- До Мачу Пикчу и назад –

Мачу Пикчу е безспорно иконата на инкската цивилизация по света. Името буквално означава „Старият Връх” и обозначава всъщност върха до историческото селище, по който то е наречено след откриването му. Градчето е построено през XVв. по инициатива на вече познатия Пачакютек, но изпада в забвение след завладяването на империята от испанците. Смята се, че епидемията от дребна шарка е допоринесла за бързото му обезлюдяване и запустяване. Повторното откриване на Мачу Пикчу се приема, че е станало преди точно 101 години от американския изследовател Хайрам Бингъм, тръгнал да търси тайното селище Викабамба, където последните инки се били оттеглили и откъдето атакували испанските конквистадори. Мистър Бингъм от Йелския университет не открил този таен град, но пък намерил това, което днес е известно като Мачу Пикчу. Мястото му било показано от местно момче, а в останките на селището, той заварил да си живеят двойка перуанци, укрили се там от данъчните власти. Популярна е идеята, че селището е било с голямо религиозен център, заради фината изработка на храмовете.

Мачу Пикчу е разположен над завой на реката Урубамба, която на практика заобикаля от три страни планината, издигаща се стръмно нагоре на около 500 м над реката. Селцето е подсигурено с водни извори и терасовидно оформените земеделски терени, по които и до ден днешен си пасат лами, могат да одсигурят достатъчно храна на обитателите му. Самото селище е разположено в седловината между два върха: вече споменатия Мачу Пикчу и Уайна Пикчу („Младият Връх”). Жилищната част на селището и разделена на три участъка: светилищен, народен и участък, където са живеели духовниците и благородниците. За съжаление обаче на посетителите на Мачу Пикчу, огромна част от предметите намерени от Бингъм при откриването на селището се намират на няколко хиляди километра оттам – в Бостън, в Йелския университет, откъдето упорито отказват да ги върнат на Перу.

Днес Мачу Пикчу се смята за сериозно заплашен обект, поради огромния туристически интерес. Въведен е дневен лимит от 4000 посетителя и само 700 са късметлиите, на които е разрешено да се покачат на отсрещния Уайна Пикчу, за да зърнат селището и оттам.

Минибусчето ни взе рано сутринта от централния площад в Куско и се отправихме към Хидроелектрическата централа, откъдето до Мачу Пикчу ни деляха 2-3 часа пеш. Освен нас в микробуса имаше един финландец - програмист, на който мисията му беше да опита всички бири по света и да ги опише на сайта си, двойка млади испанци, които гледаха да не се набиват много много на очи сигурно уплашени от отмъщението на инките, и симпатично семейство турци, живеещи в Австралия, дошли на почивка с двете си дъщери. Шосето разкриваше чудните планински пейзажи на Перуанските Анди. Мисля си, че следващия път ще е по-интересно да ги минем пеш тези стотина километра от Куско до Мачу Пикчу. Пътят минаваше през различни градчета по река Урубамба, пълни с инкски останки. В един момент обаче градчетата свършиха и пътят започна да катери към високия може би 5000 м.н.в. планински проход, през който трябваше да минем. Оттатък този проход ни очакваше тотално различен климатичен пояс и растителност – тропическия. В началото спирахме по крайпътни заведения и срещахме и други бусчета тръгнали по нашия маршрут. Повечето носеха планински велосипеди на покривите си. В един момент видяхме как една група слезе от микробуса си, яхна колелата и се отправи в мъглата надолу към Мачу Пикчу. Може би пък следващия път да опитаме и това.

Шофьорът на минибуса бе на видимо не повече от 20 години и хобито му бяха планинските ралита, както успяхме да установим. Тук е момента да кажа, че от Куско до Мачу Пикчу няма прокаран директен път, но пък има влак. Този влак монополист свързващ Куско с Акуас Калиентес, курортното градче в подножието на Мачу Пикчу, е безумно скъп, точно като за балами туристи. Алтернатива обаче има, както винаги. С кола, по заобиколен път, се стига до вече споменатото Хидроелектрико, разположено от другата страна на Мачу Пикчу. Оттам пак има влак, пак скъп, до Акуас Калиентес, но пък пеша е не повече от два часа. Организирано пътуване с микробус излиза три пъти по-евтино, три пъти по-дълго като време и трийсет пъти по-пълно с адреналин. Това мисля предреши въпроса как да стигнем до Мачуту.

И така, бъдещата звезда на перуанската рали федерация ни караше като за последно. Нагоре до прохода, отвъд който лежаха тропиците, шофьорът даваше яко газ. След прохода, надолу, пак газ, ама и спирачки. В един момент той спря да полее с маркуч съскащите спирачки, а ние седнахме да отпочинем от изживяното с идеята, че вече сме близо и че най-лошото вече е минало. Къде ти,  след няколкочасово каране по новостроящ се път, ние в крайна сметка стигнахме до участъка, където асфалтиран път нямаше. Това обаче хич не трогна младия Шумахер. Настъпил здраво педала на газта той надуваше клаксон преди всеки завой, предупреждаващ евентуални идващи насреща автомобили. Нашата маршрутка летеше по каменистия път, разположен над 200 метрова почти отвесна пропаст. Отляво пропаст, отдясно – отвесна стена нагоре. Нито мантинела, нито някаква осигурителна зона не деляха този път от стръмните склонове на реката долу. На моменти, цели реки спускащи се отгоре си минаваха през пътя като явно от икономия на средства перуанските стоителни инженери не бяха предвидили тръби, които да отвеждат потоците под шосето. Нашата маршрутка-амфибия храбро цепеше тропическите реки вещо управлявана от непотрепващия ни шофьор. Ние бяхме толкова шашнати от това неочаквано силно изживяване, че се заливахме от смях като за последно. Турците зад нас също се смееха и ахкаха, но на моменти ми се стори че го обръщаха на плач. Кулминацията настъпи, когато на един завой буквално пропадналия в реката път беше заменен от две греди широки не повече от половин метър.  Мама туркиня изпищя някаква неразбираема молитва, ние затаихме дъх, а нетрепващия Фитипалди форсира и с газ мина по гредите. Е тук вече го признахме.

Фитипалди охладява спирачната система на болида си

Един от най-леките участъци на ралито Куско-Ходроелектрико

  Спряхме да хапнем в някакво селце и след половин час чудни гледки вече бяхме на Хидроелектрикото. Тук другите хора в микробуса срещнаха първите проблеми. Ние бяхме платили само за транспорта, а те имаха някаква ол-инклузив програма, в която някакви перуански пишман туроператори си ги подхвърляха при нулева координация. Следваха многобрайни телефонни разговори, за да се установи дали в програмата им са включени или не билетите за влака до Акуас Калиентес. Ние обаче ги оставихме да си се оправят и си хванахме пеш из перуанската джунгла. Тук за пръв път видях диви банани и авокадо. Да ходиш из тези диви планински местности с усещането за близостта на Мачу Пикчу е неописуемо. В един момент заваля дъжд, но не беше проливен.

