- ДА ОТКЛЮЧИШ СВОЯТА ВРАТА -

Интервю с режисьора Никола Петков

ИНТЕРВЮ И СНИМКИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

 К  ой е Кольо Петков?

Един възрастен човек.

За кое нещо съжалявате най-много, че не сте направили в живота си?

За много неща съжалявам, за съжаление (смее се), едно от които, и може би най-главното е, че в годините на моята младост, понеже живеех на село, нямах възможност да добия сериозно образование. Например да уча езици, да имам достъп до такава среда, в която да се чувствам ученик. Това го усетих когато вече бях студент, но загубеното в първите години много трудно се наваксва. Е, някои неща наваксах, но много останаха ненаваксани.

А за нещо, което сте направили?

Правил съм много глупости (смее се). В младите си години нямах спирачки за постъпки, които не красят човека, не красят поведението му. Да кажем отношението с жените. Много грешки там съм направил. Отношението към образованието ми и други такива най-различни, включително и политически, разбира се.

Съжалявали ли сте някога, че сте избрали да станете театрален режисьор?

Това не (става сериозен), макар че съм имал много критични моменти. Въобще моята биография е много усложнена от средата, в която живяхме и имах много спънки и трудна кариера. Трудно набирах скорост или като набера скорост нещо я пресече и тя падне. Но никога не съм съжалявал, че съм избрал тази професия.

А ако не бяхте режисьор, какъв щяхте да сте?

Понеже съм завършил икономическия институт преди това, щях да бъда или счетоводител или икономист. В най-добрия случай щях да бъда директор на някое малко предприятие в Плевен, защото съм от този край (смее се). Мисля, че животът ми би вървял в съвсем друга посока.

Какво не знаят хората около вас за Кольо Петков?

Аз имам едно такова качество, което не знам откъде идва - сигурно от баща ми. Аз не обичам да споделям своите неуспехи и своите гафове. Както и също не обичам да споделям любовните си истории. Никому не разказвам какви отношения имам или съм имал с дадена дама даже в годините на младостта. Имам някаква затвореност. Не обичам да дърдоря за себе си. Не само, че не обичам да се хваля, е понякога се хваля (смее се), но общо взето съм много сдържан човек в това отношение, но не обичам и да разказвам за своите неусехи. Затова мнозина не ги знаят и мислят, че аз живея така безметежно и понеже имам чувство за хумор и разправям разни лакърдии, те мислят, че съм веселяк, майтапчия, а това всъщност е вярно, но само донякъде.

Три неща, които ви карат да се усмихнете?

Обичам да слушам вицове (смее се). Помня ги и ги разправям. Сега ще ви разкажа един виц, който току-що научих. Двама приятели си говорят и единият пита другия: Колко алкохол трябва да изпиеш, за да покаже дрегера два промила? Другият мисли, мисли и вика: Трябва два дни да не пия, за да покаже два промила.

Обичам да общувам с хора, които са положително настроени. Това ме кара да съм в добро настроение, да приемам общуването с удоволствие. Понеже в своя живот съм имал контанкти с много хора и съм попадал на личности, които ме зареждат с положителни емоции и това ме кара да имам добро настроение. Не съм мърморко и начумерен човек.

Друго, което ме кара да се усмихвам е да чета смешна книга. Например да чета Марк Твен. Да чета Николай Василиевич Гогол. Да чета Алеко Константинов. Тези сатирични произведения също ме карат да се усмихвам.

А три неща, които ви карат да се натъжите?

(Въздиша) Първото е несправедливостта. Не обичам, когато в живота се сблъсквам с несправедливост. Второ, не обичам насилието. Не обичам насилието в отношението между хората. Разбира се и глобалното насилие като войната. Тези неща са ми противни и ги преживявам дълбоко. Също така не обичам да ме лъжат. Винаги предпочитам някой да ми каже в очите: Виж какво, не ми е симпатично твоето поведение или ти не си ми симпатичен. Това даже не ме обижда толкова и го предпочитам пред това някой да ме лъже. Въобще отношения, които не са основани на откровеност, на спонтанност са ми несимпатични.

Кои са били трите момента в живот ви, в които сте били най-щастлив?

Една поредица от моменти имам свързани с моята кариера на театрален режисьор. Театралните успехи, които съм имал отвреме-навреме, ме правят много щастлив, защото чувствам, че съм изпълнил част от своята мечта, че това, над което работя, се блъскам, мъча се, страдам, се е увенало с успех.

Другото нещо, което ме кара да бъда щастлив, това е когато посещавам непознати за мен градове. Например когато посетих Венеция, когато за пръв път бях в Париж, когато за пръв път посетих Брюж. Брюж, това е северната Венеция, много красив град. Също Ленинград се казваше по-рано, сега Санкт Петербург. Това също е един много красив град. Когато бях във Финландия (ентусиазира се) бях много щастлив, защото е безкрайно интересна страна с интересни и добри хора. Във Финландия видях друг начин на живот, различен от нашия, южнашки начин. Този северняшки манталитет ме правеше невероятно щастлив. Не мога да ти опиша колко бях възбуден от това, че виждам един друг начин на живот, който ме вдъхнови.

Трите най-големи изненади и неочаквани обрати, които животът ви е поднасял ?

За един случай се сещам веднага. Аз съм завършил икономическия институт и отидох да работя в моето родно село - Тръстеник, плевенско, в МТС - машинотракторна станция. Работих половин година тази работа, но тя съвсем не отговаряше на моите въжделения, на моите младежки мечти. И изведнъж един ден получавам едно писмо, в което ми се съобщава, че съм назначен за артист в театъра в град Троян. Тогава там имаше общински театър. По време на социализма имаше много театри в много градове и в някои по-малки градчета като Троян, който обаче е много буден град. Така аз изведнъж от диспечер в МТС-то трябва на 18-и август да отида в Троян и да бъда артист. Отивам аз, цялото село ме изпрати да замина за Троян да ставам артист: Нашето момче Кольо ще бъде артист! Отивам в Троян, явявам се в театъра щастлив и осенен от тази внезапно открила се пред мен възможност и изведнъж директорът казва: Не, вие не ми трябвате. Вие сте назначен от предишния директор, който е уволнен. Сега има нов директор и той не ме иска. Аз изведнъж излизам от театъра и се оказвам на улицата. Нито работа, нито артист – пълен крах. После, разбира се, нещата се промениха, но това беше един главоломен момент в моя живот.

Един друг случай имам. Бях в Париж при една позната – Лора Кремен, артистка, наша, българска, която отиде да живее в Париж. Намерих нейния адрес и ѝ се обаждам. Видяхме се, поприказвахме, и тя казва: Имам важна среща, отивам на нея. Спирката на метрото е ей там зад ъгъла. Сбогуваме се. Аз отивам към спирката, но не говоря френски и изведнъж се оказва, че спирката е затворена с решетки. Има стачка и метрото не работи. Аз трябва да се прибера там, където беше спрял нашият автобус, обаче първо съм далече, второ съм неговорящ и трето, нямам представа как да стигна до това място в този голям град. Изпадам в паника как ще се оправя. Това продължава около час, след което обаче, тъй като имам невероятно чувство за ориентиране, си казвам: Трябва да се добера до Сена. И по течението на реката ще разбера в каква посока да вървя. Реката тече в посока запад-изток. Започвам да търся Сена. Намерих я и по брега на Сена вървях, ориентирах се и се оправих. Такива внезапни ситуации, в които се изисква страхотна концентрация човек да излезе от гафа, в който се е оказал.

