28 октомври 2010 г.

- Шоуто трябва да продължи -

    
     Днес в Sorbonne Nouvelle трябваше да се играе „Le Songe”. Днес „Le Songe” няма да се играе в Sorbonne Nouvelle. Тежко е. Ужасно тежко е. Разочарованието е огромно. Особено когато знаеш, че си направил всичко което зависи от теб. Несправедливо е, когато трудът, усилията и любовта ти зависят от липсващата добра воля на този или онзи чиновник. Най-лесно е когато имаш власт да забраняваш. При други обстоятелства тези хора разстрелват. По същия начин. Без да им мигне окото. Не знам как после успяват да задушат крещящата си съвест тези хора, как спят, как обичат децата си. Впрочем не ме и интересува. Ако има нещо, което ще погуби човечеството това е прагматизма.

     Има един гениален певец. Макат и гей. Неизлечимо болен от СПИН той изпя може би най-хубавата си песен. Казват, че преди да умрат лебедите пеят невероятно красиво. „Шоуто трябва да продължи” беше лебедовата песен на Фреди Меркюри. Да, шоуто трябва да продължи. Когато си се посветил на нещо, трябва да го отстояваш. До последно. Даже и когато си вече пътник, както беше Фреди Меркюри.

     Шоуто трябва да продължи и шоуто ще продължи. Без значение къде и как. Ще продължи, защото хората имат нужда от него. Някой трябва да пази мечтите на хората. Или поне споменът за тях. А чиновниците бюрократи ще си умират нещастни, терзани от собсвения си прагматизъм, лишени от любов. Жалко само за децата им.


Empty spaces - what are we living for?
Abandoned places - I guess we know the score..
On and on!
Does anybody know what we are looking for?

Another hero - another mindless crime.
Behind the curtain, in the pantomime.
Hold the line!
Does anybody want to take it anymore?
The Show must go on!
The Show must go on!Yeah!
Inside my heart is breaking,
My make-up may be flaking,
But my smile, still, stays on!

Whatever happens, I'll leave it all to chance.
Another heartache - another failed romance.
On and on...
Does anybody know what we are living for?
I guess i'm learning
I must be warmer now..
I'll soon be turning, round the corner now.
Outside the dawn is breaking,
But inside in the dark I'm aching to be free!

The Show must go on!
The Show must go on! Yeah,yeah!
Ooh! Inside my heart is breaking!
My make-up may be flaking...
But my smile, still, stays on!
Yeah! oh oh oh

My soul is painted like the wings of butterflies,
Fairy tales of yesterday, will grow but never die,
I can fly, my friends!

The Show must go on! Yeah!
The Show must go on!
I'll face it with a grin!
I'm never giving in!
On with the show!

I'll top the bill!
I'll overkill!
I have to find the will to carry on!
On with the,
On with the show!

The Show must go on.

26 октомври 2010 г.

- За мутрите, ЦСКА и България –

     Доста позитивни неща ми се случиха в личен план напоследък, но навръх Димитровден сядам да напиша мислите, които ме връхлетяха по повод на една наглед не особено важна случка от българската спортно-социална действителност. Става дума за това, че организирана група от 50-ина спортисти практикуващи силови спортове, или така наречени мутри, пребиват един от най-известните привърженици на ЦСКА. Грехът му е, че открито е изразил несъгласието си с политиката водена от собствениците на този футболен клуб. Според очевидци тази група дебаркира с черни джипове и други скъпи коли в Перник, където ЦСКА играе с месния Миньор. Те трябвало да „охраняват” червените привърженици. Групата е оглавявана от Калоян Стоянов, бивш състезател по бокс, който по длъжност е управител на стадиона на ЦСКА. Той е назначен от собствениците на ЦСКА, пернишки бизнесмени, чиито основен бизнес е събирането на буклук. У въпросният господин Калоян Стоянов може да се установят редица тежки психологични отклонения, като например пълна липса на вербален контрол, която без съмнение на моменти прераства във физическа неконтролируемост. Според някои това се дължи на прекомерна употреба на кокаин. Възможно е. По-важно е обаче, че един такъв неуравновесен психически индивид, заедно с цялата си шайка наемни бойци, е платен от собствениците на футболен клуб да бие собствените му привърженици. Мен лично тази случка ме връща в мрачните години от началото на 90-те, когато България бе царството на мутрите и съкращения като ВИС и СИК буквално караха хората да потреперват изпълнени с първичен страх.

     Иска ми се да подчертая, че тази случка ме тревожи първо като български гражданин. Българският паспорт е единственият, който притежавам и макар и да не живея в България, живо ме интересува какво се случва в държавата. Проблемът значи е колкото в собствениците на ЦСКА, които определено нямат понатие от социалните функции на един футболен клуб, толкова и в държавата, която допуска това да се случва.

     Не е ясно какво точно са целели собствениците на „Титан”, когато са купили ЦСКА, но определено да управляваш футболен клуб, не е като да ръководиш фирма за сметосъбиране и сметоизвозване. Съвсем не искам да умаловажавам последното, но все пак е доста различно. Един футболен клуб има привърженици, които са емоционално свързани с него (любопитно е например, че сексуалното желание у привържениците на даден клуб е в пряка зависимост от резултатите му). Освен това всяко човешко общество има нужда от обществени спектакли със състезателен характер. В наше време, футболният мач е един от най-важните, ако не и най-важният, поне на Европейския континент. Тези обществени спектакли осигуряват нуждата от социална комуникация и служат като социален отдушник. Тази функция е добре разбрана във Франция, където например отборът на Пари Сен-Жермен получава субсидии от кметството на Париж, въпреки че е частна собственост. Набива се впечатлението, че управляващите в България обаче въобще не се интересуват от това, в държавата да има спортни спектакли на ниво. Повечето стадионите приличат на кочини, а хора с мутренски манталитет оправляват най-важните спортни институции. Впрочем като цяло, погледнато отстрани, социалната политика на българското правителство се свежда до три основни точки : да осигури евтин алкохол 24h/24h, да потопи българските граждани в ритмите на чалга музиката и съответната култура и да прокара до всеки български дом поне по три порно канала които да работят 24h/24h.