Вече по тъмно стигнахме в Акуас Калиентес и набързо спазарихме евтино една голяма хотелска стая, която иначе беше за 6 човека. Вечер явно собствениците приемат всякакви оферти от страх да не им останат празни хотелите. Самото Акуас Калиентес е туристическо селце пълно с хотели, развило се благодарение на близостта си до Мачу Пикчу. След като разтоварихме раничките (големите раници ги бяхме оставили на съхванение в хостела в Куско), излязохме да се разходим. И що да видим, в един ресторант нашите другари от микробуса - финландеца, двойката испанци и турското семейство – седяха умърлушени и чакаха някойси да дойде да ги настани в хотела. Този някойси обаче вече два часа го нямаше. С Венета мислено се поздравихме, за това че се държим далеч от всякаква туроператорска паплач. Легнахме си рано и на сутринта станахме в 4:30 с идеята да хванем изгрева от над Мачу Пикчу. Тук отново бойкотирахме скъпите автобуси до Мачу Пикчу и се заизкачвахме по стръмната пътека придружени от един канадски индиец, който беше решил в чест на Мачу Пикчу да се натъпче с де що дрога има. Той обаче беше добра душа и дори му направихме снимка на фона на мъгливия сутрешен планински пейзаж, която той щеше да изпрати на мама индийка във Ванкувър. Той така се беше олендзил на снимката, че мамата сигурно се е разтопила от щастие като я е видяла.

Към 6:30 вече бяхме на опашката за влизане в Мачу Пикчу. Преди това, докато се изкачвахме, зърнахме терасите, представляващи земеделския участък на селището. Нищо обаче не може да се сравни с първия поглед към Мачу Пикчу по изгрев слънце. Околният живописен планински пейзаж и необикновеното разположение на селището с право се считат  за едно от чудесата на света. В този момент се чувстваш част от друг, по-нереален (или пък по-реален) свят.

Не на капиталистите монополисти

За който не е виждал тропическа гора прорязана от жп линия

Сутрин преди изгрев слънце на път за Мачу Пикчу

Мачуту по изгрев слънце

Мистър Бингъм от Йелския университет

Местен водач, разкрил останките от селището на Мистър Бингъм

От този ъгъл ми прилича на лего

Инка тоалетни

Разгледахме останките от селищато като се прилепяхме ту към английско, ту към френско говорящи гидове, които се надпреварваха да разказват свободни интерпретации за града и жителите ми. По обед си спретнахме си импровизиран обяд със сандвичи на една странична затънтена тераска с чуден изглед. В ранния следобед огрян от слънце поехме надолу към Хидроелектрико, където ни чакаха Шумахер и микробуса му, за да ни откарат обратно в Куско. Слизането беше много приятно и по-бързо от предвиденото и дори си се позабавлявахме да брулим авокада докато чакахме влака с останалите членове на групата. Пътьом си купихме от една жена и опитахме плодовете на страстта. Много са странни. Навръщане в минибуса се качиха и някакви шумни и нахакани американски младежи, които обаче бяха бързо охладени и усмирени от карането на Шумахер. Вечерта по тъмно стихнахме в Куско и се настанихме в нашия си хостел. Бяхме се заръчали да ядем пица, ако оживеем и в едно много уютно ресторантче хапнахме една от най-вкусните пици на света.

На другия ден доразгледахме Куско, изхарчихме де що имахме останали солеси (аз си купих шах инки срещу испанци, а Венета андийски кръст) и вечерта се качихме на автобуса за Ла Пас. Идеята ни бе да се върнем в Боливия и да разгледаме Сукре, административната столица, и нереално бялата солна пустиня Уюни, на границата с Чили. Не било писано да стане обаче точно така. Разни обстоятелства промениха плана ни.       

- Империята на четирите провинции –

 

     Преди да опиша пътуването ни до Мачу Пикчу, реших че ще е добре да се направи кратко описание на епохата и цивилизацията построила този чуден град. Цивилизацията позната като Инка, всъщност на местния език кечуа се е наричала Тауантинсую, което преведено означава Обединените четири провинции. Тя се е зародила през XIIIв. в планинските райони на днешно Перу. Трябва да се отбележи, че тази цивилизация не се е пръкнала просто ей така от нищото. Тя е наследник на многобройни други цивилизации, населявали региона, за които обаче се знае малко поради липсата на писмени документи. Столица на империята, както стана дума, е била Куско, който навремето се е намирал горе-долу в средата и. В разцвета си тя се е разпростирала на териториите на Перу, големи части от Боливия и Еквадор и по-малки части от Чили, Аржентина и Колумбия. Върховен бог на инките бил Инти, богът-слънце, и те считали своя владетел Сапа Инка за дете на този бог. Самият термин „инка“ на езика кечуа означава водач, господар. Испанците така харесали тази дума, че с нея започнали да наричат всички поданици на империята, че и самата империя даже. Тъй и тъй стана дума за термини и значения, интересно ще е да се отбележи, че „мама“ на кечуа си е мама и андийската богиня Пачамама означава „майка земя“. Още по-интересно пък, името на легендарния инка Пачакютек означава „земеразтърсител“ като кютек явно е международен термин още от онова време със сходен смисъл в различните езици. Този легендарен Пачакютек успял къде миролюбиво, къде с кютек да присъедини огромни територии към своята империя. Единствено на юг неговият устрем бил спрян от войнствените мапуче. Пачакютек се смята и за строител на Мачу Пикчу, което е било нещо като негова лятна резиденция. Самата инкска империя представлявала смесица от народи, култури и езици. Единственото нещо, което ги обединявало било плащането на данък на инката.

     Инкската империя процъфтявала и сигурно щяла още дълго да пребъде, ако един ден през 1526 испанските конквистадори водени от Писаро и братята му не достигнали земите и. Четири години по-късно, те получили официално одобрение от испанския крал да колонизират очевидно богатите територии. Самите инки никой не ги питал. Писаро бил обявен за губернатор и капитан на Нова Кастилия, както вече се наричала новооткритата земя. По това време в Инкаската империя бушували гражданска война между два престолонаследника, както и епидемия от смъртоносната дребна шарка, неволно пренесена от испанците, и това доста улеснило колонизаторите. Писаро успял да завладее империята, разгромявайки архаичните и войски, с има-няма 168 войника, 27 коня и едно оръдие като голяма помощ му оказали и местни лидери, недоволни от управлението на инките. След като двата враждуващи братя били елиминирани (единият убит, другият екзекутиран в обвинение за убийството му) според поговорката „двама се карат, трети печели“, испанците възкачили на трона трети брат от инкската фамилия с идеята той да е кукла на конци за техните интереси. Самите испанци обаче в един момент се скарали от алчност по новозавладените територии и този трети брат използвал случая и се разбунтувал и дори успял да си отвоюва Куско. Не за дълго обаче. След като бил прогонен от Куско, този инкски владетел се скрил в близката планина Викибамба, откъдето редовно атакувал испанците. През 1572 испанците успяли най-накрая да сломят всякаква съпротива и последният инкски владетел Тупак Амару бил пленен и обезглавен. Испанската колонизаторска политика била чудовищно жестока. Те заличили до голяма степен местната култура и буквално поробили местното население. Всяко семейство било длъжно да праща свой член в някоя от златните и сребърни мини като най-голямата от тях била Потоси в днешна Боливия. Опустошителното дело на испанците било довършено от дребната шарка и други болести пренесени от Европа.

     Интересни характеристики на инската цивилизация била липсата на пари и писменост (изполвало се кипу – плетена форма на записване). Инките не познавали и желязото, стоманата и колелото. Всъщност колелото било познато, но то било използвано само в детските играчки. На никой не му хрумнало да го изполва в каруца.