Трети случай. Сега се сещам за един много интересен случай. Правех една постановка в пловдивския театър. Постановката беше „Опера за три гроша” от Брехт и музика от Курт Вайл и ми трябва музикант, който да ми помогне. Мисля, мисля, и решавам, че този музикант е Милчо Левиев. Отивам при брат му и питам: Милчо къде е? Той: Милчо е в София. Дава ми адреса и аз отивам в София. Звъня на врата и излиза Милчо. Обеснявам му защо съм дошъл, той обаче стои пред мен и не ме кани вътре. На вратата става този разговор. Стои някак много притеснен и не поема това, което му говоря. Той е музикант, а аз му предлагам работа като музикант. Той стои, гледа ме. Много особена ситуация. И изведнъж вика: Я влез вътре. Аз влизам вътре и там сварвам състава на Джаз Фокус 65. Имаше такъв джаз състав и аз ги познавам тези музиканти. Милчо казва: Разкажи това на колегите. И аз разказвам. Те седят в един хол, обаче всички са нацупени, притеснени. Аз викам: Тук нещо съм попаднал не на място. Те: Не, ние сега заминаваме за Швейцария на джаз-фестивал. Не можем. И така, отказаха ми. След време се оказва, че те са се събрали,за да се наговарят как като отидат в Швейцария и да не се върнат. Обаче ги е страх от милицията и точно когато се договарят се звъни на вратата. Явява се един Кольо Петков от Пловдив и те мислят, че съм провокатор. Човек на милицията, който е дошъл да ги провокира и те въобще не знаят как да реагират. Аз също не знам как да реагирам, защото не съм в течение. И така, те заминаха и Милчо не се върна. Замина за Америка, а другите се върнаха. Те ми разказват после: Абе ти дойде точно в момента, в който ние се наговаряме как да емигрираме.

Три забавни истории от живота ви?

Една забавна история, за която се сещам от раз. В Москва съм и правя постановка в Театъра на съветската армия. Това се случва по време на социализма. Репетирам и имам един асистент-режисьор – един Саша. Аз съм в салона и както върви репетицията, той идва, поднася ми една чаша вода на масичката и тихо ми казва на ухото: В салона влязоха цензурите. Аз изведнъж се стъписвам. В Русия цензурата е нещо сериозно, не е както тук - така между капките да минеш (смее се). Там такива неща няма. Минават десетина минути, а аз съобразявам как да изляза от тази ситуация. Аз седя на петия ред, салонът е голям, а те някъде назад. Не ги виждам, но знам че са някъде там отзад и са дошли да слушат. Тъй като това е военен театър, тези цензури се оказаха двама полковници. Изведнъж ми светка в главата една мисъл и казвам на Саша: Извикай всички артисти да дойдат на сцената. Идват те на сцената и аз започвам да им обяснявам пиесата: какво се разказва в пиесата, кой какво искал да каже, защо е този конфликт и така нататък. Обяснявам разпалено и максимално убедително, а те стоят на сцената и се чудят защо го говоря това, след като на тях това им е пределно ясно. Това сме го говорили много пъти. Свършвам и идва художественият съвет, на който ще приемат спектакъла. Там се изказват артисти, обаче говорят за периферийни въпроси. За главното нито казват да, нито казват не. Аз се чудя защо тези не казват дали им харесва или не. Ако не им харесва, да кажат. Обаче се оказва, че те чакат цензурата да се изкаже първо. В един момент единият от полковниците става. Започва да говори и чувам думите, които аз казах пред артистите, с които им обеснявах пиесата. Той започва да обеснява, това, което аз съм обеснил (смее се). Тогава си направи извода, че е много важно да обясниш на цензурата, защото човекът е полковник, КГБ. Неговата работа не е да знае театъра и да разбира пиесите. Трябва да му се обясни.

Друг един смешен случай имам. Преди да следвам във ВИТИЗ, вече казах, че бях в Троян артист, а след това в град Провадия. Това е едно малко градче до Варна и там имаше общински театър. Там играем една пиеса – „Празника на фенерите” от Източна Германия. Един от артистите, Владко Николов, се разболява. Директорът ме извиква и ми казва: Ето ти пиесата и до довечера трябва да научиш ролята. Ролята беше на един японец. Имаме представление в с. Игнатиево и не може да се отложи, защото е откупено, някакъв празник има и така нататък. Аз сядам вкъщи, уча пиесата и имам седем картини. Научавам първите четири. Бързо ги научих, обаче дойде време да тръгваме. В автобуса, пътувайки за селото, чета, но нищо не помня, защото има много хора. Шумно е и не мога да запомня. Отиваме там и започваме да репетираме на сцената. Репетираме първите четири картини, които минават добре, обаче остават още три. Време няма, публиката дойде и представлението започва. Суфльорката и помощник-режисьорът ме успокояват: Спокойно, ние ще ти суфлираме. Ти слушаш какво ти казваме и ще се оправим. Изигравам значи първите четири картини, всичко минава добре. Идва петата. Излизам, те ми суфлират. Аз чувам какво ми суфлират, но не го разбирам, защото не го знам, не съм го научил. Мълча, а те и двамата суфлират и то високо. И тогава от първия ред се обажда един зрител: Няма смисъл да го казваш. Ние вече го чухме. (смее се) Аз обаче, както до този момент съм бил скован от страх, като го чувам това изречение, у мен се активира някакъв център. Аз се обръщам към него, той седи на първия ред – един възрастен мъж – и най-спокойно му казвам: Винаги заслужава да се каже това, което трябва да се каже. Той вика: Е, браво, момче! Стана диалог и нататък аз започвам да чувам какво ми суфлират и така изкарвам пиесата. От една такава заключена ситуация се измъкнах. Беше голяма смехория.

Сещате ли се за още някоя?

Имам една такава история. В театъра дойде Тодор Живков. Тодор Живков обичаше да ходи на театър и беше поканен от режисьорката на пиесата „Укротяване на опърничавата”. Режисьорката се казваше Надя Сейкова и беше близка с него. Съобщават ни, че довечера той ще бъде на спектакъла. Веднага идват хората от охраната. Имаше си такава специална служба. Те веднага се разпореждат кой къде да седи, кой да поднесе цветя и така натататък. Всичко е в техни ръце, ние само стоим настрани и гледаме. Той идва човека. Беше вече възрастен. Идва, гледа спектакъла и след него пожела да се види с артистите. Срещу него стои Венци Кисьов, артист от „Сълза и смях” и той се обръща към него и му казва: Йоско. Бърка Венци с Йоско Сърчаджиев. Човекът е възрастен, не е длъжен да познава всички артисти, а може и да му е заприличал на него. Все едно, започва да му говори на Венци като на Йоско. И започва да му говори за брат му, Богдан Сърчаджиев, как се бил скарал с него за някаква пиеса, но се оказало по-късно, че не Богдан бил виновен, а Николай Хайтов. И Живков казва на Венци: Предай на брат ти, че му се извинявам. Всички присъстващи обаче сме сконфузени и мълчим, защото има гаф. Ама и Венци не казва, че не е Йоско, и слуша човекът. Там са още Георги Йорданов, министъра, Ангел Балевски и други, които го придружават. Те също си мълчат. Никой не смее да коригира шефа. На сутринта трима колеги ме питат как е минало снощи и аз им казвам как е минало. Казвам им и случката с Венци. Минават две седмици и аз се връщам от киноцентъра с колата и виждам един свой състудент от икономическия институт Васил Узунов стои на тротоара. Спирам колата до него, отварям прозореца и му казвам да се качва. Не бяхме се виждали 10-12 години и много му се зарадвах. Той пита къде работя. Казвам му, че съм директор на театъра „Сълза и смях”. А ти къде работиш? Аз работя в Държавна сигурност. А така. Къде да те закарам? В МВР. Закарвам го пред МВР-то, а аз отивам в театъра. След още 2-3 седмици звъни телефона. Вдигам: Кой е? Васил Узунов. А, здрасти, здрасти! Зарадвах се. Има ли хора в стаята? Не, няма, сам съм. Виж какво, получи се един донос против теб, че си се подигравал с Тодор Живков, който бил в театъра и си разправял вицове за него. Ужасно се притесних. Няма такива работи. И му разказвам това, което сега ти разказах. Той казва, че било описано по-другояче, че съм се бил подигравал и едва ли не съм се гаврил с него. Такова нещо аз не съм си позволявал. Най-малко първо съм страхлив и второ той е възрастен човек и не мога да се подигравам на един възрастен човек, че е сбъркал двама души. Това не е за подигравка. Аз се уплаших: Какво да направя сега? Да дойда при вас да обесня на вашия генерал каква е истината? Как ще идваш, бе?! Ти си луд човек! Как ще им казваш? Те така ще разберат, че някой те е информирал. Стой си там и си налягай парцалите. Аз съвсем се вдървих. Затворих телефона и след около една седмица той отново звъни: Получи се нов донос. Айде, стига бе, какво става? Същото е написано, обаче още по-злобно. Анонимно е, няма подпис. На същата машина, в същия стил. Човекът значи е същият. Ама вие вярвате ли на анонимни доноси? Как може такива работи да пишат. Не вярваме, ама ги слагаме в една папка. (смее се) Свърши тази история, а аз продължавам да се мъча да се сетя кои бяха тези трима, на които го разказах. Защото аз само на трима души го бях разказал, тези които ме питаха на следващия ден. Сещам се за двама кои бяха, а третия и до ден днешен не си спомням кой беше. Дали те са написали тези доноси или някой друг никога не узнах, ама голямо треперене беше. Мама му стара, тези ще ме гепят тука. Не мога да се оправя след това. (смее се)

Три ваши страсти?