     Накрая бих искал да се върна на случая с бития привърженик на ЦСКА. Такива наглед маловажни събития са тест доколко в България може да се говори за гражданско общество. А иначе съм оптимист и за България и за ЦСКА. За България, защото като част от Европейския съюз ще бъде принудена да приеме някои общоевропейски човешки ценности, които още са и чужди, а за ЦСКА, просто защото има прекалено много привърженици.

5 октомври 2010 г.

- За суетата или за кризата в ценностната система на французите –






Но който търси само суета,
Изгубва всичко свое във отплата.
От глупост плаща скъпо глупостта,
От простота презира простотата.

(Сонет 125, У.Шекспир, превод В.Свинтила)


      Преди няколко дни една приятелка, българка, шокирана ми сподели, че трийсет и нещо годишният и шеф, икона на френския преуспял мъж : женен за амбициозна и красива жена, с три деца и успешна кариера се чука с някаква нейна колежка. Всички във фирмата знаели за това. Милата ми приятелка беше потресена, не можеше да разбере ситуацията. Невъзможността за разбиране обаче идва от разликата в ценносните системи. Красивата, романтична и леко наивна (или преструваща се на такава) двайсет и нещо годишна българка не можеше да разбере логиката на прагматичния, егоистичен, егоцентричен и със сигурност нещастен триисет и нещо годишен французин. Далече съм от мисълта да съдя когото и да било или да поучавам сух морал. Иска ми се просто да използвам случая и да споделя някои мои наблюдения върху съвременното френско общество.
Кризата в ценностната система на французите днес е огромна. С дълбока убеденост бих заявил, че морални ценности практически липсват. Водеща философия на млади и стари е „se faire plaise” („да си правя кефа”), суетата е изместила изцяло като основна цел в живота усещането за щастие и душевен мир. Френският модел за щастливо семейство, който ни натрапват отвсякъде, е нереална и нереализуема илюзия. Французите са едни от най-нещастните хора в света и високият брой на самоубийства го доказва (160 000 опита годишно, от които 12 000 успешни). На кой не му се е случвало да чака безкрайно дълго метро в Париж поради „тежък инцидент с пътник”, което на простичък език означава, че някой пак се е хвърлил под мотрисата на метрото. На иначе добре организираните служители на Парижкото метро им е нужно известно време за да съберат парчетата човешко тяло и да заличат следите от поредния „тежък инцидент с пътник”...
Причините за тази тежка криза в ценностната система са няколко. Не ги изброявам по ред на важност, просто ги изброявам. Първо е недоверието в компрометиралата се Католическа църква, която е проводник на най-изповядваната религия във Франция. Оттам идва и несериозното отношение, с което се приемат моралните ценности, които тя проповядва. Тези ценности обаче са в доста случаи общочовешки и трансрелигиозни (срещащи се в различни религиозни учения) и не са измислени от католическите проповедници. Фактор е и загубата на национално самосъзнание в името на европейско такова, което французите от глупава горделивост отказват да приемат (Франция е една от най-евроскептичните страни и негативният вот на референдума за европейска конституция през 2005-та го доказва). Тук проблемът е доста по-комплексен и може да говорим за национален комплекс на французите. Френската империя отдавна е само история, изучаването на френски език в нефранкофонски държави е екзотика, и Франция има шанс да се противопостави икономически и военно на САЩ и азиатските страни единствено като част от Европейския съюз. Французинът обаче отказва да приеме тази реалност и живее в някакво изкривено измерение, където крал е Луи XIV, френската революция бушува, а Париж е столица на света. Французинът е петел, който обаче по подобие на щрауса си крие главата в земята, когато му се налага да се сблъска с новите реалности... Този национален комплекс на личностно ниво се изразява в комплексът за собствено величие и оттам към основния порок на французите : суетата. Родители, деца, съпруг, съпруга, роднини и приятели : всички те са функция на този център на вселената, който представлява французина в собствените си очи. Никак не е учудващо тогава той да ги жертва в името на собствената си его и мания за величие, какъвто без съмнение е случая с шефа на моята приятелка. Какво го интересува него, че жена му и децата му имат нужда от любовта му ?! Та нали си плаща на някоя безотговорна и коравосърдечна (в повечето случаи) детегледачка, която да му замести родителските функции ?! Нали си плаща големи данъци за да може родителите му бавно да умират в стерилни старчески домове, които по безупречността на функциониране и нечовечността на условията си най-приличат на еврейските концлагери на Хитлер ?! Нали прави скъпи и безсмислени подаръци на съпругата си, води я един път седмично на ресторант, един път месечно на театър и един път годишно на опера или балет ?! Нали води семейството си за 2 – 3 седмици в годината на някой скъп курорт, плануван понякога година по-рано, защото „цените са по-евтини” ?! Защо тогава този перфектен съпруг и баща да не може да си начеше егото и да опъне също тъй глупавата си и суетна секретарка ?! Това драга ми приятелко е безкрайно логично и простичко. Просто не си навирай главата в земята, ами приеми реалността, в която си попаднала, в суровия и вид. Това ще ти спести много главоболия занапред, ако решиш да си част от френското общество. 
  
 * Аз съм най-красив(а) на света...