     Основните морални ценности, проповядвани от религията, били Ama suwa, ama llulla, ama guella или иначе казано: не кради, не лъжи, не мързелувай. Изкуството пък, което инките най-добре владеели било архитектурата. Най-характерната нейна черта е невероятно фината полировка на камъните, която позволява плътното им прилягане един в друг без помощта на цимент. Вземете един много добре изработен и изрязан пъзел, е нещо такова представлява инкската архитектура, само че три измерна. Това безциментово строителство си има и своето обеснение: то е по устойчиво на земетресения, а този регион е силно земетръсен. Може да се предполага и че инките са изработвали чудни предмети от злато и сребро, но испанците ги претопили почти всички. Инките също така били напреднали в медицината и по-специално в мозъчната хирургия.

       След това кратко въведение мисля в инкската цивилизация, че е време да се впуснем към Мачу Пикчуту.

 
 

- В сърцето на империята на слънцето, Куско -

„ Заварихме тези кралства толкова добре подредени и така наречените Инки ги управляваха по толкова мъдър начин, че никъде не срещнахме крадец, порочен човек, прелюбодейка, нито лоша жена беше допускана сред тях, нито пък неморален човек. Мъжете имаха честни и полезни професии. Земите, горите, мините, пасбищата, къщите и всякакъв тип продукти бяха регламентирани и разпределени по такъв начин, че всеки знаеше какво е негово без никой друг да го заграбва или окупира и съдебни дела в това отношение нямаше... Мотивите, които ме задължават да споделя това са да очистя съвестта си, тъй като се смятам за виновен. Ние разрушихме чрез нашия зъл пример народа, който се радваше на такова управление. Те бяха до такава степен далеч от мисълта да извършат престъпление или злоупотреба, както мъжете така и жените, че индианец, който държеше златно и сребърно имане за 100 000 песоса в къщата си, я оставяша отворена, поставяйки само малка дървена пръчка срещу вратата като известие, че стопанинът е излязъл. По този начин, според техния обичай, никой не би могъл да влезе и да вземе нещо оттам. Когато те видяха, че слагаме катинари и ключалки на вратите ни, те помислиха че това е от страх, че те могат да ни убият, а не че някой би влязъл и откраднал чужда собственост. Ето защо, когато те откриха, че ние имахме крадци между нас и мъже, които искаха да направят дъщерите им грешници, те ни презряха. ”

Дон Манчио Сера де Легизамо, 1589 г.

                Дон Манчио, един от първите конквистадори на Южна Америка, пише тези думи като увод на завещанието си. Сигурно е имал право. Природата в района на Андите е толкова красива, че човек лесно може да си представи една извисила се духовно цивилизация, която да живее в хармония с нея. Усещане за тази хармония може да се долови в традиционната музика на хората от региона. За съжаление обаче, инкската цивилизация е останала в миналото и днешните перуанци наред с презрението към европейците са прихванали и техните пороци. Духовната извисеност на инките до голяма степен се е изпарила и у днешните перуанци се е превърнала в повечето случаи в някаква глупава шовинистична гордост без реално съвременно покритие. В това отношение сходството с някои балкански нации е голямо.

                И така, да продължим по пътя на нашето пътешествие. След като Карла ни качи на автобуса за Куско, ние прилегнахме в седалките и се залюбувахме на перуанското слънце и красивите природни картини, тук-таме разнообразени с инкски останки. След има-няма два часа автобусът спря на автогарата в Куско и ние тръгнахме да търсим хостела с чудна гледка към града, който нашия приятел немец колоездач ни беше препоръчал. Тук е момента да кажа, че couchsurfing-а хич, ама хич не върви в Куско. Най-много някой да ти отговори, че у тях не ставало, ама братовчед му имал хостел, където било евтино. С питане успяхме да стигнем до Плаца де Армас, централния площад на Куско. Всъщност, централният площад на почти всеки голям град завладян от испанците в Южна Америка се нарича Плаца де Армас, явно конквистадорите особено са тачили оръжията си. На тези площади са ставали и публичните екзекуции. Тупак Амару II, не рап певеца, а местния бунтовнически лидер от XVIII в е безцеремонно разчекнат с коне от испанците на площада в Куско след като е бил принуден първо да гледа вързан избиването на всичките му роднини. Въпросният Тупак Амару е роден в Тинта, селцето на Карла, и тя е особено горда с това.

Площадът е иначе много красив, заобиколен от няколко катедрали и други стари постройки, който днес са скъпи ресторанти, банки, хотели и Макдоналд’с. Куско е била столицата на инкската империя и някога тук са били дворците и храмовете на Инките. Испанците като примерни колонизатори, варварски са разрушили всичко и на тяхно място са построили своите си църкви и дворци. Седяхме и се полюбувахме на гледката около минута, времето нужно на местно хлапе да ни набележи и да се придвижи до нас. Последва следния разговор:

-          - Амиго, от къде си? – дружелюбно запитване.

-          - От България. – дружелюбно отговаряне.

-          - Дай един солес. – безцеремонно нахално.

-          - Нямам. – все още дружелюбно.

-          - Дай един солес. – безцеремонно, с тон на милиционер.

-          - Остави ни на мира. – отчаяно недружелюбно. 

     Отказахме да платим таксата за добре дошли в Куско (солес е местната валута, в случай че не сте се сетили) и любували се – недолюбували на гледката, вдигнахме раниците и тръгнахме да търсим хостела, който трябваше да е наблизо. Такива бяха голяма част от местните. Туристите са третирани като дойни крави, които вкупом бяха държани за виновни за греховете на испанците. Някои от туристите впрочем си и заслужават такова отношение. По такива световноизвестни туристически „цели” щъкат някаква особено досадна средна класа от по-богатите страни, заради които цените са високи и от които на местните им е писнало. В случката с детето, може пък и ние да бяхме недотам недружелюбни: споменът за Сикуени беше жив, а и е трудно да останеш дружелюбен, когато в стомаха ти бушува боливийска бактерия. Само след два дни многобройните хора, които нахално те спират на улицата в опит да ти продадат или измолят нещо спират да ти правят впечатление и стават част от общата картина.

Катедралата на Куско в която така и не успяхме да влезем.

                Заизкачвахме се по хълма осеян с хостели. Не успяхме да намерим баш тоя, който търсехме, но намерихме друг, на разумни цени и с чудна стая на терасата на покрива, откъдето се виждаше целия град и околните хълмове. Тоалетната също имаше огромен прозорец и определено влиза в топ 10 на тоалетните с най-красиви гледки в света. Голяма част от този първи ден изкарахме любувайки се на именно тази гледка от тоалетната. От площад наблизо до стаята достигаха звуците на традиционна музика, в която особено се наблягаше на ударните инструменти и на флейтата. След час звуците на андийска флейта, акомпанираната от кечуански тъпани станаха непоносими, а след два – че това е някакво китайско мъчение, което съчетано с разкъсващите болки, трябва търпеливо да се понесе. Музикантите свиреха почти без прекъсване целия ден, та чак до късно вечерта. На другия ден щяхме да разберем каква беше тази неистова еуфория по традиционната музика. Вечерта, така и не успях да се надигна за срещата с Карла. Венетка, която беше вече много по-добре, отиде самичка. Като се върна, каза че в градът цари всенароден купон по случай събота вечер, а може да е имало и още някаква причина. През нощта, пияни гласове пеещи нещо като футболни песни замениха пискливите флейти, явно като последен и много важен етап от Чистилището, където трябваше да си дам сметка и да изкупя греховете си за подобни деяния от не чак толкова далечното минало. 

Изгледът от терасата. Плаца де Армас, в дъното съвременно перуанско оупън-еър изкуство.

Изкачването към хостела. Заради надморската височина (3 700 м) бая се зорихме по тази древна инкска уличка.