Първата ми страст е театъра. Втората ми страст са жените и третата е това да разправям вицове.

Кое е най-голямото приключение или авантюра в живота ви?

Не знам дали е най-голямата, но сега се сещам за една такава авантюра, която граничи с глупост. Войник съм в Кърджали, в танковия полк. Беше лятно време и един мой приятел, войник като мен, ми казва, че довечера в града ще гостува ансамбъл за народни песни и танци от Ямбол. Той има гадже в този ансамбъл и ако искам да избягаме вечерта от казармата и да идем на концерта. Хем той ще види гаджето, хем мен ще ме запознае или с някоя певица или с някоя танцорка от ансамбъла и ще стане чакалъка, ще стане заварка. Чакаме. Вечеряме, а то лятно време и късно се мръква. Как да избягаме от казармата? Тя е обградена с бодлива тел и има КТП, откъде се минава и един друг изход, който е само за автомобили и за танковете. Това е танков полк и има специален, широк портал, откъдето да минават танковете. Ние събличаме военните дрехи. По гащета и с цивилните ни дрехи свити на топка се промушваме през телената ограда. Излизаме навън от казармата, обличаме цивилните дрехи и отиваме на концерта да търсим въпросните певици и танцьорки. Ние се въртим отзад, а те са на сцената. Нямаме контакт с тях и викаме: Айде да влезем в салона. Влизаме в салона, а там е пълно и има правостоящи. Беше май лятно кино, защото беше открито. Влизаме, а входът е срещу първия ред, на който седи публиката. Влизаме ние двамата, остригани като войници, обаче цивилно облечени. Влизаме и насреща на първия ред с жена си седи командира на полка, който е срещу нас и като ни види веднага ще ни познае. Виждаме го и в същия момент мигновено се обръщаме и офейкваме. Бягаме и отиваме в казармата. Понеже е тъмно, за да не се одерем на бодливата тел, решаваме да минем през този КТП – контролен транспортен пункт. Решаваме да минем оттам като се надяваме, че понеже вече е тъмно, войникът, който е там ще ни пусне. Колега е. Отиваме и тъкмо минаваме бариетата и, бам, изкача дежурния по полк, един майор, голям мръсник! Ей, вие какви сте, бе?! А ние сме цивилни. Къде отивате? Горе ръцете! Стой! И вади пистолета. Чакай бе, стой. Ние сме войници. Какви войници сте вие, бе?! Как какви, тук, в първа рота. Ма как така?! Откъде идвате?! Арестувам ви! Хубаво, арестувай ни, само спокойно (смее се). То една такава нелепа, идиотска ситуация. Той ни вкара в помещението и започва да ни разпитва. Ние си признахме къде сме ходили и какво сме правили. Той обаче, така както го знаехме, че е много строг и мръсен, изведнъж се омилостиви над нас и вика: Абе, вие сте големи глупаци. Елате тука, кажете, че искате да идете при гаджета. Аз ще ви пусна. Къде сте тръгнали да пълзите под телената ограда? (смее се)

На кого сте благодарен и защо?

Благодарен съм първо на своите родители. Те бяха обикновени селяни, работеха в ТКЗС-то. Това означава Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Земята на селяните беше събрана заедно и те я обработват. Моите родители работеха там. Те бяха хора, които нямат особени културни интереси, но знаят, че ученият човек е полезен първо на себе си, а и на околните. Те ценяха учеността и ме подкрепяха при всеки случай, когато искам нещо да направя. Примерно: да отида да следвам, пък после следвах един път, а после втори път, трети път... Дълго следвах и те бедните бяха с много скромни финансови възможности, но никога не ми казаха: Спри. Стига. Благодарен съм за това, защото те не ме спираха. Така аз успях да постигна това, което съм постигнал: да стана артист, да стана режисьор, да се занимавам с работата, която ми харесва.

Други хора, на които съм благодарен, това са моите учители във ВИТИЗ. Там бяха много смислени и добри хора – Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и главно Боян Дановски, който ми е професор по режисура.

Има и много други хора, на които съм приятелски задължен. Аз много ценя приятелството. Ценя това да имам приятели. Да бъда приятел на някого и той да ми е приятел. Стремя се към това и го постигам. Аз имам близки хора, които са много на брой. Имам тази дарба да завъртам около себе си приятели.

Кое е най-ценното нещо, което научихте или открихте за театъра през тези години?

Аз съм написал вече две книги за това, което съм научил за театъра (смее се). Много неща открих. Има едно такова особено нещо. Когато се занимаваш с някакво изкуство - театър, кино, живопис, литература - е необходимо някакво предварително образование, някаква подготовка. Без това не може. Но изкуството изисква да отвориш своята врата. Да намериш тази врата, да намериш ключа за нея, и да я отключиш и минеш през нея. Тоест, да намериш своята дума, своята пътечка. Това, което само ти казваш. Това е неповторимостта в изкуството. Ето, ние с теб двамата сме режисьори, и двамата имаме висше образование, и двамата сме българи, обаче аз мисля и правя един вид театър, който, добър-лош, правя го вече 50 години. Имал съм успехи, имал съм неуспехи. Ти обаче правиш съвършено друг театър. Вървиш по друга пътека, твоята си пътека, която няма нищо общо с моята. В изкуството това е ценното. Да намериш пътека, пътя, по който ти ще минеш и тези, които ще гледат твойте спектакли вървят по този път: Ей, виж този как го е открил. Това е тайната на цялата работа.

А най-ценното нещо, което научихте за живота, за хората?

Животът има две нива. Едното ниво е нивото на ежедневното общуване. В дома, в семейството, аз общувам с баща си, с майка си, със сестра си, с леля си, с вуйна си, с роднините си, със съседите и т. н. Това е нивото на ежедневието. Другото ниво е нивото на духовното общуване, духовната близост, духовното родство. Човек намира такива хора, с които той нито е роднина, нито е братовчед, никакъв не е, но е близък. Близък е защото се разбира с тях, имат едни и същи възгледи, вкусове, харесват едно и също нещо. Имат си приказка. Това е другото ниво – нивото на духовната близост, на духовното родство. И двете нива са еднакво важни. Човек трябва да бъде със своите близки коректен, внимателен, уважителен, но без такива духовни приятели, ученици, учители и т.н. животът би бил скучен и неинтересен.

Какъв въпрос бихте си задали сам на себе си?

Една журналистка преди известно време взема интервю от мен и ме попита какво ви даде режисурата. Аз светкавично отговорих: Направи ме мислещ човек. Аз бих се запитал себе си: Ами ако нямах тази възможност да се занимавам с режисура и да стана мислещ човек, какъв щях да бъда? Как щях да живея? Въобще това ми е абсолютно неясно. Ти вече ме попита какъв щях да съм, ако не бях театрален режисьор. Не е въпроса само в професията. Въпросът е какъв живот живееш. Аз не мога да си представя и се питам: Как бих живял, ако не беше този начин на живот, който съм изживял?

Кой е Кольо Петков?

Кольо Петков е един човек, който е извървял много дълъг път, криволичещ, с изкачвания и падания, и вървейки по този път научи неща, които други хора научават било от родители, било от учебни заведения, а той ги научи от собствения си опит. Това непрекъснато усилие да се задържа на повърхността, да не потъна, ме научи да ценя хората, да ценя приятелите, да ценя здравето, да ценя хляба, който ям и който ми е даден. Да открия такива обикновени неща, които правят живота смислен за мен. За другите, други неща правят живота смислен. Преодолявайки тези препятствия, прескачайки ги, се оформи моят профил.

Има ли нещо накрая, което бихте искали да добавите?

Накрая искам да кажа, че ми е много приятно да бъда с теб, защото си позволявам лукса да мисля, че ти си мой ученик. Ако това е вярно, надявам се да е вярно, аз се лаская, че моят живот , моят пример е оказал някакво влияние на Димитър и той върви по своя път, но е тръгнал с моята малка помощ.

Благодаря ви много!

