- До Мачу Пикчу и назад –

Мачу Пикчу е безспорно иконата на инкската цивилизация по света. Името буквално означава „Старият Връх” и обозначава всъщност върха до историческото селище, по който то е наречено след откриването му. Градчето е построено през XVв. по инициатива на вече познатия Пачакютек, но изпада в забвение след завладяването на империята от испанците. Смята се, че епидемията от дребна шарка е допоринесла за бързото му обезлюдяване и запустяване. Повторното откриване на Мачу Пикчу се приема, че е станало преди точно 101 години от американския изследовател Хайрам Бингъм, тръгнал да търси тайното селище Викабамба, където последните инки се били оттеглили и откъдето атакували испанските конквистадори. Мистър Бингъм от Йелския университет не открил този таен град, но пък намерил това, което днес е известно като Мачу Пикчу. Мястото му било показано от местно момче, а в останките на селището, той заварил да си живеят двойка перуанци, укрили се там от данъчните власти. Популярна е идеята, че селището е било с голямо религиозен център, заради фината изработка на храмовете.

Мачу Пикчу е разположен над завой на реката Урубамба, която на практика заобикаля от три страни планината, издигаща се стръмно нагоре на около 500 м над реката. Селцето е подсигурено с водни извори и терасовидно оформените земеделски терени, по които и до ден днешен си пасат лами, могат да одсигурят достатъчно храна на обитателите му. Самото селище е разположено в седловината между два върха: вече споменатия Мачу Пикчу и Уайна Пикчу („Младият Връх”). Жилищната част на селището и разделена на три участъка: светилищен, народен и участък, където са живеели духовниците и благородниците. За съжаление обаче на посетителите на Мачу Пикчу, огромна част от предметите намерени от Бингъм при откриването на селището се намират на няколко хиляди километра оттам – в Бостън, в Йелския университет, откъдето упорито отказват да ги върнат на Перу.

Днес Мачу Пикчу се смята за сериозно заплашен обект, поради огромния туристически интерес. Въведен е дневен лимит от 4000 посетителя и само 700 са късметлиите, на които е разрешено да се покачат на отсрещния Уайна Пикчу, за да зърнат селището и оттам.

Минибусчето ни взе рано сутринта от централния площад в Куско и се отправихме към Хидроелектрическата централа, откъдето до Мачу Пикчу ни деляха 2-3 часа пеш. Освен нас в микробуса имаше един финландец - програмист, на който мисията му беше да опита всички бири по света и да ги опише на сайта си, двойка млади испанци, които гледаха да не се набиват много много на очи сигурно уплашени от отмъщението на инките, и симпатично семейство турци, живеещи в Австралия, дошли на почивка с двете си дъщери. Шосето разкриваше чудните планински пейзажи на Перуанските Анди. Мисля си, че следващия път ще е по-интересно да ги минем пеш тези стотина километра от Куско до Мачу Пикчу. Пътят минаваше през различни градчета по река Урубамба, пълни с инкски останки. В един момент обаче градчетата свършиха и пътят започна да катери към високия може би 5000 м.н.в. планински проход, през който трябваше да минем. Оттатък този проход ни очакваше тотално различен климатичен пояс и растителност – тропическия. В началото спирахме по крайпътни заведения и срещахме и други бусчета тръгнали по нашия маршрут. Повечето носеха планински велосипеди на покривите си. В един момент видяхме как една група слезе от микробуса си, яхна колелата и се отправи в мъглата надолу към Мачу Пикчу. Може би пък следващия път да опитаме и това.

