките от Саксайхуаман, които изумяват с архитектурната си стойност. Високи до осем метра камъни бяха така издялани и напаснати, че и лист не може да се прокара нежду тях. За архитектурата на инките обаче ще стане по-подробно дума в епизода за нашето пътуване до Мачу Пикчу. 

Великият инка Пачакютек и засмяната му съпруга Мамасита.

Ми някакъв заблуден гринго, който е явно решил че свещенните инкски мумии са сложени там, за да се снимат невежите туристи с тях.

                Развеселени и заредени със страхотната енергия на игрите до края на деня се шляхме из града и разглеждахме разни негови забележителности. Трябва да се отбележи изключително добре подредения Музей на преколумбийското изкуство, където могат да се видят чудни предмети от инките и цивилизациите преди тях населявали земите на днешно Перу. Вечерта вече се чувствахме много по-добре и решихме, че на следващия ден ще атакуваме Мачу Пикчу. От туристическа агенция на Плаца де Армас пазарихме билети за минибусче до Хидроелектрико, разположено на около три часа пеш от Мачу Пикчу. Легнахме уморени и изпълнени с нови впечатления и на сутринта в осем часа се качихме на минибуса, пред който щеше дя се окаже, че бледнеят всякакви влакчета на ужасите и други подобни страховити неща.

- Първи впечатления от Перу. Загубата на спалното пончо, градът на ужасите, боливийската бактерия и андийските прасенца –

               След Боливия, нашето пътешествие се насочи към Перу. Кулминацията на престоя в Перу трябваше да бъде посещението на Мачу Пикчу, едно от седемте чудеса на света, каквото и да означава това.

               Перу ни посрещна с блокиране на граничния път. Блокиращите бяха местни хорица, които доколкото разбрахме искаха асфалтиране на някакви пътища. Хората имаха право – голяма част от пътищата в Перу бяха в окаяно състояние, по-лоши дори от тези в съседна Боливия, известна с пътната си мрежа от която могат да ти се изправат косите. Не стана много ясно как нашия автобус беше допуснат да премине барикадата : може би защото бяхме само чужденци, може би и шофьорите да платиха нещо на барикадиращите, а може пък и комбинацията от двата фактора да се оказа решаваща. Оттам нататъка се заредиха чудни изгледи към езерото Титикака огрян от перуанското слънце.

Блокираният граничен път. Автобусът бе допуснат да заобиколи барикадата.

               Целта на пътуването този ден бе селцето Тинта, разположено в Долината на инките на около два часа от Куско, древната столица на Инкската империя. В Тинта ни очакваше Карла, наше добро перуанско другарче, за да отпразнуваме подобаващо рожденния и ден. Автобусът, в който се возехме, логично не беше директен до Тинта. Налагаше се първо да слезем в Пуно, най-големия перуански град на брега на Титикака, и оттам да хванем друг автобус за Сикуени. От Сикуени пък трябваше да се качим на трети автобус, с който да пропътуваме петдесетината километра до Тинта.

               По първоначален план трябваше да пренощуваме в Пуно, но тъй като бързахме за рожденния ден на Карла, който се падаше точно този ден, в Пуно директно хванахме автобус. Впрочем така стана и по-добре, защото от това което успяхме да видим  от града, той никак не ни очарова : грозновати набързо построено-недостроени сгради, от която значителна част промишлени, и навъсени местни хора.  Може пък и на нас така да ни се е сторило по примера на лисицата и киселото грозде и градът да си заслужава. По-късно срещнах, че бил известен като фолклорна столица на Перу. Следващия път ще го уважим и Пуното.

Още в автобуса за Пуно шофьорите ни агитираха да се запишем и да платим за автобус на същата или на братска фирма, който да ни закара до Сикуени. Предложиха ни да платим дори в долари. Един симпатичен брадат и позагорял от слънцето немец, който правеше обиколка с колело из Южна Америка, но който явно се беше поуморил вече и се беше натоварил на автобуса барабар с колелото си, ни каза че предлаганата цена е висока. Той беше вече минал един път през Перу и дори ни предложи да ни смени малко перуански солеси, местните пари, за да може да си купим директно от автогарата по-евтини билети от друга фирма. Тук е момента да кажа, че Венета беше успяла да купи малки суми от всички южноамерикански пари в някакво чейнджбюро в София, при това на изгоден курс, нещо което аз не успях да сторя в Париж.  

               На автогарата в Пуно, успяхме бързо да намерим евтин автобус, който тръгваше буквално след няколко минути и така след едно ходене до тоалетната време вече бяхме в автобуса за Сикуени, предвкусвайки  вкусните гозби и приятната компания за рожденния ден на Карла.  Къде ти, съдбата беше отредила друг, по-безславен, но по-приключенски завършек на този ден. Автобусът беше евтин и логично беше доста мръсен и разбит, пък и спираше начесто. Не съм напълно сигурен, но в този автобус май гледахме някакъв американски филм за войната в Югославия, в който участваха разни български актьори в ролята на руснаци. Помня, че Вальо Танев беше особено жестоко разстрелян и умря патетично като във филм за партизани. И така пъплехме бавно към заветния Сикуени. Вече по тъмно в някакъв град или май беше бензиностанция, се качи продавач на брашно от мака.  Маката е кореноплодно растение като картофите и морковите, което и идея си нямам как се казва на български. Продавачът дръпна една дълга реч, в която доколкото разбрахме основно наблегна на лошите хранителни навици на перуанците и чудните качества, известни още на инките, на маката.  На моменти сладкодумния продавач бе саботиран от група французи, с които се возехме още от Исла дел Сол и които държаха да не им се нарушава спокойствието, погрешно решили че са в и-дзен класата на TGV. След като една от французойките, която видимо беше най-възмутена може би защото говореше испански, удари на камък в опитите си да привлече и местните пътници за каузата си, франсетата се кротнаха и амбулантния търговец тържествено довърши речта си. Местните явно го оцениха подобаващо, защото последваха множество развълнувани покупки на пликчета с мака. Трябва да призная, че беше добър оратор и успя и мен да ме запали до такава степен по маката, че в Куско си купих един голям пакет, който и досега си ям на закуска.

               Криво-ляво към десет часа вечерта се дотътрихме до Сикуени. Още на слизане от автобуса ни дебнеше първата неприятна изненада. Пренебрегнали съветите да си държим багажа винаги в себе си, ние бяхме оставили раниците си в багажното отделение на автобуса. Слава богу, раниците си бяха там, но пък липсваше спалния ми чувал. Претърсих цялото багажно, спален чувал няма. Шофьорът само кимаше с глава и питаше въпросително „пончо, пончо”, после се качи зад волана и запраши с останалите пътници нататък по маршрута. Така се разделихме със спалното ми пончо, явно решило да поеме свой собствен път някъде из перуанските селца.  