Големият български режисьор Никола Петков е роден преди 85 г. в Тръстеник. Завършва ВИТИЗ през 1964 г. Работи в театрите в Добрич, Сливен, Благоевград, Военния театър, Музикалния, киното, телевизията. Директор е на театър „Сълза и смях” (1988-1989). Има наградата на Съюза на артистите за режисура на „Милионерът” на Й. Йовков (1978-1979) и др. На 27 март тази година той трябваше да получи "Икар" за чест и достойнство. Церемонията е отложена до възстановяване на нормалния обществен живот. Интервюто с него е записано в София през януари 2020 г.

- МАДЕЙРА: ПЕРЛАТА НА АТЛАНТИКА -

Красиви планини, диви морски пейзажи, бананови плантации и живописни градчета - всичко това можете да откриете на остров Мадейра!

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Дивото море при Сейшал

 П  рез прозорчето на самолета пред нас се показа островът. Колкото повече самолетът го доближаваше, толкова по-красив изглеждаше той - с високите си планини и стръмни брегове. Слънцето се готвеше да залезе зад него и червенеещата се светлина правеше гледката още по-живописна. Самолетът намали височина и се изравни с пистата на летището, изградена върху бетонни колони в самия океан. Няколко мига по-късно вече бяхме кацнали успешно и приключението можеше да започне...

Островът
Островът е Мадейра и се намира в Атлантическия океан на около 500 км на запад от Африка. Заедно с разположените на северозапад от него Азорски острови той съставлява Атлантическите територии на Португалия. Наричан често „Перлата на Атлантика“, „Градината на Атлантика“ и „Островът на вечната пролет“, Мадейра всъщност е архипелаг от острови, най-големият, от които носи същото име. Средната температура целогодишно е 20-26°C, което обяснява защо човек има чувството, че пролетта тук никога не свършва. Мадейра е документирано открит от европейците през 1418 г., но данни за него има още от древни времена. Счита се, че е бил посещаван от викингите още през X – XI в.

Понта до сол

 
   Откриването на Мадейра слага началото на Великите географски открития на португалците, продължили близо век и половина след това. Преди точно 600 г. двама капитани - Жоао Зарку и Тристао Тешейра, на служба на португалския принц Енрике Мореплавателя - плават в близост до африканския бряг. Спокойните води на океана изведнъж се надигат и се разразява страшна морска буря. Моряците вече предвкусват смъртта си в буйното море, когато изведнъж пред тях се появява остров. Те успяват да акостират на брега му и да се спасят. От благодарност мореплавателите кръщават острова Порто Санто („свещен пристан“). Когато след няколко дни времето се оправя, в океана те забелязват огромна тъмна маса, която вземат за буреносен облак. Капитаните решават да изчакат той да се разсее, преди да тръгнат отново на път. Няколко дни по-късно обаче „облакът“ продължава да стои все така неподвижен в далечината. Те предполагат тогава, че това е друг, по-голям остров. Връщат се година по-късно, за да го изследват и така Мадейра е официално открит. Кръщават острова Иля да Мадейра, „дървеният остров“, заради обилната гора, която го покрива. Постепенно обаче гората бива изсечена и по нареждане на Енрике мореплавателя на острова започва да се отглежда захарна тръстика. От нея се произвеждала т.нар. сладка сол, както са наричали по това време захарта. Начинанието се оказва много успешно и в края на XV в. Мадейра се превръща в най-големия в света производител на захар, задминавайки дотогавашния лидер Кипър. Търговците на захар били предимно генуезци и те разнасяли чувалите с ценната стока из цяла Европа чак до Константинопол. Един от тези търговци бил и младият Христофор Колумб, също родом от Генуа. Колумб имал къща в Порто Санто и дори се оженил тук. След няколко години брачен живот на острова, той се впуснал в търсенето на бленувания западен път към Индия. След това негово пътешествие светът вече никога нямаше да е същият.

Готови за боди-борд

Маркадо дос лаврадорес във Фуншал

Левадата Калдерао верде, част от която минава през тунели

Фортът Сао Тиаго във Фуншал

 
   Търсенето на захар било огромно и се наложило докарването на роби от Африка, които да компенсират недостига на работници. По този начин по ирония на съдбата Мадейра се превърнала в модел, по който се развивали последващите открити и колонизирани от португалците територии – Бразилия, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипе…
   Столица на Мадейра е Фуншал. Първоначално португалците построили град Машико който се намирал на удобен за акостиране залив срещу Порто Санто. Скоро обаче те си дали сметка, че Фуншал е по-благоприятен и по-перспективен за развитие и той се превърнал в столица на острова. Името на града идва от растението фунша (див копър), което изобилствало в тази част на острова. Фуншал е известен като един от най-красивите португалски градове. Изграден върху естествен амфитеатър, градът е особено красив вечер, когато бъдат запалени лампите. В средата на XVI в. Фуншал е превзет и опустошен от френски пирати корсари. Това наложило построяването на внушителна система от охранителни укрепления, част от които съществуват и до днес. За последно градът става жертва на нападение през Първата световна война, когато немски подводници обстрелват сградите и акостиралите в пристанището му кораби.

Сао Тиаго

Пътуването
На летището наех кола и се отправих към Сейшал, градче на отсрещния край на острова. На уебсайта за каучсърфинг намерих една жена, която ме покани на традиционно празненство палейлиньо на вилата на нейна приятелка. В сърцето на празненството беше приготвянето на панело, вкусно ястие от свинско с картофи и различни местни зеленчуци. Стигнах по тъмно, но от панелото имаше останала огромна тенджера, така че за добре дошъл хапнах от него полято с прочутото Мадейрско вино, споменато с въодушевление от самия Шекспир.
   През XVI в. производството на захарна тръстика е изнесено в Бразилия и виното я замества като основна износна стока на острова. Виното, което се произвежда на Мадейра, е подсилено и преминава през специален технологичен процес. Откриването му се дължи на щастлива случайност. По онова време било практика във виното да се добавя спирт, за да може то да издържи дългия път до Америките. Случило се товар от това вино да се върне непродадено в Мадейра и хората открили, че от дълготрайното клатушкане на бъчвите с вино и напичане от слънцето, то било придобило необикновен и интересен вкус. Така била положена традицията за производството на мадейрско вино, което и до ден днешен продължава да е основна експортна стока на острова.

Стрийтарт във Фуншал

Преди няколко години кметството във Фуншал започва
акция по изписването с графити на най-отблъскващата
част на града. Днес това е най-чаровния и посещаван
от туристи квартал

Мадейрски пенсионери

Най-старото кино на острова - отворило врати праз 1933 г.

 
   Тържеството продължи до късно с танци като местните бяха много любопитни към мен. На сутринта отидохме да караме боди-борд на близкия плаж, който изглеждаше много диво и красиво. Мадейра е познат като доста туристическо място, но северозападната част, в която Сейшал се намира, е най-слабо населена и посещавана от туристите. Беше февруари месец и докато в София беше –10°C, аз се къпех в океана, а на практика дори не бях напускал Европа. За обяд седнахме в ресторантчето над плажа. Препоръчаха ми традиционното за острова ястие ешпада ком банана, вкусно приготвена риба меч с банани. Порцията се оказа огромна и спокойно можеше да нахрани двама човека. По-късно установих, че всички порции на острова са гигантски. Хората тук си похапваха добре. 

Къщички в гората

Следващия ден посветих на една от популярните планински разходки по т.нар. левади. Левадите са открити водоносни системи, изградени, за да докарват вода от планините в центъра на острова до земеделските райони по крайбрежието. Построяването на някои от тези левади е било истински подвиг, защото се е налагала работа по стръмни планински склонове и копаенето на тунели. Работниците са били предимно роби и затворници и фаталните инциденти са били чести. Левадата, край която вървях, се наричаше калдейрао верде („зеления котел“), и разходката приличаше на пътуване в страната на приказките. Криволичещи огрени от слънцето пътечки, тунели, водопади и гъста буйна тропическа растителност я правеха много живописна и ободряваща.
   След разходката отидох да разгледам и столицата Фуншал. Почти половината от 270-хилядното население на острова живееше в него. Градът имаше интересни местенца за хапване, красиви улички с графити по тях, музеи. Едно от най-интересните места в града е Меркадо дос лаврадорес (“Пазарът на работниците“), централният покрит пазар на града. Тук имаше изумително количество от различни екзотични плодове, всички те отгледани на острова. Само видовете маракуя бяха над двайсет! Имаше и голямо пространство заделено за продажбата на прясна риба, която местните рибари продаваха. Привечер седнахме на чаша понча да погледаме красивия залез над Фуншал. Пончата е традиционен за острова аперитив, който се приготвя от алкохолна напитка от захарна тръстика, подобна на бразилската кашаса, смесена с лимон, маракуя, захар и други.

