Обама победи. Шоколадовият симпатяга ще дърпа юздите на най-развитата икономически и военно държава в света още четири години. Тази, същата държава, в която дядовците му са били роби. Не храня илюзии, Америка няма да се променни коренно. Капитализмът made in USA обаче ще има едно по-човешко лице. Човечеството може би все пак еволюира. Какво ще постигне Обама и ще успее ли въобще да промени нещо ще може да кажем след четири години. Едно обаче може да бъде казано със сигурност: фактът, че повечето американци гласуваха за Обама, а не за Мит Роуми, подсказва че за тях има нещо по-важно от парите властта, религиозния фанатизъм и егоизма. Мнозинството американци, противно на разпространеното мнение, се оказа че на са все пак чак толкова глупави. Не се вързаха на лозунга, че Мит Роуми знаел как да вдига на крака закъсали предприятия. Да, защото държавата не е предприятие. Не може просто ей така да съкратиш разходите, да уволниш този и онзи и да я препродадеш на огромна печалба на следващия президент. Хората не са просто зъбчати колела на една безмилостна икономическа система, каквито безспорно са и капитализма и комунизма (много удачна, а и забавна препратка е Модерни времена на Чарли Чаплин). За хората продължава да има най-голямо значение това дали са щастливи или не. Парите не означават автоматично щастие, колкото и упорито да ни е втълпявано обратното от господстващото днес в световен мащаб консуматорско общество, което френетично зове за „още и още”. „Още и още” – до пълно изчерпване на природните ресурси, пък после да става каквото ще – я оцелее някой, я не. Че парите не носят автоматично щастие най-добре са го разбрали в малката хималайска държава Бутан. Там просперитетът на нацията не се измерва с Брутния вътрешен продукт на страната, а с Брутното национално щастие. Но да се върнем пак от другата страна на земното кълбо. Ако Обама спечели с нещо американците, то това е с неподправеността си (други я наричат „харизмата” му). Когато Обама говори, човек има усещането, че говори един обиновен щастлив човек, който умее да се радва на малките неща в живота. Срещу себе си той имаше една корпоративна акула, на чиято самодоволна усмивка е написано „още и още”. Доволство, но не щастие, дължащо се на религиозния фанатизъм и милиардите долари (интересен въпрос е може ли човек да е искрено религиозен и в същото време милиардер? Не е ли в основата на всяка религия идеята за братство и взаимопомощ? Не е ли егоизмът врагът на човешкото щастие и на хармонията в отношенията ни с околните, който всички религии разпознават?) За силен коз пред по-традиционно настроените американци беще изтъкван факта, че Мит Роуми има пет деца, при това от една и съща майка. Като че ли това автоматично го прави добър баща, идеален съпруг и съвестен гражданин. Еми че то и Гьобелс е имал шест деца и то от една жена! Не, не мога да повярвам на усмивка, на която пише „още и още”. Щастлив съм, че и повечето американци не повярваха.
