ПО ПЪТИЩАТА НА АВСТРАЛИЯ: ЕДНА ИСТОРИЯ В ДВЕ ЧАСТИ ЗА КАУБОИ, ПУСТИНИ, АБОРИГЕНИ И СЪРФ
ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ
 |
| Операта на Сидни (на заден план), проектирана от Йорн Утсон. Отскоро сградата е вписана от ЮНЕСКО като паметник на световното културно наследство |
O тправих се към Сидни. Въпреки че Сидни и Мелбърн са сравнително близко разположени за австралийските стандарти, хванах самолет. На следващия ден имаше организирано за нас събитие в Сидни, а полетите бяха много евтини.
Сидни
Сидни изглеждаше още по-космополитен от Мелбърн. Изграден е около безкрайни плажове. Местните бяха спокойни и разточителни хора, които сякаш разполагаха с цялото време на света и бяха отскочили до работа между две ходения на сърф. Ако се случеше да ги питаш за някое място или посока на улицата, те с ентусиазъм спираха и обясняваха подробно, а някои дори те придружаваха, за да са сигурни, че ще стигнеш там, където искаш.
В Сидни може да срещнете много артефакти на аборигенското изкуство. Навремето тук е имало многобройни местни племена. Австралия е открита от европейците сравнително скоро. Макар че има данни, че европейски мореплаватели са се сблъсквали с Австралия и преди това, за откривател на континента се смята англичанина Джеймс Кук. През 1770 г. той за пръв път картографира част от източното крайбрежие. Скоро след това на някой си лорд Сидни му хрумва, че е добра идея тук да бъдат изпратени като заселници британски затворници. Така на 26 януари 1788 г. на територията на днешен Сидни пристига първата заселническа флотилия от 11 кораба и 850 затворници. Днес районът на първите колонии е известен като „Дъ Рокс“ и е приятен квартал, пълен със заведения, музеи и артпространства. В близост се намират двете най-емблематични сгради на града – Мостът Сидни и Операта на Сидни.
Нестандартен поглед
Поседях няколко дни в града и реших да отида до една комуна, която бях открил в интернет. Тя се намираше на около час от Сидни в близост до Сините Планини. Собственикът ѝ, Роуан, беше австралиец от немски произход. Комуната, в която той живееше с над осемдесетгодишните си майка и баща, се оказа истинска забележителност. Забележителност бяха и самият Роуан и баща му. „Утопичната” комуна, както нескромно я наричаха те, представляваше 40-50 декара имение, притежаващо едновременно чертите на ромски катун и на галерия за съвременно изкуство. Първото нещо, което ме посрещна на входа, бяха няколко лами, които свободно си пасяха. По-късно научих, че това са всъщност алпаки, които също са пренесени от Андите.
Човек лесно можеше да сбърка утопичната комуна със сметище. Мебелите, оградите, обзавеждането, електрическите апарати, чиниите, чашите, вилиците, лъжиците или, с две думи, всичко в имението изглеждаше, а и най-вероятно, беше намерено на боклука. Дори храната често беше събирана от кофите за боклук на супермаркетите наблизо. След години редовна употреба, тя беше доказала, че е годна за ядене.
Комуната живееше в собствено сюрреалистично време. Постоянно идваха и си заминаваха хора. Имаше и такива, които оставаха с месеци. Всяка вечер някой от гостите трябваше да приготви вечеря за всички. През деня всеки имаше някакви дребни задачи за вършене. Това например включваше подреждане и почистване на „хола”, където вечер се събираха хората около огнището, направено от барабан на пералня.
"Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващите и къмпингуващи туристи"
Основното занимание извън комуната на 44-годишния Роуан бе да преподава немски народни танци. Понякога се снимаше в добре платени реклами, които му осигуряваха доход. Бащата Манфред беше още по-интересен персонаж. Винаги пълен със забавни истории, той не пропускаше да се закача с момичетата, въпреки че беше на 82 (няколко дни след като напуснах комуната научих, че е получил удар, но беше жив и здрав макар и в болница, където отново се закачаше този път със сестрите). Два пъти в седмицата Роуан и баща му ходеха да пеят в немски хор, което завършваше с немско напиване. Манфред се обличаше като че отива на сватба.
