- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ -

ЧАСТ ПЪРВА: СЕВЕРНИЯТ ОСТРОВ

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Ветровитият и облачен Уинди Уели

П ристигнах късно през нощта на летището в Окланд, най-големият град в Нова Зеландия. Легнах на няколко седалки до един събрат японец, за да дочакам сутринта. Събуди ме оживена азиатска реч. Беше се съмнало. Тръгнах пеш в посока града.

Окланд
На първия разклон реших да опитам да спра някоя кола до Окланд. След малко усилията ми дадоха резултат. Шофьорът беше от Тонга, островна държава в Тихия океан, и живееше в Окланд от десетина години. Градът изглеждаше доста по-малък от Австралийските Сидни и Мелбърн и въпреки това беше огромен за стандартите на Нова Зеландия. В него живееха около една трета от 4,5- милионното населения на страната. Някои тихоокеански островни нации като островите Кук, Ниуе и Токелау имаха повече население в Окланд, отколкото в родните си места. Градът се намира на северния край на Северния остров. Нова Зеландия се състои от два големи острова – Северният и Южният – и многобройни малки островчета. Общата територия е около 2,5 по-голяма от тази на България.
Останах няколко дни в Окланд. Бях при едно семейство майка и дъщеря, които се бяха доста увлекли по готическата мода. Дъщерята беше облечена в черни дрехи с нарисувани кости. На рамото си носеше домашния любимец – бял плъх с червени очи – и заедно с приятеля си играеха по цял ден на компютърни игри, в които главни действащи лица бяха вещици. Една сутрин те хванаха на път за някаква средновековна битка-игра, а аз се отправих към Роторуа, малък град на около три часа на юг от Окланд.
Пътуването на автостоп в Нова Зеландия се оказа много лесно и приятно. На излизане от Окланд ме взе възрастна двойка. Те ме оставиха след около час на един разклон. Преди да се разделим, ми дадоха телефона си и заръчаха, преди да отлетя от Окланд да остана да спя у тях. На сутринта щели да ме закарат до летището.

Роторуа
Вече се смрачаваше, а аз все още бях на около стотина километра от Роторуа. Очертаваше се да нощувам край пътя, когато една кола спря. Бяха млада двойка с малко дете и отиваха точно там, където и аз. Бащата беше от Фиджи, а майката от Самоа и бяха много възбудени и радостни. За пръв път качваха някого на автостоп и сигурно за пръв път срещаха някого от България. Аз също откровено се радвах, защото за пръв път виждах хора и от Фиджи и от Самоа, а и нямаше да се налага да спя край пътя. Стовариха ме до един Макдоналдс и тръгнах да обикалям из нощна Роторуа в търсене на удобно за спане местенце. Веднага ми направи впечатление миризмата на сяра, която се носеше във въздуха. Стигнах до малко езерце, от което се вдигаше пушек. Малко по-нататък имаше къщи и земята около тях също пушеше. Беше като в приказка.

"НОВА ЗЕЛАНДИЯ СЕ СЪСТОИ ОТ ДВА ГОЛЕМИ ОСТРОВА - СЕВЕРНИЯТ И ЮЖНИЯТ - И МНОГОБРОЙНИ МАЛКИ ОСТРОВЧЕТА"

Припомних си, че „Властелинът на пръстените“ беше сниман в Нова Зеландия. Режисьорът Питър Джаксън е новозеландец и трилогията е снимана на различни локации в Нова Зеландия.
Разхождайки се около мистериозните пушещи къщи, дочух красиво хорово пеене. Идваше от една по-голяма къща. Надникнах в двора ѝ и видях една широка пейка. Излегнах се на нея и се загледах към звездното небе. Песните приличаха на госпъл, но някак далечни и мистериозни. След известно време хората спряха да пеят и излязоха на двора. Попитах едно момиче каква беше тази музика. „Маорска“, отговори с доза гордост тя. Едва тогава се вгледах по-внимателно в лицата на хората и забелязах, че те бяха маори – коренното население на страната. Какво посрещане ми беше устроила Роторуа!
Повървах още малко из градчето, а в ушите ми все така звучеше дълбоката и извисяваща музика на маорския хор. Стигнах до една църква, а до нея имаше гробище. Гробището беше отворено. Оказа се мемориал на загинали войници маори по време на Втората световна война. Страховити дървени статуи пазеха духовете им. Накрая на гробището имаше нещо като навес и реших там да изкарам нощта. Нова приятна изненада: когато легнах на земята установих, че тя беше топла! Това беше добре дошло, тъй като през нощта времето много застудя.
Роторуа беше построена върху гореща геотермална точка, и това обяснява топлата земя и термалните води. На следващия ден се разходих из хидротермалния парк, където бликаха естествени горещи гейзери. Нова Зеландия лежи на границата на две тектонски плочи – Тихоокеанската и Индо-австралийската, което я превръща в много активна геотектонска зона с всичките придружаващи я феномени. Страната изобилства от действащи вулкани, земетресения, гейзери и топли минерални води.