Шофьорът на минибуса бе на видимо не повече от 20 години и хобито му бяха планинските ралита, както успяхме да установим. Тук е момента да кажа, че от Куско до Мачу Пикчу няма прокаран директен път, но пък има влак. Този влак монополист свързващ Куско с Акуас Калиентес, курортното градче в подножието на Мачу Пикчу, е безумно скъп, точно като за балами туристи. Алтернатива обаче има, както винаги. С кола, по заобиколен път, се стига до вече споменатото Хидроелектрико, разположено от другата страна на Мачу Пикчу. Оттам пак има влак, пак скъп, до Акуас Калиентес, но пък пеша е не повече от два часа. Организирано пътуване с микробус излиза три пъти по-евтино, три пъти по-дълго като време и трийсет пъти по-пълно с адреналин. Това мисля предреши въпроса как да стигнем до Мачуту.

И така, бъдещата звезда на перуанската рали федерация ни караше като за последно. Нагоре до прохода, отвъд който лежаха тропиците, шофьорът даваше яко газ. След прохода, надолу, пак газ, ама и спирачки. В един момент той спря да полее с маркуч съскащите спирачки, а ние седнахме да отпочинем от изживяното с идеята, че вече сме близо и че най-лошото вече е минало. Къде ти,  след няколкочасово каране по новостроящ се път, ние в крайна сметка стигнахме до участъка, където асфалтиран път нямаше. Това обаче хич не трогна младия Шумахер. Настъпил здраво педала на газта той надуваше клаксон преди всеки завой, предупреждаващ евентуални идващи насреща автомобили. Нашата маршрутка летеше по каменистия път, разположен над 200 метрова почти отвесна пропаст. Отляво пропаст, отдясно – отвесна стена нагоре. Нито мантинела, нито някаква осигурителна зона не деляха този път от стръмните склонове на реката долу. На моменти, цели реки спускащи се отгоре си минаваха през пътя като явно от икономия на средства перуанските стоителни инженери не бяха предвидили тръби, които да отвеждат потоците под шосето. Нашата маршрутка-амфибия храбро цепеше тропическите реки вещо управлявана от непотрепващия ни шофьор. Ние бяхме толкова шашнати от това неочаквано силно изживяване, че се заливахме от смях като за последно. Турците зад нас също се смееха и ахкаха, но на моменти ми се стори че го обръщаха на плач. Кулминацията настъпи, когато на един завой буквално пропадналия в реката път беше заменен от две греди широки не повече от половин метър.  Мама туркиня изпищя някаква неразбираема молитва, ние затаихме дъх, а нетрепващия Фитипалди форсира и с газ мина по гредите. Е тук вече го признахме.

Фитипалди охладява спирачната система на болида си

Един от най-леките участъци на ралито Куско-Ходроелектрико

  Спряхме да хапнем в някакво селце и след половин час чудни гледки вече бяхме на Хидроелектрикото. Тук другите хора в микробуса срещнаха първите проблеми. Ние бяхме платили само за транспорта, а те имаха някаква ол-инклузив програма, в която някакви перуански пишман туроператори си ги подхвърляха при нулева координация. Следваха многобрайни телефонни разговори, за да се установи дали в програмата им са включени или не билетите за влака до Акуас Калиентес. Ние обаче ги оставихме да си се оправят и си хванахме пеш из перуанската джунгла. Тук за пръв път видях диви банани и авокадо. Да ходиш из тези диви планински местности с усещането за близостта на Мачу Пикчу е неописуемо. В един момент заваля дъжд, но не беше проливен.

Вече по тъмно стигнахме в Акуас Калиентес и набързо спазарихме евтино една голяма хотелска стая, която иначе беше за 6 човека. Вечер явно собствениците приемат всякакви оферти от страх да не им останат празни хотелите. Самото Акуас Калиентес е туристическо селце пълно с хотели, развило се благодарение на близостта си до Мачу Пикчу. След като разтоварихме раничките (големите раници ги бяхме оставили на съхванение в хостела в Куско), излязохме да се разходим. И що да видим, в един ресторант нашите другари от микробуса - финландеца, двойката испанци и турското семейство – седяха умърлушени и чакаха някойси да дойде да ги настани в хотела. Този някойси обаче вече два часа го нямаше. С Венета мислено се поздравихме, за това че се държим далеч от всякаква туроператорска паплач. Легнахме си рано и на сутринта станахме в 4:30 с идеята да хванем изгрева от над Мачу Пикчу. Тук отново бойкотирахме скъпите автобуси до Мачу Пикчу и се заизкачвахме по стръмната пътека придружени от един канадски индиец, който беше решил в чест на Мачу Пикчу да се натъпче с де що дрога има. Той обаче беше добра душа и дори му направихме снимка на фона на мъгливия сутрешен планински пейзаж, която той щеше да изпрати на мама индийка във Ванкувър. Той така се беше олендзил на снимката, че мамата сигурно се е разтопила от щастие като я е видяла.