Основната сграда на имението беше близо двестагодишна неугледна постройка, приличаща по-скоро на барака. Вътрешността ѝ обаче беше окичена с шарени килими, плюшени играчки, японски паравани, тенекиени бижута, фигурки и всякакви други дрънкулки. Голям кич, но пък създаваше усещане за уют. Другите помещения за живеене бяха стари каравани и типита – големи конусовидни шатри. По една пътека близо до комуната се излизаше на един голям и дълбок вир. От едно високо дърво на брега можеше да се скача. Водата беше бая студена, но скачането оставаше приятно повдигащо адреналина забавление. Диви животни често идваха да пият вода на вира.
Тук за пръв път видях живо кенгуру в диво състояние. Гледката беше едновременно комична и нереална. Представете си изправен заек, голям почти колкото човек, който се придвижва с големи скоци и има голяма опашка. Името на животното е свързано с популярна градска легенда. Тя разказва, че когато Кук и хората му за пръв път стъпили на континента и видели странните подскачащи животни, те попитали местен човек какво е това животно. „Кенгуру“, отговорил човекът. Мореплавателите сметнали, че това е името на животното. По-късно се оказало, че „кенгуру“ на местния език означава „не ви разбирам“. Кенгуруто е само едно от многобройните уникални животни, които се срещат в Австралия. Друго популярно животно е коалата, която се среща именно в тази източна част. Изолираността на континента е основната причина за тази особеност на животинския свят.
Един ден в комуната пристигнаха група сингапурци, които бяха наели кола. На следващия ден те отиваха на разходка до Катумба в близките Сини планини и ме взеха с тях. Макар и не особено високи, тези планини криеха красиви гледки. Най-високият връх е едва около 1000 метра надморска височина. Като цяло Австралия е доста равнинен и еднообразен като релеф континент, като само в тази югоизточна част се намираха няколко планини.
Отново на път
След около седмица реших, че е време да отпътувам. Поех по крайбрежието на север в посока Брисбейн. Имах около седмица да отида и да се върна в Сидни, откъдето имах полет за Окланд. Вечерта ме завари в градче на име Урунга. Австралия е една от най-приятелските страни към пътуващите и къмпингуващи. Край Урунга течеше река, а до реката имаше туристически център с отворени денонощно тоалетни, беседка с пейки и електрическо барбекю. В началото търсех къде се пускат монетите за барбекюто. Оказа се, че единственото, което трябва направиш, за да изпечеш нещо, беше да натискаш всеки пет минути едно копче.
Съмваше се рано. Хапнах и тръгнах към Байрън Бей. Градът получава известност през хипи годините на миналия век и е бил рай за по-алтернативните и креативно настроени хора. Огромни плажове от две страни и красиви, невисоки планини от трета. Днес градът заприличва все повече на скъп курорт, но все още продължава да привлича интересни хора и е пълен с арт-галерии, йога-центрове и хубави заведения, където вечер свирят приятни музиканти.
На следващата сутрин тръгнах за Брисбейн. Оставаха едва 200 км. Малко преди града се оказах на една петлентова магистрала. Качи ме една австралийка, която директно ме покани да дойда с нея до Съншайн Коуст (в превод Слънчев Бряг), на 150 км по-на север от Брисбейн. Тя твърдеше, че в Брисбейн нямало какво да се прави. Пътьом спряхме да ми покаже играещи си в морето делфини. Гледахме и за китове, но този ден те спяха на дълбоко. По залез слънце се качихме на едно хълмче, откъдето се откриваше 360-градусова гледка над околността. Беше красиво. По пътеката към върха имаше изровени малки дупки. Австралийката ми каза, че навремето аборигените са ги използвали да си точат върховете на копията в тях. Вечерта тя ме остави на един къмпинг на брега на красива река в Нуса, градче, част от Съншайн Коуст.
" Когато за първи път видях живо кенгуру в диво състояние, гледката бе едновременно комична и нереална"
Събудих се сутринта и поех обратно към Сидни. Имах три дни да взема 1100-те км. Повървях няколко километра, докато изляза от Нуса. Градчето се оказа братовчед на Венеция. Приятни къщички бяха построени на брега на езера и канали. Малко след Бризбейн автостопът закъса. Колите фучаха като бесни и никоя не спираше. В този момент спря една кола с лампи отгоре!