Хака
Рано на сутринта около църквата и мемориала настъпи неочаквано оживление. Открих, че сме на брега на голямо езеро – езерото Роротуа, около което е изграден града. Разходих се. Оказа се, че кварталът с пушещите къщи от предната вечер е маорско селище. Къщата, от която се бяха носили маорските песни, пък беше културен център и в двора ѝ сега маорски момчета се упражняваха в танца хака. Хаката е традиционен военен танц, който придобива световна популярност около националния отбор по ръгби на Нова Зеландия. Те са многократни световни шампиони и преди всеки свой мач изпълняват този танц. За това до каква степен ръгбито е част от местната култура ще стане въпрос малко по-нататък.
Хвърлих един поглед към гробницата на маорските войни и що да видя?! В гробницата се бяха наредили военни и свиреше военна музика. Приличаше на много официална церемония. Ами да! Датата беше 6-и юни, годишнина от Десанта в Нормандия. Голяма част от загиналите войници трябва да са били убити по време на тази касапница. Това беше и причината за неочакваното оживление в гробището, което ме беше събудило рано-рано сутринта.
Прекарах целия ден в Роторуа и на другия ден продължих на юг към Таупо. Таупо е най-голямото езеро в Нова Зеландия и подобно на Роторуа до него има изграден малък град. Езерото се е образувало в калдерата на вулкан изригнал преди 26 000 години. Зад езерото се виждаха върховете на Тонгариро, истински действащ и пушещ вулкан. Гледката на езерото с извисяващия се зад нея активен вулкан бе достойна за „Властелинът на пръстените“. И наистина: Тонгариро и съседните вулкани играят във филма ролята на огнената планина Ородруин. Край Таупо също имаше горещи извори. Разхождайки се около близката река, видях един голям естествен извор, в който се киснеха хора. Издигаше се пара, което подсказваше, че водата е топла. Не чаках покана, облякох си банските и се потопих при тях. След две студени нощи удоволствието беше огромно. Потопен в топлата вода оглеждах пейзажа наоколо. Точно така би трябвало да изглежда страната на хобитата, само където не успявах да открия къде бяха къщите им…

Езерото в Роторуа

Маорски пазител на духове

Нощно посрещане в Роторуа

Бързеите на река Уайкато, най-дългата в Нова Зеландия

Тонгариро
На сутринта тръгнах към Тонгариро. Качи ме един маор. Беше мълчалив и някак особен. Забелязах, че въпреки студеното време, караше бос. Реших, че сигурно му има нещо и мълчаливо се возех. Маорите са полинезийци, които пристигнат в Нова Зеландия преди около 800 години, което прави страната най-късно населената територия на земята. Те пристигат на големи дървени лодки от островите Кук, които се намират на 3000 км североизточно от Нова Зеландия. Това плаване трябва да е било епично. За разлика от Австралия, където първите европейски заселници са били затворници и коренното население от аборигени е подложено на избиване, в Нова Зеландия първоначалните конфронтации между европейци и маори довеждат до подписването през 1840 г. на Договора от Уайтанги. Този договор регламентира отношенията между тях като с него се слага началото на мирното заселване на страната, а маорите стават пълноправни поданици на Британската Империя. Днес маорите са неизменна част от населението на Нова Зеландия, като техният език е обявен за официален за страната. Любопитно е, че маорското име на островите – Аотеароа („дълъг бял облак“) днес също е официално име на държавата.
Маорът ме остави в подножието на планината. Междувременно времето се беше влошило и изглеждаше сякаш всеки момент ще завали. Планината над мен беше обвита в тъмни облаци. Прецених, че не е най-добрата идея да я катеря в това време. Наоколо беше пустош и нямаше какво особено да се прави, затова реших направо да се отправя към Уелингтън. Скоро след това ме взе един човек, който отиваше директно натам и така вечерта вече бях в красивата столица на Нова Зеландия. Споделих му за босоногия маори, но човекът само махна с ръка и каза, че това е нормално тук. Действително, по-късно видях още много боси хора да се разхождат по улиците и дори в магазините. Те съвсем не бяха само маори.

"ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ" Е СНИМАН В НОВА ЗЕЛАНДИЯ, ОТКЪДЕТО Е РОДОМ И РЕЖИСьОРЪТ ПИТЪР ДЖАКСЪН"

"Уинди Уели"
В Уелингтън останах у едно семейство. Те имаха домашно кино и изгледах трите части на „Властелинът“. Уелингтън е втори по големина град в Нова Зеландия и негова столица. Градът се намира на южния край на Северния остров и се слави с това, че е най-ветровития град в света. Поради това местните галено го наричат „Уинди Уели“. Едно от най-интересните места за посещение в Уелингтън е огромният музей "Те Папа", който, както повечето музеи в страната, е безплатен. В "Те Папа" има изложби, включващи всички аспекти на живота в Нова Зеландия, представени интерактивно и много увлекателно. Разглеждах го два дни и така и не успях да го видя целия. Градът прави впечатление на много приятен за живеене и наскоро е обявен от туристическия гид "Лоуни Планет" за „Най-приятната малка столица на света“.
След няколко прекрасни дни в чаровния Уелингтън се качих на ферибота и се отправих към Южния остров. Бях чувал, че на юг е още по-красиво и нямах търпение да се отправя нататък. Колко ли по-красиво можеше да е от това, което вече бях видял на Северния остров?
Очаквайте продължението в следващия брой на сп. BBC ЗНАНИЕ!

Хака тренировка

В маорското селище. Кадър от Роторуа

На пристанището в Уелингтън

Церемония пред "Кошерът", т.е. парламентът в Уелингтън

Статията е публикувана в ноемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.