Решихме все пак да гледаме позитивно, чувалът едва ли щеше да ми трябва особено, имайки предвид че е лято, пък и не беше от скъпите. След като взехме раниците влязохме в автогарата, за да потърсим телефон и да се обадим на Карла. Сцената, която ни посрещна там беше достойна за филм на Индиана Джоунс. Автогарата беше претъпкана с поналягали и понасядали индианци, в дъното някои дори се преобличаха. При влизането ни разговорите утихнаха, главите се завъртяха и ни посрещнаха недружелюбно-опулените погледи на цялата банда чакащи. Ние бяхме единствените европейци, пък явно местните имаха зъб на белите, заради безчинствата на испанците навремето. В опитите да влезем в мирен контакт с местните, те ни отговориха с арогантност, на места агресивна. Дори полицаите бяха изключително недружелюбни и Венета правеше обстановката още по-филмова, разказвайки истории за полицаи мушкащи дрога в чантите и дрехите на туристи, на които после искат подкуп за да ги пуснат от участъка.

В крайна сметка успяхме да намерим интернет клуб, от който да се обадим на Карла. И тук, паф, съкрушителния удар на съдбата – Карла съобщи със звънливото си медено подпийнало гласче, че ни очаквали по-рано, че автобуси за Тинта вече нямало, че такситата са скъпи и опасни (наскоро таксиджии били убили и ограбили двама чужденци) и че те всички са пияни и нямало кой да дойде да ни вземе с кола. Като единствено разумно решение ни препоръча да спим в хотела срещу автогарата, откъдето утре сутрин ще дойде да ни вземе. Е, това е, спасение няма, трябваше да останем да нощуваме в града на ужасите. Нямаше какво да се прави, пазарихме една таванска стая в хотела срещу автогарата и гладни и мръсни, направо с дрехите си легнахме да спим в ада, само на 50 км от рая. През нощта почти не мигнахме. Всяко нещо обаче, дори и най-ужасното, си има край.

На сутринта се осмелихме да влезем в едно кафе, където Венета удари едно кафе с домашно каймачено мляко, на дъното на което я очакваше трупчето на ненаучила се да плува перуанска муха. Карла дойде позакасняла, но пък засмяна до уши да ни вземе и, ей, всичко някак блесна. Сикуени вече не изглеждаше чак толкова недружелюбен, пък и едно чудно перуанско слънце беше грейнало, сякаш за да ни подскаже, че сме вече тъй близо до столицата на Империята на слънцето – Куско.

В къщата на чичото на Карла, пълна с негови статуи, вече беше раят. Чичото на Карла е учител по изящни изкуства в Швейцария и летем си почива в родното селце. Възполвахме се да се попечем мързеливо на терасата с чудна гледка към Долината на инките. За пръв път в нашето пътуване имахме пералня на разположение и след два-три цикъла на пералнята всички наши дрехи бяха чисти и ухаещи. За обяд пък братовчедката на Карла, също художничка, беше сготвила чудна супа. Идилия бихме казали. Е, да, ама не било писано тази идилия да продължи дълго. След като хапнахме, решихме и да подремнем с Венета, както си му е реда. От тази следобедна сиеста и двамата се събудихме с ужасни болки в корема. Боливийската бактерия беше ханпала перуанска супа и беше решила да ни изяде и нас отвътре за десерт. И се почна едно безкрайно ходене до тоалетната, което сигурно е някой кръг на ада. 

На припек. Слънцето е толкова изгарящо, заради надморската височина, че си слагахме слънчев крем с фактор за бебета

Засмяната Мисис Пропър простира изпраните ни дрешки

Венета небрежно позира на фона на Долината на инките. Да се отбележи назъбената преграда на терасата в стил крепостта Баба Вида. Чичото явно беше почитател на бойния стил и имаше дори и въздушна пушка.

Криво-ляво привечер се надигнахме да се поразходим, защото Карла ни дърпаше и нямаше търпение да ни разведе из село Тинта и да ни запознае с баба си и дядо си. Ей тази разходка, която завърши в болницата в Тинта, вече беше и деветте кръга на ада. У бабини на Карла запазихме някакво самообладание, с цената на избили капки студена пот по челата. Бабата и лелята безуспешно ни приготвяха отвари за раздиращите ни се кореми. Пиенето на чайчетата се редуваше с ходене до тоалетната, която мило напомняше тази на село. У бабата видяхме и живи андийски свинчета, или куй както им казват местните. Куйчетата са много симпатични писукащи животинки, които печени с картофи са най-прославения местен кулинарен специалитет.  Ние обаче като видни защитници на андийските свинчета, така и не опитахме тази местна гозба. Когато се видяхме месеци по-късно с Карла, тя ми сподели с дяволско гласче, блясък в очите и напираща слюнка в устата как баба и и заклала и приготвила едно само за нея вечерта след като ние си тръгнахме от Тинта.

След като се видя, че с чай нещата няма да се оправят, Карла и братовчедка и ни заведоха в болницата. Мда, не е за вярване, но в село Тинта в Перу си има болница, където почти безплатно ни прегледоха и дадоха лекарства. Едно от тези лекарства беше пликче прах, което разтворено в хладка вода имаше вкус на пикня, с извинение, от което ти се повдига. Още на следващия ден „забравихме” да си го пием. Впрочем Венета май забрави още същата вечер след като го опита. През нощта спахме добре и на сутринта след закуска с вкусни домашни преруански хлебчета и запознаването с разни други лели и чичовци на Карла, тя ни качи на автобуса за Куско. Разделихме се с уговорката, че на другия ден ще се срещнем с нея в Куско. Оттам до Мачу Пикчу ни деляха само някакви си сто и нещо километра, които  обаче щяха да се окажат най-екстремните в целия ми живот. 

- Комунизъм с дъх на кока, 2 част -

    





   Докато в защита на отглеждането и  употребата на кока стои хилядолетна традиция, то голям бич за цяла Южна Америка е кокаиновата индустрия. Както стана дума, кокаинът е алкалоид съдържащ се в листата на коката. За пръв път  е изолиран в средата на XIX в. и действието му е многократно по-силно от това на листата на коката. Причинява силна психологическа зависимост и най-често води до физиологически увреждания, летаргия, психоза, депресия и неспособност да стоиш в спокойно състояние. Три четвърти от световното производство на кокаин днес е съсредоточено в Колумбия като листата от кока, нужни за индустрията, се отглеждат в самата Колумбия или се внасят от Перу и Боливия. В Боливия, нелегални кокаинови лаборатории има в труднодостъпните джунглести северни райони около град Кочабамба. Скъпите автомобили на хората замесени в кокаиновия бизнес могат да се видят навсякъде в Боливия.