                На сутринта съдбата явно решила, че достатъчно ни е наказала, реши да ни направи подарък. По план трябваше да тръгнем тази същата сутрин за Мачу Пикчу, но тъй като не се чувствахме никак добре, решихме да останем и да поразгледаме града. И о, късмет, симпатичните собственици на хостела ни, едни от двайсетината човека говорещи английски в Южна Америка, ни препоръчаха да отидем да гледаме инкската възстановка до останките на крепостта Саксайхуаман. Ето значи защо била тази дъндания предния ден: хората си репетирали явно. Тези възстановки се правят от местните ученици един или два пъти в годината и са нещо, което си заслужава да се види. Ей, извадихме значи късмет. С един удар два заека. Срещу евтиния входен билет видяхме и шоуто и Саксайхуаман. 

Крепостта Саксайхуаман е с форма на глава на пума, 20 000 души са я строили 50 години.

                
      Самото представление продължи четири часа и е трудно да се опише. Беше хем забавно в наивността си, хем впечатляващо с цветовете и хореографията си. Губят ми се определени моменти от спектакъла, но още ме напушва смях като си спомня за него. Действието се състоя на полянката пред останките от крепостта и се развиваше по времето на империята на инките. Над 300 предимно момчета бяха разделени на четири отбора като всеки отбор беше пищно облечен с един основен цвят: червено, зелено, жълто и черно. От страната от която ние седяхме се падна да са червените инки. На подиум седяха главния инка и неговото приближение, играни от местни актьори, и наблюдаваха и приветстваха четирите отбора, които се състезаваха помежду си в различни игри, целящи да докажат мъжките си качества. Група танцьорки на инкски танци запълваше паузите между отделните игри по примера на днешните мажоретки. По съседните хълмове бяха застанали знаменосци, които развяваха шарените знамена на Андите. Над тях пък някой недотам читав режисьорски мозък беше наредил да има деца облечени като черни кондори. Тези кондори четири часа вееха крила застанали на едно място. До подиума с инките имаше традиционен оркестър, на който по неволя присъствахме на генералната репетиция вчера. Самите игри бяха трагикомични. Комични, в наивността с която режисьорът се беше престарал в желанието си да пресъздаде реалистични игри изпитание за силата и издържливостта на момчетата. То не бяха скоци през огнени обръчи, то не бяха премятания по лостове и въжета, то не беше чудо. Публиката, дъвчеща листа от кока и гризяща свински кожички и печена царевица, надигаше бутилки с жълтеникава инка-кола, ахкаше при всяко по-сериозно падане от пет метра в горящ огън или заплитане в огнен обръч, но пък се смееше от душа на по-леките опърляния. Е, и ние се смяхме и ахкахме. Всеки отбор си имаше и носилконосци, които товареха и изнасяха гърчещи се тела до наблизоразположените медицински екипи. Всеки отбор си имаше и нещо като главатари, които биеха с камшик през краката хората от собствения си отбор с нескрита наслада явно с цел да ги настървят и тонизират. В един момент главатарите, по около десетина души от отбор,  се впуснаха един срещу друг и се заформи лют бой с камшици. Накрая на шоуто птици, предполагаемо кондори, внесоха някакво яйце и го поставиха в центъра на полето. От това яйце, за изумление на публиката бързо преминало в шумно одобрение, се излюпи бебе кондор. Някакви други животни искаха да го изядат, но в крайна сметка майка му го спаси. 

Инкските игри в Куско 2012.

Знаменосците с накацалите кондори над тях.

Дисциплините греда и скачане през обръч. При по внимателно вглеждане се вижда как паднали в огъня състезатели са отнасяни на носилка от съотборниците си.

                На няколко пъти по време на спектакъла припръсква дъжд, но предприемчивите продавачи, замениха кожичките с дъждобрани. Един пък, особено хитър, продаваше дискове с филма „Ел Дорадо”. Инкската възстановка до такава степен беше възпламенила националната гордост, че DVD-тата се харчеха като топъл хляб. И аз се изкуших и хвърлих един поглед на дисковете : беше някаква не чак толкова качествена американска продукция.

                След края на шоуто публиката имаше възможност да се снима с инката и да разгледа останките от Саксайхуаман, които изумяват с архитектурната си стойност. Високи до осем метра камъни бяха така издялани и напаснати, че и лист не може да се прокара нежду тях. За архитектурата на инките обаче ще стане по-подробно дума в епизода за нашето пътуване до Мачу Пикчу. 

Великият инка Пачакютек и засмяната му съпруга Мамасита.

Ми някакъв заблуден гринго, който е явно решил че свещенните инкски мумии са сложени там, за да се снимат невежите туристи с тях.

                Развеселени и заредени със страхотната енергия на игрите до края на деня се шляхме из града и разглеждахме разни негови забележителности. Трябва да се отбележи изключително добре подредения Музей на преколумбийското изкуство, където могат да се видят чудни предмети от инките и цивилизациите преди тях населявали земите на днешно Перу. Вечерта вече се чувствахме много по-добре и решихме, че на следващия ден ще атакуваме Мачу Пикчу. От туристическа агенция на Плаца де Армас пазарихме билети за минибусче до Хидроелектрико, разположено на около три часа пеш от Мачу Пикчу. Легнахме уморени и изпълнени с нови впечатления и на сутринта в осем часа се качихме на минибуса, пред който щеше дя се окаже, че бледнеят всякакви влакчета на ужасите и други подобни страховити неща.

- Първи впечатления от Перу. Загубата на спалното пончо, градът на ужасите, боливийската бактерия и андийските прасенца –

               След Боливия, нашето пътешествие се насочи към Перу. Кулминацията на престоя в Перу трябваше да бъде посещението на Мачу Пикчу, едно от седемте чудеса на света, каквото и да означава това.

               Перу ни посрещна с блокиране на граничния път. Блокиращите бяха местни хорица, които доколкото разбрахме искаха асфалтиране на някакви пътища. Хората имаха право – голяма част от пътищата в Перу бяха в окаяно състояние, по-лоши дори от тези в съседна Боливия, известна с пътната си мрежа от която могат да ти се изправат косите. Не стана много ясно как нашия автобус беше допуснат да премине барикадата : може би защото бяхме само чужденци, може би и шофьорите да платиха нещо на барикадиращите, а може пък и комбинацията от двата фактора да се оказа решаваща. Оттам нататъка се заредиха чудни изгледи към езерото Титикака огрян от перуанското слънце.

Блокираният граничен път. Автобусът бе допуснат да заобиколи барикадата.

               Целта на пътуването този ден бе селцето Тинта, разположено в Долината на инките на около два часа от Куско, древната столица на Инкската империя. В Тинта ни очакваше Карла, наше добро перуанско другарче, за да отпразнуваме подобаващо рожденния и ден. Автобусът, в който се возехме, логично не беше директен до Тинта. Налагаше се първо да слезем в Пуно, най-големия перуански град на брега на Титикака, и оттам да хванем друг автобус за Сикуени. От Сикуени пък трябваше да се качим на трети автобус, с който да пропътуваме петдесетината километра до Тинта.

               По първоначален план трябваше да пренощуваме в Пуно, но тъй като бързахме за рожденния ден на Карла, който се падаше точно този ден, в Пуно директно хванахме автобус. Впрочем така стана и по-добре, защото от това което успяхме да видим  от града, той никак не ни очарова : грозновати набързо построено-недостроени сгради, от която значителна част промишлени, и навъсени местни хора.  Може пък и на нас така да ни се е сторило по примера на лисицата и киселото грозде и градът да си заслужава. По-късно срещнах, че бил известен като фолклорна столица на Перу. Следващия път ще го уважим и Пуното.