Към 6:30 вече бяхме на опашката за влизане в Мачу Пикчу. Преди това, докато се изкачвахме, зърнахме терасите, представляващи земеделския участък на селището. Нищо обаче не може да се сравни с първия поглед към Мачу Пикчу по изгрев слънце. Околният живописен планински пейзаж и необикновеното разположение на селището с право се считат  за едно от чудесата на света. В този момент се чувстваш част от друг, по-нереален (или пък по-реален) свят.

Не на капиталистите монополисти

За който не е виждал тропическа гора прорязана от жп линия

Сутрин преди изгрев слънце на път за Мачу Пикчу

Мачуту по изгрев слънце

Мистър Бингъм от Йелския университет

Местен водач, разкрил останките от селището на Мистър Бингъм

От този ъгъл ми прилича на лего

Инка тоалетни

Разгледахме останките от селищато като се прилепяхме ту към английско, ту към френско говорящи гидове, които се надпреварваха да разказват свободни интерпретации за града и жителите ми. По обед си спретнахме си импровизиран обяд със сандвичи на една странична затънтена тераска с чуден изглед. В ранния следобед огрян от слънце поехме надолу към Хидроелектрико, където ни чакаха Шумахер и микробуса му, за да ни откарат обратно в Куско. Слизането беше много приятно и по-бързо от предвиденото и дори си се позабавлявахме да брулим авокада докато чакахме влака с останалите членове на групата. Пътьом си купихме от една жена и опитахме плодовете на страстта. Много са странни. Навръщане в минибуса се качиха и някакви шумни и нахакани американски младежи, които обаче бяха бързо охладени и усмирени от карането на Шумахер. Вечерта по тъмно стихнахме в Куско и се настанихме в нашия си хостел. Бяхме се заръчали да ядем пица, ако оживеем и в едно много уютно ресторантче хапнахме една от най-вкусните пици на света.

На другия ден доразгледахме Куско, изхарчихме де що имахме останали солеси (аз си купих шах инки срещу испанци, а Венета андийски кръст) и вечерта се качихме на автобуса за Ла Пас. Идеята ни бе да се върнем в Боливия и да разгледаме Сукре, административната столица, и нереално бялата солна пустиня Уюни, на границата с Чили. Не било писано да стане обаче точно така. Разни обстоятелства промениха плана ни.       

- Империята на четирите провинции –

 

     Преди да опиша пътуването ни до Мачу Пикчу, реших че ще е добре да се направи кратко описание на епохата и цивилизацията построила този чуден град. Цивилизацията позната като Инка, всъщност на местния език кечуа се е наричала Тауантинсую, което преведено означава Обединените четири провинции. Тя се е зародила през XIIIв. в планинските райони на днешно Перу. Трябва да се отбележи, че тази цивилизация не се е пръкнала просто ей така от нищото. Тя е наследник на многобройни други цивилизации, населявали региона, за които обаче се знае малко поради липсата на писмени документи. Столица на империята, както стана дума, е била Куско, който навремето се е намирал горе-долу в средата и. В разцвета си тя се е разпростирала на териториите на Перу, големи части от Боливия и Еквадор и по-малки части от Чили, Аржентина и Колумбия. Върховен бог на инките бил Инти, богът-слънце, и те считали своя владетел Сапа Инка за дете на този бог. Самият термин „инка“ на езика кечуа означава водач, господар. Испанците така харесали тази дума, че с нея започнали да наричат всички поданици на империята, че и самата империя даже. Тъй и тъй стана дума за термини и значения, интересно ще е да се отбележи, че „мама“ на кечуа си е мама и андийската богиня Пачамама означава „майка земя“. Още по-интересно пък, името на легендарния инка Пачакютек означава „земеразтърсител“ като кютек явно е международен термин още от онова време със сходен смисъл в различните езици. Този легендарен Пачакютек успял къде миролюбиво, къде с кютек да присъедини огромни територии към своята империя. Единствено на юг неговият устрем бил спрян от войнствените мапуче. Пачакютек се смята и за строител на Мачу Пикчу, което е било нещо като негова лятна резиденция. Самата инкска империя представлявала смесица от народи, култури и езици. Единственото нещо, което ги обединявало било плащането на данък на инката.