Красивата църква в Копакабана на брега на Титикака

Наред с всичко казано дотук, Боливия е ужасно красива и слабонаселена страна. Върху територия 10 пъти по-голяма от тази на България живеят едва 11 млн жители. Природата е разнообразна, има джунгли, пустини (включително и прелестно бялата солна пустиня Салар) и високи над 6 000 м.н.в. планини. Океан или море няма, но пък за сметка на това Боливия си има невероятно красивото езеро Титикака, най-високото плавателно езеро в света, разположено на 3 811 м.н.в. Титикака е разположено между Боливия и Перу и странно усещане за сливане с древна цивилизация те обзема, когато плаваш с лодка по вълните му. Тук някога е процъфтявала Инкската империя и следите и са навсякъде. Копакабана (да не се бърка с плажа на Рио) е най-известното курортно градче на брега на езерото в боливийската му част. Влизайки в красивата църква на Копакабана, човек се смайва от количеството злато, което я украсява. Когато испанците открили инките, те дружелюбно ги приели и с готовност показвали многобройните си златни украшения и предмети. Алчните испанци само това и чакали. Малка част от тези инкски предмето били претопени на място и превърнати в олтари на църкви. По-голямата част пък била натоварена на огромни кораби и се пръснали под формата на бижута и окрашения из дворците на Европа. На около час с лодка от Копакабана, навътре в езерото се намират Островът на слънцето и Островът на луната. Ако искате да се почувствате в нещо като рай, далеч от западната цивилизация, сред местно население, което е трудно да се прецени в кой век живее, то това е вашето място. Чудно красиви са тези острови, особено по залез и изгрев слънце.

Индианско селце на Острова на слънцето в Титикака

В Боливия има само две железопътни линии, което всъщност е голям лукс за Южна Америка. Тази, която свързва Санта Круз (най-големия град и втората по големина метрополия след Ла Пас в страната) с град Корумба на границата с Бразилия е наричана галено Трен де ла муерте, влакът на смъртта. Не е ясно откъде точно идва това име, но пък 17 часовия преход с влак, който преди 60 години е бил лукс и се движи със средно 30 км/ч, си е сериозно изпитание за несвикналите и чудно приключение за търсачите на нестандартни преживявания. Ставайки дума за превозните средства, стигаме и до третия неофициален символ на Боливия, така наречените колективос (на български – маршрутки). В големите градове Санта Круз и Ла Пас  има по около хиляда линии на колективосите, които са основен обществен транспорт. Типичният колективо представлява вехт японски минибус, най-вероятно бракуван преди 20 – 30 години в Япония, но възкръснал за втори живот в чевръстите ръце на боливийците.  Колективосите може да са старички и очукани, но са ужасно колоритни и боливийските шофьори правят чудеса зад волана им. Няма да видите две да си приличат : всевъзможни лепенки, плакати, снимки, лампички, флагчета, талисмани и какви ли още не дрънкулки пресъздават богатия вътрешен свят на шофьора върху неговото оръдие на труда. Много често тези колективос са препълнени с хора и багажи като качването и слизането на един пътник и торбите му става със задружните усилия и указания на шофьора и останалите пътниците. Често шофьорът е придружен от викач, на когото работата му е да крещи посоката, в която отива колата на де що кой види да минава покрай пътя и да успее да набута максимален брой хора в нея.

Градинка и зад нея централната катедрала на Санта Круз

Ако Ла Пас е административната, а Сукре – официалната, то Санта Круз е културна столица на Боливия. Красиви сгради, градинки и църкви от Колониалната епоха създават невероятното усещане за спряло време.  Единственото нещо, което леко смущава несвикналите чужденци са многобройните тежко въоръжени, но пък привидно добродушни охранители. Те са навсякъде като задължително до всяка банка стои униформен с огромна карабина помпа. Сигурно в Боливия стават много банкови обири, а може би е следствие от комунистическото управление на страната. Впрочем комунизмът в Боливия е доста различен от този, който познаваме в Източна Европа. Боливийците са много предприемчиви и дейни хора и буквално на всяка крачка се продава нещо. Уличните продавачи са най-често бабки, който продават домашно сварени компоти, разни банички и хлебчета, прясно изцедени сокове, ядки, пръжки и всякакви други неща за хапване и пийване. Боливийците, противно на източноевропейците по време на комунизма, са много религиозни хора като най-очевидно свидетелство за религиозността им са многобройните надписи по колите „обичам Исус”, „вярвам в бог”, „ти си единствен” и т.н. от сорта. Шофьорите ги слагат може би и от суеверие. Имайки впредвид лошите пътища и лудия начин на каране, пътните произшествия сигурно са доста често явление. Боливийците правят впечатление на добри и почтенни хора като е възможно това да е следствие донякъде от религиозността им.

Златният резерв на Боливия

Боливия е евтина страна, като стая с две легла в доста сносен хотел в курорта Копакабана може да се спазари за 60 боливианоса (6-7€) на нощ. Същата стая в Санта Круз,в  не чак толкова сносен, но все пак напълно приемлив хостел е 40 боливианоса. Пазаренето всъщност е направо задължително : забавно е, а и носи иконимии. Цените са фиксирани само в магазините. В автобуси, хотели и по сергиите, особено за туристически стоки, поставените цени са само ориентировъчни. В ресторантите не е прието да се пазариш, но пък те са адски евтини. Все пак чужденците трябва да имат едно наум, когато хапват в обществени заведения. Боливийската храна, която иначе е много вкусна, бъка от бактерии към които местните са развили имунитет, но които причиняват нечовешки мъки у непривикналите. По-малко кулинарни рискове ще ви спестят немалко главоболия, а апетитните супички и готвени ястия от улицата са равносилни на харакири. Да се чуди човек тогава как са се справили испанците с колонизацията при тези условия.

Въпреки че Боливия е една от малкото страни в Южна Америка, които изискват визи за българи (струва около 40€ и се издава на границата), тя определено е ценна находка за търсачите на красива природа, уникална местна култура, исторически останки, авантюристични приключения и ниски цени.  Евтина, чаровна и колоритна, Боливия оставя трайни усещания и води до пристрастяване. Оставете се да ви води случайността и предвидете достатъчно време да разгледате всички чудни кътчета на тази уникална страна. 

- Комунизъм с дъх на кока –

                Въпреки, че е богата на природни ресурси, Боливия е най-бедната държава в Южна Америка. Тя е и страната с най-голям процент на местно население на континента (55%) като най-големите етнически групи са Кечуа, Аймара, Чикитано и Гуарани. Девизът на Боливия е добре познатото „Съединението прави силата”. Докато в България обаче той изразява преди всичко идеята за обединението на отделните български територии след Освобождението, то в Боливия се има предвид обединението и съжителството на над 30 различни местни етнически групи, а също така и голям брой имигранти от цял свят. Страната е кръстена на родения във Венецуела Симон Боливар, най-видния деец в борбата за независимост на южноамериканските народи от Испания в началото на XIX в. През следващия век пък един друг, не по-малко известен,  този път аржентински революционер и боец за социална справедливост, намира смъртта си в Боливия, разстрелян от боливийската армия, обучавана и подпомагана по това време от ЦРУ. Става дума разбира се за Ернесто Че Гевара, който през 1967 за последен път вдишва въздуг на този свят в гористите райони в провинция Валегранде близо до Санта Круз.