« Откриването на Мадейра слага началото на Великите географски открития на португалците » 

Единствената по-полегата част на острова

Красива екзотика
Върнах колата на летището и хванах автобуса за Понта до Сол, където щях да остана следващите няколко дни. Като цяло да се движиш по пътищата на Мадейра си е красиво изживяване само по себе си: красиви планини, диви морски пейзажи, бананови плантации и живописни градчета се редуваха и преплитаха едно в друго. Автобусът мина през спиращия дъха Кабо Жирао – най-стръмните отвесни скали в Европа, които се спускаха право в Атлантическия океан. Понта до Сол се оказа красиво малко градче на брега на океана. Населението му е едва няколко хиляди човека, но то има много активен културен живот. През 1933 г. в Понта до Сол отваря първото кино на острова, а телефонните кабинки, оказали се ненужни след разпространението на мобилните телефони, бяха превърнати в мини-библиотеки. В градчето се провеждаше дори и международен театрален фестивал, което беше причината за моето идване. Понта до Сол на португалски означава точката, в която слънцето залязва и селището беше кръстено така, защото от скалите над града се откриваше красива гледка над залязващото в океана слънце.
   Останах няколко дни в Понта до Сол, където срещнах стари познати, а местните бяха много гостоприемни. Когато дойде денят, в който да летя обратно, си дадох сметка, че седмицата прекарана на Мадейра, ми се беше сторила като един месец. Това е сигурен признак, че не бях скучал и дните ми бяха пълни с нови и интересни преживявания. „Адеуш“ си казахме със старите и нови приятели и се качих в самолета. Малко след това той уверено излетя от летището, което скоро ще носи името на най-известния човек, роден някога в на острова – Кристиан Роналдо…


Статията е публикувана в януарския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.

- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ #2 -

ЧАСТ ВТОРА: ЮЖНИЯТ ОСТРОВ

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Протокът Кук

Езерото Уакатипу, край което е построен Куинстаун

Дивото бушуващо Тасманово море

 Ф  ериботът пресече протока Кук, делящ Северния и Южния остров, и се насочи към Пиктън. Появиха се множество острови и фиорди. Пътуването с ферибот беше достойно въведение към красотите на Южния остров, за които бях слушал много пъти. Южният e по-големия от двата основни острова, изграждащи Нова Зеландия, но въпреки това е по-слабо населен. На него живеят едва около един милион души.

Крайстчърч

Частна колекция от седефени миди
дарена на музея в Крайстчърч

От малкото пристанище се отправих директно към Крайстчърч, най-големия град на острова. Пътят минаваше по брега на Тихия океан. Селищата бяха малки и нарядко. Следобед ме качи един човек от Тонга, който отиваше в Крайстчърч и така привечер пристигнах в града. Крайстчърч е неформална столица на острова, но изглеждаше ужасно. През 2011 г. силно земетресение разрушава част от града. Жетвите са близо 200. Новозеландците бяха решени да препостроят града наново, но работите бяха далеч от приключили. 

"Южният е по-големият основен остров, но въпреки това е по-слабо населен"

В Крайстчърч останах няколко дни на гости на една тайландско-новозеландска двойка или казано накратко: тай киви. Новозеландците са наричани „кивита“ и това съвсем не е обиден израз. Често самите те гальовно се наричат така по между си. Изразът идва не от популярния в цял свят плод, а от името на птица. Кивито е птица, която е уникална за Нова Зеландия и не се среща никъде другаде по света. Тя е безкрила и днес се среща само в специални резервати. Страната е голям производител и на плода киви. Първоначално той е внесен тук от Северен Китай. Наричали са го просто китайска ябълка. Когато новозеландците започват да го изнасят в Щатите, американците търсят търговско име на плода. Решават да го кръстят киви, защото хем прилича на птицата киви, хем и двете идват от Нова Зеландия.

Картонената катедрала в
Крайстчърч

   В полуразрушения Крайсчърч все пак имаше няколко интересни за разглеждане неща. Градският музей бе много добре подреден като най-интересната изложба бе тази за Антарктическите експедиции. Близостта на Нова Зеландия до Антарктида я е превърнала в една от основните бази за покоряването на ледения континент в края на XIX и началото на XX в. Именно Крайстчърч е бил отправна точка на злополучната експедиция на англичанина Робърт Скот за покоряването на Южния полюс. Изложбата в музея разказва за драматичната съдба на експедицията: след много трудности и лоши стечения на обстоятелствата петимата членове на експедицията все пак успяват да достигнат през януари 1912 г. до Южния полюс. Там обаче ги очаквала неприятна изненада: експедицията на Роалд Амудсен ги е изпреварила с месец и на полюса се веел норвежки флаг. На връщане изтощената група на Скот е блокирана от снежна буря и всички умират замръзнали.
   Картонената катедрала е друга интересна сграда в града. По време на споменатото силно земетресение старата англиканска катедрала е разрушена. Местната управа кани японски архитект с опит в строежа на сгради след бедствия. Той предлага да издигне временна катедрала от картон, която да замени старата. Днес Картонената катедрала е най-емблематичната сграда на Крайсчърч.

На Юг

Мостът Kауарау, мястото където за
пръв път започват да се практикуват
бънджи-скоковете

След няколко дни се отправих на юг. Мръкваше се, а аз все още бях поне на стотина километра от Дънийдън, където имах намерение да остана няколко дни. Вече се бях примирил, че ще спя до пътя, когато най-накрая една кола спря. Вътре бяха маори с детето си, които за щастие отиваха в моята крайна цел. Дънийдън е гаелическото име на шотландската столица Единбург. Това съвсем не беше случайност. Градът е основан от шотландски пресбитерианци, пристигнали тук в средата на XIX в. с желанието да изградят утопично селище. Сред градовете, които посетих в Нова Зеландия, Дънийдън беше с най-красивата архитектура. Градът е известен с това, че тук през 1869 г. е основан първия университет в страната. Голяма част от населението му днес са студенти, което съчетано с изяществото му го правеха прекрасно място за живеене. Останах за уикенда и съботата се случи да е особено интересна. Сутринта отидох да разгледам традиционния пазар на фермерите, който се намираше до старата железопътна гара от Викторианската епоха. Гарата се славеше като втората най-снимана сграда в южното полукълбо, след операта в Сидни, разбира се. Сергиите бяха пълни с вкусни неща, от които можеш да опиташ. Музиканти свиреха в тълпата, а в съседната градинка клуб по японските тъпани тайко правеше демонстрация. По-късно бях канен на обедно парти, където всеки носеше нещо традиционно за хапване. Всички гости се оказаха индонезийци и храната беше много вкусна. Яденето беше изсипано на масата и всеки можеше да си взима каквото поиска. След хапването домакинът, учител по музика, извади една малка китарка укулеле и се започна едно пеене…

Железопътната гара в Дънийдън, втората най-снимана
сграда в Южното полукълбо

Гарата продължава да функционира и до днес

Шотландското наследство на Дънийдън. Тук се намира и
най-стръмната улица в света

Да посвирим заедно!