 |
| Пристанището на Сидни. Оттук преди 230 години е започнало заселването на континента от европейците. |
 |
| Дружелюбна алпака в комуната на Роуан |
 |
| Байрън Бей, място с уникален характер |
 |
| Сърфеът в любимо занимание на хората от Източното крайбрежие на Австралия |
 |
| Мостът Сидни, един от символите на града |
 |
| Безкрайните плажове на Австралия |
 |
| Типична гледка от Източното крайбрежие |
 |
| Центърът на Сидни |
 |
| Забележителното 3D-мапинг изпълнение върху Операта на Сидни |
 |
| Скалното образувание Трите сестри в Катумба, Сините планини |
 |
| "Холът" на комуната |
 |
| Пристанището на Сидни по време на Фестивала на светлината и музиката |
В Австралия е забранено да се стопира на магистралата (естествено!). За миг ми мина мисълта, че може би са полицаи, които ще ме глобят. Оказа се пътна помощ. Човекът ме качи и каза малко нерешително това, което прекрасно знаех – тук е забранено да се стопира. Нерешителността му идваше от това, че не искаше да изглежда строг. Каза, че ще ме закара до близката бензиностанция. Да разкарва стопаджиите от магистралата било едно от служебните му задължения. Имало от къде ли не – Аржентина, Испания, Франция. Разговорът тръгна и човекът предложи да ме закара до една по-далечна бензиностанция – последната от щата Куинсленд. Нататък беше Нов Южен Уелс.
На бензиностанцията си починах и отдъхнах малко. Ситуацията сега ми изглеждаше къде-къде по-оптимистична. От бензиностанцията ме качи един младеж. Няколко мига по-късно, разбрах, че той беше подпийнал. Ами сега? Предложи ми бира, отпивайки си от своята. Отказах, доколкото мога любезно. Вътрешно бях напрегнат, но гледах да не го показвам. Реших да видя доколко беше способен да контролира ситуацията. Общо взето се справяше добре. Явно имаше опит. В един момент ме помоли да държа волана, докато той си свива цигара. Скоростта беше около 120 км/час. Тук някъде окончателно реших, че трябва да сляза:
- Сигурен ли си? Мога да те закарам до Байрън Бей, ако искаш. Не ми е по пътя, но за теб ще го направя.
- Да, да. Тук е добре. Няма смисъл чак до Байрън Бей – възможно най-приятелски и небрежно му отговорих. Благодарих му. Човекът имаше добри намерения.
Не след дълго се озовах на една отбивка. Смрачаваше се. Две коли ми спряха, но и двете отиваха в едно близко градче. Въпреки усилията бях пропътувал около 300 км от сутринта. В други ситуации това не е чак толкова лошо постижение, но сега ми се струваше недостатъчно. До Сидни оставаха още 800, а имах само още два дни! В отбивката започнаха да спират коли и камиони. Разпитвах шофьорите дали могат да ме хвърлят някъде по на юг по пътя за Сидни. След няколко отказа зърнах един военен джип натоварен догоре с покъщнина. Махнах му. Той отвори с бутане едно скърцащо триъгълно прозорче. Получих усещането за дежа вю. Прозорчето беше досущ като на москвича от 60-те години, който дядо ми караше. Шофьорът съвсем не изглеждаше военен. По-скоро прозираше артистична душа.
"Навремето тук е имало многобройни местни племена"
„Ок. Само ми дай малко време да пренаредя багажа.”, спокойно ми отговори той на въпроса дали е към Сидни и дали може да ме качи. Джипът бръмчеше и пърпореше като танк. Беше наскоро бракуван от армията след 30-годишна служба. Джъстин, шофьорът, беше кинопродуцент и режисьор. През нощта спряхме само на два-три пъти той да подремне и пак продължавахме. Изглеждаше доста уверен в себе си и не изпитвах нужда да стоя буден, да го пазя да не заспи на волана. На сутринта Джъстин ме остави на една гара близо до Сидни. На нея спираше влака за Мългрейв, където се намираше комуната на Роуан. Опасявах се, че три дни няма да ми стигнат да се добера до Сидни, а ето че 24 часа се оказаха достатъчни. Двата дни, които получих като бонус изкарах почивайки си и наслаждавайки се на зимното слънце.
Вечерта преди полета отидох в Сидни. Там течеше фестивал на музиката и светлината и градът беше пълен с красиви, ефектни и експериментални инсталации. Върху емблематичната сграда на операта, се прожектираше зрелищна 3D-мапинг анимация. С Австралия се разделихме навръх рождения ми ден – 3 юли. Станах на 36. Единственият човек, който ми го честити лично, беше полицайката от имиграционните власти на летището в Сидни. Полетът беше до Окланд, Нова Зеландия, където ме чакаше цял месец интересни и необикновени приключения....
Не пропускайте и следващия брой на сп. ВВС ЗНАНИЕ за още вълнуващи екзотични приключения!
Статията е публикувана в августовския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.
Няма коментари:
Публикуване на коментар