чолита в очакване на автобуса за Ла Пас

            В Боливия на пръв поглед правят впечатление многото индианки, предимно застаряващи, облечени в традиционни носии. Тези жени са наричани с малка насмешка чолитаси. Обичайното облекло на  боливийска чолита се състои от светли дрехи, задължително пола, черно или кафяво килнато бомбенце от което обезателно се вият две лъщящи черни плитки и неизменната чудно шарена торба, в която преобладават розовото и лилавото.  Тази шарена торба, която определено е неофициален символ на Боливия, представлява всъщност четириъгълно парче плат, в което се увива какво ли не и което чолитасите ловко завързват около врата си. Бебетата също биват увивани и носени в тези торби. Картинката на чолита, която носи бебето си на гърба е истински трогателна и емблематична за Боливия. Тъй като те май не носят долни гащи, дългите черни поли, в които тези жени са облечени пък освен всичко друго служат и за прикритие, когато нуждата застигне чолитата някъде по пътя. Някой разказа и случката как една от тях се облекчила по средата на втория етаж на междуградски автобус. Ей така, клекнала си с полата между седалките. В Ла Пас пък могат да се видят разлепени афиши за специално организираните за туристи боища между чолитаси... Митове за изостаналостта и странните нрави на боливийците могат да се чуят навсякъде из континента като повечето от тях са разбира се преувеличени и изопачени. Факт е обаче, че страната шокира в първия момент несвикналия чужденец, но после нетипичните картинки и красивата и разнообразна природа трайно го очароват.

модерната част на столицата Ла Пас

Както в повечето латиноамерикански държави, социалното неравенство в Боливия е огромно. Голяма част от населението живее в квартали от наглед недовършени къщички построени от калени тухли, в които улиците са направени от добре утъпкана земя. Тук-таме се виждат работилнички за тези тухли, в които понякога забравените под дъжда навън тухли бавно се превръщат в кал. Не е ясно как самите къщи не се стичат при някой по-силен дъжд, може би ги спасява покрива. Централните части на големите градове обаче изглеждат доста прилично като в столицата Ла Пас има дори редица мини-небостъргачи. Самият град е разположен в котловина приличаща на казан като стръмните склонове на този казан са плътно покрити от къщи. Нощем гледката към тези склонове е невероятна и човек има чувството, че се намира на терена на огромен стадион, по препълнините трибуни на когото хората мълчаливо са запалили огънчета. Ла Пас, който всъщност е само административна столица на Боливия (официалната е Сукре), е „де факто” най-високоразположената столица в света – 3 650 м.н.в. Поради тази височина, когато чужденец за пръв път стъпи в Ла Пас, той почти сигурно прекарва така наречената височинна болест. Симптомите на тази болест са световъртеж, отпадналост, гадене и задъхване. Болестта обаче не е такъв голям проблем, защото от всяка аптека могат да се купят магическите таблетки Сороичи, а за почитателите на природната медицина – от всяка сергия на улицата не по-малко магическите листа от кока.

магически трупчета на бебе-ламите

Коката е втория неофициален символ на Боливия (има и още един, но за него ще стане дума малко по-късно). В Ла Пас, в съседство с пазара на вещиците, където най-небрежно се продават изсушени трупчета на новородени лами и куп други „магически” джунджурийки, се намира доста добре подредения музей на коката. В него него любопитно е проследена историята и начина на употреба на растението, действието му върху човешкия организъм, както и технологията и опасността от синтетично извличания от него алкалоид кокаин. Боливия е била част от огромната инкска империя, на която край слага испанското нашествие през XVI в. и инките са считали листата на коката за божи дар, в който те са съзирали есенцията на божествения си произход. Листата се употребяват по два начина : чрез бавно дъвчене или на чай. Алкалоидите в коката подтискат умората, глада и жаждата. Освен като лекарство срещу височинната болест, традиционната медицина използва коката като обезболяващо лекарство, лекарство срещу кървене и като афродизиак. Инките са използвали също така коката като упойващо средство при сложните мозъчни и други операции, които те са провеждали. Благодарение на тези си действия, не е трудно да се досетим за огромната и централна роля на растението в религиозните вярвания на Андийските народи.

buenvenido en el museo de coca!

Отглеждането на кока днес е разрешено от закона и процъфтява в Боливия, Венецуела и Перу. Ево Моралес, комунистическият президент на Боливия от 2005 насам, дължи голяма част от популярността си на факта, че е бил синдикален лидер на производителите на кока, когато отглеждането и е било забранено от държавата. От позицията на управляващите Боливия комунисти, отглеждането и употреба на кока е традиционен начин да се противопоставят на западноевропейското и американско влияние. За защита от същото това влияние правителството отделя големи средства за развитие и поддържане на традиционните местни изкуства. За популярността на  тези идеи говори факта, че Ево Моралес, за разлика от повечето останали комунистически лидери, е избран демократично президент. Що се касае до листата от кока, те са били един от основните елементи в оригиналната рецепта на кока-колата, което всъщност едва ли е изненада като се има впредвид името на напитката. Днес, кока-колата продължава да съдържа листа от кока, но те са само за аромат, химически лишени от алкалоида кокаин. Исторически първата западноевропейска напитка с листа от кока пък е вин мариани, вино с листа от кока, изобретено през 1863 от френския химик Анжело Мариани. Тонизиращото вино било толкова популярно, че дори папа Лео XIII наградил със златен орден на Ватикана изобретателя му. Американецът Джон Пембертон се въодушевил от тази напитка и създал американския му еквивалент Пембертон’с Френч Уаин Кока. Когато през 1886 в Съединените Щати били гласувани първите закони забраняващи употребата на алкохол, Пембертон отговорил като създал нова, този път безалкохолна напитка. Така била родена най-популярната днес напитка в света, кока-колата. 

следва продължение...

 

- Ordem e Progresso -

                Върху добре познатото знаме в приятните жълто, зелено и синьо е изписан девиза на Федерална Република Бразилия : Ordem e Progresso (Ред и Прогрес). Човек трудно може да си представи размерите на тази огромна страна, континент в континента, както самите южноамериканци обичат да казват. Бразилия има размерите на близо 80 Българии и население от 192 млн души. Страната прилича много на другата огромна страна от Новия свят, САЩ, по размери, история и териториална и политическа организация. Бразилия е разделена на 26 щата и е единствената португалоговоряща страна в Южна Америка, заобиколена от морето от испаноговорящи държави. Икономическият потенциал на страната е огромен. Предвижда и се бляскаво икономическо развитие. Не е случаен факта, че Бразилия е натоварена да организира световното първенство по футбол през 2014 и Олимпийските игри през 2016. Страната е на 7-мо място по брутен вътрешен продукт в света, а Сао Пауло - най-големия, най-богатия и най-скъп град в Южното полукълбо.