     Инкската империя процъфтявала и сигурно щяла още дълго да пребъде, ако един ден през 1526 испанските конквистадори водени от Писаро и братята му не достигнали земите и. Четири години по-късно, те получили официално одобрение от испанския крал да колонизират очевидно богатите територии. Самите инки никой не ги питал. Писаро бил обявен за губернатор и капитан на Нова Кастилия, както вече се наричала новооткритата земя. По това време в Инкаската империя бушували гражданска война между два престолонаследника, както и епидемия от смъртоносната дребна шарка, неволно пренесена от испанците, и това доста улеснило колонизаторите. Писаро успял да завладее империята, разгромявайки архаичните и войски, с има-няма 168 войника, 27 коня и едно оръдие като голяма помощ му оказали и местни лидери, недоволни от управлението на инките. След като двата враждуващи братя били елиминирани (единият убит, другият екзекутиран в обвинение за убийството му) според поговорката „двама се карат, трети печели“, испанците възкачили на трона трети брат от инкската фамилия с идеята той да е кукла на конци за техните интереси. Самите испанци обаче в един момент се скарали от алчност по новозавладените територии и този трети брат използвал случая и се разбунтувал и дори успял да си отвоюва Куско. Не за дълго обаче. След като бил прогонен от Куско, този инкски владетел се скрил в близката планина Викибамба, откъдето редовно атакувал испанците. През 1572 испанците успяли най-накрая да сломят всякаква съпротива и последният инкски владетел Тупак Амару бил пленен и обезглавен. Испанската колонизаторска политика била чудовищно жестока. Те заличили до голяма степен местната култура и буквално поробили местното население. Всяко семейство било длъжно да праща свой член в някоя от златните и сребърни мини като най-голямата от тях била Потоси в днешна Боливия. Опустошителното дело на испанците било довършено от дребната шарка и други болести пренесени от Европа.

     Интересни характеристики на инската цивилизация била липсата на пари и писменост (изполвало се кипу – плетена форма на записване). Инките не познавали и желязото, стоманата и колелото. Всъщност колелото било познато, но то било използвано само в детските играчки. На никой не му хрумнало да го изполва в каруца.

     Основните морални ценности, проповядвани от религията, били Ama suwa, ama llulla, ama guella или иначе казано: не кради, не лъжи, не мързелувай. Изкуството пък, което инките най-добре владеели било архитектурата. Най-характерната нейна черта е невероятно фината полировка на камъните, която позволява плътното им прилягане един в друг без помощта на цимент. Вземете един много добре изработен и изрязан пъзел, е нещо такова представлява инкската архитектура, само че три измерна. Това безциментово строителство си има и своето обеснение: то е по устойчиво на земетресения, а този регион е силно земетръсен. Може да се предполага и че инките са изработвали чудни предмети от злато и сребро, но испанците ги претопили почти всички. Инките също така били напреднали в медицината и по-специално в мозъчната хирургия.

       След това кратко въведение мисля в инкската цивилизация, че е време да се впуснем към Мачу Пикчуту.