Литълтън

Спортни страсти
Вечерта беше гвоздеят на програмата за деня. "Ол Блекс", националният отбор по ръгби и гордостта на Нова Зеландия, играеха приятелски мач срещу англичаните на стадиона в Дънийдън. Ръгбито е не просто най-популярния спорт в страната, то е национална религия. В него най-нагледно се демонстрира успешното съжителство между маорите и европейските заселници, дало съвременния облик на Нова Зеландия. Целият град беше украсен в черно и бяло, цветовете на "Ол Блекс". Настроението беше приповдигнато. Пробвах да си купя билет, но се оказаха разпродадени. Гледах мача на голям телевизор в центъра на града. Англичаните доста се съпротивляваха, но накрая загубиха с една точка.
   От Дънийдън се отправих към Куинстаун, ски-столицата на Нова Зеландия. По път спряхме на моста Каварау, където за пръв път в света започват да се организират бънджи-скокове. Нова Зеландия се слави като страна на екстремни спортове и много от тях са родени тук. Куинстаун е малък град на брега на живописно езеро, оградено от остри заснежени върхове. Градът изглеждаше прекалено туристически и реших да не се задържам много в него. Бях се спуснал почти до южния край на острова. Направих нещо като обратен завой и тръгнах на север по западното крайбрежие. Оттук насетне наистина разбрах защо Южният остров е смятан за изключително красив. По протежението на западния бряг се простират Южните Алпи, високи около 4000 м. Те изобилстваха от езера и ледници и стръмно се спускаха в дивото Тасманово море. На юг, в района на Милфорд Саунд, те се превръщаха във фиорди и острови. В следващите няколко дни видях едни от най-красивите и диви картини в живота си. Този регион е изключително слабо населен и само тук-таме се срещаха малки селца.
   Голяма част от пътя го пропътувах с Винс и Жан, французи, които си бяха купили кола, за да могат да обикалят на воля страната. Малко след като ме качиха се изсипа голям порой, който не спря през целия ден. Спряхме да разгледаме ледника Франц Йосиф. Последните години той се отдръпва все повече и повече и доста повървяхме в дъжда, докато го стигнем. 

   Вечерта спряхме в един хостел. На двора му имаше голямо горещо джакузи. Това беше идеалното лекарство срещу студения дъжд, който ни валя през деня. Киснахме се дълго в горещата вода. На следващия ден продължи да вали. Винс и Жан ме свалиха в Рапахое, селце на брега на дивото море. В Рапахое останах у едно семейство. Уил, бащата, беше напуснал преди повече от 40 години родния Манчестър, и заедно с жена си и четирите си деца живееха в този слабо населен регион. Излязох да се разходя. Къщата се намираше на пет минути от морето, което бушуваше в дъждовния следобед. Вървях по брега и снимах. Сред вълните и скалите се виждаха група сърфисти. 

   Вечеряхме заедно със семейството. Беше простичко и вкусно. Както се изрази Уил, „Ние не сме богати, но живеем добре”. Поговорихме си доста. Човек имаше какво да научи от него. Останах да спя у тях и на сутринта тръгнах рано. Семейството още спеше. Само Уил се беше събудил и си махнахме за довиждане. Исках да стигна преди залез до парка "Абел Тасман". Оказа се лесно. Пристигнах още следобед в парка. Тук ме очакваше прекрасно слънчево време. Това едва ли е изненада – паркът "Абел Тасман" е известен като района с най-много слънчеви дни в годината в цяла Нова Зеландия. Кръстен е на първия европеец зърнал бреговете на страната. 

"НОВОЗЕЛАНДЦИТЕ СА НАРИЧАНИ "КИВИТА" И ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ОБИДЕН ИЗРАЗ. ЧЕСТО ТЕ САМИТЕ СЕ НАРИЧАТ ТАКА ПОМЕЖДУ СИ"

   През 1642 г. холандският мореплавател Абел Тасман достига до Нова Зеландия и то именно в тази част. Първите му контакти с маорите не са много сполучливи и завършват с няколко жертви и от двете страни. Най-яркият спомен за холандските „откриватели“ на острова днес е името на държавата. Зеландия е името на провинция в Нидерландия. Ще минат повече от 120 години, преди на острова да стъпи втора група европейци. Това са хората от експедицията на британеца Джеймс Кук, която картографира крайбрежието и полага основите на по-нататъшната британска колонизация на Нова Зеландия.

Неземна красота

С наближаването на залеза небето започна да придобива много интересни цветове. Всеки десет минути то се променяше в интересни розови и оранжеви цветове. Къмпингувах на едно хубаво местенце близо до входа на парка. Междувременно бях намерил евтини билети от Крайстчърч за Окланд, откъде имах полет обратно за Австралия. На сутринта се разходих отново из парка и по обяд тръгнах в посока Крайстчърч. 

   Направих спирка в Нелсън, красив и слънчев град на северния бряг на острова, който много ми допадна. На сутринта на автостоп ме взе една жена, която отиваше директно в Крайстчърч. По пътя спряхме до един водопад. Във вирчето под водопада колония от моржове бе изградила детската си градина. Десетки мъничета си играеха на воля. Местни доброволци пазеха туристите да не ги притесняват много-много. Навремето прокарвали път до водопада и открили тази колония. Предприемачи искаха да разработят мястото, но за щастие то все още беше в диво състояние. На следващия ден отидох на съботния пазар на фермерите в Литълтън. То е градче, пристанище на Крайстчърч, и доста по-живописно от него. Пазарът приличаше на този в Дънийдън. Отново сергии с вкусотии, от които можеш да опиташ. Имаше и група, която свиреха кубинска салса. Вечерта се отправих към летището. Полетът беше ранен и спах там.
   Оставаха ми едва няколко дни в Нова Зеландия и реших да ги използвам, за да си почина и да поразгледам по-добре Окланд. Този път случих на слънчево време и три дни се излежавах по паркове. Последния ден се качих на връх Маунт Идън, откъдето се виждаше целия град. Островът тук е широк едва десетина километра и от върха можеше да се види на запад Тасманово море, а на изток – Тихия океан. Маунт Идън беше вулкански конус с огромна дълбока дупка по средата. Дочаках залеза тук. На връщане се отбих на традиционния азиатски пазар. Освен многото хора от островите в Тихия океан, в Окланд живееха и много азиатци. Пазарът беше пълен с вкусни за хапване неща от цяла Южна и Югоизточна Азия.
   Така неусетно наближи момента, в който трябваше да се сбогуваме с Нова Зеландия. На тръгване реших да не рискувам с автостоп и да хвана влак до един близък до летището град. На гарата едно момче ме дочу да питам къде спира автобуса за летището. Предложи да ме хвърли дотам с колата, въпреки че отиваше в обратна посока. Ех, тези кивита! Така се разделихме след близо месец запознанство с Аотеароа*, често наричан Раят на земята...

* Аотеароа е най-широко познатото и прието маорско наименование на Нова Зеландия.

Статията е публикувана в декемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.

- В ЗЕМЯТА НА ХОБИТИТЕ: НОВА ЗЕЛАНДИЯ -

ЧАСТ ПЪРВА: СЕВЕРНИЯТ ОСТРОВ

ТЕКСТ И ФОТОГРАФИИ: ДИМИТЪР УЗУНОВ

Ветровитият и облачен Уинди Уели

 П ристигнах късно през нощта на летището в Окланд, най-големият град в Нова Зеландия. Легнах на няколко седалки до един събрат японец, за да дочакам сутринта. Събуди ме оживена азиатска реч. Беше се съмнало. Тръгнах пеш в посока града.

Окланд
На първия разклон реших да опитам да спра някоя кола до Окланд. След малко усилията ми дадоха резултат. Шофьорът беше от Тонга, островна държава в Тихия океан, и живееше в Окланд от десетина години. Градът изглеждаше доста по-малък от Австралийските Сидни и Мелбърн и въпреки това беше огромен за стандартите на Нова Зеландия. В него живееха около една трета от 4,5- милионното населения на страната. Някои тихоокеански островни нации като островите Кук, Ниуе и Токелау имаха повече население в Окланд, отколкото в родните си места. Градът се намира на северния край на Северния остров. Нова Зеландия се състои от два големи острова – Северният и Южният – и многобройни малки островчета. Общата територия е около 2,5 по-голяма от тази на България.
   Останах няколко дни в Окланд. Бях при едно семейство майка и дъщеря, които се бяха доста увлекли по готическата мода. Дъщерята беше облечена в черни дрехи с нарисувани кости. На рамото си носеше домашния любимец – бял плъх с червени очи – и заедно с приятеля си играеха по цял ден на компютърни игри, в които главни действащи лица бяха вещици. Една сутрин те хванаха на път за някаква средновековна битка-игра, а аз се отправих към Роторуа, малък град на около три часа на юг от Окланд.
   Пътуването на автостоп в Нова Зеландия се оказа много лесно и приятно. На излизане от Окланд ме взе възрастна двойка. Те ме оставиха след около час на един разклон. Преди да се разделим, ми дадоха телефона си и заръчаха, преди да отлетя от Окланд да остана да спя у тях. На сутринта щели да ме закарат до летището.