Сао Пауло - безкрайната бетонна джунгла

Бразилия, по подобие на повечето страни от Новия свят,  е населена от хора, чиито корени са пръснати по целия свят. Интересно е например, че в страната живеят около 2 млн бразилци от японски произход, което я превръща във втората по брой на японци страна в света, след самата Япония разбира се. Японската колония е съсредоточена главно в град Сао Пауло, в квартала Либердаде, където само двойните надписи на португалски и японски подсказват, че се намирате в Бразилия, а не в Япония.

                Икономически, южната част на Бразилия (щатите на юг от Рио де Жанейро) е по-развита. На север, огромна част от страната заемат джунглите по река Амазонка. Бразилия е и страната в Южна Америка, където разликата между различните социални класи е най-рязко изразена. Крайната бедност на голяма част от населението е главен фактор за огромната престъпност в страната.  Социалното неравенство е и главната причина последните двама президенти на страната да са от лявата Работническа партия :  Луиш Инасио Лула да Силва (или просто Лула) и добре познатата у нас настояща президентка Дилма Русеф. Макар че повечето бразилци открито декларират, че са отвратени от политиците и от корупцията в страната, Лула се счита за най-популярния президент в историята на Бразилия. Тази популярност се дължи на харизматичната му личност и на проведените социални програми, имащи за цел да намалят бедността на населението. Въпреки провежданата социална политика, Бразилия продължава да е страна на ясно изразени социални контрасти. Това е особено видно например в Рио де Жанейро. Добре изглеждащи и поддържани квартали граничат с доста по-жалките фавели. Фавела е термин, с който се назовават бедните, най-често набързо застроени квартали. За да добие приблизителна представа как изглеждат бразилските фавели, човек просто трябва да отиде в някоя циганска махала, в който и да е български град. В Рио де Жанейро най-голямата, Росиня, е обитавана от  около четвърт милион жители. Интересно е, тъй като фавелите се строят бързо и по време на голям икономически растеж на даден град, някои от тях се намират на доста добре разположени парцели в центъра на този град.

Лапа в Централно Рио - декорът на уличната фиеста в петък вечер

В Рио де Жанейро повечето се намират по многобройните хълмове, върху които е разположен града. Някои социални програми, които целят уж да осигурят по-добри условия на живеещите във фавелите, всъщност имат за цел да преселят населението на някоя централноразположена фавела в по-крайна част на града. Условията на живот практически остават същите, но пък апетитните централни терени страват плячка на строителни и всякакви други предприемачи.

                Като оставим настрана икономиката и политиката, основният капитал на страната е доброто настроение на бразилците и способността им да се забавляват. Петък вечер в Рио, определени централни улици се затварят за коли и хората се изсипват навън за спонтанно и безпаметно празнуване на края на работната седмица. От безбройните заведения се носят разнообразни ритми, а на улицата самодейни самба и други подобни групи се забавляват да веселят хаотичната маса от празнуващи хора. Представете си новогодишната нощ в София, еми нещо такова е всяка петък вечер в Рио. Неделя през деня пък същите тези улици се затварят, за да  могат бразилските малчугани да си спретнат неделното мачле пред погледите на любящите им родители. Докато децата ритат топка по улицата, батковците и каките пък играят на джитбол или плажен волейбол на някой от огромните плажове Копакабана, Ипанема, Леблан или на по-малките Ботафого и Фламенго.

Плажът Ипанема -  къщата ми в Рио ще е в близост

Любопитно е да се спомене, че по тези плажове, противно на очакванията, жени по монокини няма. Ако тук-таме има някоя, то тя със сигурност е чужденка. Да се преобличаш на плажа също не е прието, съблекални няма. Намяташ дрехите директно върху мокрите бански. Ако решиш все пак да се преоблечеш импровизирано, то това със сигурност предизвиква усмивките на местните, защото е сигурен знак, че не си бразилец. Бразилките нямат навика да си показват гърдите по плажовете, но за сметка на това пък нямат никакви задръжки привечер, когато импровизирания купон ги завари по малка нужда навън. Подпийнали и развеселени приклекналите задници са наоколо, най-вече по плажа.

   Бразилците ги бива в празненствата определено. Като оставим настрана световноизвестния Карнавал през февруари,  всеки друг най-малък повод става причина за всенароден празник. Докато например в Белград забраниха гей-парада, а пък в София объркани младежи си изливат насъбраната злоба биейки и без това малобройните участници на този парад, в Рио това е повод за един огромен шарен и шумен всенароден купон.

Rio sem homofobia 2011

Тази година гей-парада в Рио се състоя на 4 километровия плаж Копакабана и събра близо 700 000 човека като само малка част от тях бяха действително гейове, травестити, бисексуални и т.н. по-непопулярно сексуално ориентирани хора. Различието и разнообразието е истинското богатство на бразилската нация и хората обичат да засвидетелстват подкрепата си, още по-добре пък това ако може да стане на пищен, по южноамерикански, купон. Дори и да не говориш португалски, бразилците не те оставят да се почувстваш чужденец. Колкото по-различен си, толкова по си обект на откровен човешки интерес. Докато официалния девиз на Бразилия е „Ред и Прогрес”, неофициалния девиз на Рио де Жанейро, а и на цяла Бразилия, така както го формулираха самите местни е „Be careful, but stay cool” или преведено приблизително  „Бъди нащрек, но не спирай да се забавляваш”.

Страната пленява по непретенциозен начин, но завинаги. Ако обичате слънцето, доброто настроение и приятните и непретенциозни хора, то Бразилия определено е вашата страна. Отпуснете се, отдайте се безприкословно и няма да съжалявате. Неусетно ще прихванете от невероятната положителна енергия на бразилците и усещането за вечна младост бързо ще размие всякакви черни мисли.

- Един слънчев ден –

(разказ за децата, родителите, Лувъра, природата и още нещо) 

         Серж се огледа и избра едно по-сенчесто местенце в градинката на Карусела до Лувъра. Отвори раницата си и извади парчето груб кафяв плат, върху което имаше навик да се изляга. Разпъна го върху меката и леко влажна, добре подстригана и чудно зелена трева. Настани се и се огледа пак. Наслади се на красивата сграда на Лувъра, свидетел на минало величие и безкрайна суета. Пред входа на музея, около изящната стъклена пирамида, се тълпяха поредната порция туристи дошли от всички краища на света. Серж ги взе за част от пейзажа и не им обърна внимание. Имаше нещо, което го човъркаше отвътре и на което бе решил да се посвети. Бръкна в раницата и извади леко измачкана тетрадка. Извади и една химикалка, която отдавна бе останала без капачка. Отвори тетрадката и хвана химикалката. Погледна още един път околните сгради и синьото небе над тях. Вдиша няколко пъти от свежия въздух и се наведе над празните листа :

" Има някои неща, които просто трябва да седнеш и да напишеш. Ако нещо смущава вътрешния ти мир седни и го напиши.  Излей дявола на белия лист.”