Още в автобуса за Пуно шофьорите ни агитираха да се запишем и да платим за автобус на същата или на братска фирма, който да ни закара до Сикуени. Предложиха ни да платим дори в долари. Един симпатичен брадат и позагорял от слънцето немец, който правеше обиколка с колело из Южна Америка, но който явно се беше поуморил вече и се беше натоварил на автобуса барабар с колелото си, ни каза че предлаганата цена е висока. Той беше вече минал един път през Перу и дори ни предложи да ни смени малко перуански солеси, местните пари, за да може да си купим директно от автогарата по-евтини билети от друга фирма. Тук е момента да кажа, че Венета беше успяла да купи малки суми от всички южноамерикански пари в някакво чейнджбюро в София, при това на изгоден курс, нещо което аз не успях да сторя в Париж.  

               На автогарата в Пуно, успяхме бързо да намерим евтин автобус, който тръгваше буквално след няколко минути и така след едно ходене до тоалетната време вече бяхме в автобуса за Сикуени, предвкусвайки  вкусните гозби и приятната компания за рожденния ден на Карла.  Къде ти, съдбата беше отредила друг, по-безславен, но по-приключенски завършек на този ден. Автобусът беше евтин и логично беше доста мръсен и разбит, пък и спираше начесто. Не съм напълно сигурен, но в този автобус май гледахме някакъв американски филм за войната в Югославия, в който участваха разни български актьори в ролята на руснаци. Помня, че Вальо Танев беше особено жестоко разстрелян и умря патетично като във филм за партизани. И така пъплехме бавно към заветния Сикуени. Вече по тъмно в някакъв град или май беше бензиностанция, се качи продавач на брашно от мака.  Маката е кореноплодно растение като картофите и морковите, което и идея си нямам как се казва на български. Продавачът дръпна една дълга реч, в която доколкото разбрахме основно наблегна на лошите хранителни навици на перуанците и чудните качества, известни още на инките, на маката.  На моменти сладкодумния продавач бе саботиран от група французи, с които се возехме още от Исла дел Сол и които държаха да не им се нарушава спокойствието, погрешно решили че са в и-дзен класата на TGV. След като една от французойките, която видимо беше най-възмутена може би защото говореше испански, удари на камък в опитите си да привлече и местните пътници за каузата си, франсетата се кротнаха и амбулантния търговец тържествено довърши речта си. Местните явно го оцениха подобаващо, защото последваха множество развълнувани покупки на пликчета с мака. Трябва да призная, че беше добър оратор и успя и мен да ме запали до такава степен по маката, че в Куско си купих един голям пакет, който и досега си ям на закуска.

               Криво-ляво към десет часа вечерта се дотътрихме до Сикуени. Още на слизане от автобуса ни дебнеше първата неприятна изненада. Пренебрегнали съветите да си държим багажа винаги в себе си, ние бяхме оставили раниците си в багажното отделение на автобуса. Слава богу, раниците си бяха там, но пък липсваше спалния ми чувал. Претърсих цялото багажно, спален чувал няма. Шофьорът само кимаше с глава и питаше въпросително „пончо, пончо”, после се качи зад волана и запраши с останалите пътници нататък по маршрута. Така се разделихме със спалното ми пончо, явно решило да поеме свой собствен път някъде из перуанските селца.  

Решихме все пак да гледаме позитивно, чувалът едва ли щеше да ми трябва особено, имайки предвид че е лято, пък и не беше от скъпите. След като взехме раниците влязохме в автогарата, за да потърсим телефон и да се обадим на Карла. Сцената, която ни посрещна там беше достойна за филм на Индиана Джоунс. Автогарата беше претъпкана с поналягали и понасядали индианци, в дъното някои дори се преобличаха. При влизането ни разговорите утихнаха, главите се завъртяха и ни посрещнаха недружелюбно-опулените погледи на цялата банда чакащи. Ние бяхме единствените европейци, пък явно местните имаха зъб на белите, заради безчинствата на испанците навремето. В опитите да влезем в мирен контакт с местните, те ни отговориха с арогантност, на места агресивна. Дори полицаите бяха изключително недружелюбни и Венета правеше обстановката още по-филмова, разказвайки истории за полицаи мушкащи дрога в чантите и дрехите на туристи, на които после искат подкуп за да ги пуснат от участъка.

В крайна сметка успяхме да намерим интернет клуб, от който да се обадим на Карла. И тук, паф, съкрушителния удар на съдбата – Карла съобщи със звънливото си медено подпийнало гласче, че ни очаквали по-рано, че автобуси за Тинта вече нямало, че такситата са скъпи и опасни (наскоро таксиджии били убили и ограбили двама чужденци) и че те всички са пияни и нямало кой да дойде да ни вземе с кола. Като единствено разумно решение ни препоръча да спим в хотела срещу автогарата, откъдето утре сутрин ще дойде да ни вземе. Е, това е, спасение няма, трябваше да останем да нощуваме в града на ужасите. Нямаше какво да се прави, пазарихме една таванска стая в хотела срещу автогарата и гладни и мръсни, направо с дрехите си легнахме да спим в ада, само на 50 км от рая. През нощта почти не мигнахме. Всяко нещо обаче, дори и най-ужасното, си има край.

На сутринта се осмелихме да влезем в едно кафе, където Венета удари едно кафе с домашно каймачено мляко, на дъното на което я очакваше трупчето на ненаучила се да плува перуанска муха. Карла дойде позакасняла, но пък засмяна до уши да ни вземе и, ей, всичко някак блесна. Сикуени вече не изглеждаше чак толкова недружелюбен, пък и едно чудно перуанско слънце беше грейнало, сякаш за да ни подскаже, че сме вече тъй близо до столицата на Империята на слънцето – Куско.

В къщата на чичото на Карла, пълна с негови статуи, вече беше раят. Чичото на Карла е учител по изящни изкуства в Швейцария и летем си почива в родното селце. Възполвахме се да се попечем мързеливо на терасата с чудна гледка към Долината на инките. За пръв път в нашето пътуване имахме пералня на разположение и след два-три цикъла на пералнята всички наши дрехи бяха чисти и ухаещи. За обяд пък братовчедката на Карла, също художничка, беше сготвила чудна супа. Идилия бихме казали. Е, да, ама не било писано тази идилия да продължи дълго. След като хапнахме, решихме и да подремнем с Венета, както си му е реда. От тази следобедна сиеста и двамата се събудихме с ужасни болки в корема. Боливийската бактерия беше ханпала перуанска супа и беше решила да ни изяде и нас отвътре за десерт. И се почна едно безкрайно ходене до тоалетната, което сигурно е някой кръг на ада. 

На припек. Слънцето е толкова изгарящо, заради надморската височина, че си слагахме слънчев крем с фактор за бебета

Засмяната Мисис Пропър простира изпраните ни дрешки

Венета небрежно позира на фона на Долината на инките. Да се отбележи назъбената преграда на терасата в стил крепостта Баба Вида. Чичото явно беше почитател на бойния стил и имаше дори и въздушна пушка.