Роторуа
Вече се смрачаваше, а аз все още бях на около стотина километра от Роторуа. Очертаваше се да нощувам край пътя, когато една кола спря. Бяха млада двойка с малко дете и отиваха точно там, където и аз. Бащата беше от Фиджи, а майката от Самоа и бяха много възбудени и радостни. За пръв път качваха някого на автостоп и сигурно за пръв път срещаха някого от България. Аз също откровено се радвах, защото за пръв път виждах хора и от Фиджи и от Самоа, а и нямаше да се налага да спя край пътя. Стовариха ме до един Макдоналдс и тръгнах да обикалям из нощна Роторуа в търсене на удобно за спане местенце. Веднага ми направи впечатление миризмата на сяра, която се носеше във въздуха. Стигнах до малко езерце, от което се вдигаше пушек. Малко по-нататък имаше къщи и земята около тях също пушеше. Беше като в приказка.

"НОВА ЗЕЛАНДИЯ СЕ СЪСТОИ ОТ ДВА ГОЛЕМИ ОСТРОВА - СЕВЕРНИЯТ И ЮЖНИЯТ - И МНОГОБРОЙНИ МАЛКИ ОСТРОВЧЕТА"

   Припомних си, че „Властелинът на пръстените“ беше сниман в Нова Зеландия. Режисьорът Питър Джаксън е новозеландец и трилогията е снимана на различни локации в Нова Зеландия.
   Разхождайки се около мистериозните пушещи къщи, дочух красиво хорово пеене. Идваше от една по-голяма къща. Надникнах в двора ѝ и видях една широка пейка. Излегнах се на нея и се загледах към звездното небе. Песните приличаха на госпъл, но някак далечни и мистериозни. След известно време хората спряха да пеят и излязоха на двора. Попитах едно момиче каква беше тази музика. „Маорска“, отговори с доза гордост тя. Едва тогава се вгледах по-внимателно в лицата на хората и забелязах, че те бяха маори – коренното население на страната. Какво посрещане ми беше устроила Роторуа!
   Повървах още малко из градчето, а в ушите ми все така звучеше дълбоката и извисяваща музика на маорския хор. Стигнах до една църква, а до нея имаше гробище. Гробището беше отворено. Оказа се мемориал на загинали войници маори по време на Втората световна война. Страховити дървени статуи пазеха духовете им. Накрая на гробището имаше нещо като навес и реших там да изкарам нощта. Нова приятна изненада: когато легнах на земята установих, че тя беше топла! Това беше добре дошло, тъй като през нощта времето много застудя.
   Роторуа беше построена върху гореща геотермална точка, и това обяснява топлата земя и термалните води. На следващия ден се разходих из хидротермалния парк, където бликаха естествени горещи гейзери. Нова Зеландия лежи на границата на две тектонски плочи – Тихоокеанската и Индо-австралийската, което я превръща в много активна геотектонска зона с всичките придружаващи я феномени. Страната изобилства от действащи вулкани, земетресения, гейзери и топли минерални води.

Хака
Рано на сутринта около църквата и мемориала настъпи неочаквано оживление. Открих, че сме на брега на голямо езеро – езерото Роротуа, около което е изграден града. Разходих се. Оказа се, че кварталът с пушещите къщи от предната вечер е маорско селище. Къщата, от която се бяха носили маорските песни, пък беше културен център и в двора ѝ сега маорски момчета се упражняваха в танца хака. Хаката е традиционен военен танц, който придобива световна популярност около националния отбор по ръгби на Нова Зеландия. Те са многократни световни шампиони и преди всеки свой мач изпълняват този танц. За това до каква степен ръгбито е част от местната култура ще стане въпрос малко по-нататък.
   Хвърлих един поглед към гробницата на маорските войни и що да видя?! В гробницата се бяха наредили военни и свиреше военна музика. Приличаше на много официална церемония. Ами да! Датата беше 6-и юни, годишнина от Десанта в Нормандия. Голяма част от загиналите войници трябва да са били убити по време на тази касапница. Това беше и причината за неочакваното оживление в гробището, което ме беше събудило рано-рано сутринта.
   Прекарах целия ден в Роторуа и на другия ден продължих на юг към Таупо. Таупо е най-голямото езеро в Нова Зеландия и подобно на Роторуа до него има изграден малък град. Езерото се е образувало в калдерата на вулкан изригнал преди 26 000 години. Зад езерото се виждаха върховете на Тонгариро, истински действащ и пушещ вулкан. Гледката на езерото с извисяващия се зад нея активен вулкан бе достойна за „Властелинът на пръстените“. И наистина: Тонгариро и съседните вулкани играят във филма ролята на огнената планина Ородруин. Край Таупо също имаше горещи извори. Разхождайки се около близката река, видях един голям естествен извор, в който се киснеха хора. Издигаше се пара, което подсказваше, че водата е топла. Не чаках покана, облякох си банските и се потопих при тях. След две студени нощи удоволствието беше огромно. Потопен в топлата вода оглеждах пейзажа наоколо. Точно така би трябвало да изглежда страната на хобитата, само където не успявах да открия къде бяха къщите им…

Езерото в Роторуа

Маорски пазител на духове

Нощно посрещане в Роторуа

 

Бързеите на река Уайкато, най-дългата в Нова Зеландия

Тонгариро
На сутринта тръгнах към Тонгариро. Качи ме един маор. Беше мълчалив и някак особен. Забелязах, че въпреки студеното време, караше бос. Реших, че сигурно му има нещо и мълчаливо се возех. Маорите са полинезийци, които пристигнат в Нова Зеландия преди около 800 години, което прави страната най-късно населената територия на земята. Те пристигат на големи дървени лодки от островите Кук, които се намират на 3000 км североизточно от Нова Зеландия. Това плаване трябва да е било епично. За разлика от Австралия, където първите европейски заселници са били затворници и коренното население от аборигени е подложено на избиване, в Нова Зеландия първоначалните конфронтации между европейци и маори довеждат до подписването през 1840 г. на Договора от Уайтанги. Този договор регламентира отношенията между тях като с него се слага началото на мирното заселване на страната, а маорите стават пълноправни поданици на Британската Империя. Днес маорите са неизменна част от населението на Нова Зеландия, като техният език е обявен за официален за страната. Любопитно е, че маорското име на островите – Аотеароа („дълъг бял облак“) днес също е официално име на държавата.
   Маорът ме остави в подножието на планината. Междувременно времето се беше влошило и изглеждаше сякаш всеки момент ще завали. Планината над мен беше обвита в тъмни облаци. Прецених, че не е най-добрата идея да я катеря в това време. Наоколо беше пустош и нямаше какво особено да се прави, затова реших направо да се отправя към Уелингтън. Скоро след това ме взе един човек, който отиваше директно натам и така вечерта вече бях в красивата столица на Нова Зеландия. Споделих му за босоногия маори, но човекът само махна с ръка и каза, че това е нормално тук. Действително, по-късно видях още много боси хора да се разхождат по улиците и дори в магазините. Те съвсем не бяха само маори.

"ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ" Е СНИМАН В НОВА ЗЕЛАНДИЯ, ОТКЪДЕТО Е РОДОМ И РЕЖИСьОРЪТ ПИТЪР ДЖАКСЪН"

"Уинди Уели"
В Уелингтън останах у едно семейство. Те имаха домашно кино и изгледах трите части на „Властелинът“. Уелингтън е втори по големина град в Нова Зеландия и негова столица. Градът се намира на южния край на Северния остров и се слави с това, че е най-ветровития град в света. Поради това местните галено го наричат „Уинди Уели“. Едно от най-интересните места за посещение в Уелингтън е огромният музей "Те Папа", който, както повечето музеи в страната, е безплатен. В "Те Папа" има изложби, включващи всички аспекти на живота в Нова Зеландия, представени интерактивно и много увлекателно. Разглеждах го два дни и така и не успях да го видя целия. Градът прави впечатление на много приятен за живеене и наскоро е обявен от туристическия гид "Лоуни Планет" за „Най-приятната малка столица на света“.
   След няколко прекрасни дни в чаровния Уелингтън се качих на ферибота и се отправих към Южния остров. Бях чувал, че на юг е още по-красиво и нямах търпение да се отправя нататък. Колко ли по-красиво можеше да е от това, което вече бях видял на Северния остров?
   Очаквайте продължението в следващия брой на сп. BBC ЗНАНИЕ!

Хака тренировка

В маорското селище. Кадър от Роторуа

На пристанището в Уелингтън

Церемония пред "Кошерът", т.е. парламентът в Уелингтън

Статията е публикувана в ноемврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.

- ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ – ДРУГОТО АЗ -

Тазгодишното издание на международния фестивал „Ars Electronica“ бе посветено на изкуствения интелект. Нашият специален кореспондент Димитър Узунов разказва...

„Страната лидер в разработването на Изкуствения интелект ще е новия господар на света. Тези технологии предлагат колосални възможности и трудни за прогнозиране заплахи“, заяви наскоро президентът на Русия Владимир Путин. По този повод Илон Мъск, основателя на Tesla и Space X, добави още по-страшното: „Съперничеството между великите сили в сферата на Изкуствения интелект ще е най-вероятната причина за избухването на Трета световна война“. На фона на такива силно тревожни изказвания тазгодишния фестивал „Арс Електроника“ се опита да внесе повече светлина върху темата от гледна точка на изкуството, технологиите и обществото.

Фестивалът

В продължение на пет дни над 1000 творци, хора на науката, дизайнери, технически експерти, хакери, преподаватели, предприемачи и активисти от цял свят участваха в изложби, конференции, работилници и пърформанси обединени от темата на тазгодишното издание на фестивала - „Изкуствения интелект – другото аз“. Верен на идеята да представя връзката между изкуство и наука в полза на обществото, „Арс Електроника“ се интересуваше от визиите, очакванията и страховете, с които свързваме настъпващия всеобхватен Изкуствен интелект. Търсенията за същината на този интелект, създаден не от някой друг, а от нас – хората, бе отправна точка за размисъл върху това какво всъщност ни прави нас хора. По този повод много точно бе изказването на директора на фестивала Герфрид Стокер: „До момента не познаваме технология, която да не е създадена от човек. Ако се страхуваме от технологиите, то това е страх от нас самите“

„Съперничеството между великите сили в сферата на Изкуствения интелект ще е най-вероятната причина за избухването на Трета световна война“

ИЛОН МЪСК

Фестивалът по традиция се състоя в красивия австрийски дунавски град Линц като тази година събитията от програмата се провеждаха в 12 различни локации. За това до каква степен фестивалът се е превърнал в неизменна част от живота на града говори факта, че пърформанси и инсталации се състояха дори в градската катедрала – втората по големина в Австрия. „Арс Електроника“ успешно си сътрудничи и с различни университети от цял свят. Тази година бяха изложени работите на студенти от 16 университета с фокус UCLA.

Фестивалът бе посетен от над 100000 човека, което е нов рекорд в историята му. Симпозиумът съпровождащ откриването бе на тема „Как културата определя технологиите“. Много често обикновените хора и специалистите се фокусират върху това по какъв начин технологиите променят културата ни. Тук обаче гледната точка бе обърната и акцентът падна върху това как различните култури по света създават технологии, които се явяват тяхна проекция. В симпозиума участваха специалисти от различни области и идващи от различни краища на света. Специален фокус в програмата бе насочен към връзката на сценичните изкуства и дигиталните технологии с конференции и пърформанси по темата.

За роботите и хората
„Може ли човек да обича робот? Може ли робот да обича човек?“ бяха въпросите на които бе отделена специална секция за публика над 18 години. Секцията бе озаглавена „Изкуствена интимност“ и тук посетителите можеха да видят и пипнат „умни“ секс играчки, устройства за теле-секс, различни софтуери и приложения. Най-голям интерес в тази секция безспорно предизвика Саманта, секс-андроид снабден с изкуствен интелект. Помните ли „Блейд Рънър“?

Кучето робот AIBO е снабдено с изкуствен интелект, който му позволява 

да се учи чрез взаимодействие, да нагажда поведението 

си и да гради приятелски връзки със собственика си

Софтуер способен да генерира видео на Барак Обама
върху произволен текст. За целта алгоритъмът на софтуера
е „изследвал“ над 1000 часа речи на бившия президент на САЩ

Японският квартет Сампукин - чрез електрически манипулации
старомодни вентилатори са превърнати в музикални инструменти

„Как ще може да се погодим с идващия Изкуствен интелект, когато все още ние самите имаме големи трудности да се разбираме помежду си?“ В търсене на отговорите на този въпрос беше посветен цял един ден от програмата на конференциите. Различни „горещи“ теми от ежедневието ни като например тези свързани с идващите в Европа бежанци бяха дискутирани по време на тази серия от конференции.

По време на фестивала бяха раздадени и различни награди в различни категории. Най-интересно за нас е може би наградата STARTS на ЕК в категорията „Иновативни партньорства“ присъдена на изследователски екип към Цюрихския университет ETH, за инсталацията “Rock Print”. В екипа, разработил проекта е и българката Гергана Русенова! (виж интервюто по-долу)

Изключително впечатление направи демонстрацията на японската телекомуникационна компания NNT, която в партньорство с Ars Electronica Futurelab разработват проекта за комуникации и поддръжка на Олимпийските игри в Токио през 2020-а. По време на ОИ 2020 в небето на Токио ще бъде пълно с дронове, които ще са централно координирани от хора и от Изкуствен интелект. Дроновете ще изпълняват различни функции – от персонални гидове на гостите на града, през помощ в придвижването на потока от хора и коли до огромни подвижни екрани, на който ще бъдат излъчвани най-интересните моменти от случващото се на различните спортни арени. Това дава желание през лятото на 2020-а да сте в Токио, нали?

Мартин Хонцик, директор на фестивала, представя
„Kissenger” – устройство за смартфони, което
позволява да се целуваме по интернет

Японската певица Ецуко Якушимару спечели награда за
проекта си “I’m Humanity”. Мелодията на едноименната
ѝ песен е синтезирана в ДНК, което е внедрено в
бактерии способни да се размножават 

Дизайнерът Серхи Сантос от Барселона представя
вълнуващото си творение – Саманта

Един от най-интересните участници в конференциите –
дзен монахът Зенбо Хидака, представяше Изкуствения
интелект от гледната точка на будизма

Инсталацията Hybrid Sensorium, реагираща
на ритъма, с който дишаме

 ИНТЕРВЮ 

ГЕРГАНА РУСЕНОВА, ЕТН - ЦЮРИХ

Би ли ни казала нещо за себе си?

Казвам се Гергана Русенова и съм от София. Архитект съм, завършила съм магистратура в Германия и в момента съм докторант в Цюрих.

С екип* от Университета в Цюрих спечелихте наградата STARTS…

Да, точно така. Проектът “Jammed Architectural Structures” започна преди три-четири години и аз се присъединих към екипа преди година и половина.

Разкажи ни за проекта.

Ние сме от Катедрата за архитектура и дигитална фабрикация , В проекта използваме роботи, за да строим структури от камъни и въжета като между тях няма спойка. Най-грубо казано ние успяваме да съчетаем два много прости материали в едно и се опитваме по този начин да строим архитектурни елементи като колони и стени, а някой ден може би и къщи.

Ти си за пръв път на „Арс Електроника“. Как ти се струва обстановката тук?

Да, аз съм архитект, така че за мен бе малко странно да се озова на „арт“ фестивал. Нямахме много време да посетим всичко на фестивала, защото правим демонстрации на живо, но ми се струва изключително интересно. Прави ми впечатление, че технологиите и изкуството започват да вървят все повече ръка за ръка. И е много интересно, понеже ние се опитваме да правим същото с архитектура, архитектура и дигитализация, така че виждам много общи неща.

Какво мислиш за изкуствения интелект? Страхуваш ли се или си оптимист?

В нашата работа ние използваме робота като средство, т.е. залагаме повече на човешкия интелект, който стои зад робота. Роботът е по-скоро нещо като устройство, което ти използваш като например четка, само че модерна четка. Определено не ме е страх, защото според мен все още изкуственият интелект не е на такова ниво, че да се страхуват хората от него.

Благодаря и успех!

* Gramazio Kohler Research, ETH Zürich. Екип: Петрус Аймелаус-Линдстрьом и Гергана Русенова (ръководители), Д-р Амар Мирям, Романа Руст, Ханс Майер, Проф. Фабио Грамазио, Проф. Матиас Кьолер. В партньорство с Проф. Ханс Херман, Д-р Фалк Вител и Павел Илиев (Institute for Building Materials, ETH Zurich)

Статията е публикувана в октомврийския брой на списание "ВВС ЗНАНИЕ". В него може да откриете още много любопитни и интересни статии от света на популярната наука.