Серж бе доволен от написаното. Всеки артист, от каквато и да е област, ще ви каже, че най-трудно е началото на едно произведение. После е лесно, нещата някак следват естествения си ход. Креативната енергия може да погуби човек, ако не намери пролука през която да излезе. Той хвана по-уверено химикалката и с настървение и удоволствие продължи да пише :

„ Трудността да запазиш вътрешния си мир идва от допира с хора. Има хора, които без дори да си дават сметка, се опитват да те изкарат от блаженото чувство, което хиндуистите наричат Нирвана, блянувано и желано, осъзнато или не, от всеки. Това е нещо като контакт на тела с различна температура. От физиката знаем, че при контакт на по-топло с по-студено тяло, по-топлото загрява по-студеното, а по-студеното изстудява по-топлото. Нещо подобно се получава и когато по-тревожен ум срещне по-спокоен и хармоничен. По-тревожният се стреми да отдаде от тревогата си, докато по-спокойният пък се опитва да внуши душевния си конфорт на околните, за да запази своя. Може би най-ярък пример за това са отношенията родител-дете. Децата се раждат необременени, душевно спокойни въпреки многото рев, свободни и пълни с радост и искрена любов към живота и заобикалящия ги свят. Контактът с тях кара родителя да изпитва част от тази наслада към живота. Толкова е често да чуеш от устата на млад родител да казва за детето си, че това е най-хубавото нещо на света... За съжаление обаче влиянието, точно както във физиката, е двупосочно. Неуравновесените, терзаещи се родители внушават тревогата си у децата. Без да го искат, за щастието, което им дават децата, родителите се отплащат с терзания. На радостта от света и свободата те слагат оковите на собствените си лични и социални комплекси. Може би това е най-голямата отговорност, която един родител носи, наред с физическата защита на детето. Не това да задоволи материално детето си, а да го запази от собствената си нестабилност. Това е начина децата да отраснат щастливи, пълноценни, искрено доволни от себе си и от живота. Това е начина човешкият свят да стане по-добър. Колкото по-малко нещастни деца, толкова по-малко бъдещи диктатори, насилници, алчни и душевно неуравновесени хора. Толкова по-малко експлоататори и палачи.”

Серж спря за момент. Не можеше да прецени дали това, което написа беше хубаво или не. Беше сигурен обаче, че сега се чувстваше по-добре и по-лек. Бе изпълнил някакъв дълг. Ах, колко много обичаше живота. Бе влюбен и любовта му излизаше отвъд границите на осезаемото, на това, което обикновено наричаме реалност. Наведе се и продължи да пише. Нова мисъл, наглед нямаща нищо общо с това, което току-що написа му дойде. Той обаче усещаше, че някаква дълбока връзка съществуваше :

„ Човек не може и не трябва да се опитва да доминира природата, защото той е част от природата. Не може да подчиниш нещо, което те превъзхожда, което е отвъд тебе. Единствената възможна алтерналива е хармоничното съжителство. Всеки един човек, индивидуално, сам за себе си, трябва да приеме че е част от това, което го заобикаля, неразделна част, естествено продължение на така наречената природа. Така и тя ще стане част от него. И няма да има нужда да се издигат египетски пирамиди със суетната надежда да не бъдем забравени след смъртта си, защото тогава целият свят ще бъде нашата египетска пирамида.”

Серж прочете отново, това което написа. Отново не можеше да реши то добро ли е или не. Това обаче не го интересуваше особено. Чувстваше се прекрасно, готов да се наслади на поредната доза магически преживявания, която денят щеше да му донесе. Опияняваше се от това, че е жив. Затвори тетрадката и погледна небето. Всичко беше толкова прекрасно.  Излегна се. В този момент почувства, че е гладен. Толкова простичко, а в същото време толкова гениално. Това беше най-невероятното и най-прекрасното чувство. Доказваше му, че жив, че не сънува. Серж се надигна и бръкна в раницата. Извади каквото носеше за обяд и лакомо се нахвърли върху храната. Небето бе все така синьо, градинката на  Карусела все така зелена, Лувърът все така красив, а туристите все така многобройни и жужащи...

- Дзен или изкуството да бъдеш тук и сега -

Ако тръгнете да търсите далеч от себе си приятел, 

надявайки се че той ще ви освободи, вие няма нищо 

никога и никой да намерите, защото единствено 

разпознавайки вашият вътрешен приятел, вашия 

собствен дух, ще достигнете до избавлението.*

„ Бъдете тук и сега. Нищо друго няма значение. Тук и сега, в това именно доджо, в този именно момент.”
 

Лекият, излизащ без каквото и да е усилие глас на Учителя идваше откъм гърба ми.

„ Вкарайте енергия в тялото си. Не бъдете отпуснати като сак с картофи. Дишайте.”

Бялата стена пред мен отдавна беше престанала да ме интересува. Отвреме – навреме само вниманието ми привличаха грапавинките по боята оставени от мечето, с която я бяха нанасяли. Въображението ми откриваше странни лица и гротесни фигурки изобразени от точиците, чертичките и завъртулките в бялата боя.

„Издишайте бавно. Забравете всичко останало. Вие сте само дишане.”

Гласът спокойно нареждаше. Усещах другите посетители на доджото около мен, но това беше усещане отвъд сетивата. Някакво странно усещане за свързаност с другите, за отвореност на сетивата. Доджото дишаше чрез телата и духа на хората в него.

„Оставете мисълта ви свободно да тече. Не я спирайте по никакъв начин. Не се опитвайте да я контролирате или насочвате. Наблюдавайте я отстрани.

Вече бях престанал да обръщам внимание на грапавините по бялата боя. Мислите ми течаха спокойно и свободно, необоспокоявани от нищо, освен може би от шума на метлата, с която някой метеше двора. Ето значи къде била свободата. Просто излез от клетката на контролираното  рационално мислене, което нечии болен мозък е въвел като социална норма и в което се опитват да те форматират още от първи клас в училище. Бъди просто себе си. Тук и сега.

Минималистичният плътен звук на японски тъпан изпълни пространството. Това бе сигнал за край на сесията. Почти нереалната или по-скоро дошла от друга, паралелна реалност, картина на хора облечени в черни кимона, стоящи неподвижно, с кръстосани крака, и наредени в странен геометричен ред срещу белите стени на дожото се раздвижи. Магията се разтвори в околното пространство. Замениха я ежедневните разговори и поведение. Отвън на улицата, в дъждовния парижки следобед, остана обаче част от свръхреалното чувството. Усещането че ти, не някой друг, а именно ти, живееш тук и сега.