Криво-ляво привечер се надигнахме да се поразходим, защото Карла ни дърпаше и нямаше търпение да ни разведе из село Тинта и да ни запознае с баба си и дядо си. Ей тази разходка, която завърши в болницата в Тинта, вече беше и деветте кръга на ада. У бабини на Карла запазихме някакво самообладание, с цената на избили капки студена пот по челата. Бабата и лелята безуспешно ни приготвяха отвари за раздиращите ни се кореми. Пиенето на чайчетата се редуваше с ходене до тоалетната, която мило напомняше тази на село. У бабата видяхме и живи андийски свинчета, или куй както им казват местните. Куйчетата са много симпатични писукащи животинки, които печени с картофи са най-прославения местен кулинарен специалитет.  Ние обаче като видни защитници на андийските свинчета, така и не опитахме тази местна гозба. Когато се видяхме месеци по-късно с Карла, тя ми сподели с дяволско гласче, блясък в очите и напираща слюнка в устата как баба и и заклала и приготвила едно само за нея вечерта след като ние си тръгнахме от Тинта.

След като се видя, че с чай нещата няма да се оправят, Карла и братовчедка и ни заведоха в болницата. Мда, не е за вярване, но в село Тинта в Перу си има болница, където почти безплатно ни прегледоха и дадоха лекарства. Едно от тези лекарства беше пликче прах, което разтворено в хладка вода имаше вкус на пикня, с извинение, от което ти се повдига. Още на следващия ден „забравихме” да си го пием. Впрочем Венета май забрави още същата вечер след като го опита. През нощта спахме добре и на сутринта след закуска с вкусни домашни преруански хлебчета и запознаването с разни други лели и чичовци на Карла, тя ни качи на автобуса за Куско. Разделихме се с уговорката, че на другия ден ще се срещнем с нея в Куско. Оттам до Мачу Пикчу ни деляха само някакви си сто и нещо километра, които  обаче щяха да се окажат най-екстремните в целия ми живот. 

- Комунизъм с дъх на кока, 2 част -

    





   Докато в защита на отглеждането и  употребата на кока стои хилядолетна традиция, то голям бич за цяла Южна Америка е кокаиновата индустрия. Както стана дума, кокаинът е алкалоид съдържащ се в листата на коката. За пръв път  е изолиран в средата на XIX в. и действието му е многократно по-силно от това на листата на коката. Причинява силна психологическа зависимост и най-често води до физиологически увреждания, летаргия, психоза, депресия и неспособност да стоиш в спокойно състояние. Три четвърти от световното производство на кокаин днес е съсредоточено в Колумбия като листата от кока, нужни за индустрията, се отглеждат в самата Колумбия или се внасят от Перу и Боливия. В Боливия, нелегални кокаинови лаборатории има в труднодостъпните джунглести северни райони около град Кочабамба. Скъпите автомобили на хората замесени в кокаиновия бизнес могат да се видят навсякъде в Боливия.

Красивата църква в Копакабана на брега на Титикака

Наред с всичко казано дотук, Боливия е ужасно красива и слабонаселена страна. Върху територия 10 пъти по-голяма от тази на България живеят едва 11 млн жители. Природата е разнообразна, има джунгли, пустини (включително и прелестно бялата солна пустиня Салар) и високи над 6 000 м.н.в. планини. Океан или море няма, но пък за сметка на това Боливия си има невероятно красивото езеро Титикака, най-високото плавателно езеро в света, разположено на 3 811 м.н.в. Титикака е разположено между Боливия и Перу и странно усещане за сливане с древна цивилизация те обзема, когато плаваш с лодка по вълните му. Тук някога е процъфтявала Инкската империя и следите и са навсякъде. Копакабана (да не се бърка с плажа на Рио) е най-известното курортно градче на брега на езерото в боливийската му част. Влизайки в красивата църква на Копакабана, човек се смайва от количеството злато, което я украсява. Когато испанците открили инките, те дружелюбно ги приели и с готовност показвали многобройните си златни украшения и предмети. Алчните испанци само това и чакали. Малка част от тези инкски предмето били претопени на място и превърнати в олтари на църкви. По-голямата част пък била натоварена на огромни кораби и се пръснали под формата на бижута и окрашения из дворците на Европа. На около час с лодка от Копакабана, навътре в езерото се намират Островът на слънцето и Островът на луната. Ако искате да се почувствате в нещо като рай, далеч от западната цивилизация, сред местно население, което е трудно да се прецени в кой век живее, то това е вашето място. Чудно красиви са тези острови, особено по залез и изгрев слънце.

Индианско селце на Острова на слънцето в Титикака

В Боливия има само две железопътни линии, което всъщност е голям лукс за Южна Америка. Тази, която свързва Санта Круз (най-големия град и втората по големина метрополия след Ла Пас в страната) с град Корумба на границата с Бразилия е наричана галено Трен де ла муерте, влакът на смъртта. Не е ясно откъде точно идва това име, но пък 17 часовия преход с влак, който преди 60 години е бил лукс и се движи със средно 30 км/ч, си е сериозно изпитание за несвикналите и чудно приключение за търсачите на нестандартни преживявания. Ставайки дума за превозните средства, стигаме и до третия неофициален символ на Боливия, така наречените колективос (на български – маршрутки). В големите градове Санта Круз и Ла Пас  има по около хиляда линии на колективосите, които са основен обществен транспорт. Типичният колективо представлява вехт японски минибус, най-вероятно бракуван преди 20 – 30 години в Япония, но възкръснал за втори живот в чевръстите ръце на боливийците.  Колективосите може да са старички и очукани, но са ужасно колоритни и боливийските шофьори правят чудеса зад волана им. Няма да видите две да си приличат : всевъзможни лепенки, плакати, снимки, лампички, флагчета, талисмани и какви ли още не дрънкулки пресъздават богатия вътрешен свят на шофьора върху неговото оръдие на труда. Много често тези колективос са препълнени с хора и багажи като качването и слизането на един пътник и торбите му става със задружните усилия и указания на шофьора и останалите пътниците. Често шофьорът е придружен от викач, на когото работата му е да крещи посоката, в която отива колата на де що кой види да минава покрай пътя и да успее да набута максимален брой хора в нея.

Градинка и зад нея централната катедрала на Санта Круз

Ако Ла Пас е административната, а Сукре – официалната, то Санта Круз е културна столица на Боливия. Красиви сгради, градинки и църкви от Колониалната епоха създават невероятното усещане за спряло време.  Единственото нещо, което леко смущава несвикналите чужденци са многобройните тежко въоръжени, но пък привидно добродушни охранители. Те са навсякъде като задължително до всяка банка стои униформен с огромна карабина помпа. Сигурно в Боливия стават много банкови обири, а може би е следствие от комунистическото управление на страната. Впрочем комунизмът в Боливия е доста различен от този, който познаваме в Източна Европа. Боливийците са много предприемчиви и дейни хора и буквално на всяка крачка се продава нещо. Уличните продавачи са най-често бабки, който продават домашно сварени компоти, разни банички и хлебчета, прясно изцедени сокове, ядки, пръжки и всякакви други неща за хапване и пийване. Боливийците, противно на източноевропейците по време на комунизма, са много религиозни хора като най-очевидно свидетелство за религиозността им са многобройните надписи по колите „обичам Исус”, „вярвам в бог”, „ти си единствен” и т.н. от сорта. Шофьорите ги слагат може би и от суеверие. Имайки впредвид лошите пътища и лудия начин на каране, пътните произшествия сигурно са доста често явление. Боливийците правят впечатление на добри и почтенни хора като е възможно това да е следствие донякъде от религиозността им.