Дзен не е нито теория, нито идея. Това не е интелектуално познание, а преди всичко практика : зазен.

Седнал върху кръгла възглавничка, с кръстосани крака, така че колената да опират в пода. Тазът напред, гърбът изправен, вратът изопнат, брадичката навътре, рамената отпуснати. Палците, докосващи се хоризонтално, очите полу-затворени. Дишането е спокойно, издишането дълго.

Учителят Дешимару, който емигрира във Франция през 1967 въвежда дзен-практиката в страната, позната дотогава на малцина интелектуалци. Той я дешифрира по следния начин: Зазен няма за цел да ви открехне някакво специално състояние на съзнанието, а напротив – да ви помогне да намерите нормалното, естествено състояние на вашето тяло и дух, същността на буда. Нормалното състояние, такова каквото Дешимару го проповядва, е на широк, свободен дух, отвъд категориите, който не изпитва страх, дух, който не е пуснал корени в нищо.

Първоизточник на дзен е опита на Буда, който се предава от учител на ученик през вековете. Преди две хиляди и петстотин години, в днешна Индия, Шакиамуни, принц на малко непалско кралство, става Буда (буквално Пробуден, Озарен) след дълго търсене на избавление от вътрешните си терзания практикувайки мълчаливото стоене зазен.

Всичко това звучи може би малко мистериозно, но всъщност става дума за много конкретно усещане на единение на тялото с духа. Свидетелство за физическата сила на тази практика са азиатските бойни изкуства. Една демонстрация на  сякаш вечно усмихнатите монаси от манастира Шаолин е достатъчна да убеди скептиците. В балканската литература буда наднича от книгите на Никос Казандзакис. 

*  из Сутрата на Пътят

- В търсене на идентичност -

С господин Жерар Уоткинс седим в малък, спокоен бар в квартала Белвил в Париж. Кварталът е смесен арабско-китайски, тоест много подходящо място да разговаряме с него за идентичност: неговата, френската, европейската, тази на театъра през ХХI век, тази на героите от едноименната пиеса*. Чудно пролетно слънце е грейнало навън. Поръчваме: той кафе, аз чай. След кратка проба с диктофона го оставям да се представи сам...

Името ви е френско, фамилията – по-скоро английска, кажете ми какъв е произходът ви, кой е Жерар Уоткинс?

- Баща ми е англичанин, майка ми французойка, Gerard е френско, но също така и английско име. Отраснах на различни места: в Щатите, Норвегия, Англия. Установих се във Франция, когато бях на десет години.

Вие сте актьор, автор, режисьор, композитор и изпълнител. Има ли още нещо, което умеете да правите?

- Да, мисля, че липсват още доста неща – умея да готвя например (смее се).

Кажете ми откъде идва желанието ви да се занимавате с театър? Баща ви е кинорежисьор...

- Да, баща ми е Питър Уоткинс, британски кинорежисьор. Отраснах на различни места: той напусна Великобритания, когато бях на 2-3 годинки, и аз живях с него на местата, където работеше. След раздялата на родителите ми се прибрах с майка ми във Франция.

И откъде дойде желанието ви да се занимавате с театър, баща ви ли ви подтик-на в тази посока?

- Съвсем не, театралния път си извървях независимо. Започнах малък, на 13-14 години, в училище, така се запалих, че не правех нищо друго. То си е страст – не можеш да си представиш да се занимаваш с нещо друго. Нямам спомени да съм се интересувал от други неща.

Какво е мястото на театъра в епохата на технологиите, когато границата между реалност и илюзия става все по-неясна заради киното, телевизията и интернет? Има ли театърът собствена идентичност в началото на ХХI век?

- Да, разбира се, театърът има собствена идентичност. Тя в момента търпи разчупване в най-различни форми. Това е много интересно, защото театърът трябва непрекъснато да бъде в процес на търсене, той не е нещо дадено. Идентичността му според мен е свързана все повече с утопията и с мисълта. Тя се състои в това да излезе от обичайните проблеми, от „комерсиалното” и да бъде едно от редките места, където хората се събират, за да размишляват върху света, където той може да бъде пресъздаден. Нещо, което не се практикува другаде.

Дори и в другите изкуства?

- Поне в киното не, или съвсем малко. В музиката все още се намират този тип утопии, но иначе на другите места, където човек живее, той среща все по-малко разсъждения, все по-малко мисъл и е все повече инструмент, безлична машина. Затова със сигурност театърът ще утвърждава все повече реалната си идентичност. Ще е все по-необичайно и странно да се прави театър в съвременния свят.

Един вид приложна философия?

- Да, тип приложна философия. Поставяне под въпрос, разискване по конкретен начин и с много смисъл, интелигентност, думи и действия.

Как бихте описали театъра на Жерар Уоткинс? Кой ви е повлиял, кои са артистите, авторите, режисьорите…

- Работил съм с много и интересни режисьори, които ме научиха на практически елементи, да ги наречем, но за влияние не може да се говори. Аз пиша своя собствен театър, винаги съм го писал, той е особен, личен. Не се водя по фигури, които да наблюдавам и да си казвам: „Я виж как е написано това!” Никога не бих го направил. Ако правя театър, ако пиша пиеси, то е именно защото нещо ми липсва в онова, което виждам, не е достатъчно задълбочено и не ми харесва особено. Ето защо не може да говорим за влияние, а за срещи. Срещи физически. Срещи, натоварени със смисъл, които ми позволяват да се изграждам като същество от плът и разум. Като актьор съм работил с режисьори, чиято мисъл е навлязла в кръвта ми и се е превърнала в плът. Ето защо ще продължа да работя по този начин.

Кои са хората извън художествената среда, на които се възхищавате? Може да са исторически личности. Първото име, което ви хрумва.

- Прекалено много са.

Назовете поне едно име.

- Да кажем, Чърчил. Много обичам историята. По-малко под формата на хора, личности, същества, а повече като дела, движения и тем подобни.

Защо пиесата ви е озаглавена „Идентичност”? Кой няма идентичност в днешно време?

- Мисля, че много мъже и жени нямат идентичност. Много хора са приучени от комерсиалния, от технократския свят. По подмолен начин човек бива отдалечаван от дълбоката си същност. Със сигурност днес има истинска загуба на идентичност. Кой няма идентичност ли? Хората дефинират идентичността си чрез богатство, предмети, кариера. Огорчаващо е по какъв начин се самоопределят.

Има ли някакво определено събитие, провокирало написването на тази пиеса?

- Преди две години беше гласуван закон, който изискваше от желаещите политическо убежище ДНК тестове за произхода им, ако искат да доведат със себе си семействата си. Стори ми се изключително неестествено и налудничаво да се стигне до такъв тип мислене. Това ме накара да си задавам въпроси за идентичността и така стигнах до написването на пиесата. Реакцията срещу ксенофобията е в основата на моето писане, защото самият художествен процес е отношението към другия. Хората биват манипулирани, форматирани, лъгани, за да отхвърлят другия. Това ме наранява много и ме кара да се страхувам за бъдещето. Вижте напоследък резултатите за главоломния растеж на крайната десница навсякъде в Европа, защото това не е само френски проблем.