Златният резерв на Боливия

Боливия е евтина страна, като стая с две легла в доста сносен хотел в курорта Копакабана може да се спазари за 60 боливианоса (6-7€) на нощ. Същата стая в Санта Круз,в  не чак толкова сносен, но все пак напълно приемлив хостел е 40 боливианоса. Пазаренето всъщност е направо задължително : забавно е, а и носи иконимии. Цените са фиксирани само в магазините. В автобуси, хотели и по сергиите, особено за туристически стоки, поставените цени са само ориентировъчни. В ресторантите не е прието да се пазариш, но пък те са адски евтини. Все пак чужденците трябва да имат едно наум, когато хапват в обществени заведения. Боливийската храна, която иначе е много вкусна, бъка от бактерии към които местните са развили имунитет, но които причиняват нечовешки мъки у непривикналите. По-малко кулинарни рискове ще ви спестят немалко главоболия, а апетитните супички и готвени ястия от улицата са равносилни на харакири. Да се чуди човек тогава как са се справили испанците с колонизацията при тези условия.

Въпреки че Боливия е една от малкото страни в Южна Америка, които изискват визи за българи (струва около 40€ и се издава на границата), тя определено е ценна находка за търсачите на красива природа, уникална местна култура, исторически останки, авантюристични приключения и ниски цени.  Евтина, чаровна и колоритна, Боливия оставя трайни усещания и води до пристрастяване. Оставете се да ви води случайността и предвидете достатъчно време да разгледате всички чудни кътчета на тази уникална страна. 

- Комунизъм с дъх на кока –

                Въпреки, че е богата на природни ресурси, Боливия е най-бедната държава в Южна Америка. Тя е и страната с най-голям процент на местно население на континента (55%) като най-големите етнически групи са Кечуа, Аймара, Чикитано и Гуарани. Девизът на Боливия е добре познатото „Съединението прави силата”. Докато в България обаче той изразява преди всичко идеята за обединението на отделните български територии след Освобождението, то в Боливия се има предвид обединението и съжителството на над 30 различни местни етнически групи, а също така и голям брой имигранти от цял свят. Страната е кръстена на родения във Венецуела Симон Боливар, най-видния деец в борбата за независимост на южноамериканските народи от Испания в началото на XIX в. През следващия век пък един друг, не по-малко известен,  този път аржентински революционер и боец за социална справедливост, намира смъртта си в Боливия, разстрелян от боливийската армия, обучавана и подпомагана по това време от ЦРУ. Става дума разбира се за Ернесто Че Гевара, който през 1967 за последен път вдишва въздуг на този свят в гористите райони в провинция Валегранде близо до Санта Круз.

чолита в очакване на автобуса за Ла Пас

            В Боливия на пръв поглед правят впечатление многото индианки, предимно застаряващи, облечени в традиционни носии. Тези жени са наричани с малка насмешка чолитаси. Обичайното облекло на  боливийска чолита се състои от светли дрехи, задължително пола, черно или кафяво килнато бомбенце от което обезателно се вият две лъщящи черни плитки и неизменната чудно шарена торба, в която преобладават розовото и лилавото.  Тази шарена торба, която определено е неофициален символ на Боливия, представлява всъщност четириъгълно парче плат, в което се увива какво ли не и което чолитасите ловко завързват около врата си. Бебетата също биват увивани и носени в тези торби. Картинката на чолита, която носи бебето си на гърба е истински трогателна и емблематична за Боливия. Тъй като те май не носят долни гащи, дългите черни поли, в които тези жени са облечени пък освен всичко друго служат и за прикритие, когато нуждата застигне чолитата някъде по пътя. Някой разказа и случката как една от тях се облекчила по средата на втория етаж на междуградски автобус. Ей така, клекнала си с полата между седалките. В Ла Пас пък могат да се видят разлепени афиши за специално организираните за туристи боища между чолитаси... Митове за изостаналостта и странните нрави на боливийците могат да се чуят навсякъде из континента като повечето от тях са разбира се преувеличени и изопачени. Факт е обаче, че страната шокира в първия момент несвикналия чужденец, но после нетипичните картинки и красивата и разнообразна природа трайно го очароват.

модерната част на столицата Ла Пас

Както в повечето латиноамерикански държави, социалното неравенство в Боливия е огромно. Голяма част от населението живее в квартали от наглед недовършени къщички построени от калени тухли, в които улиците са направени от добре утъпкана земя. Тук-таме се виждат работилнички за тези тухли, в които понякога забравените под дъжда навън тухли бавно се превръщат в кал. Не е ясно как самите къщи не се стичат при някой по-силен дъжд, може би ги спасява покрива. Централните части на големите градове обаче изглеждат доста прилично като в столицата Ла Пас има дори редица мини-небостъргачи. Самият град е разположен в котловина приличаща на казан като стръмните склонове на този казан са плътно покрити от къщи. Нощем гледката към тези склонове е невероятна и човек има чувството, че се намира на терена на огромен стадион, по препълнините трибуни на когото хората мълчаливо са запалили огънчета. Ла Пас, който всъщност е само административна столица на Боливия (официалната е Сукре), е „де факто” най-високоразположената столица в света – 3 650 м.н.в. Поради тази височина, когато чужденец за пръв път стъпи в Ла Пас, той почти сигурно прекарва така наречената височинна болест. Симптомите на тази болест са световъртеж, отпадналост, гадене и задъхване. Болестта обаче не е такъв голям проблем, защото от всяка аптека могат да се купят магическите таблетки Сороичи, а за почитателите на природната медицина – от всяка сергия на улицата не по-малко магическите листа от кока.

магически трупчета на бебе-ламите

Коката е втория неофициален символ на Боливия (има и още един, но за него ще стане дума малко по-късно). В Ла Пас, в съседство с пазара на вещиците, където най-небрежно се продават изсушени трупчета на новородени лами и куп други „магически” джунджурийки, се намира доста добре подредения музей на коката. В него него любопитно е проследена историята и начина на употреба на растението, действието му върху човешкия организъм, както и технологията и опасността от синтетично извличания от него алкалоид кокаин. Боливия е била част от огромната инкска империя, на която край слага испанското нашествие през XVI в. и инките са считали листата на коката за божи дар, в който те са съзирали есенцията на божествения си произход. Листата се употребяват по два начина : чрез бавно дъвчене или на чай. Алкалоидите в коката подтискат умората, глада и жаждата. Освен като лекарство срещу височинната болест, традиционната медицина използва коката като обезболяващо лекарство, лекарство срещу кървене и като афродизиак. Инките са използвали също така коката като упойващо средство при сложните мозъчни и други операции, които те са провеждали. Благодарение на тези си действия, не е трудно да се досетим за огромната и централна роля на растението в религиозните вярвания на Андийските народи.

buenvenido en el museo de coca!

Отглеждането на кока днес е разрешено от закона и процъфтява в Боливия, Венецуела и Перу. Ево Моралес, комунистическият президент на Боливия от 2005 насам, дължи голяма част от популярността си на факта, че е бил синдикален лидер на производителите на кока, когато отглеждането и е било забранено от държавата. От позицията на управляващите Боливия комунисти, отглеждането и употреба на кока е традиционен начин да се противопоставят на западноевропейското и американско влияние. За защита от същото това влияние правителството отделя големи средства за развитие и поддържане на традиционните местни изкуства. За популярността на  тези идеи говори факта, че Ево Моралес, за разлика от повечето останали комунистически лидери, е избран демократично президент. Що се касае до листата от кока, те са били един от основните елементи в оригиналната рецепта на кока-колата, което всъщност едва ли е изненада като се има впредвид името на напитката. Днес, кока-колата продължава да съдържа листа от кока, но те са само за аромат, химически лишени от алкалоида кокаин. Исторически първата западноевропейска напитка с листа от кока пък е вин мариани, вино с листа от кока, изобретено през 1863 от френския химик Анжело Мариани. Тонизиращото вино било толкова популярно, че дори папа Лео XIII наградил със златен орден на Ватикана изобретателя му. Американецът Джон Пембертон се въодушевил от тази напитка и създал американския му еквивалент Пембертон’с Френч Уаин Кока. Когато през 1886 в Съединените Щати били гласувани първите закони забраняващи употребата на алкохол, Пембертон отговорил като създал нова, този път безалкохолна напитка. Така била родена най-популярната днес напитка в света, кока-колата. 