Двамата герои в пиесата са евреи. Има ли някаква определена причина за това?

- Не, защото всъщност не съм писал, мислейки ги като евреи. Дадох им имената накрая. Те самите не се определят по този начин. Спират се на въпроса за своето юдейство, разпалено разискват темата в определен момент, но това също не е определящо. Дефинирани са от фамилното си име:  Клайн е еврейско име, но не съвсем, много германци също носят фамилията Клайн. Създавало им е проблеми по време на Втората световна война. Пиесата придобива един определен смисъл, ако приемем, че са евреи, но в същото време това няма значение за мен. Не съм създал героите и техните личности в тази светлина. Обаче е съществен фактът, че те разказват какво се е случило по време на хайката срещу евреите, задържането им на стадион „Вел д’Ив” и на антиеврейските закони на правителството във Виши.

В каква степен стилът на пиесата „Идентичност” прилича на идентичността на автора й? Има ли нещо, което ги свързва, или текстът е резултат от естетическо търсене?

- Формата е напълно органична. Наистина чувствам всичко, което пиша. Двамата герои и техните взаимоотношения са ми близки: женският персонаж също толкова, колкото и  мъжкият. Разговарям непрекъснато със себе си, разполовявам се и от този момент нататък формата ми е наистина много, много близка.

Андре и Марион, двамата в „Идентичност”, изглеждат изгубени. Не сме ли всички ние изгубени днес?

- Системата поражда изключително отчуждение. Виждаме все повече хора да се побъркват, напълно отделени от своите влечения. Та дори в самата нормалност, в онова, което наричат реални норми, хората са все по-луди. В определен момент през 50-те и 60-те години те са били горе-долу достойно нормални и са успявали да не бъдат напълно безчувствени. Днес не е така.

Когато виждаме колко прилежно са сложени в рамки стачките и протестите във Франция, понякога се питаме дали са истински, или просто умело организирани събития за намаляване на общественото напрежение.

- Точно така е. Много неща се правят с тази цел – хората да получат впечатлението, че нещо се случва, но в крайна сметка нещата продължават все в същата посока.

В пиесата цитирате френския закон от 18 октомври 1940, с който правителството във Виши под диктата на нацистките окупатори определят критериите как някой да бъде считан за евреин. В пиесата показвате абсурдността на такъв закон. Днес във Франция тече голям дебат върху френската идентичност, която би трябвало да намери новите си измерения. Какво определя идентичността на един човек: неговата националност, майчин език, поколението, ценностната му система, религията му или неговата култура, която е малко или много резултат от всичко, казано дотук?

- Отговорът е: който както си го измисли. Един народ също: как той се изобретява сам, как създава сам себе си ден след ден. Колкото до дебата за националната идентичност – това е вехта страст, защото този дебат се е състоял още преди 200 години с Френската революция. „Свобода, равенство, братство” – тези три думи са определени като дефиниращи нашата идентичност. Замислим ли се върху тях и поставим ли ги в контекста на днешния ден, се оказва, че сме много далеч от нашата идентичност. Затова всички манипулации, страхът от чужденеца – те дават резултат, те са следствие от умело разработена и усърдно прилагана стратегия.

В пиесата може да се долови известен цинизъм спрямо политиката на Европейския съюз. Какво е ЕС за вас?

- Същото, което ви казах относно националната идентичност. Европейският съюз е нещо, което си измисляш. Аз не съм против него. Той ме очарова, трябва да го направим свой, да си кажем, че носим изключителна отговорност днес и да не оставим Европа в ръцете на технократите, да не оставим Европа в ръцете на една грешна идея за нея самата. Исландците например в този момент си поставят истински въпроси. Те ни дават пример как да пренапишем конституциите си, как да предефинираме приоритетите си, желанията си. Трябва да изковем европейска идентичност, да променим малко посоката, и то не по начина, налаган на ирландците. Вижте до каква степен народ като ирландския обезличи собствената си идентичност по икономически причини, за да стане неокомерсиална свободна зона. Не знам дали сте били в Дъблин напоследък, но той няма нищо общо с Дъблин отпреди 20 години, това не е същият град.

Можем ли да говорим за европейска идентичност, съществува ли наистина такава?

- Да, мисля, че съществува, че е много по-разнообразна и неизменяема, отколкото се смята. В момента разработвам проект с петнайсетина младежи, които работят в едно училище и които ще обиколят Европа следващата година, за да се учат. Желая да бъда напълно изненадан от това, което ще открия като европейска идентичност, не толкова при войни, а в мирни отношения, с находки и светлина. Това е наистина особена идентичност. Винаги е имало реално движение в Европа, почти тектонично –  изразявано дори във военни сблъсъци. А сега ми се струва, че се извършва някакво изглаждане, изравняване на обмена, което не е правилно, не е интересно.

Как виждате бъдещето на Европейския съюз в светлината на неговата идентичност? Къде трябва да спре разширяването?

- Според мен има още доста свобода на действие. Днес се мисли само с икономически термини, това е абсурдно. Единственото, което ме наранява или плаши, защото се случва навсякъде в Европа, това са десните екстремисти. Струва ми се, че проблемът се подценява...

Пиесата завършва с почти параноична криза от страна на Андре, който казва на Марион, че не знае коя е тя. Според вас може ли да се говори за подобна криза във френското общество днес, провокирана от загубата на национална идентичност? Говорите за активизирането на крайната десница – не е ли това именно проявлението на кризата?

- Да, разбира се, това е проявление на общественото безпокойство. „Не знам кой си ти” е наистина универсален въпрос. Ние не знаем кои сме. Ако се зададат истинските въпроси, те със сигурност водят до бездни и там започва да става  интересно и спираме да се определяме изкуствено. Нещата стоят по същия начин в любовните отношения.

Значи изкуственото приключва там, където започваме да си задаваме въпроси?

- Да, така е.

Случайно ли е, че вашата театрална компания се нарича Perdita Ensemble (Изгубени заедно)? Това търсене на идентичност не е ли почти обсебващо в творческата ви работа?

- Напълно е обсебило цялото ми творчество и въобще не е случайност. Изгубени заедно – в крайна сметка това е много обширна тема, темата за изгубения рай. Напоследък  беше „националната идентичност”, преди беше друго, но е нещо важно, защото е взаимно, можеш да работиш със зрителя на място, където той е спокоен, където се припознава.

Това ли е социалната мисия на театъра?

- Да.

* Пиесата „Идентичност” на Жерар Уоткинс е носител на Голямата награда за драматургия на френското Министерство на културата и комуникациите за 2010. 

списание "ЛИК" бр. 06/2011