следва продължение...

 

- Ordem e Progresso -

                Върху добре познатото знаме в приятните жълто, зелено и синьо е изписан девиза на Федерална Република Бразилия : Ordem e Progresso (Ред и Прогрес). Човек трудно може да си представи размерите на тази огромна страна, континент в континента, както самите южноамериканци обичат да казват. Бразилия има размерите на близо 80 Българии и население от 192 млн души. Страната прилича много на другата огромна страна от Новия свят, САЩ, по размери, история и териториална и политическа организация. Бразилия е разделена на 26 щата и е единствената португалоговоряща страна в Южна Америка, заобиколена от морето от испаноговорящи държави. Икономическият потенциал на страната е огромен. Предвижда и се бляскаво икономическо развитие. Не е случаен факта, че Бразилия е натоварена да организира световното първенство по футбол през 2014 и Олимпийските игри през 2016. Страната е на 7-мо място по брутен вътрешен продукт в света, а Сао Пауло - най-големия, най-богатия и най-скъп град в Южното полукълбо.

Сао Пауло - безкрайната бетонна джунгла

Бразилия, по подобие на повечето страни от Новия свят,  е населена от хора, чиито корени са пръснати по целия свят. Интересно е например, че в страната живеят около 2 млн бразилци от японски произход, което я превръща във втората по брой на японци страна в света, след самата Япония разбира се. Японската колония е съсредоточена главно в град Сао Пауло, в квартала Либердаде, където само двойните надписи на португалски и японски подсказват, че се намирате в Бразилия, а не в Япония.

                Икономически, южната част на Бразилия (щатите на юг от Рио де Жанейро) е по-развита. На север, огромна част от страната заемат джунглите по река Амазонка. Бразилия е и страната в Южна Америка, където разликата между различните социални класи е най-рязко изразена. Крайната бедност на голяма част от населението е главен фактор за огромната престъпност в страната.  Социалното неравенство е и главната причина последните двама президенти на страната да са от лявата Работническа партия :  Луиш Инасио Лула да Силва (или просто Лула) и добре познатата у нас настояща президентка Дилма Русеф. Макар че повечето бразилци открито декларират, че са отвратени от политиците и от корупцията в страната, Лула се счита за най-популярния президент в историята на Бразилия. Тази популярност се дължи на харизматичната му личност и на проведените социални програми, имащи за цел да намалят бедността на населението. Въпреки провежданата социална политика, Бразилия продължава да е страна на ясно изразени социални контрасти. Това е особено видно например в Рио де Жанейро. Добре изглеждащи и поддържани квартали граничат с доста по-жалките фавели. Фавела е термин, с който се назовават бедните, най-често набързо застроени квартали. За да добие приблизителна представа как изглеждат бразилските фавели, човек просто трябва да отиде в някоя циганска махала, в който и да е български град. В Рио де Жанейро най-голямата, Росиня, е обитавана от  около четвърт милион жители. Интересно е, тъй като фавелите се строят бързо и по време на голям икономически растеж на даден град, някои от тях се намират на доста добре разположени парцели в центъра на този град.

Лапа в Централно Рио - декорът на уличната фиеста в петък вечер

В Рио де Жанейро повечето се намират по многобройните хълмове, върху които е разположен града. Някои социални програми, които целят уж да осигурят по-добри условия на живеещите във фавелите, всъщност имат за цел да преселят населението на някоя централноразположена фавела в по-крайна част на града. Условията на живот практически остават същите, но пък апетитните централни терени страват плячка на строителни и всякакви други предприемачи.

                Като оставим настрана икономиката и политиката, основният капитал на страната е доброто настроение на бразилците и способността им да се забавляват. Петък вечер в Рио, определени централни улици се затварят за коли и хората се изсипват навън за спонтанно и безпаметно празнуване на края на работната седмица. От безбройните заведения се носят разнообразни ритми, а на улицата самодейни самба и други подобни групи се забавляват да веселят хаотичната маса от празнуващи хора. Представете си новогодишната нощ в София, еми нещо такова е всяка петък вечер в Рио. Неделя през деня пък същите тези улици се затварят, за да  могат бразилските малчугани да си спретнат неделното мачле пред погледите на любящите им родители. Докато децата ритат топка по улицата, батковците и каките пък играят на джитбол или плажен волейбол на някой от огромните плажове Копакабана, Ипанема, Леблан или на по-малките Ботафого и Фламенго.

Плажът Ипанема -  къщата ми в Рио ще е в близост

Любопитно е да се спомене, че по тези плажове, противно на очакванията, жени по монокини няма. Ако тук-таме има някоя, то тя със сигурност е чужденка. Да се преобличаш на плажа също не е прието, съблекални няма. Намяташ дрехите директно върху мокрите бански. Ако решиш все пак да се преоблечеш импровизирано, то това със сигурност предизвиква усмивките на местните, защото е сигурен знак, че не си бразилец. Бразилките нямат навика да си показват гърдите по плажовете, но за сметка на това пък нямат никакви задръжки привечер, когато импровизирания купон ги завари по малка нужда навън. Подпийнали и развеселени приклекналите задници са наоколо, най-вече по плажа.

   Бразилците ги бива в празненствата определено. Като оставим настрана световноизвестния Карнавал през февруари,  всеки друг най-малък повод става причина за всенароден празник. Докато например в Белград забраниха гей-парада, а пък в София объркани младежи си изливат насъбраната злоба биейки и без това малобройните участници на този парад, в Рио това е повод за един огромен шарен и шумен всенароден купон.

Rio sem homofobia 2011

Тази година гей-парада в Рио се състоя на 4 километровия плаж Копакабана и събра близо 700 000 човека като само малка част от тях бяха действително гейове, травестити, бисексуални и т.н. по-непопулярно сексуално ориентирани хора. Различието и разнообразието е истинското богатство на бразилската нация и хората обичат да засвидетелстват подкрепата си, още по-добре пък това ако може да стане на пищен, по южноамерикански, купон. Дори и да не говориш португалски, бразилците не те оставят да се почувстваш чужденец. Колкото по-различен си, толкова по си обект на откровен човешки интерес. Докато официалния девиз на Бразилия е „Ред и Прогрес”, неофициалния девиз на Рио де Жанейро, а и на цяла Бразилия, така както го формулираха самите местни е „Be careful, but stay cool” или преведено приблизително  „Бъди нащрек, но не спирай да се забавляваш”.

Страната пленява по непретенциозен начин, но завинаги. Ако обичате слънцето, доброто настроение и приятните и непретенциозни хора, то Бразилия определено е вашата страна. Отпуснете се, отдайте се безприкословно и няма да съжалявате. Неусетно ще прихванете от невероятната положителна енергия на бразилците и усещането за вечна младост бързо ще размие всякакви черни мисли.